Tag Archives: свобода


Семената – източник на живот и свобода

Статия: „Вандана Шива за борбата срещу ГМО: спасяването на семената е политически акт“ на Сара ван Джелдър

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Специалист по физика и философия, Вандана Шива е известна с активистката си дейност срещу ГМО, глобализацията и патентоването на семена и традиционни храни. Тя е съ-основател на Навданя, организация, която насърчава събирането на семена и органичните земеделски практики и която днес има над 70 000 членове земеделци.

Сара ван Джелдър: Семената са важна част от вашата дейност. Бихте ли казали накратко какво представлява едно семе в своята същност?

Вандана Шива: Семето съдържа в себе си цялата еволюция на земята, цялата човешка история и потенциала за бъдещо развитие. Семето въплъщава културата, защото културата го е оформила чрез внимателен подбор – жените са избирали най-добрите семена, създавали са разнообразни сортове. И така от едно стръкче трева можеш да получиш 200 000 зрънца ориз.

Това е обединение на човешката и природната интелигентност. То е най-истинският израз на живота. На моя език то означава „онова, от което животът произлиза сам, сега и завинаги”.

Каква е стойността на едно семе?

То е безценно. На семето не може да бъде поставена цена и именно затова превръщането му в стока е недопустимо. Всяка култура, с която съм се срещала, вярва, че разрушаването на семената е голям грях. Някои общности дори гладуват, вместо да посегнат към зърното, предназначено за посев.

Преобладаваща част от хората смятат, че човек е отделен от природата и тази гледна точка води до ужасни резултати. Как може да бъде преодоляно това разделение и как семената могат да бъдат част от този процес?

Без значение какъв е конкретният въпрос, всеки екологичен проблем произлиза от тази илюзия, че сме откъснати от природата. Вярвам, че преодоляването на това разделение трябва да дойде на много по-дълбоко ниво от настоящия интерес към екологията. Трябва да си върнем усещането, че сме част от мрежата на живота, част от самата вселена.

Някои хора го постигат чрез медитация и йога, но много повече са онези, които просто засаждат няколко семена и си правят своя градина. Засаждайки семе, вие ставате част от цикъла и способността на живота да се обновява. Непрестанно чуваме едно и също при работата си с деца, засаждайки градини на надеждата със семенца свобода. Когато ги попиташ „какво научихте?” винаги започват да говорят за чудото на живота – как едно малко семенце се разпуква и се превръща в растение, което дава изобилие от плодове и от тях можеш да си вземеш нови семена.

Едно семе, засято в почвата, ни превръща в едно цяло със Земята. То ни кара да осъзнаем, че ние сме Земята. Че това наше тяло е „panchabhuta— петте елемента, които изграждат вселената и телата ни. Простите действия като засаждане на семе, събиране на семена, отглеждане на растение и прибиране на реколта ни връщат паметта – неумиращата памет за нашето единство със Земята и вселената.

Няма нищо, което ме прави по-щастлива от дейността ни за защита на разнообразието и свободното споделяне на семена. Всеки израз на различие е и израз на свобода, всеки израз на монокултура е израз на принуда.

Можете ли да обясните по-подробно? Каква е връзката между свободата и биоразнообразието?

Животът е самоорганизиращ се. Самоорганизиращите се системи еволюират в посока разнообразие. Вие не сте същите като мен, защото всеки от нас се е развил свободно. Способността на живота да се самоорганизира се проявява чрез разнообразието. Разнообразие на култури, разнообразие на хора, разнообразие на семена.

Еднаквостта се конструира отвън. Тя е принудителна. Т.е. една ферма, произвеждаща само соя от Roundup Ready всъщност е като военно поле. На него се води химическа война – разпръсква се пестицидът Roundup, който убива всяка зеленина, убива микроорганизмите в почвата, убива разнообразието, но също така убива и потенциала на растението да се развива и само да се справя с болестите.

Монокултурите могат да съществуват само посредством външен контрол. Еднаквостта, външният контрол и концентрацията вървя винаги заедно.

Как можем ние, обикновените хора да сме достатъчно силни, за да се противопоставим на гиганти като Монсанто и други подобни?

Тук става въпрос за самия живот, така че източникът на нашата сила е единството ни с живота. Тъкмо затова събирането и опазването на семената е толкова важен политически акт в наше време. Това е свързано и със самоорганизирането – организиране на събиране на семена, на общностна градина, обмен на семена, всичко, което е необходимо за опазване и обновяване на семената. Но днес индустрията се стреми към пълен контрол. Тя иска да не остане и един фермер, който сам си набавя семена. Тя не иска и едно семе, което да си порастне само.

Нещата като че ли са се влошили от последния ни разговор. Как успявате да поддържате духа си така висок?

От една страна е вярно, че концентрацията на власт е по-голяма от преди. Но според мен усещането за липса на легитимност на тази власт също е много по-силно. Ако вземете предвид броя на движенията и протестите, които се случват сега, както и броят на хората, които изграждат алтернативи – ще видите, че той е наистина огромен.

Това, което ми дава радост и енергия да продължа напред е съхранението на семена, насърчаването на мирно земеделие, работата с фермерите и все по-често с хора, които не са земеделци. В момента във фермата имаме 55 младежи – някои са банкери, други разработват софтуер, имаме дори трима продуценти.

Без значение къде по света се намират, хората осъзнават, че храната е важна. Че храната започва от семето. И всички искат да се научат. Виждам как се развиват тези процеси и колко бързо земеделието се превръща в начин да се справим с насилието – скоро срещнах младеж, който работи с бивши затворници и ги учи на земеделие. Ето това е добра работа! Той е създал своя фирма и всички са собственици и управители – как да не се изпълни човек с енергия?

Posted in За Природата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Кое му е доброто на доброто?

Кое му е доброто на доброто?
В битийността ни-уж логичен жест е.
Ако не стиска лозунг с гръмко мото
и планини ще може да премести.
 
Сърдечност тиха с автор неизвестен.
А инак са ръцете му заети -
в очите си до портите небесни
да се издигнем, че и да засветим.
 
Тогава пак кое му е доброто?
Улисани в желания, стремежи,
дори да е поискано било то
ще навреди, защото сме невежи.
 
Отдъхваме – изпълнили дълга си,
но още газим в страсти мочурливи.
Вменените критерии, нагласи
ни правят само временно щастливи.
 
Отдаваме се, вярно, но привидно,
несетили вкуса на свободата,
защото всяко нещо ни е свидно
и търсим несъзнателно отплата.
 
Дивим се, че добро не ни се връща,
увлечени в човешките химери
и вече ни е станало присъщо
дори и добрините си да мерим!
 
Подучени от моди и мистици
робуваме на празници и дати.
Даряваме, но ставаме длъжници…
Лустрирани. И пак -неосъзнати.
 
милена белчева
08.11.12
/мислопровокирано/
Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Реч на Ейми Гудман при връчване на Награда за цялостен житейски принос (3)

Реч на Ейми Гудман при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 8.12.2008

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Част 1, Част 2

Не сме ли уморени вече от малкия кръг публични лица, които се появяват по всички медии, които знаят толкова малко за толкова много неща, които се опитват да ни обясняват как действа света и тези техни обяснения са толкова погрешни?

Трябва да дадем на хората платформа, от която ще могат да говорят от свое име, да разказват своите истории в тази епоха на световни войни, световни климатични промени и световна икономическа криза. Нуждаем се от хора, способни да мислят творчески, от истински експерти, от местни хора, които могат да посочат решенията на проблемите в собствената си общност и да споделят тези решения с целия свят. Точно това правят и Кришнамал, и Аша, и Моника, и още толкова много защитници на човешките права по света. Защо не чуваме техните гласове? Не само, когато спечелят голяма награда като тази, а всеки ден. Това са хората, които трява да бъдат по първите страници на вестниците и в заглавията на всяка радио и телевизионна емисия и тогава може би някой ден ще успеем и да изградим мир на земята. А вместо това имаме девет секунди за културни новини. Колко може да се каже за това време? Явно ще трябва да прескочим звуковата бариера. Медиите са най-силните институции на земята, по-силни от всяка бомба, по-силни от всяка ракета. В нашата страна, в Америка, Пентагонът контролира медиите и ние трябва да си ги върнем обратно! Защото сегашното положение не е добро за генералите, не е добро за редовите войници, не е добро и за гражданското общество.

Миналото лято срещите на демократите в Денвър и на републиканците в Сейнт Пол трябваше да бъдат истински празник на демокрацията. Екипът на „Демокрация сега!” предаваше и от двете срещи по два часа на ден, а емисията бяхме нарекли „Срещи, война, мир и председателство – от улиците до заседателните зали”. През първия ден на срещата на републиканците имаше голям протест – поход от центъра на Сейнт Пол до сградата, където беше срещата. Начело на похода стояха американски войници, войници, които са се били в Ирак или Афганистан, или и двете и които отказваха да се върнат обратно. Ние бяхме там, предадохме тяхната история, техния глас. После влязох в конгресния център, за да интервюирам делегатите на различните щати. През това време колегите ми бяха навън, на улицата и продължаваха да отразяват протеста. Тогава получих обаждане по мобилния си телефон, че Шариф Абдел Кудус и Никол Салазар, нашите продуценти, са арестувани и може би ранени. Изхвърчах от конгресния център и отидох на адреса, който ми дадоха. Беше огромен паркинг, целият обграден и контролиран от полицията. На врата ми висеше журналистически пропуск, сещате се – този, който ни дава право да интервюираме президенти и вицепрезиденти, членове на конгреса и делегати; същият, който преглеждат, когато минаваме през проверка от охраната. Казах им, че колегите ми са били арестувани, че те имат нужните журналистически пропуски и трябва да бъдат освободени и поисках да говоря с командващия. Те веднага извиха ръцете ми, сложиха ми белезници, притиснаха ме до стената на сградата, а после ме събориха на земята. Поисках да ми дадат достъп до Никол и Шариф, бях чула, че са ранени. Не можех да видя Никол, но на другия край на паркинга забелязах Шариф; ръцете бяха извити зад гърба му, а журналистическия му пропуск висеше на врата му. Най-накрая ме заведоха при него, казахме им, че сме журналисти и че трябва да ни освободят и тогава служителите на  Secret Service скъса пропуска ми. Вкараха ме в полицейски микробус и там видях Никол, която ми разказа какво се бе случило. Отразявали протестите, когато полицаите се приближили към нея. Случило се така, че заснела собствения си арест. Полицаите й извикали да легне на земята, а тя им отвърнала, че е от пресата и им показала пропуска си. Но те я съборили с лице към земята, опрели крак или коляно в гърба й, дърпали я и това разранило лицето й. Взели батериите на фотоапарата й. Шариф се опитал да им каже да се успокоят. Той държал микрофона. Притиснали го до стената, ударили го два пъти в гърдите и го повалили на земята, ръката му кървяла. Арестували го. Отведоха ни, мен – в килиите на протестиращите в гаража на полицията, а тях – в затвора. Накрая все пак ни осовбодиха още същата нощ, защото имаше големи протести – хората непрекъснато звъняха и пишеха. В YouTube се появи 49-секундно видео на моя арест, което през онези два дни бе гледано повече пъти от всеки друг клип. Силата на свободния и неограничен интернет е наистина удивителна! Бях интервюирана по другите медии и един от репортерите ме попита „как така това не се случи с мен?” Отвърнах „о, и вие ли сте били на улицата по време на протеста?”. „Не”, каза той. Нашата работа е да отразяваме всичко, което се случва в обществото. Демокрацията е сложно нещо. Без значение дали става дума за гласовете, които се чуват в конгресните центрове, в офисите на компаниите, в корпорациите, финансиращи празненствата или за гласовете на хората, излезли по улиците. Нашата работа е да бъдем на всички тези места. И когато репортери биват бити и арестувани, когато техният глас бива заглушен, това е все едно да затвориш очите и запушиш ушите на демокрацията. Когато на следващия ден се изправих пред началника на полицията в Сейнт Пол и го попитах „Какви инструкции дадохте на полицаите? Как могат журналистите да работят нормално при такива условия?”, той ми отвърна „Можете да се присъедините към журналистите, внедрени сред мобилните ни екипи.” И това, както и репортерите, внедрени сред войниците в Ирак, е причина журналистиката в днешно време да е на подобно ниско ниво. Ако спите в една стая с войниците, ако се храните с тях, ако те пазят живота ви, каква гледна точка към случващото се можете да представите?

Ние трябва да можем да отразяваме събитията! Трябва да можем да ги записваме без да бъдем арестувани и съдени! А колегите ни в Ирак и Афганистан са изложени на много по-големи опасности от това, което се случи с нас. Важно е да дадем глас на хората, които преживяват неща, за които повечето жители на моята страна, САЩ, дори не подозират.

Бих искала да завърша с няколко кратки истории. Много е важно да отразяваме различни движения. Медиите често омаловажават действията на активистите. Нека да се върнем към 1.12.1955г., Роза Паркс, една изключителна жена се качва в автобус в Монтгомъри, Алабама и сяда на една от предните седалки. Отказва да отиде най-отзад в автобуса и така всъщност отстоява правата на всички нас, не само на афро-американците, а на всеки един от нас. Защото ако един от нас е унизен, всички са унизени. Същата тази нощ нейният приятел, колега и активист, Джо Ан Робинсън, отпечатва на циклостил 35 000 листовки, които поставят началото на Автобусния бойкот в Монтгомъри, който в крайна сметка води до промяна на транспорта в града година по-късно. Няколко дни след тази случка, в момента, в който Роза Паркс е изправена пред съда, Асоциацията за развитие на Монтгомъри провежда среща и избира за свой ръководител един млад човек на име Мартин Лутър Кинг. Роза Паркс е помогнала за избирането му. Преди няколко години, когато Роза почина, медиите казаха „Роза Паркс беше просто една уморена шивачка, тя не е създавала проблеми.” И точно тук сгрешиха. Тя създаваше много проблеми на всички, които държаха на статуквото. Тя работеше заедно с президента, който създаде радикално нова трудова политика и в продължение на години те заедно стъпка по стъпка променяха остарелите расистки закони.

И за да ви покажа колко велик човек беше тя, ще се върнем още няколко месеца назад в лятото на 1955г., когато Мами Тил, една обикновена майка от Чикаго, изпраща сина си Емет Тил, 14-годишно афро-американско момче, при семейството си на юг. Той пътува към Мъни, Мисисипи, когато посреднощ бива изтръгнат от леглото от група бели мъже. След като бива измъчван и осакатен, накрая тялото му е захвърлено в река Талахачи. Това е историята на Емет Тил и тя е доста известна в Америка. Когато тялото му е извадено от реката и върнато обратно в Чикаго, майка му, подобно на Надя МакКафри, прави нещо много смело. Тя настоява ковчегът да бъде отворен. Иска целият свят да види последствията от расизма и бруталността на фанатизма. Хиляди хора се събират около ковчега, а Jet Magazine, прави снимка на отпуснатата глава на момчето и тази снимка бива отпечатана в списания из цялата страна и оставя завинаги следа в историята и съвестта на Америка. Мами Тил, майката на Емет, учи медиите на нещо много важно: Покажете снимките! Покажете образите! Представяте ли си какво би се случило ако само в продължение на една седмица виждаме снимки от войната в Ирак навсякъде около себе си, денем и нощем. Фотографии във всички вестници и списания, репортажи по всички телевизии. Само за една седмица да виждаме мъртвите бебета и деца, лежащи на земята. Умиращите войници. Жените с откъснати от бомбите крака. Само за една седмица! Американците биха казали „Не!” Целият свят би казал „Не!” През 21-ви век конфликтите не трябва да бъдат решавани чрез война.

Ще приключа като се връна към Втората световна война и общността Бяла Роза. Брат и сестра на име Ханс и Софи Шол. Ханс и Софи не били евреи, те били германци, християни. И заедно с професора си и други работници си помислили: Какво можем да направим, за да се противопоставим на нацисткия режим? И решили, че най-доброто, което могат да сторят, е да разпространят информация за извършваните от него престъпления. Затова публикували поредица от брошури и по всякакъв възможен начин ги разпространявали из Германия. Ханс и Софи били заловени, изправени пред съда, намерени за виновни и екзекутирани. Но тяхната философия, техният пример, думите, изписани на техните брошури „Ние няма да мълчим!” трябва да се превърнат в хипократовата клетва на всеки журналист и всяка медия.

Ние няма да мълчим!

Демокрация сега!

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Реч на Ейми Гудман при връчване на Награда за цялостен житейски принос (2)

Реч на Ейми Гудман при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 8.12.2008

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Част 1

Което ни връща отново към 11.09.2001г. Малко преди девет часа сутринта първият самолет удря първата кула на Световния търговски център в Ню Йорк. Ние излъчваме предаванията си от стогодишна пожарна централа, знакова за града сграда. Тъкмо се подготвяхме да влезем в ефир, само на наколко пресечки от Кота Нула (ние бяхме най-близко разположения телевизионен екип) и не знаехме какво се случва. Тогава бяхме още съвсем малки, заемахме гаража и тавана на пожарната централа. Започнахме излъчването си. Беше от девет часа, а сега предаваме всяка сутрин в осем. В девет часа и три минути се удари вторият самолет. Все още не знаехме какво се случва. Но предаването ни онзи ден бе специално – разказвахме за връзката между терора и 11.09.

11.09.1973г. в Чили Салвадор Алиенде умира, а силите на Пиночет завземат властта. За съжаление САЩ подкрепя Пиночет, Никсън подкрепя Пиночет, Кисинджър подкрепя Пиночет, ITT подкрепя Пиночет. Той се качва на власт и така започва 17-годишното убийствено управление, довело до смъртта на хиляди чилийци. 11.09.2001 не е първият случай, в който тази дата става символ на терор.

11.09.1990г. в Гватемала Мирна Мак, гватемалски антрополог, е убита от държавните служби за сигурност. За съжаление САЩ подкрепя силите за сигурност на Гватемала. Сестрата на Мирна, Хелен, е една от носителките на Наградата за цялостен житейски принос. 

11.09.1977г. в Южна Африка Стийв Бико, основател на движение на чернокожите, е пребит до смърт в един микробус от войници на Апартейда. За съжаление САЩ подкрепя Апартейда. Бико умира в ранните часове на 12.09.1977г.

11.09.1971г. в затвора Атика в Ню Йорк затворници се вдиигат на бунт срещу условията за живот в килиите. Два дни по-късно, на 13.09, губернаторът на Ню Йорк, Нелсън Рокфелер вика на помощ щатската войска; те откриват огън и убиват или раняват тежко десетки мъже, както затворници, така и пазачи.

11.09.2001г. не е първият случай, в който терорът стъпва на американска почва. Попитайте всеки афро-американец за робството, попитайте всеки коренен жител за случилото се в страната. Но 11.09.2001г. бе ужасяващ момент в историята. 3000 души убити за миг. Никога няма да знаем точно колко души загинаха на тази дата, защото тези, чиито живот е бил невидим, остават невидими и в смъртта си – това са многобройните имигранти, работещи в Световния търговски център. Трябва да знаем техните имена, трябва да знаем техните истории, защото това прави живота им достоен.

Това ми напомня за Кевин, 9-годишно момче, иранец, роден в Канада. Случи се наскоро, тази година. Родителите му потърсили политическо убежище в Канада, но такова им било отказано и те били върнати в Иран, където били хвърлени в затвора. Някак успели да се измъкнат от там и се качили отново на самолет за Канада, за да се опитат пак да влязат в страната. Но самолетът им кацнал в Пуерто Рико, защото един от пътниците получил сърдечен удар. Тъй като семейството нямало съответните документи, за да влезе в САЩ, то било изпратено в затвор за емигранти. Най-накрая успяхме да се обадим в затвора и да се свържем с това малко момче. Попитахме Кевин „Как се чувстваш сега?” Той сподели, че в затвора спял с глава, облегната на тоалетната чиния. Каза „Просто искам да ходя на училище, искам да съм свободен.” Тези негови думи стояха на страницата ни democracynow.org, но американските медии почти не отразиха случилото се. Знаете ли, живеем в глобализиран свят, но сме толкова изолирани, когато става въпрос до получаването на информация. В САЩ има стотици телевизионни канали, но единственото, което има значение, е кой ги притежава. Има само няколко медийни магната. Трябва да се противопоставим на консолидирането на медиите в САЩ и по целия свят и да гарантираме, че интернет ще остане отворен и свободен. Ние поставихме думите на Кевин в интернет и канадските медии ги подеха в телевизията, в радиото, в пресата. И накрая семейството му бе освободено от затвора и прието на канадска земя. В това се състои силата на медиите – те позволяват на хората да говорят от свое име. Това е освобождаващо!

Но да се върнем към 11.09 и последствията от него. Докато излъчвахме предаването си онзи ден, можехме да видим какво се случва. Военната машина бързо набираше скорост. Решихме да не спираме излъчването си. Това, което се представяше пред останалия свят бе много опасно. То не бе желание за отмъщение, не и в Ню Йорк! Хиляди хора се събираха из парковете, със запалени свещи, плачейки, търсейки близките си. Мисля, че един плакат на група, наречена „Творци срещу войната”, най-добре описва случилото се. На него пишеше „Скръбта ни не е призив за война” и беше разлепен из цял Ню Йорк. Навсякъде бе пълно със снимки. Снимки на изгубени близки. Край входовете на болниците и по пейките в парковете бе пълно с цветни фотографски принтери. На 11.09 Ню Йорк приличаше на един огромен плакат от снимки. Снимка на жена, държаща детето си и под нея надпис „ако сте виждали съпругата ми, последно видяна в Кула 1, обадете се”. Или снимка на млад мъж с надпис „ако сте виждали сина ми, последно видян в Кула 2, моля обадете се на баща му” и оставен телефонен номер. И си мислех колко много приличаха тези снимки на плакатите, носени от майките по време на ежеседмичния им поход на Плаза де Майо в Аржентина. Те също търсеха изчезналите си близки и повтаряха „Виждали ли сте внука ми?”, „Виждали ли сте внучката ми?”

11.09 ни обедини с хората по света и заедно ние се обявихме срещу насилието. Но не това бе усещането, което създаваха медиите. Те изолираха САЩ от останалия свят и даваха глас само на малка групичка хора, които настояваха за война. Не и на хора, като Рита Лазар. Рита бе загубила своя брат Айб Зелмановиц, който се намирал на 27-мия етаж на Световния търговски център. Той работел редом с най-добрия си приятел, Ед, който страдал от параплегия*. Двамата били служители на Blue Cross Blue Shield, частна здравна компания. На 11.09 братът на Айб му крещял по телефона да слиза от кулата, че може да оцелее, ако тръгне веднага. Но Ейб отговорил, че след като пристигне екип да помогне на Ед и двамата ще слязат заедно. Кулата обаче се срутила и той загинал, както и много други. Няколко дни по-късно, когато президентът Буш направи обръщение към нацията във Вашингтон, той разказа историята на Ейб Зелмановиц и го нарече национален герой. Но Рита, сестра му, каза „не”. Тя написа писмо до Ню Йорк Таймс, което дори бе публикувано. В него тя казваше, че макар да е познала най-голямата болка в живота си, страданието й само ще нарастне, ако знае, че някоя жена в Афганистан скоро ще загуби брат си. „Не и в мое име! Не и в името на брат ми!”, казва Рита.  

Сещам се и за Филис и Орландо Родригез, загубили сина си Грегъри Родригез, който се намирал над 100-тния етаж на Световния търговски център. Той работел за Кантор Фицжералд, които в онзи ден изгубиха 700 от общо 1000 свои служители. Те написаха писмо, призив към президента Буш, което се разпространяваше из интернет. В него се казваше, че болката им няма да намалее, ако знаят, че майка и баща в Афганистан скоро ще загубят сина си. „Не в наше име! Не в името на сина ни!”, казваха те. Роди се общонационално движение, наречено „Не в наше име”, семействата на загиналите на 11.09 за едно мирно бъдеще. Понякога човек можеше да ги види по телевизията; разказваха своите истории; описваха близиките си, които наистина са били герои. Но когато от описание на случилото се, те започваха да дават съвети за бъдещите действия на страната, медиите ги прекъсваха и даваха думата на „експертите по тероризма”, подобни на Хенри Кисинджър и Оливър Норт. Оливър Норт – подполковник в американската армия, въвлечен в скандал с продажба на оръжия на Иран, прибиране на печалбата и нелегално финансиране на съпротивата в Никарагуа. И Хенри Кисинджър, всички знаем неговата история. Хенри Кисинджър е подкрепил идването на режима на Пиночет на власт през 1973г., подкрепил е аржентинските генерали в мръсната война, както и войните с Камбоджа и Виетнам, в които загиват милиони, включително десетки хиляди американски войници. През декември 1975г. заедно с тогавашния президент Форд, той посещава Индонезия, за да се срещне с управляващия диктатор и да даде зелена светлина на индонезийското нападение над Източен Тимор, един от най-жестоките геноциди на 20-ти век.

Много е важно медиите да изяснят истината, да разкажат историите на тези, които са отговорни за смъртта и на тези, които се борят за живот. Медиите трябва да дадат глас на тези, които според мен са мнозинство не само в Америка, но и по света. Защото тези, които се противопоставят на мъченията, тези, които се противопоставят на войната, не са крайно малцинство, не са дори и тихо мнозинство, те са заглушеното мнозинство. Заглушено от корпоративните медии. Ето защо медиите отново трябва да станат на хората.

Следва продължение…

*параплегия – нарушения в движението и усещанията в долните ркайници (бел.пр.)

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Реч на Ейми Гудман при връчване на Награда за цялостен житейски принос (1)

Реч на Ейми Гудман при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 8.12.2008

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

За мен е огромна чест да приема тази награда от името на „Демокрация сега!“ и на цялата общност от незвисими медии в САЩ и по света – без значение дали става въпрос за някое малко училищно или университетско радио, за обществени радио или телевизиони станции, за сателитна телевизия или за независими канали, които тук в Стокхолм излъчват всяка сутрин от осем часа.

„Демокрация сега!” стартира преди близо 13 години. Това е ежедневна, местна, световна, незаивисима, международна, разследваща журналистика. Бих искала да поздравя своите колеги от „Демокрация сега!”, който ме гледат, благодарение на излъчването наживо на страницата на Шведския парламент и на democracynow.org. Всички слушатели и зрители в страната и по света, които подкрепят независимите медии са част от семейството на „Демокрация сега!” и бих искала да им благодаря за това, че заедно с мен отдават заслуженото и на останалите носители на Наградата за цялостен житейски принос. За мен е истинаска чест да бъда днес тук сред тях! Аз седя редом с журналисти от цял свят, които дълбоко вярват, че мисията на един журналист е да отиде там, където цари пълно мълчание и да даде глас на тези, които са били забравени, отхвърлени и потиснати от силните за деня. Това е най-добрата причина, която знам, за нас, журналистите, да грабнем химикалите, микрофоните и камерите си. Медиите могат и трябва да бъдат една от основните сили зад изграждането и поддържането на мира. 

Когато представят интервюта на младежи от Палестина, баби от Израел, лели от Ирак, чичовци от Афганистан, деца от Сомалия или Южен Бронкс, медиите всъщност изграждат мостове между общностите, защото хората си казват „това звучи като моето дете, звучи като моята баба, като моята леля или чиво, звучи като моето семейство; и дори и да не съм съгласен с казаното, думите сякаш идват от някой, когото искам да защитя; някой, който има правото да живее”. Медиите могат да изградят мост между общности, а не да защитават бомбардирането на мостове. 

Идвам от общност на независими медии, от Радио Пасифика – заедно ние основахме „Демокрация сега!”. Пасифика съществува вече над 60 години и е основана от Люис Хил, активно обявяващ се против Втората световна война. Когато бива освободен от затвора, където е бил хвърлен заради съпротивата си срещу войната, той си казва, че е необходима медия, която се ръководи от журналисти и творци, а не от големи корпорации, които се облагодетелстват от войната. Така се ражда Пасифика, а първата станция KPFA излъчва в Бъркли, Калифорния през 1949г. Постепенно се разширява до пет станции в Лос Анжелис, Ню Йорк, Вашингтон, Хюстън, Тексас. Станцията в Хюстън, наречена KPFT, започва излъчвания през 1970г. и почти веднага е взривена от Ку Клукс Клан. Те поставят динамит в основата на излъчващата антена. Защото са осъзнали силата й! Разбрали са, че тя може да даде глас на хора, като Пол Робинсън – великият певец, актьор, учен и активист, водач на афро-американците. Той е бил вкаран в „черните списъци”, всъщност аз бих ги нарекла „белите списъци” и изявите му на почти всяко публично място са били забранени. Но не и в Пасифика. Там той е можел да бъде чут. Можела е да бъде чута и дискусията между великия писател Джеймс Болдуин и Малкълм Х за ефективността на ненасилственото неподчинение. Да, Кланът е разбирал колко е опасна Пасифика, защото тя е позволявала на хората да говорят от свое име. А когато чуеш някой да описва личния си опит, това разбива фанатизма и стереотипите, които подхранват омразата и групи, като ККК. Не мога да си спомня името му, но един от водачите на ККК е казал, че взривяването на този предавател е едно от нещата, с които се гордее най-много. Когато KPFT поднови излъчванията си, а това бе трудно, защото те бяха малка станция без рекламодатели, ККК ги взривиха пак и така всъщност оставиха отпечатък в съзнанието на жителите на Тексас. Когато станцията се изправи отново на крака и възстанови излъчващата антена, тя отново бе взривена.

Но независимите медии не могат да бъдат унищожени! Не може да бъде убито желанието на хора с различни политически възгледи да бъдат чути! Не може да бъде отнето правото на публиката да знае! Наша е отговорността да дадем на хората информация, която ще им позволи да вземат най-важните решения; решения за войната и мира, за живота и смъртта. Кое решение може да е по-важно от това една страна да обяви война? Всеки трябва да участва в това решение! Всеки трябва да бъде изслушан! Виждам медиите, като една огромна маса, обикаляща цялото земно кълбо и всички можем да седнем на нея, да разговаряме и да обсъждаме тези важни въпроси. Всичко по-малко от това би било само лоша услуга към всички мъже и жени войници, които изпращаме на бойното поле, защото във военните бази вече е твърде късно за дискусии. Те разчитат на нас, на гражданското общество да реши дали ще им се нагала да убиват или да паднат в битка. Ако медиите не изпълняват тези свои задължения, това само би навредило на демократичното общество!

Наградата за Цялостен житейски принос за първи път се връчва на журналисти и не мога да не се сетя за журналистите в Ирак и опасността, на която са изложени при изготвяне на докладите си. Международната общност от смели търсачи на истината включва хора, като Хосе Коузо, испанският журналист, предаващ за Телесинко и Тарас Протсуик, украински журналист, работещ за Ройтерс. На 8.04.2003г., няколко седмици след нападението над Ирак, те се намират на терасата на своя хотел, Хотел Палестина, заедно с още стотици журналисти, които не се движат с предните линии на войската. Това не са журналистите, които се качват в танковете и самолетите и питат пилота „какво се случва, какво е усещането, когато натиснеш този бутон?”. Това са журналистите, които ни представят гледната точка на набелязаните цели. Те не са внедрени в армията, а в иракското общество; показват ни какъв е животът в него, какви са болниците, какво е чувството да бъдеш набелязана цел и жертва. Тарас и Хосе си стоели там, на балкона, със своите фотоапарати, когато американски танк открива огън по Хотел Палестина и убива двамата смели журналисти. Едва няколко часа по-рано Тария Айуб, млад репортер, предаващ за Ал Джазира и току що преминал границата с Йордания, се бил качил на покрива на офиса само за да настрои ъгъла на камерата. Американската армия напада централата на телевизията и Айуб е убит. Омразата поражда омраза. САЩ казва, че се бори срещу тероризма. Но кой е истинският терорист тук? Мейзен Дана, един от най-добрите оператори на Ройтерс, се намирал извън Абу Гариб, вече е говорил с войниците, но когато взема камерата си, е застрелян от американските военни. Заснема собствената си смърт. Един от войниците казва „убихме оператора”. Изключително важно е журналистите, които са ушите и очите на света в тези конфликтни зони, да бъдат защитени. Защото те защитават всички останали, като записват и предават информация за войната.

В началото на инвазията президентът Буш издаде заповед, с която забранява заснемането с камера или фотоапарат на покритите с американското знаме ковчези на загиналите по време на войната при разтоварването им от самолетите. Защо? Защото осъзнава силата на образите! Мисля си за Надя МакКафри. Когато синът й, Патрик, е извикан във войската, той с часове разговаря с нея. Не смята, че е правилно да отговарят на атаките от 11.09 с война. Майка му го окуражава да не отива, но той чувства, че така би предал приятелите си и заминава за Ирак, където е убит. Когато тялото му е изпратено обратно и пристига на Международното летище Сакраменто в Калифорния, майка му, Надя МакКафри кани фотографи, оператори и журналисти да заснемат свалянето на ковчега на сина й от самолета. Тя окуражава фотографите да правят снимки, операторите да заснемат видео, журналистите – да си водят бележки. Тя казва „синът ми не замина за Ирак в пълно медийно затъмнение, не искам да се върне удома в такова”. Наша е отговорността да отидем там, където цари тишина. Да запишем тези думи и образи.

Следва продължение…

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени