Tag Archives: спорт

12345

Световният пробег на хармонията в България

Световният пробег на хармонията, първоначално наричан Пробег за мир, е основан през 1987г от Шри Чинмой – спортист, философ, музикант и поет, посветил живота си на идеала за световна дружба и единство. Пробегът е световна щафета, която има за цел да разпространява посланието, че световният мир е нещо динамично и постижимо; да обединява човечеството, да свързва личности, общности и народи, като предлага един сърдечен и непринуден начин да се обединим като членове на единното световно семейство – бягането заедно. Като символ на хармонията, бегачите носят горящ факел, който се предава от ръка на ръка между хора от над 100 страни по света.

През годините Световният пробег на хармонията е бил подкрепян от такива личности и духовни водачи като Михаил Горбачов, Майка Тереза, Нелсън Мандела и много други. На всеки две години Пробегът минава десетки страни по света, като обикаля исторически и културни забележителности, за да насърчи хората да опознават ценностите и културата на другите. Приветстван е в църкви, джамии, синагоги, храмове и други свещени места. Песента на Световния пробег на хармонията, написана от Шри Чинмой, се изпълнява в много страни, на различни езици и обединява всякакви хора за мир и хармония по света.

Основателят Шри Чинмой казва: „Световен мир, световна хармония: това не са просто думи от речника. Това са реалностите – божествени и върховни реалности“.

В момента Пробегът приближава България, след като хора са бягали през Русия, Украина и Румъния. Можете да следите маршрутите и бягането на живо тук.

В Световния пробег на хармонията може да участва всеки – професионални атлети и любители, млади и стари. Вие също може да станете част от това глобално събитие. Нужно е само вашето съпричастие към идеята за световна хармония. Може да направите с факела просто няколко стъпки, да потичате с него няколко пресечки или няколко километра. А може и просто да излезете на улицата и да приветствате бегачите, които минават през вашия град. Може да вземете участие в церемониите по посрещане на факела, организирани от градските управи в градовете по маршрута.

 

Световният пробег на хармонията в България

В България факелът на хармонията, обикалящ цялото земно кълбо, ще бъде в периода 14-25 юли. В продължение на седем дни участниците ще прекосят територията на страната, вижте маршрута по дни и градове тук.

Очаква се Пробегът да навлезе във Варна на 14.07.2012 (събота) в 16,50ч. пред ресторант „Хоризонт“ в Морската  градина, а около 17,30ч да достигне Фестивалния комплекс в центъра на града. Елате да побягаме за мир заедно!

 

Posted in За Духа и Душата, За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Помагаме на хората за по-здравословен начин на живот

Помагаме на хората за по-здравословен начин на живот e мисия от инициативата Doonited – Действаме заедно.

Posted in За Тялото | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Интересното в случая…

Иво Иванов, Канзас

Интересното в случая са обувките на треньора Оден. Отборът по баскетбол на колежа Лийс е в разгара на поредната убийствена тренировка и двете лачени обувки чакат собственика си в офиса му така, както са го правили стотици пъти преди това – една до друга, с войнишка дисциплинираност и сервилно изплезени кожени езици. 

Интересното в случая е, че въпреки че треньорът все още не е в тях, двете обувки не са напълно празни. Офисът не се заключва, което е дало възможност на тайнствен злосторник да се промъкне незабелязано в стаята и да напълни двата достолепни чепика с пяна за бръснене. На подобен тактически ход тук в Щатите му казват „практическа шега”, но Оден явно не е имал чувство за хумор, защото буквално побеснял, след като заровил изморените си крака в пълните с мазна пяна обувки.

Естествено, вината веднага била хвърлена върху палячото на отбора – 21 годишния гард Кен Минк, който бил известен с неизчерпаемия си арсенал от практическите шеги. Той бил едва първа година студент, но вече бил успял да натрупа завидно пакостническо наследство и да убеди целия колеж в това, че притежава естествен афинитет към белята.

Интересното в случая е, че това не му пречело да бъде пълен отличник и същевременно да играе на най-високо ниво в отбора. Още като новобранец Кен бележел по 12 точки на мач и се водел за най-бързият играч в колежа. Минк бил необходим на треньора, но инцидентът с пяната явно бил последната капка: гневът надделял, обувката на търпението преляла и той препоръчал баскетболиста да бъде изхвърлен от университета. Ректорът извикал младежа в офиса си и го уведомил, че всички улики сочат към него и че за никого няма съмнение, че именно той е тайнственият Севилски бръснар, извършил атентата с пяната. По този безкомпромисен начин Кен бил изхвърлен завинаги от колежа, а мечтите му за баскетболна слава били стъпкани под кожените обувки на треньора Оден.

Интересното в случая е, че Минк не е имал нищо общо с този инцидент. „Просто бяха твърдо решили, че аз съм виновникът, въпреки че аз дори не знаех за какво става дума.” – твърди Кен. – „Вярно е, че имах реноме на майтапчия и подобни клоунади не ми бяха чужди, но в този случай вината не бе моя. За нещастие ми липсваше алиби за около десет минути и това им беше достатъчно да ме изхвърлят.” Обезсърчен, Минк се записал във военновъздушните сили, а после доказал колко малко образование се иска в нашия бранш, ставайки колега – журналист и дори зам. главен редактор във вестника Ноксвил Сентинел.

Интересното в случая е, че каквото и да правел, Кен вярвал, че някъде дълбоко в себе си е преди всичко баскетболист. Мечтата му да играе отново, го терзаела, а мисълта, че все още няма висше образование, го вбесявала. Минк искал отчаяно да си върне това, което му било отнето толкова незаслужено. Но дошло семейство, три деца, сметки, заеми и куп неочаквани задължения. Някой бе казал, че животът е това, което ти се случва, докато правиш други планове, и ето, че ежедневието, житейските отговорности и съдбата влезнали в мощна коалиция, за да сложат край на мечтите на баскетболиста.

Интересното в случая е, че не са успели. Минк не спирал да играе. Поддържал страхотен фитнес, спортувал непрекъснато и естествено, играел баскетбол при всяка възможност, предимно в аматьорски лиги. Миналата година отишъл в двора на съседите, където имало кош и започнал да хвърля тройки. Кен установил с изумление, че просто не може да изпусне: вкарвал без никакво напрежение от всички възможни ъгли, разстояния и положения. Топката минавала през мрежичката почти неусетена – като струя хладен въздух и когато канонадата от тройки най-после свършила, Минк се прибрал в дома си и казал на жена си Амелия: „Знаеш ли, все още ме бива!” „Бива те за какво?” „За баскетбол, жено. Време е да си завърша колежа”. Речено-сторено и журналистът изпратил е-мейли до осем регионални университета с молба да му бъде даден шанс да се включи в отбора. Седем от тях дори не го удостоили с отговор. Осмият – Роун Стейт Колидж – го поканил на проба. Треньорът на отбора Ренди Незбит бил изумен от желанието на Кен да играе и просто нямал сили да му откаже.

Интересното в случая е, че подобно на упорития Минк, треньорът Незбит е непоправим мечтател със сантиментална душа – нещо рядко срещано в прагматичната треньорска професия. „Аз съм от тези хора, които плачат в киното. Някъде в грапавия ми характер има много чувствително, скрито местенце”. Незбит бил впечатлен най-вече от стрелбата на Кен и го включил незабавно в отбора като 12 играч. От това лято Минк е студент в Роун Стейт Колидж и не само че ходи на лекции, явява се на изпити и се поти по сесиите, но и се раздава на игрището, наравно с останалите 11 играча.

Интересното в случая е, че той е единственият в тима, който не може да забива, но това не му пречи да участва в почти всички отигравания и заучени комбинации. Тренировките са 2.5 часа всеки ден и понякога, след особено изнурително натоварване, Кен едва се добира до своята камионетка Форд Рейнджър, за да се прибере в къщи. Но паренето в мускулите и ставите едва ли ще го откаже – този конкретен играч има нечовешка толерантност към болка. Говори се, че като гимназист си счупил дясната ключица по време на мач, но доиграл срещата с лява ръка и не пропуснал нито една от следващите си срещи. Е, няма съмнение че Минк определено е загубил демаража си, защитния му стоеж е прекалено висок, краката малко тромави, а играта му е леко демодирана. Стрелбата му, макар и убийствено прецизна, е без отскок с избутване от дясната ръка, като китката не натиска топката до край и я праща почти без въртене към коша. Напомня малко на стрелбата на Боб Кузи от един крак.

Интересното в случая е, че въпреки това Кен се вписва без проблем в отбора, защото винаги е разбирал много добре играта. Преди няколко дена по време на тренировъчен мач, Минк получи пас в движение, пое топката в крачка без да наруши ритъма си и изстреля циркаджийски пас-куршум зад гърба си към непокрит съотборник. Последва лесен кош, а треньорът Незбит се наложи да разтърка невярващите си очи.

Интересното в случая
е, че въпреки, че е последният играч на пейката, от 4 месеца насам Кен е не само звездата на отбора – той е звездата на цяла Америка. Откакто се присъедини в Роун Стейт, публиката за мачовете се увеличи с четири пъти, а на трибуните вече има хора дори по време на тренировка. Телевизионните камери следват отбора навсякъде, а Спортс Илюстрейтед, Ню Йорк Таймс и безброй други медии отразиха в най-малък детайл сагата на Кен. През последния месец Минк бе затрупан от писма на почитатели, стана гост в ток-шоутата на Конън О’Браян и Риджис Филбин, а няколко холивудски студия проявиха интерес към историята му.

Интересното в случая е че самият Кен не разбира на какво се дължи цялата тази лудост. На трети ноември гардът влезе в игра срещу отбора на Кинг колеж. Кен остана непокрит за миг в ляво от коша и получи незабавно топката. Минк финтира защитника си така, че той за малко да излети от кецовете си. Безпомощно увиснал във въздуха, той успя някак си да фаулира Кен и така нашия герой се озова на фал линията. Естествено, безпогрешната му ръка отбеляза без колебание и двата наказателни удара, записвайки първите си точки за сезона.

Интересното в случая е, че след като се отдели с кадифена въздишка от пръстите му, топката влезна не само в коша, но и в книгата на рекордите Гинес, чийто представител седеше на трибуните. В този ден отборът на Кен Минк спечели, нанизвайки 93 точки, но само неговите две ще останат завинаги в историята.

Университетският баскетбол е религия в Америка. Създаден е като колежански спорт, в колеж, от колежански професор и с идеята да бъде игран от колежани. Може би затова най-автентичната, витална среда за тази игра е именно американският университет. Нивото е невероятно, скоростта и атлетичността на играчите – зашеметяваща, треньорите – свръх-компетентни. Дори в малките колежчета като Роун Стейт се играе спиращ дъха баскетбол. Сред съотборниците на Кен има играчи като Ларик Кънингам с вертикален отскок 115 см.

Интересното в случая е, че в момента в който аз пиша, а вие четете тази статия, някъде в щата Тенеси господин Кен Минк играе баскетбол. Сигурен съм, че когато свършите да четете този текст, ще се съгласите, че това само по себе си е изумително. Тук често го питат: „Защо? Защо се върна в университета?”

Интересното в случая е, че и на него самия му е много трудно да отговори на този въпрос: „Ами, предполагам че единственият начин, по който мога да отговоря на този въпрос, е с друг въпрос”, казва Кен, „Случвало ли ти се е да имаш усещането, че си оставил нещо много важно незавършено?”

Интересното в случая е, че когато казал на жена си, познатите си и роднините си, че се връща да играе в колежа, те реагирали по един и същи начин. Всички му казали изумени: „Ти си луд! Това е най-голямата глупост, която сме чували!”

Интересното в случая
е, че когато Александър Флеминг заявил, че в зеленикавия мухъл има нещо животоспасяващо, което нарекъл пеницилин, повечето хора казали следното: „Ти си луд! Това е най-голямата глупост, която сме чували!”

Същите думи били хвърлени и към Томас Едисън, когато казал на света, че, за да има светлина в мрака, ще трябва да уловим сноп невидими, движещи се частички и да ги вкараме в крушка от стъкло.  

Не по-различна е била и реакцията на хората, когато налудничавите братя Райт влезли в гротескния си велосипед с крила и заявили, че не е нужно да си по-лек от въздуха, за да летиш.

Интересното в случая е, че е лесно е да кажеш на някого, че е луд, но къде ли щеше да бъде светът, ако нямаше луди хора и ако те винаги се вслушваха в думите на скептиците? Сигурно щях да пиша тази статия на свещи, с перо и мастило. Щяхме да умираме от гнойна ангина, да се чудим какво лежи отвъд Атлантическия океан и едва ли някога щеше да има следи от човешки крак на луната.

Интересното в случая е, че трябва да се отнасяме с огромно уважение към Кен Минк, защото лудите хора движат света напред. Имате ли някоя лудост в главата? Или нещо много важно, което е останало незавършено? В никакъв случай не ги погребвайте: никога не е късно да опровергаете диагнозата на другите.

Скоро героят на нашия разказ Кен Минк ще празнува рождения си ден.

Най-интересното в случая е, че върху тор…Чакайте малко! Какво му е интересното на този случай? Този случай не е просто интересен. Той е меко казано невероятен!

И така: скоро Кен Минк ще празнува рождения си ден.
Най-невероятното в случая е, че върху тортата му ще има точно 74 свещички!

Иво Иванов, Канзас  

15 януари 2009

Posted in За Духа и Душата | Tagged | Коментарите са изключени

Ски лифт, задвижван от слънчева енергия

Статията ни е предоставена от нашите приятели от Органично.

Малкото швейцарско градче Тенна беше отбелязано на екологичната карта заради построяването на иновационен ски лифт, задвижван от слънцето. Соларният лифт е едно от първите в света подобни съоръжения и използва „система за кабинков лифт”, при която соларните панели са директно интегрирани в конструкцията на лифта. 450-метровата система има приблизително 80 соларни панела. Самата система виси над ски лифта, който има капацитет да изтегля 800 скиори за час. За да се избегне липсата на захранване при лошо време и снежни бури, ски лифтът е свързан към местната електрическа мрежа, така че скиорите няма как да останат да висят в тъмнината!

Соларният лифт улавя възможно най-много енергия чрез използването на въртящи се соларни панели, които следват слънчевите лъчи и автоматично се накланят, за да може събралия се сняг, закриващ клетките, да падне от тях. В слънчеви дни соларните панели произвеждат почти два пъти повече електричество от необходимото за работата на лифта, а излишната енергия се насочва към публичната електропреносна мрежа. Очаква се лифтът да произвежда 90,000 киловата енергия годишна, като извън зимния сезон ще има голям принос за местната електрическа мрежа.

„Когато през пролетта ски лифтът не работи, той се превръща в соларна електрическа система”, обяснява Еди Шауфелбергер, президент на компанията, отговаряща за лифта. „Това не вреди на пейзажа, защото лифтът и колоните остават на мястото си. Произведената соларна електроенергия се продава на местната електрическа мрежа.”

Градчето, чието население е 112 души, успява да изпълни проекта с помощта на много дарения. Това определено е коствало големи усилия, имайки предвид, че строежът на соларен ски лифт струва два пъти повече от построяването на обикновен лифт.

Еднодневен билет за ски лифта в Тенна струва 25 швейцарски франка или 27,40 американски долара. Цената на седмичния билет е 100 швейцарски франка (109,40 американски долара).

Източник: youngecosmart.com, gizmag.com

Posted in За Природата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Правим физически упражнения на работа

Свързваме хората e мисия от инициативата Doonited – Действаме заедно.

Posted in За Тялото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Правим лицеви опори

Правим лицеви опори e мисия от инициативата Doonited – Действаме заедно.

Posted in За Тялото | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Баскетболна елегия

ИВО ИВАНОВ
Канзас

6 Ноември 2006 г.

Вярвате ли в призраци? Интересна тема, която често се налага да разисквам с децата около Хелоуин. Аз определено имам съмнения относно отвъдния свят и честно казано, ставам силно религиозен само по време на силна турбуленция в самолета. Но нали съм непоправим оптимист, иска ми се да вярвам, че не всичко свършва със смъртта и че ни чакат още интересни преживявания дори след като сме се сбогували с тукашния свят. Парапсихолозите вярват, че след смъртта продължаваме да се шляем наоколо под формата на биоенергия, наречена ектоплазма. Има дори цяла религия, наречена спиритизъм, според която душите ни обитават успореден на нашия свят.

Трябва да призная, че самият аз поне веднъж в годината проявявам лека форма на спиритизъм. Днес е 6 ноември и след малко ще тръгна към гробището, за да мина стъпка по стъпка през ритуал, който спазвам всеотдайно вече 15 години. Гробището е само на пет минути от нас – на 15-а улица, но първо ще спра в центъра и ще купя една-единствена роза. Винаги паркирам на едно и също място, на около 30 метра от входа на красивото гробище. Действително мястото е идеално за последна спирка: фризирана трева, кристално чист въздух, изящни дръвчета и мека, не натрапчива тишина.

Ще поставя цветето там, където го слагам всяка година – върху гроба на създателя на баскетбола – д-р Джеймс Нейсмит. Надгробната му плоча всъщност е внушителен паметник, а до него е и изящната мраморна пейка, подарена от ФИБА.

Днес е рожденият ден на д-р Нейсмит и моят скромен жест към него се е превърнал в традиция. След като сложа розата, ще седна на пейката и ще опитам да се върна назад във времето, за да си спомня къде, кога и как играта, създадена от този прекрасен човек, се е превърнала в толкова съществена част от живота ми. Ще погледна към лицата от миналото, към мнoгoбройните приятели и незабравими спомени, които дължа изцяло на баскетбола. Моите уважения към негово превъзходителство Цар Футбол, но за мен и за милиони като мен по целия свят най-красивият, динамичен, спиращ дъха колективен спорт, се играе с оранжева топка.

Мисля, че бях едва 9-10 годишен, когато гледах един филм на виртуозите от Харлем Глоубтротърс в бившето кино „Дружба”. Излязох от киното зашеметен и от този ден нататък баскетболът се превърна в мания, която нахълта в живота ми като някаква сладка стихия, от която никога няма да потърся спасение. Бързо разбрах, че когато попадне в умели ръце, тази игра придобива пленителна ритмика, която няма равна на себе си. Повече от всеки друг спорт баскетболът поощрява организираната импровизация, превръщайки движението на петима души в добре режисиран и въпреки това непредвидим, хипнотичен танц. Не е трудно човек да открие поезия и дори музика в баскетбола. В него има толкова много движение, толкова много хармония и естествено взаимодействие между отделните звена. Но баскетболът е и сложен.

За посветения, върху едно празно игрище е разположен цял град – невидим лабиринт от улици, виадукти и пресечки. Откъде ще мине топката, за да стигне до целта си? Как ще преодолее мнoгoбройните капани? Кое отиграване ще й гарантира път през паяжината от вероятности? Всеки мач е една свръхатрактивна верига от въпроси и отговори. Но днес и баскетболът има един голям въпрос към нас: Какво стана с България? Защо изчезна от баскетболната карта на Европа? Често чувам думите: „Ние сме футболна нация, баскетболът няма корени у нас.” Моля? Знаете ли, че някога Балканите са се учили от нас на баскетбол? Че гърците, турците и дори югославяните са черпили с пълни шепи от нашите традиции и треньорски опит? Че сме имали играчи и специалисти на световно ниво, чиито имена са се знаели и са се произнасяли с възхищение от Cантяго до Камчатка? Хора като Любо и Гецата Панови, Ваня Войнова, Атанас Голомеев, Петкана Макавеева, Иван Гълъбов и много, много други.

Та, ние имаме такива успехи в баскетбола, каквито никога не сме имали и сигурно никога няма да имаме във футбола! Имаме европейски шампиони, медали от световни първенства и олимпиади и категорични победи над най-големите колоси в този спорт. Знаете ли, че баскетболът е бил толкова популярен у нас, че мачовете са се играели на открито на националния стадион пред пълни трибуни? Но… това е било някога.

Днес любимият баскетбол е на респиратор в реанимацията, а България е на опашката на Балканите. Заобиколени сме от европейски, олимпийски и световни шампиони и вицешампиони. Сърбия и Хърватия са станали Мека на баскетбола. Гърците трупат медали и титли и дори наскоро направиха висококалорична мусака от Дрийм тийм. Турците, които допреди 20 години не подозираха за съществуването на баскетбола, бълват млади таланти и пращат играчи в НБА. Дори Словения, в която има по-малко хора, отколкото в клуб „Червило“, успя да пласира петима играчи в Националната баскетболна асоциация! Петима! Скоро вече в НБА ще има повече словенци, отколкото в Словения!

Как е възможно всички тези школи да се движат така спокойно, методично и уверено напред, докато ние сме поели в обратна посока? Как така съумяхме да се превърнем в пустеещ остров сред океан от баскетбол? Като малък живеех на две крачки от 127-о училище „Денкоглу“. Това място бе епицентърът на детския баскетбол в София, и то само заради един човек: учителят по физическо възпитание, когото всички наричаха другаря Младенов. 127-о не разполагаше с почти никаква база: типичното куклено салонче с два стари коша и десетина гумени топки. Но в лицето на Младенов децата имаха безценен ресурс. Този изключителен, влюбен до безумие в играта човек бе баскетболна енциклопедия и нямат брой учениците му, чийто живот бе завинаги белязан от този красив спорт. Преди 20 години написах първата си статия. Вестник „Старт” ми даде картбланш да си избера тема. Мислех да пиша за НБА и Mайкъл Джордан. Но вместо това реших да посветя първите си редове на учителя Младенов, който се бори сам, без инфраструктура, без средства и без подкрепа от системата. Самотен самурай, движен единствено от изпепеляващата си любов към играта.

Трудно ми е да повярвам, че днес, 20 години по-късно, почти нищо не се е променило. Няма зали, няма кошове, няма масовост и дори асфалтът по площадките се пука, господа съдебни заседатели! Време е да се хвърли спасителен пояс на баскетбола. Имаме солидна основа и традиции. Имаме и много компетентни хора. В БФБ, в клубовете и в няколко детски школи има ядро от знаещи, можещи и амбициозни специалисти. В катедрата по баскетбол в Националната спортна академия работят чудесни преподаватели като семейство Църови, Владо Цветков и др. Атестат за способностите им е фактът, че успяха да налеят мозък дори в моята чугунена глава. Но най-ценното нещо, което имаме, са хилядите млади привърженици, които въпреки немотията и липсата на подкрепа намират начин да тренират в зали със счупени прозорци, да играят по неравните асфалтови площадки и да поддържат трептящия пламък на българския баскетбол.

Това лято поиграх малко с юношите на Лукойл в зала „Академик”. Момчетата знаеха какво правят, движеха се грамотно и играеха с невероятен ентусиазъм. Но залата без съмнение е строена в ранния палеолит, достъпът до нея е труден, а съблекалнята се състои от две пейки и няколко пресипнали душа, които храчат ръждясала течност. Енергията и ентусиазмът на тези момчета не заслужават такова отношение. Една от смятаните за добри зали в столицата – „Триадица“, е също под всякаква критика. Съоръжението е буквално една тенекия, в която през зимата настъпва кучи студ и децата стават жертви на ставни контузии. А през лятото, доколкото чух, екип от учени и теолози е установил, че температурата в залата е точно три пъти по-висока от температурата на ада. Това обяснява и името й. Но все пак „Триадица” има с какво да се гордее, тъй като забелязах, че там поне се провежда някакво международно събитие. По-конкретно, върху напуканите плочки на съблекалните (ударението е върху калните) редовно се състои световен симпозиум на онихомикозните гъбички.

На този етап като че ли са необходими спонсори, маркетинг, подкрепа от държавата и организация. И най-вече разбиране, че всяка сграда се строи от долу на горе. Може би е време да се поучим от съседите си, така както те взеха опит от нас преди много години. В Словения федерацията работи с всички училища, за да се развият фундаментални баскетболни качества още от първи клас. В Гърция се инвестират огромни средства в баскетбола както от държавата, така и от частния сектор, а в Турция модерни зали и площадки никнат като гъбичките в „Триадица”. Трябват ни много неща, за да спасим баскетбола. Необходимо е координирано усилие, за да не се получи така, че хора като Янко Янчев, Данчо Колев, Любо Минчев, Тити Папазов, Росен Бaрчовски и толкова много като тях да бъдат оставени в безтегловност. Трябва ни стройна армия от добре платени самураи, а не самотни, изоставени воини: само така ще се върнем триумфално на световната сцена. Не от свое име, а от името на хилядите млади, влюбени в баскетбола българчета, искам да се обърна днес, на рождения ден на Джеймс Нейсмит, към българските бизнесмени, към общини, кметове, телевизии и политически фигури: подайте ръка на баскетбола! Той го заслужава и повярвайте ми, вложените от вас усилия и средства ще се възвърнат мнoгoкратно.

След малко ще отида да сложа розата на гроба на д-р Нейсмит. Никога не съм смятал цветето за едноличен подарък: то винаги е било от всички нас – хилядите рожби на баскетбола от Страната на розите. Този път мисля да отпечатам и тази статия и да я оставя до цветето. Кой знае, може пък и да са прави откачените спиритисти и духът на стария доктор да се появява нощем на гробището в търсене на нещо за четене. Когато някой ден удари и моят час и се пренеса във великите ловни полета (поне след 50 години, надявам се), има голяма вероятност да легна в същото това свято за феновете на баскетбола гробище. Представям си как ще си витаем с призрака на д-р Нейсмит между гробовете и ще водим дълги разговори за двойни заслони и зонови преси. После ще седнем на пейката – два щастливи, безгрижни облака ектоплазма, и ще му разкажа за баскетбола в България. Ще му обясня колко много съдби е докоснало изобретението.

После ще му разкажа и за другаря Младенов, който собственоръчно изгради цяла школа и създаде някои от най-добрите ни баскетболисти. Сигурно ще спомена и най-големия шедьовър в треньорската кариера на учителя – собствения му син, легендарния Жоро Младенов. И понеже, както споменах, съм непоправим оптимист, се надявам да му разкажа и за европейската титла на България от 2016, и за олимпийското ни злато от 2020 и за невероятните ни баскетболни съоръжения, пръснати из цялата страна, и за двайсетимата българи в НБА, и за това как телевизията ни предава всеки мач, и за модерните ни 20-хилядни зали в големите градове. А д-р Нейсмит ще ме погледне и ще поклати глава: „Иво, ти си много глупав човек. Защо ми губиш времето с този разказ? Нима не знаеш, че аз вече съм го прочел в статията, която ми остави през ноември 2006? Дори вече съм прочел това изречение, в което ти казвам, че вече съм прочел това изречение. А иначе си почти прав, само дето си объркал датите на титлите на България и си подценил броя на играчите ви в НБА.”

Но после създателят на баскетбола навярно ще се натъжи: „Хей, а това, че сега си тук, до мен на пейката, не означава ли край на розите? Така бях свикнал с тях. Вече няма да има кой да ми напомня с ароматния си глас за морето, за Балкана и за всички вас.” Но аз, с риск да го спомена за трети път, съм непоправим оптимист и затова вместо да замълча с наведена глава, ще кажа с призрачна усмивка: „Има кой, д-р Нейсмит, има кой!”

Posted in За Тялото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Спортуваме заедно

Спортуваме заедно e мисия от инициативата Doonited – Действаме заедно.

Това е полезно, не само за физическото здраве, но и за Духа. Общите преживявания учат на взаимност.

Posted in За Тялото | Tagged , , , , , , | Коментарите са изключени

Правя го и вече съм го постигнал

Бях вкъщи и исках да изляза да побягам. Тогава бях в град Виксхаузен, Германия и исках да отида до съседното градче Месел. Видях на Гугъл Мапс пътя през гората до Месел, за да се ориентирам и започнах да се обувам. Същевременно знаех, че този път ще пробягам 30 километра. Обух се и интересното беше, че в момента, в който излязох от къщата, аз знаех, че съм отишъл до Месел и пробягал 30-те километра и се бях върнал обратно.

Още с първата ми стъпка на бягането имах ясната картина в главата, как се връщам като победител! Първа стъпка, втора, трета и т.н. Знаех, че бях свършил това, което сега почвах. И просто му се наслаждавах :) Тръгнах в посока Месел, пробягах един километър и през цялото време се чувствах страхотно, че бягам и че вече съм пробягал това, което бягам.

Продължих през гората към Месел, но по едно време пътят не беше така, както го бях видял на Гугъл Мапс и вместо чист път както преди, сега бягах по малки счупени клони между дърветата. Но знаех, че посоката я вярна и знаех, че вече съм постигнал това, което правя :) Странно чувство е да знаеш края, докато си в самия процес, но е и страхотно и вдъхновително. Само това ми беше в съзнанието. Идваха мисли „Къде се отклони от пътя“, „Как ще бягаш по клони“, но само идваха и изчезваха толкова бързо колкото щракане с пръсти. Самото знание, че съм успял, се изразяваше постоянно в мислите ми, чувствата ми, представите ми, тялото ми, крачките ми и дърветата около мен.

Започна леко да се свечерява. Стигнах отново до нормален път и след 1-2 километра видях пред мен една улица. Месел трябваше да е от другата страна на улицата. Да, но тази улица беше оградена с плет и не можех да я премина. Вдясно имаше една затворена врата в плета и реших да потърся в лявата посока излез към улицата. Бягах на ляво, паралелно на улицата, все още имаше плет. Пътечката беше малка. След около 700 метра се появиха храсталаци с тръни и трябваше да бягам и да скачам. Най-накрая стигнах до едно по-обширно поле, но то беше обградено с плет близо до улицата. Страхотно! Бях на края на света, ставаше вече тъмно и нямаше друг път напред! И трябваше да се връщам назад, отново през храсталаците. Но аз знаех, че вече съм постигнал това, което бях започнал. Отново през цялото време имаше щастие във всяка една трудна крачка. Тогава видях как много хора биха сметнали това, което правя за лудост и биха избрали лесния път. Кой ще се хване да бяга по незнаен път до друг град, да се загуби в гората вечер, да е още в началото на планувани 30 километра и да продължи да бяга? Ей тук наблизо е къщата ми, мога да се върна. При много хора логичното удобство би надделяло. Но при мен го нямаше това удобство. Вместо него картината на победител се изразяваше в моето настояще и определяше автоматично моите действия и чувства.

Върнах се на мястото, където бях видял за първи път улицата и тръгнах в противоположна посока с цел да потърся друг път да мина през улицата. Направих около 2-3 километра заобиколка и отново стигнах до улицата. Имаше отново плет, но с отворена врата и преминах. Можех да стигна по улицата до Месел, но имаше много коли и нямаше път за бягане. Единственото продължение беше отново през гората. Продължих да бягам. Стигнах до разклон със знаци, но беше толкова тъмно, че трябваше да се покатеря на дървения стълб и да прочета табелките на около 20 сантиметра от очите ми. Една от табелките беше за Месел и показваше точно тази посока, по която се движех! Супер! Продължавам напред и след малко повече от 3 километра бях в града. Там попитах няколко човека как мога да стигна обратно до Виксхаузен и те ми казаха или обратно през гората или през Дармщат. Отново страхотна възможност! Не исках обратно през гората в тази тъмница, а ако тръгна към Дармщат, бих могъл да си направя плануваните 30 километра! За да си представите визуално как са разположени градовете, представете си един квадрат. Горе вляво е Виксхаузен, от където тръгнах, горе вдясно е Месел, а долу вляво е Дармщат. За да стигна от Месел до Дармщат, трябва да се движа по квадрата от горе дясно, през долу дясно, до долу ляво. Така и направих.

Продължих да бягам към Дармщат. Знаех, че ме очакваше дълъг път. След около 5 километра първата болка в единия крак се появи. Усетих я и продължих да бягам. Застоя се за малко минути и изчезна. После се появи болка в друга част на крака. И тя отмина. После трета болка на друго място. Но през цялото това време аз знаех, че вече съм се завърнал пред вратата на къщата ми и продължавах да бягам. И тази болка отмина. Дойдоха още много болки после и на двата крака, от долната част до горната част на всеки крак. Идваха мисли, че няма да успея и какво ли ще стане, ако кракът ми се счупи и подобни мисли, но както и преди, както си дойдоха така и си отидоха. Знанието, че съм победител, беше надделяло още в момента, в който излязох от вкъщи и се изразяваше във всеки един момент от бягането ми. Учудих се, че нито една болка не се застоя! Бяха много, боляха за известно време и после просто изчезваха! Водовъртежът на знанието и щастието не оставяше нито една мисъл или болка да спре бягането ми в настоящето. Бягам! Бягам! Бягам! Успях! Успях! Успях! Тук е! Тук е! Тук е! Щастие! Щастие! Щастие!

След неусетно време и поне още 12 километра стигнах до вкъщи. Чувствах се свеж. Тялото беше малко изморено, но свежестта на съзнанието ми го движеше сякаш нищо му няма. Нямаше болки и в следващите дни. Бъдещето беше изживяно в Настоящето чрез простото знание! Правя го и вече съм го постигнал!

Posted in За Духа и Душата, За Тялото | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Залез като никой друг

6 Септември 2006 г.

Трябва да сме благодарни, че имахме привилегията да живеем в епохата на Андре Кърк Агаси.

Едно от най-странните неща, които съм виждал в Америка, е свързано с Ла Хоя – приказно тропическо джобче на сто-двеста палми разстояние от Сан Диего. Това е едно от най-скъпите места за живеене в западното полукълбо. Градчето е кацнало върху зелени хълмове, които нахълтват с плавно търкаляне директно в топлите води на Тихия океан. Главозамайващи къщи с квадратура на олимпийски басейни се излежават по западни склонове с неприлично идеален изглед към голямата синя вода. Тук живеят някои от най-известните и богати американци, а ако се разходите по прочутата океанска алея, нищо чудно да кръстосате погледи с хора като писателката Ан Райс, певицата Джуъл и цял куп холивудски звезди.

Поредната метаморфоза на звездата настъпи след женитбата за Щефи Граф. Андре започна да тренира и да се храни като монах от Шао Лин и резултатите не закъсняха.

ИВО ИВАНОВ, Канзас

Преди години при първото си посещение в това райско кътче бях напълно шокиран от един местен обичай. Мотаех се като зашеметен по гореспоменатата алея, която е отделена от океана с парапет. Отдолу, върху скалите на залива, се излежаваха десетина мързеливи тюлена, които са нещо като талисман на градчето. Малко по малко народът започна да се скупчва към парапета и естествено, стадният инстинкт ме накара да се присъединя към тълпата. Постепенно стотици богаташи с перфектен тен и скъпи обувки се събраха на ръба на залива и отправиха погледите си към водата. Много от тях държаха чаши с шампанско и бе ясно, че ритуалът е добре отигран. Свежата миризма на океански бриз се смеси без усилие с ухание на пари и скъп одеколон. „Какво ли толкова гледат? – запитах се. – Дали се взират в охранените, щастливи тюлени като в огледало?“

Тази версия обаче бързо отпадна: тюлените не впечатляват никого тук, а и погледите на хората не бяха отправени надолу, а в далечината. И тогава осъзнах, че просто денят е на път да завърши и тълпата е застанала на ръба на северноамериканския континент, за да го изпрати. Гледката наистина бе впечатляваща. Слънцето се намокри в Тихия океан и започна да потъва бавно и величествено. В един дълъг и незабравим фотомомент небето промени цвета си и дори успя да го предаде на безкрайната водна пустош под себе си. Накрая слънцето изпрати един последен отблясък, който се отрази в скъпата металокерамика на ухилените до уши жители на Ла Хоя и бе погълнато напълно от хоризонта, отивайки си с благородство, достойно за звезда, около която гравитират поне осем планети. И тогава, за мое огромно изумление, като по сигнал стотиците облегнати на парапета зяпачи оставиха чашите си и започнаха да ръкопляскат! Така, както явно са го правили много пъти преди това. Никога до този момент не бях виждал природно явление да получава групова овация.

Да, колкото и да е странно, залезът в Ла Хоя, щата Калифорния, се оказа организиран спектакъл! По-късно в един местен бар приятелката ми, която живееше в Сан Диего, се опита да ми обясни този феномен: „Жителите на Ла Хоя се смятат за благословени от съдбата. Те ценят това, което имат и изпращат красивия залез с благодарност, защото знаят, че утре слънцето ще изгрее отново, но то никога няма да бъде точно същото. Още един вълшебен миг е отминал завинаги: когато имаш толкова много, всеки един ден е безценен дар.“

Ла Хоя действително е омагьосано място, което обичам и което се опитвам да посещавам винаги, когато мога. Това парче от рая е от огромно значение и за великия Андре Агаси. Именно тук през 1999 животът му се промени завинаги, след като жената, към която се бе стремил с години, най-после отговори на ухажванията му. Съвместният живот на Щефи Граф и Агаси започна в Ла Хоя и може би, пленени от чара на това красиво място, те продължават да се връщат към него. Местните често виждат двете тенис легенди да държат ръцете си като влюбени младоженци из кафенета, ресторанти и скъпи бутици. В неделя се взирах в лицето на Щефи, докато Андре играеше последния мач в кариерата си на корта „Артър Аш“ в Ню Йорк. Опитвах се да прочета емоциите й, но сините очи на желязната фройлайн не издаваха нищо.

Сигурен съм обаче, че Граф е била донякъде облекчена, че най-после ще има съпруга си само за себе си и няма да го дели с мъчителните изисквания на професионалния тенис. Тя сигурно знае по-добре от всеки друг колко противоречиво и сложно е влиянието на този спорт върху живота на знаменития й мъж. В случая с Агаси тенисът винаги е бил едновременно и благословия, и проклятие. В понеделник сутринта за пръв път в съзнателния си живот Андре се е събудил, без да има нужда да мисли за тенис, за вечно капризната световна ранглиста и за следващия си съперник. Трудно е за вярване, но днес е първата сряда, в която Агаси е вече бивш тенисист. Време е за внушителна равносметка или по-скоро неравносметка, тъй като няма почти нищо, което да се равнява на невероятните постижения на този гениален играч. Андре е единственият тенисист, влизал в топ 10 в три отделни десетилетия. Най-възрастният, достигнал първо място в света. Единственият досега, събрал четирите титли от Големия шлем в комбинация с купа „Дейвис“ и златен олимпийски медал.

Тенисът е спорт на рязък демараж, сила и постоянно движение – спорт на младостта. В тази игра на 28-29-годишните се гледа като на грохнали старци, чиито дни са преброени. Бьорн Борг се отказа, преди да е навършил 30. Бекер бе сянка на себе си на 31. Джон Макенроу не спечели нито един турнир след 26 г. Агаси обаче пренаписа историята на играта, отричайки всички възможни възрастови стереотипи, състезавайки се като звяр дълго след 30-ия рожден ден и отнасяйки като ураган тенисисти, които са редили кубчета, когато той е печелил първите си турнири.

Сега, когато ракетата му влезе в калъфката завинаги, е време да признаем, че Андре бе епоха в тениса и влиянието му върху играта е неизмеримо. Но не това е най-изумителното постижение на Агаси. В последните 10 години великият син на Лас Вегас съумя да направи нещо, за което дори най-великите американци могат само да мечтаят. Андре се превърна в глобална икона, в гражданин на света и обединяваща фигура. Дори сега, когато щатската външна политика е оставила Америка почти без симпатизанти, Агаси продължава да събира аплодисментите на милиони фенове във всички краища на света.

Какво ни кара да обичаме Андре и да го приемаме с отворени обятия? Може би причината е, че той е човек, който не е окован в конкретна етническа принадлежност. Дядо му е от Украйна, баба му от Турция, баща му от Иран, майка му от Америка. Във вените му тече истинска амалгама от кръв, в която съществено място заема арменската. Хора в целия свят са в състояние да се идентифицират с Агаси и да не гледат на него като на чужденец, а просто като на брилянтен тенисист.

Едно от най-уникалните качества на Андре е способността му да се адаптира и променя. Казват, че човек не променя характера си след седемгодишна възраст, но Агаси намери начин да премине през поредица неочаквани метаморфози, които като че ли продължават дори до днес. При това хамелеонщината му винаги водеше до нещо по-добро. В началото той бе бунтар, тийнейджър, който мразеше консервативните традиции на тениса и не пропускаше да ги предизвиква с поведението и облеклото си. Всички помним крещящите му екипи в неонови цветове и странните му дънкови шорти. През 80-те Андре се превърна в нещо като крал на лошия вкус. Ако имаше модна полиция, той сигурно нямаше да излиза от затвора.

Тупираната му и изрусена грива често бе забелязвана да се тресе из дискотеките в малките часове, а тренировъчните му навици бяха повод за постоянна критика. Прочута стана репликата му от рекламата на фотоапаратите „Канон“: „Имиджът е всичко!“ В онези години за Агаси формата определено имаше по-голяма стойност от съдържанието. Навярно именно поради това великият треньор Ник Болетиери реши да се раздели с него. Но Андре намери положително превъплъщение. През 1995г. се раздели с оредялата си коса, сложи бял екип и започна да демонстрира уважение към традициите в тениса. В същата година в знак на признателност към феновете той реши след всяка победа да излиза в центъра на корта, отправяйки поклон и въздушни целувки към трибуните. След сватбата с актрисата Брук Шийлдс обаче играта на Агаси се влоши катастрофално и той се срина на 141-о място в ранглистата. Поредната му метаморфоза настъпи след развода и женитбата за Щефи Граф. Андре започна да тренира и да се храни като монах от Шао Лин и резултатите не закъсняха. Така на преклонна възраст той отново превзе света на тениса и се добра до първото място.

Тук, в Америка, Агаси е много, много обичан и заради голямото си сърце. В света на спорта единствено Ланс Армстронг е дал повече пари за благотворителни цели от Андре, който дарява милиони за сираци и бедни деца.

Стилът на Агаси винаги е бил изключително атрактивен и нестандартен. Всички знаем, че Агаси играе от задната линия, но това, което го прави особено опасен, е нечовешката му прецизност. Преди 35 години свръхамбициозният му баща е закачил тенис топка над люлката му, за да могат очите на бебето да следват движението й. На 2 г. Андре вече играе с малка ракета, завързана за ръката му. По-късно бащата включва в тренировките машина за изстрелване на топки, която е приспособена да обстрелва корта с огромна скорост. Благодарение на това Агаси се сдобива с най-унищожителното си оръжие: гръмотевичен ретур, в който до ден днешен няма равен. Също единствен по рода си е форхендът му, който е с много късо замахващо движение и магьоснически „топ спин“. Агаси бе истинско удоволствие за гледане, особено в началото на 90-те, когато се появиха цяла плеяда досадни силови играчи.

Легендарни са слуховете за тренировките за точност на Андре. Казват, че слагал монети от 25 цента на крайната линия и ги целел една по една със знаменитите си удари. Действително форхендът му бе с лазерно насочване, но той не спря да развива играта си. В последните години изработи и дяволски добро отсичане с бекхенд, което вбесяваше противниците му, както и доста подобрен сервиз. Но малко по малко възрастта започна да настига дори неостаряващия гений. Десният глезен, коленните стави и най-вече гърбът се превърнаха в постоянна инквизиция за тенисиста. Болката стана негов постоянен спътник, а играта, която толкова обичаше, бе мъчително страдание. Човек може да изиграе някой и друг номер на времето, да го надхитри за малко, но старият паяк Хронос търпеливо плете паяжината си и рано или късно всеки е обречен да стане негова жертва. През последната година в мрежата му започнаха да се блъскат дори и доскоро безупречните ретури и форхенди на Агаси. Всички знаехме, че краят на една епична 20-годишна кариера е застрашително близо и въпреки всичко бе трудно да приемем решението на Андре, който заяви, че ще остави ракетата завинаги след US Open. Моментално целият турнир се превърна в своеобразен прощален реверанс към големия тенисист.

Джеймс Блейк изрови от архивите на „Найк“ екип от 80-те години на Агаси и игра с него. Роже Федерер призна, че е стискал палци за Андре и е стоял буден до 1 часа, за да го гледа, а трибуните бяха пълни до пръсване за неговите последни мачове.

Срещу Андрей Павел и Маркос Багдатис Агаси игра на кортизонови инжекции. Сервисът му бе плачевен и дори прочутият ретур – нестабилен. Но Андре намери начин да се добере чак до III кръг. И така дойде мачът му с Бенямин Бекер и завесата най-после се спусна. Въпреки че бе вдървен от болка в гърба, Агаси се бори като лъв и ни дари с един последен красив и оспорван двубой. В последните минути той почти не можеше да се движи и след последната топка с мъка се добра до стола встрани от корта. В този момент осъзна, че е ударил последния си форхенд, и сълзите рукнаха по лицето му. Сякаш мина цяла вечност, преди да овладее емоциите си и да излезе в центъра на корта. За последен път се поклони на публиката и раздаде традиционните си въздушни целувки. След това Андре взе микрофона и притихналата публика чу една покъртителна прощална реч, за която ще се говори дълго. 23 000 разплакани зрители станаха на крака, за да избухнат в продължителна овация.

И в този момент си дадох сметка, че за втори път в живота си виждам как хората изпращат с аплодисменти и искрена благодарност едно залязващо слънце. Тенисът не свършва с Андре Кърк Агаси: утре ще изгрее ново слънце, може би дори по-ярко, но никога точно същото. Всеки момент има свое собствено вълшебство, всеки залез своя красота и когато те отминат, трябва да сме благодарни, че сме имали привилегията да им се наслаждаваме.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени
12345