Tag Archives: спорт

12345

Преследвам мечта – световен шампион

Преследвам мечта – световен шампион е проект, който събира финансиране и подкрепа чрез За България.

Имам мечта, за която съм готов на всичко, за да я сбъдна!

Моята мечта е свързана с това, което обичам да правя и съм сигурен, че малко хора се интересуват от това какво обичам аз да правя. На тази тема ще се спрат хората, които единствено са били на моята позиция и хората, които са успели да постигнат мечтите си. Това са хора като мен защото и аз един ден ще постигна своята мечта.

Готов съм да изляза на минусовите температури, за да постигна успеха! Крачка по крачка, метър по метър, стъпало по стъпало – eто така аз ще успея. И това, че аз споделям на България своята мечта е още една крачка, още един метър и още едно стъпало към върхa.

Ето я и моята мечта:

Един ден ще бъда олимпийски шампион по таекуондо, ще славя името си и най-вече това на България, защото до сега това не е било правено в историята на българското таекуондо. Имам много успехи, а всъщност до сега в България имам единствени три загуби, но това не е много, като се има предвид, че тренирам от 7 години.

Това, от което аз се нуждая, е екипировка.

Готов съм да тренирам и без нея, и да се бия без нея, но регламента ме задължава. И всеки път, когато аз ходя на състезания, трябва да взимам екипировка от приятел или от треньора си. Ще ми се много да си имам лично моя, с която всеки път да се боря за златото. Хубавото е, че до сега съм имал на кого да разчитам, но ако един ден няма на кого…

Парите ще отидат за екипировка, нужна за моята подготовка като един бъдещ олимпийски шампион!

Eто и малко повече информация за мен, която по някакъв начин ще ви покаже, че можете да ми имате доверие и да сте сигурни, че реално това съм аз, че не е някой, който да го прави от алчност, защото предполагам някои от вас биха помислили така.

Всъщност официално аз се състезавам за Таекуондо клуб Файър и съм най-успелият ученик от клуба за сега. Имам 29 златни медала в България и 3 пъти надделявам над основния конкурент за мястото на национал (а той над мене – 0 пъти).

Средствата, с които искам да ми помогнете, ще дам за електронни датчици, които са абсолютно задължителни на спортните мероприятия (от тях зависи точкуването), както и нагръдник, който е важен за моята подготовка, каска и лапа (за удряне).

Не мога да си ги набавя сам, защото освен че държавата не ни осигурява екипировка, не ми осигурява и пътуванята в чужбина, които понякога са стигали до 700 лв. Но за щастие съм имал на кого да разчитам в тези моменти …

А сега разчитам на вас и ще съм благодарен, ако някой прояви интерес.

Благодаря предварително !

Posted in За Децата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Силата на ние в спорта и обществото

Спортът въодушевява. Спортът обединява. Това не е случайно. Той ни кара да развиваме възможностите си до предела и отвън него. Това се вижда в индивидуалния спорт ясно. В него всеки един атлет е в пълно единство със себе си, с движенията си, с уреда си, със средата си. Този пълен перфекционизъм постепенно навлезна и в професионалния отборен спорт. Само си помислете за художествена гимнастика, синхронно плуване, синхронни скокове във вода, фигурно пързаляне или осморка гребане. Всяко едно движение е в синхрон с движенията на останалите в отбора. Пълно единство не само вътрешно, с уреда и със средата, но и с цяла една група от различни по същността си хора. И всяка една малка грешка води до загуба. Печели отборът, в който всички са като едно. Най-красиво е когато „машинката“ е толкова добре смазана, че сякаш всичко се получава от само себе си. И да, основните технически положения, движения и т.н. се заучават добре и се синхронизират. И стават най-естественото нещо на света. Въпреки това е необходима обаче пълна концетрация и отдаденост, пълно себеотдаване за успеха на отбора. Това може да се наблюдава много добре в природата, например сред ято птици, които заедно съумяват да прелетят десетки хиляди километри в опасни условия.

Но при хората всичко това може да достигне не само до едно пълно „техническо“ съвършенство, но и да чрез красотата, творчество, въодушевлението, страста, всеотдадеността да доведе до създаването на истински шедьоври и естетическо, Душевно и Духовно наслаждения. Точно това се случва в професионалния спорт и точно затова ни възхищава например играта на сборная, лалетата, селесао или испанския национален отбор, където съвременния футбол достига и най-голямо си съвършенство. Силата на ние, преминава в съвършенно и изящно изкуство на единение със съотборниците, топката, терена, публиката. Затова и точно тази игра е най-гледаната и става все по-гледана. Играта, която наистина обединява света и показва какво е възможно, когато работим заедно, в единство.

Затова и вчера беше голям ден не само за играта футбол и за нейните запалянковци, но и за цялото човечество. Милиони и милиарди зрители, хора, станаха свидетели на нещо невиждано. Става дума за мача Германия – Швеция. Немците се изтигнаха в красотата и комбинативността на играта си дори и над класата на испанците. Вдигнаха толкова високо летвата, че 60 минути мачкаха дори много добре организирания и солиден тим на шведите. Не е ясно дали скоро ще видим отново толкова добър футбол. Не е ясно кога един отбор ще може отново да се обедини и едини по такъв съвършен начин. Всеки един даде най-доброто от себе си и всички заедно постигнаха съвършенство.

Особено внимание трябва да се обърне на най-възрастния и опитен в отбора – Миро Клозе. Той винаги е бил пример за скромност, усърдие, трудолюбие, смирение, честност, почтеност, отдаденост, взаимопомощ. Един от малкото футболисти, които не си позволяват да се преструват или да лъжат. Наскоро дори си призна, когато игра с ръка за отбора си Лацио. Клозе вкара два гола за 15 минути. Още един му трябва и ще застигне великия Герд Мюлер по брой голове в националния отбор на немците. А по брой мачове нищо чудно да задмине дори и Матеус. Клозе се бореше за всяка една топка по терена, играеше във всеки един миг за отбора. Но една сцена ще остане незадмината и незабравима. При резултат 3:0, в края на първото полувреме, една от редките атаки на шведите. Клозе се беше върна не само в собствената си половина, ами дори съвсем близо до флагчето за изпълнение на ъглов удар се бореше за една топка. И я отне. Спечели единоборство на самата аутлиния за отбора си. Той – двукратния голмайстор, най-стария, най-опитния. Дори той не си даде ни най-малка почивка и правеше дори и това, което никой не очакваше от него. Поемаше дори и най-трудните и неблагодарни задачи по целия терен. Силно напомня на самоотвержените мачове на Дидие Дрогба с Челси през миналия сезон, които се оказаха и решаващи за успеха на отбора му.

И в двата случая целият дълъг и богат житейски опит съсредоточен единствено и само в пълно отдаване за отбора! Не случайно точно най-опитните, смирените, благите и добрите като хора и характери го показват и най-ясно. Като че ли всички най-положителни човешки стойности и добродетели се събират в едно и се поставят в услуга на всички останали за общото благо. И това е велик пример, когото всички интуитивно, със сърце и душа следват. Така се създава доброто, Любовта и единението между хората по света.

Но великата вечер не свърши до тук. Положителният и не до там положителен пример продължи. Този път, въодушевени от безкрайно добрата игра на немците, шведите показаха, че и те могат. Заразени от отборния Дух на противниците си, те от минута на минута ставаха все по-добри и по-добри. Не случайно дори и при 3:0 Клозе трябваше да защитава на аутлинията. Набираха скорост и дори 4:0 не пречупи колективния им Дух. В един миг сякаш и те вече се бяха превърнали в едно и даваха най-доброто от себе си. И тогава се случи непростимото, човешкото падение и грешка. Немците, убедени в успеха, развалиха магията на играта си. Спряха да бъдат в единство. Вече никой не даваше всичко от себе си и никой не играеше до последно за отбора си. Началото на края. Това се виждаше, но никой не си и мислеше, че е възможно. Нима отборът не беше на върха? На върха на успеха, на върха на футболното майсторство. Играха невиждан футбол на единение и съвършенство. Никога друг път никой друг отбор не е играл такъв футбол.

Нима и всички ние, хора на Земята, не се намираме в такова състояние? Никога друг път на Земята не се е живяло толкова добре, колкото сега. Върха ясно се вижда и достига в западния свят, точно в държави като Германия или Швеция. Едно общество, което е далеч от съвършенно и далеч от обединено, но едно общество, което достига върха си, което никога не е било по-добро за живеене. ЕС е черешката на тортата в това отношение. И нобеловата награда за мир го показва повече от ясно. Можем да обвиним нобеловия комитет в какво ли не, но този път по-добро решение те не можеха да вземат! Колко далновидно решение! Решение, което идва точно навреме и на място. Решение, което показва какво е възможно, когато хората оставят настрана омразата и враждата и работят заедно за общото благо; когато всеки в различието си с останалите дава най-доброто от себе си и помага за щастието на всички. ЕС е ненадминат успех в историята на човешкото общество. Да, в историята. Защото всичко това е история. И точно това идва да каже и тази награда. Тя се дава за успехи в миналото. ЕС от няколко години вече не е на върха си. Хората възприеха обединението като нещо, което се дава наготово. А то е нещо, за което трябва да работим всеки ден, час и секунда. Непрестанно! То не се постига просто с труд, а с даване на най-доброто, което можем да дадем, с пълна себеотдаденост и Любов. Така, както Клозе защитаваше на аутлинията; така, както той се бореше за успеха и за общото благо, когато вече всичко изглеждаше решено и вечно; така трябва и ние да се борим за общото и за единението си. Защото нищо не е вечно. Всичко се променя. Всичко е в движение. И ако ние не се движим с по-голяма скорост от околния свят, ако самите ние не водим напредъка и обединението на обществото, то процесът на движение и разпад просто ще ни помете.

Не бъдем ли в процеса на развитие, Любов и обединение, спрем ли да си починем дори и при 3:0, то непременно и веднага навлизаме в процеса на разпад, запад, разединение. И започват мъките ни. Застой няма. Покоят и почивката, заставането на едно място са всъщност едно изоставане, влизане във втория процес, процесът надолу, процесът на разпад и запад. Ако не се развиваме, то деградираме; ако не се обединяваме, то се разединяваме. Застой няма. Всичко е движение. Или напред и нагоре или назад и надолу. Покоят и почивката водят до вечния покой и вечната почивка, до смъртта, както обича на казва Мирзакарим Норбеков. И колкото окриляващи и въодушевяващи са процесите на Любов и развитие, то толкова тежки и мъчителни са процесите на запад и смърт. Веднъж озовали се във вторите, то ние мъчно можем да излезнем от тях. А често дори и никога не успяваме.

Даването на наградата за мир на ЕС е едно велико удостоверение за правилния път в миналото и за постигнатите успехи. Още повече се усилва то от факта, че идва от нобеловия комитет в Норвегия – една страна, която знае какво е единство и каква е разликата между единство и уеднаквяване. Една страна и един народ, която е направи грешката да обединява в миналото чрез уеднаквяване и която не иска да я повтори отново. Един народ, който обича европейската идея и се олицетворява с нея, но който не се присъединява, защото иска да ни покаже, че не всичко в пътя който сме избрали е достойно за уважение. И един народ, една страна, които ни показват с наградата, че има още какво да се върши. Ние нямаме правото да спираме. И още по-малко имаме правото да се отказваме или да се отчайваме. Ние имаме задължението, в името на благото на всички да продължаваме напред. Да се развиваме. ЕС е в процес на смърт и запад. Това е труден и тежък процес. Не по-леко е положението в останалите части на света. Целият свят е в процес на смърт, ние вървим към гибелта си, но досега се движехме по билото на успеха и си мислехме, че продължаваме да се развиваме. Мислехме си, че като сме там, най-горе, то и там ще си останем. Че вече няма нужда да действаме заедно и да се борим за успехите и напредъка си. Но това е една илюзия. Когато човек е на билото и продължи да върви, то той непременно започва да слиза и то много по-бързо, отколкото си мисли. Слиза, слиза и набира все повече скорост надолу. Не може да спре. Така слиза целия европейски съюз и цялото човечество сега надолу. Ние бяхме на билото, но не се усетихме, че следва слизането. А още при бясното изкачване нагоре по планината трябваше да видим колко скоро ще започнем бясно да слизаме.

Една единствена дълга топка, отправена напред дори малко произволно, и всичко се промени. От вежнъж. Съвсем не случайно там беше Ибра, играчът с най-много опит в шведския национален отбор, един от най-големите нападатели в днешния футбол. И той не сбърка. Резултатът вече беше 4:1. Още по-важно беше и поведението му след гола. Той знаеше, че отборът му е в подем и че този гол не е само козметика на крайния резултат. Той виждаше успокоението и смъртта на общия Дух в немския отбор. Затова взе и енергично топката и подкани своите да действат, да използват придобитата сила на обединение и новопочерпана воля и желание за успех. Шведите бяха на земята. Бяха смазани и пометени. Но не се отказаха. Намериха сили да продължат в най-трудния за тях миг. Бяха единни и знаеха какво могат. Те бяха тези, които най-ясно осъзнаха на какво се дължи превъзходството на немците. Те бяха тези, които трябваше да изпитат на собствения си гръб съвършенството на немския футбол. Но и те бяха тези, които първи събраха този важен опит. Те непосредствено бяха повлияни и въодушевени от успеха на колективната игра. И станаха едно. И резултатът не закъсня. Само две минути по-късно вече беше 4:2. А накрая седеше 4:4. Най-великата победа и най-великата липса на победа, на която сме ставали свидетели във футбола! Не, не беше загуба, а равенство, липса на победа. Имаше два победителя и един почти победител. Победител беше най-вече футболът, играта, най-вече зрителите, хората, всички ние, които изживяхме силата на ние в спорта и в обществото. Другият победител беше шведския национален отбор. Морален, Духовен, научил си и приложил непосредствено най-добрия урок, който някога е бил даван във футбола и в обществото. А немският национален отбор беше почти победител. Защото от победител, от най-доброто, което е показвано някога, успя сам да се низвергне, да направи такава грешка.

Всички бяха шокирани. Изключение направи само един. Един голям – Мемет Шол. Единствен той след мача проумя какво точно се е случило и защо това е ценно не само за немския национален отбор и за футбола, но и за целия свят. Това беше един голям урок. Затова и немците не са победени. Защото те, също както шведите, бяха първите, на които беше показах един велик урок. Те трябва да бъдат и първите, които и ще се научат от него. Да, по-добре е да се учим от успехите на другите, както направиха шведите. По-добре е да се насочим в правия път още докато се развиваме. Но не винаги успяваме да го направим. И товага ни се налага да се учим от грешките си. Същото е и положението в ЕС. Това невиждано по рода си обединение от хора, народи и страни не успя да се поучи от собствените си успехи и сега плаща тежката и мъчителна цена да се учи от грешките си. Пътят обаче не е да се отчайваме и да се оставим да бъдем смазани от страданията. Пътят е да се поучим, да бъдем състрадателни и да си извлечем поуките. Да се смирим и да действаме с нова желязна и безкрайна воля. Да се развиваме и да вярваме в успеха и той ще дойде. ЕС първи даде примера на успеха след войните и множество грешки. Нобеловата награда за мир, идваща от Норвегия е едно подсещане къде седим и какъв е правилният път. Тя в един израз на доверие, че ние можем. Тя ни дава силата да продължим напред. Тя е израз и на отговорност. Показва ни ясно, че ние носим отговорността на само за себе си, но и за обединението на целия свят.

Хора, събратя, нека всеки един от нас да се поучи от събитията през последните дни и да даде най-доброто от себе си за развитието на обществото. Нека заедно и обединени в действията си, работим за общото благо. Нека всички сме в Любовта и в процесът на развитие и единения. Нека сме в живота и да благославяме. Да създаваме и да живеем мечтите си. Амин.

Posted in За Духа и Душата, За Обществото, За Тялото | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Томас Мюлер

Томас Мюлер отново не само раздава пас след пас, но и бележи голове. А е едва на 23, футболист в Байерн Мюнхен и в немския национален отбор, където играе с номер 13 (едно число на водач, символизиращо ново начало). Този номер той пое от Михаел Балак. Голмайстор на световното по футбол през 2010. От 2009, от как започва да играе в Бундеслигата няма пропуснат мач. За три сезона има 106 мача, 36 гола и 36 паса. И това при наличието на нападатели като Робен, Рибери, Клозе, Гомес и т.н. Женен, и то от три години. Сгодил се е едва на 18. Отскоро е и посланик на Млади Крила, организация, която помага на изживели психически травми деца.

Човек вдигне ли погледа си и не вижда вече никакви граници.

Това казва Томас и точно така играе футбол. Определено не е най-талантливият и най-добрият футболист. Не е дори и най-умният. Не е най-физически силният и технически добрият. Всички тези качества могат да създадат един добър футболист, но не са достатъчни. Мюлер притежава обаче точно това, което е необходимо не само на терена, но и в живота – положителна нагласа, силна воля, вяра в успеха, неуморимост, желязна дисциплина и постоянство, голямо сърце и пълно себераздаване в името на отбора. Съчетано с малкото необходимата футболна интелигентност и съобразителност. Затова и пиша за него. По това как един човек играе футбол (или друг отборен спорт) може лесно да се разбере каква е Душата му. А тази на Мюлер определено е голяма и може да дава. Той е положителен пример за всички нас. Успехите не идват никога даром, а са винаги резултат от много труд, добро отношение и даване.

Снимките са взети от уикипедия.

Posted in За Духа и Душата, За Тялото | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

По-бързо и по-сигурно

Винаги съм си мислил, че най-хубавото в София е планината до нея. Ако живея и работя в София, съм сигурен, че всеки ден, когато времето го позволява, ще качвам Черни връх преди работа. Качване и слизане от Драгалевци например е напълно възможно за четири часа, тоест при ранно тръгване в шест часа е напълно възможно да се направи.

А ето, че сега разбирам за един нов „спорт“, формула 1 на планинското изкачване, както го нарича откривателя му Бенедикт Бьом (Бени). Става дума за възможно най-бързо изкачване със ски на осемхилядник, минимален престой в зоната на смъртта (височини над 7000-8000 метра, в които тялото не може да се регенерира само и постепенно умира) и спускане надолу със ските.

Скоростното изкачване е много изморително и за 24 часа понякога се губят около 10 кг, което е около два-три пъти, отколкото във формула 1. В същото време обаче е доста по-сигурно от бавното изкачване, когато човек се намира дълго в зоната на смъртта. Освен това позволява да се вземе много по-малко оборудване, храна и вода, което намалява нуждата от багаж и не изчерпва толкова много сили. Бени никога не изкачва сам, а със своя приятел Себастиан. Като добър екип си помагат взаимно да вземат правилните решения, а дори и да са грешни, то поне да не са смъртоносни. Със себе си носят вода, енергийни гелове, инжекции кортизон и виагра. Последните две за всеки случай при изтичане на кръв в белите дробове, причинено от свръхнатоварване.

Бени тренира над 20 часа седмично, като за него е важно да прави над 2000 височинни метра на тренировка. При едно бързо и стръмно изкачване това може да стане за два часа и половина до три (доста спортно), ако човек е свикнал да ходи из планините. Бени го взема обаче на бегом за половината време и дори по-бързо. В извън „спортното“ си време Бени е мениджър на спортната фирма Dynafit, в която отговаря за над 200 работници. Освен това е баща на голямо семейство. Самият Бени е едно от осем деца и е научил какво означава както свобода, така и отговорност. Знанията си от планинското изкачване за вземане на бързи и добри решения в трудни положения, предава чрез семинари.

Posted in За Духа и Душата, За Разума, За Тялото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Голямата мечка

Статия на Иво Иванов Канзас

До ден днешен Уилт Чембърлейн държи над 100 рекорда в НБА.

Ще започна този материал с един на пръв поглед странен, но напълно резонен съвет: ако някой ден съдбата ви срещне с побелял 62-годишен мъж на име Марк Стърн и той предложи да ви продаде нещо – каквото и да е, купете го незабавно! Едва ли ще сгрешите. Търпение – обяснението защо ви давам този съвет, ще дойде малко по-късно.

До скоро въпросът кой е най-великият играч за всички времена се натъкваше на почти мълниеносен отговор: „Майкъл Джордан, разбира се!“ Този отговор бе толкова абсолютен, единодушен и безапелационен, че самият въпрос започна да избледнява и да изчезва от баскетболния лексикон. В последно време обаче ,старият въпрос отново си проправя път благодарение на изумителния сезон на Кобе Брайънт и на геройствата на Леброн Джеймс. Кобе бе неопазим през цялата година, записвайки няколко мача с по над 50 точки. Малко преди Коледа звездата на Лейкърс наниза 62 т. на Далас само за 33 минути игра, а както всички знаем, на 22 януари Брайънт разтърси спортната общественост с астрономическите си 81 т. срещу Торонто Раптърс. Вдъхновени от офанзивните експлозии на Кобе и от впечатляващата му въздушна акробатика, много фенове, коментатори и специалисти се прекръстиха и го поставиха на пиедестал, по-висок дори от този на всевишния Джордан.

Баскетболното богохулство обаче не свършва дотук: името на Леброн Джеймс също вече се прокрадва в класацията, водена до този момент от Майкъл. Асът на Кливланд е най-комплексният играч в лигата, а е едва на 21 години! Нито Джордан, нито Кобе, нито който и да било се е състезавал на такова ниво в НБА на толкова крехка възраст. Ако Джеймс продължава с това темпо, то ще смачка много рекорди, преди да е навършил 30. Истината е, че като погледнем на въпроса за най-добрия играч за всички времена като на нерешено уравнение, ще трябва да признаем, че то има повече от три неизвестни. Не можем да изключим името на рекордьора по резултатност Карийм Абдул-Джабар, чиято стрелба в стил „небесна кука“, бе абсолютно неудържима. Мнозина биха споменали Меджик Джонсън и Лари Бърд. Бил Ръсел също усложнява уравнението със своите 11 шампионски титли. Питайте повечето експерти и те ще ви кажат, че най-важното постижение за баскетболиста е така нареченият трипъл дабъл. Това означава поне 10 точки, 10 борби и 10 асистенции в един мач. В баскетболните среди тази статистика е по-ценна от 40 индивидуално отбелязани точки.

Трипъл дабълът е голяма рядкост в лигата и на малкото, които са го постигнали, се гледа като на завършени играчи. Може би затова доста хора смятат Оскар „Биг О“ Робъртсън за най-великия на всички времена. Едва ли някога ще има по-универсален баскетболист от Големия О. През 1962 той е записал срещу името си 30 т., 12 борби и 11 асистенции на мач: трипъл дабъл за целия сезон! Но със или без помощта на статистика определението „най-велик“ ще си остане малко или повече субективно.

Лично за мен титлата на най-изумителна и легендарна фигура в световния баскетбол все още принадлежи на Уилт Чембърлейн. Тъй като постиженията му са донякъде отдалечени във времето, не винаги си даваме сметка, че много от тях граничат с научната фантастика. Талантите на Уилт се простираха далеч извън рамките на баскетбола. До ден днешен той държи над 100 рекорда в НБА. Доминацията му е била толкова задушаваща, че лигата е наложила драстични промени в правилника само и само да ограничи надмощието му. 216-сантиметровият Чембърлейн е бил познат като Голямата мечка, но гигантският му ръст е само съставна част на личността му. Едва ли някога се е раждал човек с такива размери, който да разполага с подобна координация, бързина, издръжливост и светкавични реакции.

Малко хора знаят, че като студент Уилт става шампион на САЩ на скок височина а в гимназията се изявява в спринтовите дисциплини и в скока на дължина. През 1956 се хваща на бас със сребърния медалист по тласкане на гюле от игрите в Мелбърн Бил Нидер, че ще го победи в собствения му спорт. Без никога в живота си е да е хващал гюле, Чембърлейн печели баса с цял метър. На 36-годишна възраст Голямата мечка се захваща с волейбол и бързо се превръща във великолепен играч. Уилт става ключова фигура в развитието на плажния волейбол в световен аспект и е смятан за важна част от историята на този спорт. Способностите му са толкова големи, че дори взима наградата MVP в Мач на звездите, излъчен по NBC. Прословута е следната история, разказана от олимпийския шампион от 1984 г.

Пат Пауърс: „Играехме волейбол на плажа в Санта Моника и Уилт се скара с един от противниците – Амон Лъки. Разпаленият Амон имаше неблагоразумието да мине под мрежата и да навлезе крещейки в персоналното пространство на Чамбърлейн. Уилт грабна нахалника и просто го хвърли през мрежата от другата страна на игрището. Най-невероятното е, че Амон тежеше 105 кг! Излишно е да казвам, че Чембърлейн спечели и спора, а ако не ме лъже паметта, и мача.“

На баскетболния терен Уилт не е имал равен. На 2 март 1962 вкарва невероятните 100 точки на Ню Йорк Никс – рекорд, който едва ли някога ще бъде надминат. Дори Кобе признава, че не би могъл да се доближи до тази цифра, особено ако се играе без линията за три точки и без продължения. Стоте точки на Чембърлейн са повод да се върнем към странния съвет от началото на статията. На 2 март 1962 Марк Стърн не е бил белокос и достолепен бизнесмен, а 18-годишен студент в колежа „Дикинсън“. Предстоял му изпит и той решил да продаде билета си за мача Филаделфия – Ню Йорк. Така Марк изпуснал да види на живо най-великото индивидуално изпълнение в историята на баскетбола.

На 22 януари 2006 Стърн отново решава да продаде билета си, този път за Лейкърс – Торонто. Това, разбира се, е историческата среща, в която Кобе вкара 81 т. Два велики мача, разделени от 5000 км и 44 години. А един и същи несретник купи и продаде билетите си и за двата? Горкият човек! Самият Уилт никога не е смятал 100-те си точки за голямо постижение и дори твърди, че го е срам от тях, защото са знак за егоизъм на игрището. Колкото и налудничаво да звучи, някои от рекордите на Голямата мечка са още по-впечатляващи. През 1961/62 например той вкарва средно по 50,4 точки! В същия сезон гигантът прави нещо не по-малко изумително, прибирайки почти 27 отскочили топки на мач! За сравнение през целия изминал сезон само един-единствен път играч е записал 26 борби (Дуайт Хауърд, Орландо Меджик).

Едно от най-невъзможните постижения на Чембърлейн е денят, в който събира 55 борби под коша. Безумие! Но най-изумителното е, че мачът е срещу Бостън Селтикс с Бил Ръсел. Да вземеш 55 борби с Ръсел в подкошието е все едно да вземеш 55 пъти топката от краката на Роналдиньо в един-единствен мач Когато специалистите и феновете почват да обвиняват Уилт в егоизъм на игрището, той се ядосва и обещава, че следващия сезон ще води лигата по асистенции. Речено – сторено. През 1967/68 името му фигурира на първо място в графа асистенции пред всички гардове-разпределители в лигата. Същия сезон Чембърлейн става единственият играч в историята, записал дабъл трипъл дабъл: 22 точки, 25 борби и 21 асистенции! През 1961 вкарва 78 точки на Лейкърс и овладява 43 борби в същия двубой. През 1968 Уилт записва трипъл дабъли в 9 последователни мача.

През 1972 в две поредни срещи 35-годишният Чембърлейн бие 11 чадъра на 25-годишния Абдул-Джабар и го отстранява от плейофите. За щастие на Карийм Уилт прекратява кариерата си скоро след това. Въпреки животинската си, почти свръхестествена сила великият център никога не е излизал от мач за шест нарушения и не е бил гонен от игра. Най-големият дефицит в биографията на Уилт е недостигът на шампионски титли. Само два пъти той е стигал върха и причината за това е непобедимата династия на Бостън Селтикс, която неизменно затръшваше вратата под носа на Чембърлейн. Всичките индивидуални геройства на Уилт не бяха достатъчни, за да надвият митичната „зелена машина“ на Кузи, Ръсел и Ауербах.

Преди време бях изумен, когато видях младия Уилт в акция благодарение на видео архивите на Канзас Юнивърсити. Гъвкав и елегантен като газела, 216-сантиметровият исполин движеше бързата атака с умението на гард. Видях го да се носи като гръмотевичен облак над коша, да забива, да поднася изящно топката, да дриблира като картечница и дори да прави трикови подавания зад гърба си. Ако котките можеха да летят, сигурно щяха да се движат като него. Някои неща на този свят просто нямат логично обяснение. Почти невъзможно е да разберем принципа за несигурност на Хайзенберг, плътността на черните дупки в Космоса или причините за успеха на „Бекстрийт Бойс“. Към тези необясними мистерии на Вселената трябва да прибавим и Уилт Чембърлейн. За мен той е уникален човешки екземпляр, чиято физика е изпреварила расата си в еволюционно отношение. Може би преди години сноп радиация е изтекъл от атомната електроцентрала „Пийч Ботъм“ на 70 мили от дома на семейство Чембърлейн във Филаделфия и е причинил някаква спонтанна мутация на молекулярно ниво. Може би затова в семейството на двама родители под 180 см се е появил гигант с рефлекси на пантера. Извънземните качества на Уилт са толкова необясними, че съм готов да повярвам, че той е някаква мутация. Аномалия. Х-мен!

Каквато и да е тайната му, съкровищницата на баскетбола би била далеч по-бедна без нея. Никога няма да забравя студения януарски ден, в който една от мечтите ми се сбъдна и успях да стисна ръката на Уилт. Огромната му лапа погълна дланта ми и въпреки че метакарпалните ми кости простенаха от болка, осъзнах с кристална яснота, че се намирам в непосредствена близост до един изключителен човек. Това е усещане, което ме е спохождало едва няколко пъти в живота. Със самото си присъствие Чембърлейн излъчваше някакво естествено величие. Щастлив съм, че в този ден преди 8 години го видях, защото няколко месеца по-късно легендата ни напусна завинаги. Сърдечна криза го отнесла в съня му на 62 години. Но преди да си тръгне, Уилт се погрижи да остави след себе си огромно баскетболно наследство, безброй недостижими рекорди и много хора като мен, които вярват, че именно той е най-великият играч на всички времена.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , , | Коментарите са изключени

Присъдата да бъдеш гений

Статия на Иво Иванов Канзас

Развитието на американския вундеркинд Фреди Аду зацикли.

Преди стотина години Били Саидис е бил смятан за най-брилянтния представител на човешката раса. Проговорил е на половин годинка, а десетина месеца по-късно е започнал да чете „Ню Йорк Таймс“. На 3 годинки Били вече пишел на машина и се самонаучил на латински и гръцки. Още преди да се запише в първи клас, вундеркиндът знаел немски, френски, руски и иврит. На 8 години започва гимназия и изобретява собствена логаритмична таблица, а на 9 взима приемните изпити в Харвард. Коефициентът му на интелигентност бил зашеметяващ. Пленена от феноменалния му потенциал, пресата го следва на всяка крачка, превръщайки ежедневието му в постоянна светска хроника и медиен цирк. На 11 години гениалният хлапак изнесъл забележителна двучасова лекция пред най-големите математици в Нова Англия на тема „Обекти в четири измерения“.

Всички предричат бляскаво бъдеще на Саидис, очаквайки от малчугана собственоръчно да промени света на теоретичната физика, създавайки собствени математически модели, които да дадат отговор на много от загадките на Вселената. Към съдбата на това супердете ще се върнем по-късно, а сега нека насочим погледите си към друг вундеркинд – 16-годишния футболен феномен Фреди Аду.

Преди повече от 2 години описах с огромен ентусиазъм на страниците на „7 дни спорт“ играта на младия футболист и изпълненото му с премеждия пътешествие от прашните улици на Акра, столицата на Гана, до огромните стадиони на Северна Америка. Както повечето фенове на футбола тук и аз бях запленен от невероятната техника и бързина на 13-годишния Фреди, който без видимо усилие вършеше невиждани чудеса по терена. Легендарен ще остане приятелският му мач срещу мъжете на Сан Хосе, когато невръстният Аду докара защитата на калифорнийците до нервна криза. В един момент Фреди направо подпали тревата от финтове, а дефанзивната звезда на Сан Хосе Трой Дайак бе толкова объркан, че се спъна в собствения си крак.

Едва ли бих се учудил, ако науча, че Трой все още взима медикаменти, за да се отърве от спомена за демоничния дрибъл на 13-годишното хлапе. На световното за юноши във Финландия Аду се превърна в атракция №1 благодарение на поредицата виртуозни изпълнения и лавина от голове. Естествено заваляха оферти, при това от най-реномираните футболни школи на Стария континент. Най-упорити бяха Интер (Милано), които предложиха 700 000 долара на майката на Фреди още когато малката звезда беше само на 10 години! Аякс, Челси, Реал и най-вече Манчестър Юнайтед също направиха опит да привлекат Аду в редиците си. Фреди обаче предпочете да остане по-близо до семейството си в Мериленд и подписа договор с Ди Си Юнайтед, ставайки най-младият професионалист в историята на отборните спортове в САЩ.

Тук Фреди-манията се развихри с пълна сила. Подписването на договора с Mейджър Сокър Лийг бе истински церемониален цирк, който се състоя в Медисън Скуеър Гардън. Комисионерът на МСЛ Дон Гарбър нарече събитието „най-важния контракт в историята на лигата“. Без да е изиграл нито един мач на професионално ниво, Фреди стана най-скъпо платеният футболист в САЩ. Корпорацията „Найк“ също не закъсня да подпише многомилионен договор с младата надежда. За огромно нещастие на Аду със самото му пристигане във Вашингтон зад кормилото на отбора застана бившият съотборник на Христо Стоичков в Чикаго Петер Новак. Между Фреди и Новак определено съществува някаква непоносимост, която като че ли няма да намери разрешение. Въпреки брилянтната игра на Аду по време на тренировки полякът го е циментирал сред резервите. Статуите на Пенчо и Петко Славейкови на едноименния площад в София стават по-често от пейката отколкото Фреди.

Тази ситуация така вбеси младия футболист, че нервите му не издържаха и преди месец той възпропта срещу треньора си в пресата: „Веднага, след като бях обявен за играч на седмицата, се озовах на скамейката – оплака се тийнейджърът. – Питам се какво точно става тук?“ Новак категорично отрича да има отрицателно отношение към Фреди, но някои от ходовете му определено са озадачаващи. Преди две години той дори целенасочено влезе с всичка сила в краката на Фреди по време на тренировка. Фреди бе отнел топката на амбициозния поляк и той си отмъсти с опасен шпагат. „Лъже се, ако си мисли, че няма да го сритам – заяви по-късно Новак. – Аз не обичам да губя.“

Новак си спечели много врагове заради начина, по който тренира младата звезда. Мнозина потърсиха някакво фройдистко обяснение в цялата ситуация, тъй като самият Новак е бил вундеркинд и е започнал професионалната си кариера на 15 години. Баща му, бившият полски национал Йозеф Новак, е бил доста суров в педагогическия подход към своя син. Мнозина очакваха от Аду да излезе за пръв път на голямата футболна сцена на световното първенство в Германия, но това няма да стане. Треньорът на националния отбор Брус Арена заяви, че няма да покани футболисти, които не играят редовно в клубните си отбори, и това автоматично изключва Фреди от плановете му за мондиала.

Когато му се даде възможност, Аду показва гениални проблясъци. Голът му срещу Реал Солт Лейк тази година бе истински шедьовър, в който бяха замесени финтовото наследство на Марадона, жонгльорско майстроство и по всяка вероятност известна доза черна магия. Не по-малко изумително бе и изпълнението срещу Лос Анджелис миналата година: Фреди нахълта като оса в наказателното поле, слаломира между трима защитници и изстреля една кълбовидна мълния в горния десен ъгъл на вратата, отбелязвайки невероятен гол и слагайки категоричен край на живота на семейство паяци За малкото минути, в които е играл през двата си сезона в МСЛ, тийнейджърът е отбелязал 9 гола и е направил 10 асистенции. Общо взето обаче, най-богатият футболист в лигата до този момент е едно огромно разочарование.

На този етап играта му е като операцията на носа на Майкъл Джексън: скъпа, но въпреки това нестабилна. Големите футболни стратези обаче са наясно с огромния потенциал на вундеркинда и в момента се опитват да се възползват от създалата се ситуация между Фреди и треньора Новак. Аду заяви пред „Вашингтон Поуст“, че би искал да напусне отбора колкото се може по-скоро. Сър Алекс Фъргюсън е с най-големи шансове, тъй като се познава отдавна с майката на футболиста. Самият Аду неведнъж е заявявал, че мечтае да облече екипа на червените дяволи. Тук все по-интензивни стават слуховете, че сделката е вече факт и Ман Юнайтед ще привлекат Фреди срещу 4 милиона лири веднага след Нова година. Този ход е логичен, тъй като собственикът Малкъм Глейзър е дал благословията и банковата си сметка на легендарния треньор с цел да подмлади отбора и да го качи отново на шампионския пиедестал. Глейзър е бизнесмен и добре разбира, че играчи като Аду и Джонатан Спектър (вече собственост на Юнайтед) ще отворят вратите на отбора към огромния американски пазар.

Има значение и фактът, че 10% от приходите на Манчестър Юнайтед се дължат на астрономическия договор с „Найк“, които са спонсори и на Фреди Аду. Челси също правят опити да се доберат до младата звезда, но не защото им е толкова необходим, а за да не го оставят в ръцете на Ман Юнайтед. В играта неочаквано се включи и ПСВ Айндховен благодарение на русокосата красавица Стефани Херц. Холандската тенисистка e гадже на Фреди и би искала любимият й да е по-близо до нея. Където и да попадне обаче, Аду ще трябва да преодолее един много съществен проблем: нереално големите очаквания Според мен те отдавна са надхвърлили собствените му възможности и крехката му физика. От две години тийнейджърът зъзне в сянката им. Колкото и да е добър, Аду е все още едно дете и не може да изискваме от него да стане едноличен спасител на футбола в Америка.

Пресата го преследва на всяка крачка, попива всяка негова дума и анализира всеки негов ход. Което ме кара да се върна към гениалния вундеркинд Били Саидис, от когото преди 100 години се очаквало да промени света. На 16 години младежът направил опит да навлезе в собствения си живот, но той вече не съществувал. Вместо него медиите и жадното за сензации общество били изградили някаква кръвожадна химера, която погълнала, сдъвкала и изплюла нещастното момче без никакво угризение и колебание. Бляскавото бъдеще на Били Саидис така и не се състояло. Всичко, с което се захващал, всеки проект и всяка идея били абсолютен провал.

Коефициентът му на уязвимост се оказал дори по-голям от феноменалния му коефициент на интелигентност. Малко по малко Били потънал в бедност и забрава. След много години списанието „Ню Йоркър“ го издирило, установило, че работи като счетоводител за 23 долара на седмица, и публикувало унизителен материал, наречен „Априлска шега“, тъй като Били бил роден на 1 април. Бившият вундеркинд умрял едва 46-годишен от мозъчен кръвоизлив. Трагичната съдба на Били Саидис не е изключение. Тя дебне всеки малък гений, всяко дете с изключителни способности. Когато човек е изоставен от настоящето и е изгубил вяра в бъдещето, той често търси убежище в миналото. Но хора като Били Саидис нямат тази възможност: те са в емоционална безтегловност и всеки път, когато хвърлят плах поглед към детството си, се натъкват на една голяма студена празнота.

Ето защо може би е време да направим крачка назад и да оставим Фреди Аду да бъде весел, безгрижен и дори малко импулсивен тийнейджър. Нека да слуша Джей Зи, да се учи да кара кола и тия дни да започне да ползва ножче за бръснене. Да запазим големите очаквания за след 4-5 години. Защото никой на този свят не заслужава тъжната участ на Били Саидис.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , , | Коментарите са изключени

Съхранение на енергията

Статия на Иво Иванов Канзас

“ЧЕЙС!!! Чейс, ако ме чуваш стисни ръката ми!”…Но ръката не трепва. Остава все така неподвижна и безжизнена. Поула вече не помни откога седи до леглото на сина си в болницата в Уичита. 3..4..или може би 5 дни? Съзнанието и е като изстинал, рехав пясък върху които времето разлива мълчаливи вълни и губи очертанията си. Детето и е в кома. Дълбока, безнадеждна кома и Поула вече знае, че синът и е на самото дъно на кошмарна пропаст, от която няма сила която да може да го изтръгне. Но майката прави това, което правят всички майки и продължава да се надява, дори тогава когато самата надежда е изгубила надежда.

“Чейс, сине, ако ме чуваш стисни ръката ми!” Думите и падат тежки като камъни право в мрака на бездната без отговор и без ехо.

Не е за вярване, но само преди броени дни неподвижното, съсипано тяло в интензивното отделение е кипяло от живот и неизчерпаема, младежка енергия. Но на 2 Октомври миналата година, Чейс Кеър отива на рутинна тренировка на стадиона в малкото градче Колуич, щата Канзас. Нищо особено: просто поредица от скокове – без напрежение, без летва. Вярно техниката на овчарският скок е сложна, но в крайна сметка всичко се свежда до превръщането на кинетична енергия в потенциална. Максимално засилване означава по-мощен скок. Правил го е хиляди пъти и е готов на още толкова, за да се добере до мечтата си. Да стане щатски шампион, може би дори национален, а после кой знае…олимпийска квалификация? С вяра, труд и постоянство всичко е възможно.

Казват, че Отец Емил Кейпин е имал една единствена слабост – тютюна. Дори в най-невероятните ситуации лулата не слизала от устата му. Също казват, че куршумите и снарядите някак си го заобикаляли, демонстрирайки някакво свръхестествено, почти одушевено страхопочитание. Очевидци твърдят, че често излизал от окопите и минавал изправен и спокоен сред пелена от картечен огън, без да бъде дори одраскан, за да измъкне на ръце ранен войник от огневата линия. Легендарна е историята за това как снайперист изпратил куршум в главата му, но вместо това, оловото улучило лулата, стърчаща както винаги от устата му.

Да…Емил Кейпин, роден в Пилзен, Канзас, в семейство на чешки емигранти, е бил рядка, колоритна и най-вече крайно благородна личност. Преди 60 години, сред пожарищата на една ужасяваща епоха е постъпил в армията, но не за да се бие, а защото е усетил призванието си. Вместо с пушка, се е въоръжил с расо и непоклатима вяра в мисията си и е станал военен свещеник. Като такъв е изоставил напълно собствената си сигурност, пренебрегнал е страхът, всяка мисъл за себе си и въобще всичко на което ни е учил инстинктът за самосъхранение. Днес Отец Емил е станал особена част от военният фолклор. Нямат брой легендите за това как се провирал между пищящи куршуми за да стигне до умиращ или ранен войник било свой или чужд, за това как дарявал оскъдните си дажби на другите като военнопленник, за това как е отивал директно в тила на противника въоръжен само с добрината в погледа си, за да спре разстрела на ранени сънародници.

За някои тя е може би цинична игра или икономически механизъм, за други професия, но дълбоко в димящата си сърцевина, войната е просто вонящ и гнусен Дантев ад – за момчетата с каски тя бързо напуска политическият си контекст и се превръща в кърваво, първично съревнование по оцеляване. На такова място човек често губи досег с рационалното и хуманното и погълнат от хаоса и варварщината се превръща в това същество, от което се опитваме да се отдалечим вече десетки хиляди години и което погрешно мислим че сме оставили завинаги в пещерата. Отец Кейпин е от огромно значение, защото той е далеч повече от откачен католически свещеник на бойното поле. Той е присъствието на добрина… дъхът на милосърдие във вакуумът оставен от войната.

Овчарският скок е най-сложната и опасна лекоатлетически дисциплина. Наистина, в края на краищата всичко се свежда до превръщането на кинетична енергия в потенциална. Помните ли закона за запазване на енергията? Винаги ме е озадачавал със своята неправдоподобна логика. На него се крепи толкова много от това което знаем за вселената и за начина по които функционира почти всичко около нас. С най-прости думи той гласи, че енергията не може да бъде създавана или унищожавана – може само да бъде преобразувана от един вид в друг. Не е ли странно, че енергията която мислим, че сме генерирали всъщност винаги е съществувала? Ние просто я улавяме, използваме я за малко и я изпращаме да витае някъде другаде в пространството.

Енергията необходима за един единствен овчарски скок успява да премине през няколко трансформации в рамките на броени секунди. В техническо отношение дисциплината е истински кошмар, включващ седем отделни фази, изискващи дългогодишна подготовка, страхотна физическа сила и абсолютна концентрация. Най-малкото отклонение може да доведе до трагедия, защото приземяването е вертикално падане надолу с главата от 5 метра височина. В щатите където 25 000 състезатели по овчарски спорт тренират организирано на гимназиално ниво, тази дисциплина е сочена за най-опасна и води до повече катастрофални контузии от всеки друг спорт, включително американският футбол. В случая с фаталния скок на Чейс, запазената енергия е била прекалено много. Прътът е изхвърлил тялото на момчето с огромна сила отвъд дюшека за приземяване и задната част на главата му е поела с камшично движение в земята цялото ускорение на падането. Черепът му буквално се разпорил от едното до другото ухо, а в мозъкът му експлодирали няколко кръвоносни съда, предизвиквайки унищожителен кръвоизлив. Безжизнен, Чейс е закаран с хеликоптер в болинцата в Уичита където лекарите правят отчаян опит да го спасят, премахвайки голяма част от черепа му за да намалят чудовищното налягане. Въпреки всичко, 19 годишното момче е на практика мъртво. Неврохирургът казва на родителите, че само чудо може да го извади от комата. Шансът от фатална инфекция сигурно ще го довърши, а дори и да оцелее пораженията върху мозъка му ще бъдат толкова масивни, че той едва ли някога ще може да ходи, да говори или въобще да използва разсъдъка си.

————
През 1950 година, по време на корейската война, Отец Емил Кейпин отказва да се оттегли от бойното поле след сражение, заедно с осма кавалерийска дивизия, към която е прикачен и остава да се грижи за ранените. Така става доброволен военнопленник в концентрационен лагер в Северна Кореа. Условията са нечовешки и суровата зима съчетана с абсолютен глад отнемат живота на стотици военнопленници. Свещеникът получава тежки измръзвания на краката и е подлаган на побой от пазачите, тъй като непрекъснато изисква от тях по-добри условия за пленените. Почти не слага залък в устата си, тъй като раздава дажбата си на ранените войници. Накрая издъхва, победен от изтощение и пневмония на 35 годишна възраст. Погребан е в масов гроб, някъде до реката Ялу. Днес споменът за него живее чрез няколко книги, гимназия кръстена на негово име и великолепен паметник в родния му град в Канзас.

————
Някои хора се молят за прошка, други за любимия си отбор, трети за да спечелят лотарията. Но в един мрачен, октомврийски ден на 2008 една съсипана жена просто се молеше детето и да стисне ръката и: “Чейс, ако ме чуваш, сине, стисни ръката ми!”

Чудя се, ако майките не вярваха в чудеса, щяха ли чудесата да вярват в нас хората? Вярата на майката винаги е по-силна от рационалната логика, така че Поула Кеър отправила очи към небето и започнала да се моли за чудо. Интересното е, че молитвата и била насочена към един конкретен човек – добрият свещеник Емил Кейпин, отишъл си от този свят преди 57 години. Дъхът на милосърдието. Защитникът на наранените младежи.
Присъствието на добрина в мрака. Родителите написали молитвата си на лист хартия и я раздали на стотици свои приятели и роднини с молба да я изрецитират и с устата и със сърцето си. Залепили я и до леглото на сина си заедно със снимка на свещеника и миниатюрно парченце от негов шинел, което е оцеляло повече от половин век. Казват, че чудото започнало тогава. Горе-долу 12 дена след инцидента.

“Чейс, ако ме чуваш стисни ръката ми!” Но този път думите не потънали в мрака и младежът неочаквано стиснал подадената му ръка. След което започнал да се възстановява. И не постепенно. Бързо! Много бързо. Само месец по-късно се прибрал в дома си върху собствените си, силни крака и в пълно съзнание. На следващия ден отишъл на футболен мач. Неврохирургът му, доктор Реймънд Грендмайър нарече възстановяването му необяснимо от медицинска гледна точка. Други го нарекоха чудо. Което доведе разказа ни до Aндреа Амбрози – един любопитен италианец със скъп костюм и изискани обноски, който пристигна миналата седмица тук в Канзас директно от Ватикана. Експертизата на този странен мъж е особена. Той е нещо като църковен детектив, чиято мисия е да разследва “чудото на Отец Емил” в най-малък детайл, да прегледа всяка рентгенова снимка, да говори с всеки лекар и всеки свидетел. Римската католическа църква е научила за случая и смята че Кейпин би могъл да бъде канонизиран за светец, ако Ватиканът бъде убеден, че действително става дума за негова чудотворна интервенция.

Аз не съм вярващ в класическият смисъл на организираната религия, но не мога да нарека себе си и атеист. Всяко категорично мнение в тази област би било признак на тесногръдие и арогантност. Има толкова много неща вътре в нас, отвъд нас и във всяко кътче на вселената които не разбираме. Самият Айнщайн беше казал, че цялото човечество е като малко дете, което е влязло в огромна библиотека с милиони книги. Повечето са написани на чужди езици, които детето не разбира и не е в състояние да прочете. То знае че някой трябва да ги е написал и подозира че в подредбата им на лавиците има мистериозен смисъл, но все още е твърде малко за да го разбере. “Аз знам,” – добавя Айнщайн -“че това което е непонятно за нас действително съществува и се манифестира във висша мъдрост и лъчезарна красота, които нашето тромаво съзнание регистрира само в най-примитивната им форма. В центъра на това усещане се крие моята истинска религиозност“

Такава е простичката теология на големия учен и е трудно човек да не се съгласи с нейната романтична мъдрост.

Дали оздравяването на Чейс е “чудо” или просто физиология? Дали някой въобще е чул молитвите или просто все още не разбираме огромния възстановителен потенциал на човешкия мозък? Дали един добър свещеник все още съществува в някакво свое, вечно измерение? Дали нещо от нас остава след като тялото ни си отиде? Кой знае – в края на краищата мъдрата наука твърди, че енергията никога не изчезва напълно, а само променя формата си, нали?

Не знам дали Отец Емил Кейпин е светец в очите на Ватикана, но и аз както повечето хора, си имам храмче в моята душа, в което той отдавна е канонизиран в тържествена церемония. Това, което ми е много интересно и което обещавам да направя, е да следвам внимателно пътеките, по които живота ще отведе младият Чейс. Може би в спасението му има някакъв скрит смисъл или ефект на пеперудата. Може би ще направи нещо важно в живота си. Може би ще изобрети нещо изключително. Или просто един ден ще спаси някое дете от горяща къща. Ще бъде хубаво ако наистина е така.

Засега обаче, Чейс все още си живее тихо в малкото градче в Канзас. Пуснал си е дълга коса за да скрие огромния белег върху главата си. Голяма керамична плочка е заместила махнатата черепна кост. Чейс изглежда здрав и заякнал…Вдига щанги с приятели и работи като градинар. Едва се въздържа да започне да скача отново, но сега като че ли има други цели. Иска, например, някой ден да бъде треньор. А, и за малко да забравя: ако Отец Емил действително има пръст в цялата тази история той сигурно се усмихва многозначително отнякъде, защото догодина Чейс Кеър започва курсове в специална школа, където ще се подготвя за да стане…пожарникар.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , , | Коментарите са изключени

Съдба на име Джаклин

Статия на Иво Иванов Канзас

Никога няма да научим точно кога и в кой ден, но в даден момент, преди 10-15 години, човек чието име също никога няма да научим е закачил една особена снимка на една особена стена в Ню Йорк Сити. Тази странен фотоплакат, поставен в скромна рамка е причина за днешната статия.

Но нека първо ви върна 110 години назад, за да ви разкажа за неочакваната смърт на Чарлз Френсис Коглан. Роден и израснал в малко рибарско селище на канадския остров Принс Едвард Айлънд, Чарлз обичал суровата северна красота на своя край и дори приветствал с радост лютите виелици пристигащи яростно директно от арктическия кръг. През 1899 година обаче Коглан се озовал по работа в Галвестън, Тексас – на самия ръб на Мексиканския залив сред палми, изцеждаща влага и субтропически климат. За нещастие, сърцето на канадеца решило да спре завинаги точно там, в далечния американски юг, на цели 5000 километра от любимото му рибарско селце, където живеели всички хора които познавал и обичал. Чарлз бил погребан в масивен ковчег и положен в малък гранитен мавзолей в тексаско гробище.

Спомних си инстинктивно историята на Коглан, въпреки че и аз не съм съвсем сигурен че проумявам напълно връзката между неговата смърт и лъчезарното момиче, за което искам да ви разкажа. Името и е Джаклин Мърфи и въпреки, че в момента изглежда усмихната и щастлива като всяко друго дете, преди няколко години ситуацията е била отчайваща. Един родител никога не бива да чува името на детето си и израза „злокачествен тумор в мозъка” в рамките на едно и също изречение. Но точно това е сполетяло горкия Денис Мърфи през Март 2004. „Дадоха и 30% шанс да оживее” – спомня си с навлажнени очи бащата – „Не знаех какво да и кажа. Как да я успокоя при условие, че самият аз бях съсипан?”

Рискована, шестчасова операция на мозъка отстранява тумора, но това е само началото. Ракът е толкова масивен и с такъв голям потенциал за метастази, че се налагат опасни серии от радиационна и химиотерапии. Крехкото, девет годишно телце на момичето е съсипано. Панкреасът и е почти унищожен и животът и виси на косъм. Някога гъстата и, красива коса окапва напълно, което в емоционално отношение е съкрушително за едно момиче. „За да повдигна малко духа и, я помолих да остриже до кожа с машинка и моята коса” – спомня си всеотдайният баща – „но и това не помогна особено”. „Всеки ден бяхме в детския раков център на деветия етаж в болницата Слоун Кетеринг в Манхатън” – казва Денис с въздишка и очите му отново се навлажняват, спомняйки си за многобройните изтерзани от болестта деца „Охх, деветият етаж…Деветият етаж на Слоун Кетеринг е най-тъжното място на света.”

Веднъж момичето забелязва голяма, цветна снимка закачена в дългия коридор на болницата, по пътя към кабинета за химиотерапия. В преден план е 20-ина годишна състезателка по лакрос, скочила в прегръдките на своя съотборничка. Момичето явно е уловено от фотографа само миг след като е отбелязало гол. Лицето и е озарено от триумфален вик и щастлива еуфория, а от всяка клетка на тялото и сякаш блика неистова енергия. Скокът и в обятията на съотборничката е разпилял стегнатата и опашка в пищен, кестеняв фонтан от коси. В снимката има толкова живот и настроение, че човек получава усещането, че момичето всеки момент ще се откъсне от фотохартията за да навлезе с вик в тъжната тишина на болницата. Денис забелязва, че дъщеря му винаги се вглежда замечтана в снимката.

„Всеки Божи ден в продължение на месеци минавахме покрай снимката и всеки Божи ден казвах на Джаклин: „Някои ден и ти ще бъдеш толкова силна и щастлива. Някой ден и ти ще играеш като тях”. Денис решава да направи нещо за дъщеря си и се свързва с позната, която на свой ред има позната, която е приятелка с треньорка по лакрос в Университета Нортуестърн в близост до Чикаго. Треньорката на име Кели Хилър се оказва истински ангел-спасител, и ръководен от добрината и ентусиазмът и, отборът на Нортуестърн буквално осиновява болното дете. Веднага му пращат колет с малки подаръци, снимки и автографи от играчите. Въпреки, че е на повече от 1000 километра, Кели намира начин да запознае целия си отбор с момичето. Всяка една от състезателките става нещо като нейна по-голяма сестра. Треньорката разбира колко е важно едно дете в такава ситуация да не се чувства изоставено и само и поощрява състезателките си да и пращат смс-и, имейли, картички и писма.

„Трудно е да опиша какъв ефект имаше тяхното приятелство върху мене” – спомня си Джаклин – „Те ми вдъхваха сили и болката сякаш изчезваше.“ Кели Хилър дори дава два „спешни” телефонни номера на бащата, на които да може да звъни във всеки момент и да поиска състезателка да се свърже с дъщеря му, ако тя не се чувства добре. „Обикновено пращаха простички смс-и като: Бъди силна! Ние мислим и се молим за теб! Или просто: какво ще кажеш за вчерашния „Музикален идол?”

Малко по малко Джаклин започва да оздравява, остатъците от тумора да се стопяват. Но и още нещо започва да се случва с учудваща постоянност в обратна посока: Нортуестърн започва да печели…непрекъснато. Лакросът е изключително популярен спорт в Америка. Конкуренцията в университетското първенство е страхотна и включва хиляди състезателки и 88 отбора в първа дивизия. Бивш Олимпийски спорт, лакросът е сложна смесица от хокей на трева, баскетбол и футбол. Но исторически, този древен спорт винаги е бил доминиран от отбори разположени на Източния бряг. Нортуестърн никога не бе печелил нищо, докато не се сдоби с новия си талисман – крехката, болна от рак Джаклин.

Отборът стигна чак до финала срещу Вирджиния с 21 победи и нула загуби! Въпреки това, техния богат на традиции съперник бе сочен за абсолютен фаворит. В пълно противоречие с препоръките на докторите, родителите на момичето я завеждат в Мериленд за да присъства на финала. На полувремето Нортуестърн пада с 8:7 и Джеклин е поканена за интервю в коментаторската кабина. На въпроса какъв ще бъде крайният резултат момичето отговаря категорично: 13 на10 за Нортуестърн! Малко по-късно, отборът действително изумява специалистите, грабвайки първата титла в историята си. Крайният резултат? 13:10, разбира се! Опиянени от щастие, състезателките откриват детето на трибуните, грабват го и го понасят върху раменете си по игрището. Кели Хилър пък е наградена с титлата треньор на годината.

Но това не е всичко. Нортуестърн стават шампионки и следващата година….и по-следващата…и по-следващата…и по-следващата! Всъщност откакто се срещнаха с Джаклин, Нортуестърн не са губили шампионат и се превърнаха в най-голямата династия в този спорт! Тази пролет отборът грабна петата си поредна титла и на този етап на „талисмана” Джаклин просто не и е разрешено да не присъства на финал. Момичето от своя страна е в изненадващо добро състояние. Ракът е в ремисия, а Джаклин изглежда здрава и лъчезарна като всяко друго 14 годишно момиче. Дори играе лакрос в гимназията и се надява някой ден да бъде състезател на Нортуестърн.

Вдъхновен от ситуацията, Денис Мърфи реши да намери отбори „осиновители” и на други болни деца и създаде фондацията „Приятелите на Джаклин”. До този момент организацията е намерила отбори на 100 болни от рак на мозъка деца. И то не само лакрос, а и футбол, волейбол, бейзбол и т.н. Невероятното е, че тук в Щатите има още над 300 отбора, които са подали молба и са сред чакащите спортни „осиновители”. Не е съвсем ясно защо, но тази болест е най-големият убиец на деца и младежи под 20 годишна възраст и „Приятелите на Джаклин” е една от малкото светлинки в най-мрачния им час.

„Това не е щастлива история”, казва Денис, „Мнoгo от децата, на които намерихме отбори не са вече между нас, но ние искаме да се концентрираме върху сегашния момент, върху днешния ден и да направим страданието на тези невинни души малко по-поносимо.”

Знаете ли, наближавайки края на статията осъзнавам, че ако се върна назад навярно ще открия, че най-невероятното изречение в нея е следното: „Денис…се свързва с позната, която на свои ред има позната, която е приятелка с треньорка по лакрос в Университета Нортуестърн.” Защо точно то ли? Заради снимката. Наскоро Джаклин пак трябвало да иде на преглед в болницата и се вгледала продължително и почти уплашено в снимката: „Татко, няма да повярваш! Това момиче на снимката май е Кели Хелър като млада!” „Майтапиш ли се?” – възкликнал Денис. Но Джаклин се оказала права: от хилядите възможни състезателки по лакрос именно образът на тяхната треньорка-благодетелка ги гледал с триумфиращ вик от снимката, направена 17 години по-рано.
„Иво, виж какво”, каза ми преди няколко дни Денис „Aз винаги съм вярвал, че цялата тази история е начертана от съдбата. Не знам защо трябваше да ми се случи точно на мен и Джаклин, но знам, че е било необходимо, защото ние сме част от някакъв по-важен, по-голям от нас самите план. Искам да има „Приятели на Джаклин” не само тук но и навсякъде където има болни деца. Дано да чуят историята ни и в България.”

Аз те чувам, Денис, но по-важно е да те чуят Левски, ЦСКА, Лукойл и всички останали. Не се иска много. Нито много пари- нито много усилия. Просто малко добрина и още по-малко време. Спортистите са герои в очите на децата. Титлите и победите ще ти спечелят премии и преходна слава, но ако подадеш тихо и без ПР ръка на паднало дете, ще си спечелиш късче безценно благородство завинаги и може би дори усмивката на съдбата.

Някакъв неразгадан, мрачен процес кара клетките да се делят неконтролируемо в мозъка на невинно дете, да го убиват и да ни карат да се питаме има ли капка справедливост на този свят. Някакъв човек прави снимка по време на мач преди 17 години. Някакъв друг човек слага снимката в дървена рамка и я окачва на най-тъжното място на света. Някаква странна верига от събития накарва снимката да оживее и да даде сили и разширено семейство на страдащо момиче. Някак си отбор, който никога не е печелил не може да загуби. Някакъв неразгадан, светъл процес кара клетките да спрат да се делят. Някак си, всичко това дава възможност на 100 деца да получат малко щастие в най-мрачния си час. По някакъв начин, цялата тази история пристига на другия край на света, в България и някак си ми се струва, че това е само нейното начало…както казва Денис, тя сигурно е част от нещо много по-голямо.

Върху планетата ни има милиарди други, по-малки планети. Всяка съдба е кръстена със свое собствено име. Всеки човек притежава свой собствен микро-свят и всички ние се носим, подхвърляни от обстоятелствата, в привидно произволни посоки. Понякога обаче орбитите ни се пресичат по красив и мистериозен начин и ни карат да вярваме, че може би в хаоса ни има ред и в реда ни има хаос.

През 1900 година жесток ураган връхлита Галвестън, унищожавайки половината град. Гранитното мавзолейче на Чарлз Френсис Коглан е разрушено, а ковчегът му погълнат от океана. Осем години по-късно, рибари откриват изумени ковчега с тленните останки на Корган на брега на остров Принс Едвард Айлънд, на две крачки от неговото родно място. Днес той е погребан в живописно гробище до същата църква, в която е бил кръщаван като дете.

Понякога съдбата става наш приятел. Дали от скука или защото просто и се играе е без значение. Важното е когато имаме възможност да направим нещо хубаво, да отворим длан, да подадем ръката си и да приемем приятелството и. Особено ако нейното име е Джаклин.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Кладенец в пустинята

(Този път великият Георги Георгиев постави два световни рекорда!)

Статия на Иво Иванов Канзас

Така ми се иска да не пиша нито дума за това пътуване, далечни приятелю. Толкова по-хубаво, по-истинско би било да можех просто да те взема с мен. Шосето трябва да се изживее – не да се разказва. Седалката до мен е празна. Можеше да си хвърлиш сака до моя в багажника, да яхнем верния миниван, да наблъскаме с Лед Цепелин уредбата и да отворим прозорците. Представяш ли си как хубаво щяхме да си изкараме по пътя към пустинята? Нямаше да се налага да карам без почивка хиляди километри ден и нощ; да се боря с хипнозата на пресечената линия; да търкам яростно изтощени очи; да пристигам с окървавен мазол на свивката на палеца.

Щяхме да си предаваме волана на всеки 6 часа; да се любуваме на неземните пейзажи и да отговаряме заедно на хилядите въпроси пристигащи с ритмична неизчерпаемост от задната седалка, където се е разположил господин Любопитство – осемгодишният ми син.

Щяхме да караме като омагьосани директно на запад, към хоризонта, който дърпа магистралата към себе си, като безкраен, асфалтов конец. И като по конец, разбира се, щяхме да пресечем прериите на Канзас, да прорежем отдясно Колорадо и да нахълтаме в Скалистите планини. Сигурно щяхме да спрем да спим някъде в прелестния западен Уайоминг, чийто красоти сякаш са откраднати от декорите на някой уестърн.

Щяхме да седнем на капака и да обърнем по една студена бира с дъното към звездите. И сигурно в този момент щях да се плесна по челото и да попитам и теб и себе си: „Накъде сме тръгнали, човече? Що за откачена авантюра? Луди ли сме да караме чак до сърцето на Невада? Там, където няма нищо освен безжизнена пустиня?“ А ти, приятелю, сигурно щеше да отвърнеш с усмивка: „Ех, Ивчо не си ли чел Екзюпери? Нима не помниш прочутите думи на малкия принц: „Красотата на пустинята е в това, че някъде в себе си тя крие кладенец.“

Така че щяхме да продължим на запад; да минем покрай голямото солено езеро; щяхме да се заровим с трепет в хранопровода на побесняла буря и да се доверим сляпо на пътя, криволичещ уверено между светкавиците. И в един хубав ден, най-после щяхме да стигнем до целта си: Бетъл Маунтайн, щата Невада, където според моите скромни изчисления се намира самият географски център на нищото. Щяхме да се огледаме озадачени и да се питаме как е възможно в 21 век, в една толкова индустриализирана държава да съществува такава необятна, дива, недокосната пустош?

Тук всяка малка промяна отнема столетия. Слънцето, вятърът и времето са се трудили упорито с години за да обезобразят лицето на пустинята, така че никoй да не я пожелае. Всъщност не е съвсем така. Ако беше тук с мен, щеше да видиш, че в момента тук гъмжи от нейни ухажори. Всеки септември, в продължение на една седмица в Бетъл Маунтайн се събират най-бързите хора на планетата. Причината е самотното шосе номер 305 – най-правият, плосък и идеален за състезания път в Съединените Щати. Надморската височина е също перфектна: 1400 метра. Идеята е да се развие максимална скорост, генерирана само с човешки услия. Става въпорс за въртене на педали, но е много трудно футуристичните ракети на две колелета да бъдат наречени велосипеди.

Година след година, отбори от различни краища на света си дават среща тук с надеждата да детронират уникалните болиди на един изключителен, 67 -годишен българин на име Георги Георгиев. Той е нисичкият, крехък и широко усмихнат човек, който отказа да ме посрещне със здрависване и ме прегърна с неочаквана сила още щом кракът ми слезна от колата. Заради него исках да те взема на път и да те доведа тук, читателю. Така ми се иска да знаеш за неговите легендарни подвизи и за невероятната му, необяснима дарба. Искаше ми се да те запозная с него, защото знам че срещнеш ли го веднъж, няма да го забравиш никога. Ах, как щеше да се гордееш с него, ако беше видял как всички го обикалят като деца и го гледат в очите. Как очакват всяка негова дума.

Няма да разказвам отново цялата история, да обяснявам защо Георги живее на островче в Тихия Океан, да се връщам пак към причината болидите му да се казват „Вaрна“, да анализирам творенията му, счупили безброй световни рекорди, да обяснявам защо толкова много хора го наричат гении и т.н. Ти сигурно вече си чел историята от миналата година. Ако не си, направи го ето тук: http://www.sportal.bg/news.php?id=134357 – няма да сгрешиш ако й отделиш 10 минути. В нея става дума както за изпълнения с премеждия живот на Георги, така и за изумителното му постижение от миналата година, когато „Варна Диабло 3″, водена от канадския пистов колоездач Сам Уитингам, смаза световния рекорд, постигайки 132.5 км/час. Това е 1/10 от скоростта на звука с двигател една единствена човешка сила!

Тази година исках да сме тук, защото има все още толкова много загадки около Георги. Има толкова много, което не разбираме. Как е възможно един скулптор без математически познания, без компютри, лаборатории и аеродинамични тунели, сам самичък да създава най-съвършените превозни средства? Да надделява над учени, университети и спонсорирани екипи? „Двете си ръце имам и работилницата в дворчето. Това е всичко“ – казва Георги – „Това което може би притежавам в повече е, че като ваятел, имам вътрешен усет към формите в природата. Някак си знам точно какво трябва да направ, за да скрия „Варна“ от вятъра и да я направя най-бърза. Процесът е вътрешен. Нямам точно обяснение как го правя.“

Но кой ще попиташ е Георги? Що за човек е? Какво става в съзнанието и душата му? Нали за това толкова исках да дойдем тук. За да усетим по-добре човека скрит от собствената си легенда. Всичко останало вече го знаем. Ако беше и ти тук до мене, щяхме заедно да се възхищаваме на неговата неописуема скромност и неподправена добрина. Как все така става, че Георги се измъква от центъра на вниманието? Защо никога не сяда на първия ред? Защо им е толкова трудно да го открият хората с камерите? Защо говори толкова тихо и отклонява вниманието към колоездача си. Нима действително не знае, че всички тези хора дошли от различни държави и континенти му се възхищават и искат да попият всеки негов жест и всяка дума?

Знаеш ли, според мен, той наистина не знае. Скромността на Георги не е поза – тя е негова натура. Ако можеше да видиш как непосредствено се държи с хората около себе си, как намира усмивка, уважение и добра дума за всекиго, колко неподправено се смущават очите му когато някой почне да го хвали – сигурно щеше да си кажеш: Боже, колко обикновени хора били гениите… и колко гениално е да си обикновен!

Така ми се иска да бе станал съучастник на разговорите ми с Георги. Не тези, в които описва механизмите на болидите си, а тези в които стана дума за други неща. Иска ми се да беше чул лично от него, защо след 40 години извън родината, още носи България в сърцето си и защо най-съвършените превозни средства в света са кръстени с името „Вaрна“. Много ми се иска да беше чул и следните думи излезли от собствената му уста: „За малко сме тука, приятелю. И докато ни има, трябва да направим нещо хубаво и след това да му помогнем да стигне до колкото се може повече хора. Остави ги рекордите. Искам чрез моята „Вaрна“ да разпространя идеята, че можем да постигнем невероятна ефикасност и вместо да се самоунищожаваме да използваме чистата енергия, която е навсякъде около нас.“

„Знаеш ли“ – добави Георги – „Аз не пазя в тайна дизайните си. Давам ги на всекиго и много от съперниците ми са копирали изцяло „Вaрна“. Важно е тя да бъде достояние на всички. За мен е мистерия защо продължавам да печеля. Явно е нещо в детайлите…нещо в ръцете ми. Мисля да се пенсионирам – не защото не искам да се състезавам, а защото искам и другите да почнат да печелят. Така би било по-добре за всички. Конкуренцията води до прогрес.“

Но не и тази година, Георги. Още е рано за пенсия. И този път пустинята посрещна гениалния българин и неговата нова, снежно бяла „Вaрна Темпест“, знаейки идеално, че ще хвърчат световни рекорди. Ех, ако можеше да видиш, читателю, как излетя като мълния пилотът на Георги – Сам Уитингам и как набра безумна скорост за да счупи отново рекорда си. Искаше ми се много да видиш и как малко по-късно, една симпатична французойка на име Барбара Буатои се настани леко напрегната във Варна Диабло 3. Беше дошла тук чак от Париж по покана на Георги, който искаше да я направи най-бързата жена в света. Беше малко преди залез, когато вятърът внезапно утихна и пустинята стана неестествено тиха. Секунди по късно, Барбара смаза световния рекорд за жени постигайки фрапантните 121 км/ч. Това я направи не само най-бързата жена в света, но и най-бързият човек в Европа. Само трима мъже в света са развивали по-голяма скорост от нея!

След цяла седмица, състезанията и този път завършиха както в предишните години: с абсолютно надмощие на ракетите на Георги, но този път не с един, а с два световни рекорда. Останалите отбори подобриха собствените си резултати, но все още са на светлинни години зад нисичкия български гигант. Седемте дни отлетяха толкова бързо. Георги е щастлив, изморен и малко тъжен…защото е време да си тръгваме.

„Ама Емчо, ти си просто едно златно дете!“ – казва на раздяла Георги на сина ми, който естествено го обожава и след това ме прегръща за сбогом силно и някак особено, сякаш иска да прегърне нещо много повече от мен. И в този момент, читателю, замирам, защото си давам сметка, че всъщност ти действително си бил тук, с мен в пустинята. Вярно, нямаше те в колата, но явно съм те довел, без дори да подозирам, чак тук в безизразната пустош на Невада поради простата причина, че Георги е искал да те прегърне. Нали разбираш какво имам предвид?

Така ми се иска да се гордееш с него поне толкова колкото и аз. Така ми се иска и на теб да ти става топло всеки път, когато чуеш за подвизите му. Така ми се иска да разкажеш историята му и на други, за да не тъне името му в забрава в собствената му родина. Така ми се иска да му кажеш някоя добра дума ето тук: varna@varnahandcycles.com или поне да му намериш уютно място в мислите си.

Тръгваме си от пустинята с озадачаващото усещане, че могат да бъдат намерени много ценни неща дори в географския център на нищото. Саковете са в багажника. Лед Цепелин в уредбата. Чакат ни хиляди километри. Но кой знае защо хвърлям един последен поглед назад в огледалото и виждам с изненада, че Георги е все още там – самотен, тъжен силует, махащ за сбогом с ръка. Един 67-годишен, малък принц в голямата пустиня. И ето, че поглеждам с усмивка към теб, далечни приятелю, седящ до мен на празната седалка, защото знам, че точно сега, докато очите ни изпращат Георги, и аз и ти мислим за едно и също нещо. Онези прочути думи на мъдрия Екзюпери: „Красотата на пустинята е в това, че някъде в себе си тя крие кладенец“.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Emotion или бъдещето на технологиите е в движението

Motion на английски е движение. Всичко в света е в постоянно движение. Само движението води до развитие и напредък. Без движение няма бъдеще. Още по-лошо – без движение няма и настояще. Нима щастието не се определя предимно като движението и енергията в настоящето? И ние хората сме постоянно в движение. Или поне трябва да сме. Технологиите, които създаваме също са в движение.

Едно от местата в света с най-много движение е Силиконовата долина. Там изглежда най-после са на път да отстранят най-голямата спънка пред развитието на съвременните технологии – те ограничават движението на хората и ги прилепват плътно към компютрите им и работните им места. Така хората се обездвижват в ежедневието си, а без движение няма развитие. Наскоро се появиха „умните телефони“ и поставиха важна крачка към технологии, даващи наистина възможност за мобилност. Но те са недостатъчни. Това е нещо, което е добре известно на големите умове на Земята. Затова и сме на път да станем свидетели на новото поколение мобилни технологии. Те вече наистина могат да се нарекат така, защото не само самите технологии са мобилни, но дават възможност и на хората да бъдат такива, докато ги използват. И още по-важното – взаимоотношението между човек и машина се извършва отново посредством движение. Така за първи път се създава мобилност във всяко едно отношение. Проекти като Гугъл Очила и Скоково Движение са само началото.

Но бъдещето далеч не спира до тук. Ще има все повече сливане на виртуалното и реалното, на вътрешния и на външния свят, което ще даде възможност на повече хора чрез движение и обръщане навътре към Душата да се развият както физически, така и Духовно в пълно равновесие с природата.

Еmotion означава на английски емоция, чувство. Е-motion е дигиталното, виртуалното движение. Двете са на път да се слеят в едно. Чувствата на хората са вътрешното, Душевното движение, а следователно и развитие. E-motion е виртуалното движение и развитие. Новите технологии, които сега се създават не само, че помагат за физическото движение на хора и технологии, но помагат и за душевното такова. И отново взаимодействието между двете се случва посредство емоцията, чувствата. Нима именно технологиите няма да ни помогнат да започнем да живее в сърцето? Според мен това е бъдещето. Опасността да бъдем подчинени на e-motion е обаче повече от реална ако не успеем да овладеем и развием emotion (чувствата) си.

Posted in За Ежедневието | Tagged , , , , , , | Коментарите са изключени
12345