Tag Archives: спорт

12345

Честна дума, не си го измислям

Иво Иванов, Канзас, 2010г

Преяждането просперира в страната на неограничените чревоугодници.

Къде ви хванах? В трамвая? Или може би в офиса, малко преди да започнете работа? Всъщност най-вероятно сте с кафето пред компютъра. Вече все по-малко хора закусват, но конкретно за тази статия нека предположим, че четете тези редове, така, както са го правили в древния 20-и век – на масата в кухнята, с добрия стар, ухаещ на мастило, хартиен вестник в ръка. Закуската, казват, е най-важното ядене, особено, ако ви чака дълъг ден, пълен с напрегната работа, изтощителни емоции и потна акробатика в градския транспорт.

Затова, дайте си 20 минути, преди да ви е погълнала лудницата. Заредете тялото си с белтъчини и витамини. Градът може да почака с клаксоновата си какофония и топящ се от юлската жега асфалт. Хаосът, лактите на минувачите и сприхавият шеф са все още на половин час разстояние. Кафето ухае на масата, а от чинията навярно закачливо ви поглежда или нежна препечена филийка с масло, или срамежлива палачинка. Нищо чудно в непосредствена близост да дреме и ленивото, твърдо сварено яйце с все още не разсъблечена черупка.

Протегнете крака под масата, отпуснете се и започнете да четете тази странна история, но освободете се от всякакви съмнения – колкото и да е неправдоподобна, статията е напълно достоверна. Всъщност трябва да призная, че предстоящият материал е толкова странен, че ако някой друг се беше опитал да ми го пробута, щях да го обявя за лъжец от ранга на барон Мюнхаузен. Наложи се дори да направя нещо, което никога досега не съм правил, и почти на равни интервали да вмъквам изречението „Честна дума – не си измислям!”

Нека започнем този разказ от далечна Япония, където от години по тайнствен режим тренира легендата Такеру Кобаяши – Цунамито. Някъде там, в сърцето на Нагано, този железен мъж тича, облян в пот по час и половина всеки ден, независимо от капризите на времето. После подлага тялото си на брутална серия от вдигане на тежести, достойна за културист.

Цунамито е изтощен, но основната тренировка дори не е започнала. Кобаяши е митична фигура, чиято популярност отдавна е надхвърлила границите на Страната на изгряващото слънце. В Япония славата му е толкова голяма, че му се налага да крие името на приятелката си, за да не бъде нападната от ревнивите му фенки.

Такеру е доминираща сила, истинска стихия, която дължи прякора си на това, че доскоро помиташе като природно бедствие всеки, дръзнал да му се противопостави конкурент. Кобаяши винаги е бил трън в окото на Америка, тъй като всичките му значими титли и големи победи са спечелени на територията на САЩ в дисциплини, които винаги са били смятани за изцяло американски. Съревнованията, в които участва японецът, са в свободна категория и редовно му се налага да надделява над три пъти по-тежки противници.

Основните претенденти често са 200-килограмови страшилища като Ерик Буукър и Кууки Джарвис, докато Кобаяши е едва 75 кг и 174 см. Въпреки това японецът неизменно печели, при това с шокираща лекота. Ако потърсите името му в Интернет, ще се натъкнете на фенклубове и стотици страници, осеяни с безброй суперлативи по адрес на Кобаяши. Наричат го гений, идол, цар на царете, велик спортист на нашето време и т. н. Аз го наричам един от най-сигурните признаци за упадъка на обществото.

Защо ли? Защото Цунамито не е атлет, гимнастик или каратист. Не – cлавата му се дължи на факта, че е факлоносец на т. нар. състезателно ядене и официално управляващата го IFOCE (Международна федерация по състезателно ядене). Честна дума – не си измислям! Организацията контролира основните състезания, включително мегатурнири като US Open, Нейтън’с и дори лигата МЛЕ (Major League Eating).

Такеру е суперзвездата на този рядко отвратителен… хъм „спорт” и колкото и да ми се иска да не е истина, този човек прави луди пари, тъпчейки се до пръсване с кайма, хляб, кренвирши, пици и др. Най-реномираният турнир е 12-минутното надяждане с хотдоци Нейтън’с, което се провежда в Кони Айлънд всеки 4 юли от 92 години насам. Кобаяши изкова или по-скоро храносмля легендата си именно в това откачено състезание.

Ето и откъс от коментара по ЕSPN, който може да откриете в youtube.com. Честна дума – не си го измислям: Коментатор №1: „Джим, ето, че дойде и дългоочакваният момент. Съдиите вече са близо до състезателите. Кобаяши започва много силно, както винаги. Обърни внимание на изключителната техника и прецизност.” Коментатор №2: „Бил, прав си, както винаги. Практически всички вече използват техниката на Кобаяши и „японизират” хотдога. С други думи, разделят кренвирша от хлебчето и го чупят на две. Това е т. нар. метод на Соломон, изобретен от самия Кобаяши. Както знаеш обаче, хлебчето също трябва да бъде изядено според официалния правилник на федерацията.”

Коментатор №1: „Така е, Джим, и това създава огромни препятствия. Кобаяши използва „забивки” или с други думи, потапя хлебчето в чаша вода, преди да го погълне – много хитра стратегия. Но днес, Бил, състезанието няма да се реши с техника. Ще победят силата на духа и всеотдайността в подготовката.” Ако имате здрави нерви, може да изгледате цялото състезание, съпроводено с проникновения анализ на двамата напълно видиотени коментатори.

Предполагам, леко ще ви се повдигне, когато видите елитните лапачи на Америка да пръскат разгневено слюнчести трохи в схватка с японското Цунами. Ще забележите и специално построената сцена и рекламите на спонсорите, и най-вече обезумялата мнoгoхилядна публика. Миналата седмица надяждането бе гледано на живо от 50 000 зрители и от още милиони пред телевизорите. Победителят получава сериозна парична награда и заветния шампионски пояс с цвят на горчица.

Посетете сайта на IFOCE и ще установите, че федерацията и състезателното ядене като цяло просперират и турнирите им се спонсорират от мегакомпании като „Пица Хът“ и „Алка Зелцер“. Обърнете внимание и на уникалния герб на федерацията, чийто създател би трябвало да спечели някаква награда за сътворяването му. Организацията, разбира се, има строг правилник. Състезателят например, бива автоматично дисквалифициран, ако повърне, което федерацията официално нарича „обръщане на късмета“, а коментаторите – „повратен момент“. Честна дума – не си измислям!

Кобаяши не е единствен. Сред най-великите професионалисти се откроява дребничката Соня Томас, по прякор Черната вдовица, която е №1 в дисциплината пилешки хапки, изяждайки 80 само за 5 минути. Огромният Кууки Джарвис пък води в категорията пържени картофи с 2,3 кг за 6 минути, докато Крейзи Легс Конти е непобедим на варена царевица, където държи здраво световния рекорд с 35 кочана за 10 минути.

Кобаяши обаче е смятан за най-голямото светило и за откривател на няколко похвата и революционна методика на подготовка. Известен е прийомът „кобаяши уигъл“, както и вече споменатият „метод на Соломон“. Преди сезона японецът тренира, като яде бавно огромни порции, за да разшири стомаха си. После Такеру се подлага на страхотни натоварвания, за да не надебелее, тъй като смята, че ако натрупа тлъстини, те ще притиснат стомаха му и ще намалят неговата еластичност.

Но ето, че тази година, след като доминираше със шест последователни титли, японецът най-после бе победен от 110-килограмовия калифорниец Джоуи Чеснът, новобранец на 2005г. Чеснът бързо натрупа самочувствие, ставайки двукратен шампион по паниран аспарагус, и ето, че тази пролет на квалификация в Аризона Джоуи би световния рекорд на Кобаяши, вдишвайки 62 хотдога. Президентът на федерацията Ричард Шийа излезе развълнуван на сцената и го провъзгласи за един от най-великите американци редом до Ейбрахам Линкълн, Бен Фрaнклин и първия човек на Луната Нийл Армстронг! Честна дума, не си измиcлям!

Миналата седмица Кобаяши се появи на масата в Кони Айлънд, готов да защити титлата си, въпреки че бе с контузена челюст. В епичен двубой Чеснът се наложи с героичните 66 хотдога срещу 63 на Такеру. Така шампионският колан с цвят на горчица се завърна там, където винаги е принадлежал – в Америка – страната на неограничените чревоугодници. До този момент никой не бе побеждавал Кобаяши, като изключим – честна дума, не си го измислям – една двуметрова мечка от остров Кодиак в Аляска. Преди няколко години телевизия FOX организира двубой между японеца и мечката, в който животното се наложи убедително.

Наскоро Шийа заяви, че състезателното ядене е най-бързо развиващият се спорт в Америка. „Ние сме новата вълна! Ние сме това, което беше бейзболът през 1920 година! Ние сме спортът на новия век и това столетие ни принадлежи!”, заяви президентът на федерацията. На него, на феновете, на телевизиите FOX, ЕSPN и Спайк, на кретенясалите коментатори, на Кобаяши и състезателите бих искал да кажа следното: АААААААААА! Стига! Какво по дяволите, е това безумие? Опомнете се, откачалки такива!

Яденето не е спорт! Яденето е… ядене. Спрете да се тъпчете като сарми, да разрушавате организма си, да вървите срещу природата! Това, което правите, е отвратително и вредно не само за вас, но и за милионите зомбясали консуматори, които ви боготворят. Едва ли е случайно, че възходът на състезателното ядене съвпада с абсолютния физически упадък на нашето общество; 2/3 от американското население е с катастрофално наднормено тегло, като най-тежко е положението при децата.

Като вляза в училището на дъщеря си, се хващам за главата. Само в нейния клас сигурно има повече холестерол, отколкото в баварска свинеферма. Вече почти никой не се движи, но затова пък Щатите са ненадминати в яденето. Храната е пълна с вредна синтетика, а порциите в ресторантите са мастодонтски. Виждал съм огромни хора да поглъщат кръвясали пържоли с размер на юрган.

Последното нещо, което ни трябва, е федерация по състезателно ядене и т. нар. от нея лига по стомашно-центристки спортове (честна дума, не си го измислям). Напротив, трябва ни международна федерация по въздържание и умереност. Човек се храни, за да живее, а не живее, за да се храни, както в последно време става в Америка. Ядеш ли, когато не си гладен, това е чревоугодничество, което между другото е смятано за един от седемте смъртни гряха от каноните на католицизма.

Всъщност възходът на подобни пошли спектакли е закономерно отражение на това, което става навсякъде около нас. Ако има аномалия, тя е самият Кобаяши, който е забравил житейската философия на дедите си. Японците са си спечелили реномето на най-дълголетната нация благодарение на активния си живот, здравословно хранене и умереност във всичко. Ако човек поддържа относително равновесие и третира тялото си с респект, шансовете му да живее дълго и пълноценно се увеличават драстично.

Всяка екстремност води до негативни изменения, за които рано или късно човек плаща със здравето си. Яденето е просто зареждане с гориво, което ни дава възможност да реализираме таланта си и да вършим това, за което сме сложени на този свят. Ако храненето е спорт, то тогава трябва да обявим и равномерното дишане за спорт. Или може би миенето на зъби, естественото стареене и т. н.

Но стига вече: изпихте ли си кафето? Дано да не е изстинало. Защо ли имам усещането, че не сте си пипнали закуската? Ако не ви е призляло от тази статия, значи има известна вероятност самите вие да обмисляте кариера по състезателно ядене. Не би било зле да си докарвате седемцифрена заплата като Кобаяши, при това само с ядене, нали? В крайна сметка това май е единственият спорт, в който сме започнали тренировки от момента, в който сме се родили. Сигурно поглеждате към филийката с ефирния полупрозрачен слой масло, в който проблясват лъчите на утринното слънце.

Искам само да ви напомня, че световният рекорд в дисциплината масло принадлежи на Дон Лерман и за да го биете, ще трябва да изядете седем пакета за пет минути. Що се отнася до палачинката, която още не сте докоснали, положението е още по-тежко. Ще трябва да погълнете два килограма палачинки с бекон за по-малко от 12 минути. Усещам, че амбициите ви се насочват към яйцето. Не искам да ви обезкуражавам, но докато го белите, държа да ви кажа, че това е любимата дисциплина не на кой да е, а на самата Черна вдовица. Никой дори не се е доближавал до рекорда й. Ако щете, вярвайте, но той е 65 твърдо сварени яйца за шест минути и 40 секунди.

А сега на добър час и приятен ден! И моля – простете, ако сте го започнали на празен стомах. Не е моя вината. Просто целият свят като че ли е полудял. Честна дума – не си го измислям.

Иво Иванов, Канзас

Posted in За Тялото | Tagged , | Коментарите са изключени

За Джейсън и закачалките

Иво Иванов, Канзас.

Статията е писана през 2010г

Въпреки тежкия си живот, той e сто пъти по-велик от самозабравилите се хулигани на стадиона.

Днес мислех да пиша за американския национален отбор по баскетбол и за това какви изненади са приготвили Леброн, Дуейн и гениалният треньор Майк Кшишевски за останалия свят по време на предстоящото световно в Япония. Две неща ме отклониха от намерението ми: група оскотели дегенерати в сектор „Б” и едно мое пътуване до тихоокеанското крайбрежие. Така че, анализите на Дрийм тийм ще трябва да почакат, защото днес искам да напиша статия специално за закачалките. Закачалките, виждате ли, са от огромно значение, тъй като… но нека не избързваме. Всяко нещо с времето си.

Миналата седмица научих за грозните изстъпления на мача между Левски и грузинския Сиони. Шокираните колеги ми разказаха за факлите, за безсмислената вандалщина, за опасните взривове, счупени седалки и обезумели фанатици на трибуните. И в опитите си да намеря някаква логика в цялата тази лудост, се върнах много години назад, когато като студент в Канзаския университет се наех да напиша дисертация, в която да съпоставя нивото на агресия между ниски и високи баскетболисти.

Хипотезата ми бе, че по-ниските играчи ще бъдат далеч по-агресивни според стандартната скала на Бъс-Дърки. „Брилянтната” ми идея обаче, се провали, тъй като се оказа, че практически същото изследване е било направено преди години от психолог в щата Ню Йорк. Освен всичко друго, той установил, че по-ниските старшини от пътната полиция са глобявали три пъти повече шофьори, отколкото високите им колеги.

Злополучният ми опит за дисертация ми даде възможност да се потопя до шията във всички възможни теории за естеството на човешката агресия. Една от най-разпространените тези принадлежи на Зигмунд Фройд и Конрад Лоренц, които гледат на човешката агресия като на вътрешна необходимост.

Според д-р Фройд всички ние сме движени от няколко самоунищожителни инстинкта, които влизат в директен конфликт с не по-малко силния инстинкт за самосъхранение. Резултатът е опасен: агресия, която или трябва да бъде осъществена, или да намери катарзис. Катарзис е гръцка дума и означава „пречистване”. Според Лоренц агресивният футболен фанатизъм е социално приемлива форма на катарзис. Има и социална теория за агресията, според която тя се натрупва почти като някакъв продукт в човека под въздействието на стрес, лични проблеми и т. н.

Ако погледнем механично на нещата, човекът е един цилиндър с постепенно покачващо се налягане. В даден момент то достига критична стойност и цилиндърът има две възможности – или да експлодира, или да отвори някаква клапа, която да освободи налягането. Тази клапа в много случаи е футболният мач. Нашите хулигани, разбира се, не са единствени. Всички сме запознати с безумието на английските фенове.

На Острова нещата често излизат извън всякакви граници. Наскоро дори имаше едно интересно проучване, в което всеки четвърти футболен фен във Великобритания е посочил любимия си клуб като най-важното нещо в живота си. За 25% от феновете отвъд Ламанша няма по-важно нещо от футбола. Нито майка им, нито съпругата, децата, родината, околната среда или каквото и да било друго!

Само преди няколко часа се върнах от Портланд, щата Орегон, където снимах лагер на елитни волейболистки. Очаквах да науча много тайни от легендарния треньор Тери Лискевич, но се оказа, че най-интересният урок получих по дългия път от летището до хотела. Орегон е огромен и красив щат с великолепни планини, гъсти иглолистни гори и грандиозни зъбери, хапещи безкрайното тихоокеанско крайбрежие.

Щатът е известен и с това, че там е разположено огромното леговище на компанията „Найк”. Но въпреки че Орегон разполага със силни университетски отбори, тук почти не съществува професионален спорт. Няма американски футбол, бейзбол, хокей или футбол. Единствената утеха за запалянковците в този щат е безобразно слабият отбор от НБА Портланд Трейл Блейзърс. И напълно естествено милиони орегонци са маниакално привързани към тима, въпреки че години наред той дращи като простреляна котка по дъното на таблицата.

Така че, не се учудих, когато Бил, шофьорът на таксито, ме заговори на тема Трейл Блейзърс. Но разговорът пое в неочаквана посока, защото вместо за баскетбол словоохотливият Бил ми разказа по много колоритен начин историята на Джейсън Тейлър – един от най-всеотдайните фенове на многострадалните Блейзърс. Явно през последната седмица целият щат е станал съпричастен на неговите премеждия, благодарение на местния спортен журналист Джон Канцано, който решил да надникне в света на един обикновен фен и без да иска, се е натъкнал на голяма житейска драма.

Историята на Тейлър ме натъжи и ми зададе много въпроси, на които все още нямам отговор. Казват, че спортните фенове са импулсивни, и може би това обяснява факта, че Джейсън се е оженил едва 18-годишен. Помните ли голямата си ученическа любов? В 99% от случаите тя е нетрайна, обречена и пълна с детски наивитет. Но понякога, много рядко, някой успява да се промъкне точно в този един вълшебен процент, в който още от първия опит съдбата среща двама души, създадени един за друг.

Така е станало и с Джейсън и Роксан и още като тийнейджъри те сложили началото на чудесно семейство. Първо се родили двете им дъщери, а през 2001 на света се появил и синът им Пейтън. Бащата бил луд на тема баскетбол и веднага заразил децата с фанатичната си привързаност към Портланд. Телевизията не предавала всички мачове, така че той често събирал децата около радиото, за да слушат директните репортажи. От време на време дори успявал да намери евтини билети и всички отивали на мач.

Двамата родители били здрави, млади и пълни с енергия, разполагали със скромни, но стабилни доходи и дори успели да купят малка къща. Но истината за Щатите е, че тук има както американска мечта, така и американска трагедия, която за съжаление е на всяка крачка. За разлика от Западна Европа, няма силна спасителна мрежа за социално слабите. Американците имат един зловещ израз: „Да изпаднеш от системата.”

Докато си платежоспособен и си част от интензивен работен цикъл, всичко е наред. Но когато поради една или друга причина излезеш от тази социална матрица, системата няма нищо против да изпаднеш от нея и да бъдеш забравен. Най-често това става поради заболяване или безработица. Здравното осигуряване е много порочно и е движено от необясними контрасти.

От една страна, американската медицина е способна на чудеса и е толкова напреднала, че лекарите са в състояние да присадят мозък дори на Памела Андерсън. В същото време по-бедните нямат достъп до елементарни лекарства, а една операция може да те вкара в непосилни дългове до края на живота ти, дори и да разполагаш със застраховка.

Един ден съпругата на Джейсън е покосена от рядко заболяване, наречено миелодисплазия и претърпява над 600 преливания на кръв. Казват, че хората, които дълго се надбягват със смъртта, усещат безпогрешно приближаването й. В последните си дни Роксан придърпала мъжа си до болничното легло и прошепнала: „Мислиш ли, че Пейтън ще си спомня за мен?” И в този момент Джейсън преглътнал сълзите си и обещал, че няма да позволи на нито едно от децата да я забрави. Сигурно затова днес целият им дом е облепен с нейните снимки. Лицето й дори е татуирано на рамото на Джейсън – само и само децата никога да не забравят майка си.

Никой никога не е могъл да обясни защо нещастието не идва само. Защо съдбата е такава несправедлива злосторница? Миналата година, малко след смъртта на съпругата си, Джейсън бил съкратен. И ето така – без излишни церемонии и обяснения, системата изхвърлила Джейсън и трите му малки деца от себе си. Въпреки че имал диплома, той просто не успял да си намери работа. Сметките го смазали напълно, Джейсън загубил къщата си и се настанил в разнебитена барака в един от най-бедните квартали на Портланд. Срещу минимално възнаграждение започнал да разнася вестници по домовете в опасното гето „Фелъни Флетс”. Никой не смеел да върши тази работа, защото там буквално свистят куршуми и дори полицията е безсилна.

Джейсън ставал в 4 сутринта, слагал спящите, облечени с пижами деца на задната седалка и тръгвал да разнася вестниците, без да е сигурен дали ще се върнат живи. Но най-унизителни били купоните за храна, които 29-годишният баща трябвало да изпроси от социалните служби. Те са предвидени за най-бедните и осигуряват временен достъп до най-необходимите продукти, като мляко и хляб. И въпреки всичко, Джейсън намирал сили да мисли и за любимия си отбор и всеки път, когато имал достъп до компютър, пишел по някой имейл на журналиста Джон Канцано, с когото обичал да обсъжда играта на Портланд. Въпреки грижите, семейството пак продължавало да се събира около радиото, за да слуша репортажите от мачовете. Възможно е именно мислите за любимия отбор да са ги предпазили от тотално отчаяние.

Един ден Джейсън се сдобил с шест билета за срещите на Трейл Блейзърс – по два на мач. Кой знае от какво се е лишил? Сигурно се е бръснал с месеци с едно и също ножче или е ял веднъж на два дни, но явно за него жертвата е била оправдана. И така, на три пъти той намирал човек да гледа две от децата и едно по едно ги завел на мач. За да се почувстват и те като част от отбора, да усетят неповторимата атмосфера в огромната зала, да има малко блясък и в техния живот.

След като Бил ме закара в хотела, прочетох от начало до край очерка на Канцано, който решил да посети бащата и трите му хлапета. Прочетох за бедния им дом, за калната улица, за мравките, които пълзели навсякъде в кухнята и от които семейството трябвало да крие храната. Прочетох за това, колко усмихнати и безгрижни изглеждали трите деца явно поради неимоверните усилия на всеотдайния баща. Прочетох и за единствения признак на слабост от страна на Джейсън: „Честно казано, понякога не издържам и се разплаквам, но се скривам в гардероба, за да не разстройвам децата.” Какъв простичък, но великолепен катарзис!

Теориите на Фройд и Лоренц за инстинктивното естество на агресията донякъде дават извинение на озверените футболни фанатици. Но в последните години тези теории бяха оборени и разкритикувани поради опростения им подход към човека. Независимо от проблемите в живота, всеки възрастен човек разполага със свободна воля и с разбиране за нравствени стойности, за добро и зло. На тази база всеки един от нас може да вземе най-елементарно правилно решение на стадиона. Не е необходимо да съм фен на Левски, за да се отнасям с уважение към този отбор. Той разполага с изключителна, 90-годишна история и е дал на България толкова много легендарни личности, незабравими мигове и поводи за гордост. Сигурен съм, че истинските фенове на сините нямат нищо общо с пироманите на стадиона от миналата седмица.

Но какво точно научихме от цялата тази история, като изключим, че трябва да се пазим от ниски катаджии? Ненормалници има навсякъде: има ги и у нас, и в Германия, и в Англия. Има ги и в САЩ. Винаги е имало и ще има откачалки. Но има и закачалки. За тях е този материал. Те и без това са единствените, които са стигнали чак до края на тази статия.

Откачалките, които тепърва навлизат в дебрите на втората сигнална система, съм ги загубил още на второто изречение. Закачалките, слава Богу, са повече. В тях е надеждата, защото за тях винаги може да се закачи по нещо: я някоя ценна мисъл, я добра дума, я бъдещето на три осиротели деца. А понякога най-надеждните от тях дори влизат в гардероба при другите закачалки, за да проронят по някоя изстрадана сълза. Но после излизат със сухи очи и продължават да борят живота. Като Джейсън Тейлър, който някак е успял да стане сто пъти по-велик фен от всички олигавени, самозабравили се хулигани на стадиона. При това без да е хвърлил нито една бомбичка.

Иво Иванов, Канзас, 2010г

 

Posted in За Обществото | Tagged , | Коментарите са изключени

Автобиография

Download

Играех футбол девет часа.
бях спортист от първа класа.

Знае всеки мой съученик:
гениален бях математик.

Учих в Немската гимназия -
най добрата във Евразия.

С мъдрост, мисия, послания
тръгнах важно за Германия.

И споделям ви под тоз предлог:
дипломиран съм политолог.

На пет, момченце сладко,
четях и пишех гладко,
а на двадесет и пет
взех, че станах и поет.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Доктор Тайс

Как мислите, че изглежда световната шампионка по професионален кикбокс от 2007-ма година насам? Ами, може би противно на очакванията, е красива. Доктор Кристине Тайс е не само най-добрата кикбоксьорка в света и красива жена, но е и завършила медицина, тоест лекарка. Колко е радващо да се виждат хора като нея, в които определено живее древния идеал красив Дух в красиво тяло.

Posted in За Тялото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Капоейра – изяществото на взаимодействието

Капоейра? Бойно изкуство, танц, акробатика, спорт – какво е това? Трудно е да се каже. Обединение на всичките тези в едно, но най-вече изкуство.

Заражда се сред черните роби в Бразилия. Според легендата, като на безправни граждани, на тях не им е било разрешено да се бият и затова са танцували. Изкуството на „високата трева“, какъвто е буквалния превод на капоейра, не е единственото по рода си. Има подобни изкуства и в други държави от Централна и Южна Америка. Изпълнява се под ритмичните удари на музика в кръг от пляскащи в ритъм наблюдатели. Играе се от двама души, които са по-скоро партньори, отколкото противници. Партньорът не се наранява, ударите не се отблъскват, а се избягват. Партньорът се наблюдава през цялото време. Докосване на земята, освен с длани, стъпала и глава, не се допуска.

Наблюдава се честа смяна на скоростта и на динамиката, което тренира всички мускулни групи. Цялото тяло на участника е въвлечено и погълнато от танца и музиката. Взаимодействието между партньорите разказва винаги някаква история, а съчетанието между музика, движение и всеобщо участие го прави винаги незабравимо преживяване на непосредствено възприемане.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Мозъчно движение

Мозъчно движение (Brainwalking) е подобна на Brainstorming методология за творческо мислене. Тя далеч не е нова. Още древните са считали, че за да се движат мислите, трябва да се движи и тялото. Особено известно става това мислене преди 200-300 години, когато множество философи го прилагат. Навсякъде из Европа може да се сблъскате с „пътеки на философите“ – местата, където големите философи са се разхождали и мислели едновременно с това.

В този метод за творческо мислене виждаме отново стремежа към единство между физическото тяло и разума, душата и Духа от друга страна. Единство между видимата и невидима материя.

От повече от година ходя пеша или тичам до работа и мога да потвърдя, че това е не само времето, в което си подреждам деня или изключвам напълно от всичко, но и времето, в което ми хрумват най-хубавите неща. Това е и истинското ми работно време. През останалата част на деня изпълнявам най-често механична работа по осъществяване на това, което съм измислил, ходейки пеша сред природата.

Posted in За Разума | Tagged , , | Коментарите са изключени

Малките неща

Иво Иванов, Канзас

Статията е писана през 2010-та година

”Здравейте! Свързахте се с Крис. В момента ме няма, но след сигнала оставете името и телефонния си номер, и аз обещавам да ви се обадя при първа възможност.” Гласът на Крис винаги ме е впечатлявал с дълбокия си, кадифен тембър, който някак си, без да се натрапва, изисква изцяло вниманието на събеседника. Но днес тривиалното му послание в телефонния секретар е особено въздействащо. Думите му, както винаги, прелитат ритмично и спокойно по линията и се настаняват елегантно в съзнанието ми една по една и без да се блъскат.

Крис Линдли е един от най-добрите приятели, които някога съм имал и една от най-интересните личности, които познавам. Той е един от онези хора, на които винаги можеш да разчиташ – помня как веднъж избяга от работа, за да ми помогне, когато се местех от една къща в друга. По-късно се оказа, че точно в този ден е умирал от болки в кръста.

Преди години Крис беше един от най-добрите баскетболисти в Америка. Сравняваха го с легенди като Карл Малоун и Боб Макаду и казваха, че ще бъде неопазим, както в колежа, така и сред професионалистите. Ухажваха го най-добрите треньори от цялата страна, така че тукашните фенове бяха в еуфория, когато Крис се съгласи да играе за Рой Уилиамс в Канзаския университет. Спомням си колко бях изумен първия път, в който стъпих на едно игрище с него в залата Робинсън.

Въпреки масивното си, 208-сантиметрово тяло, Крис се носеше между двата коша като пиян метеорит, сменяше рязко посоката с топка в ръка и раздаваше циркаджийски пасове от невъзможни положения. Стрелбата му беше мека и озадачаващо безпогрешна дори далече зад тройката. От време на време, с леко отегчение, Крис се отлепваше без напрежение от земята и трясваше и по някоя сеизмична забивка.

Но най-интересното в случая е, че този изключителен играч правеше всичко това на един крак. Години по-късно Крис ми каза, че за всеки час в залата му трябва една седмица възстановяване, а непосредствено след игричките болката е влудяваща и бедрото му е окървавено и посиняло… там, където протезата се впива в плътта.

Няма да се впускам в подробности, защото самият той мрази тази история, но в един трагичен, нелеп момент, буквално дни преди да започне кариерата си в Канзас, Крис попадна под колелата на товарен влак. Самото му оцеляване беше чудо, но за нещастие десният му крак бе ампутиран. Ето така неочаквано и безапелационно баскетболната кариера на Крис Линдли свърши, преди да е започнала, а мечтите за НБА и милионите долари отлетяха безвъзвратно.

Но, интересно: Крис никога не изпадна в самосъжаление и депресия. Напротив – усмивката не слизаше от лицето му, а добрината, благородството и интелекта му станаха пословични. Първият ми разговор с него продължи четири часа. Ерудицията му бе смайваща. Говорихме за всичко: за кино, политика, изкуство и, разбира се, баскетбол. От този момент нататък бяхме като братя.

Оказа се, че Крис е маниак на тема футбол и разполага с енциклопедични познания за историята, стратегията и особеностите на играта. Заедно с него отидохме на първия мач на Стоичков в Щатите, в който Ицо бе изгонен през второто полувреме не толкова за зловещата секира, която стовари върху Мо Джонсън, колкото заради пищния, пролетен букет от харманлийски псувни, който поднесе на превиващия се на земята защитник. Крис само поклати глава и ме помоли в никакъв случай да не му превеждам какво е казал Христо.

Крис направи опит да играе в отбора на Канзас с протеза, но болките и опасните съсиреци го принудиха да се откаже. През последните години приятелят ми работи в агенция за социално слаби хора, раздавайки добрината си с пълни шепи на тези, които имат най-голяма нужда от нея. Наскоро намери бездомно, треперещо куче на улицата, нарече го Меги и го подслони в дома си. Оттогава двамата са неразделни.

Източник: http://ivo.ucoz.com/

Вече целия град е свикнал с гледката: огромният добродушен великан, следван навсякъде по петите от малката Меги, в чието родословно дърво има повече породи отколкото в природонаучния музей. Една от мечтите на Крис винаги е била да гледа на живо мач на стадион „Уембли“. От известно време насам ме кара да го уча и на български думи, защото искал да види лично България и всички неща, за които съм му разказвал до безкрай.

Мислех да не пиша тази седмица – да го ударя на мързел около празниците, но съобщението в телефонния секретар на Крис сякаш ме хвана за яката и ме сгромоляса безкомпромисно пред компютъра. Работата е там, че тук в края на Ноември идва “Денят на Благодарността”, а Крис бе първия човек, който успя да ме накара да вникна в този празник. Бях му казал, че не разбирам традицията, не споделям ентусиазма на американците и не ми е ясно защо трябва да преяждаме на този ден и да благодарим на индианците, за това че сме им взели земята и сме ги захвърлили в каменисти резервати.

Тогава Крис отвърна със смях, че конкретно за него това е денят, в който прави пауза, поглежда назад и открива едно по едно всички тези неща, за които е благодарен през изминалата година. “Не големите, а малките неща, Иво – тези, за които не се замисляме, но които, взети заедно, ни правят щастливи. Послушай ме – всеки път в Деня на Благодарността вземи лист хартия и направи списък на всяко, дори най-малко нещо, за което си бил благодарен през годината. Ще бъдеш страшно изненадан от нещата, които без да подозираш, имат огромно значение в живота ти. И не забравяй да си повтаряш всеки пет минути: благодарен съм за малките неща. Иначе ще ги забележиш чак когато ги загубиш.”

Окей, Крис – никога не съм го правил, но този път в твоя чест сядам зад клавиатурата. Щом един човек като теб, който би трябвало да е мъчен от толкова много горчивина, е намерил начин да бъде благодарен на съдбата, значи може би наистина има полза от това поне един ден в годината да дарим с признателност малките неща – тези, които не забелязваме в забързания цикъл на дните си.

И така: за какво съм благодарен тази година? Благодарен съм за малките неща. За всеки Божий ден, в който отварям очи на майката земя и посрещам с радостно протягане слънцето. За картичките на Рождения ми Ден. За покрива над главата и хляба на масата. За усмивката на непознатия човек на улицата. Изключително съм благодарен на този гений, който е измислил еспресото.

И, като стана дума за това, благодарен съм на Лори в кафенето на 9-та улица, която кой знае защо всяка сутрин ми дава безплатен кроасан. Благодарен съм за малките неща. За тихата радост в очите на майката. За силната прегръдка на бащата. За това, че винаги чакат и обичат детето си и са готови да му простят всяка грешка. Благодарен сам за това, че Родината ми прави абсолютно същото. Благодарен съм за новото летище в София и за приятелите, които знаят, че идваш, без да си им казвал. За това, че и тази година успях да прибера себе си и децата в България, и да презаредя батериите си от земята й.

Благодарен съм за селцатa, подслонени от Родопите, за въздуха високо в Пирина и за уханието, което изпраща Витоша, миг преди да дойде бурята. Благодарен съм за всичките прелестни 111 000 квадратни километра на страната ни и най-вече за десетте не застроени педи земя по Черноморието.

Благодарен съм за малките неща. За шопската салата в кръчмата на Любо срещу Театър София и за баничките на Петте Кьошета. Благодарен съм за широкатa мелнишка лоза и като цяло, за процеса на ферментация на гроздето. Благодарен съм за триумфалната спогодба между месец юли и запотената от студ бутилка бира. Благодарен съм на Митко Бербатов и Мартин Петров. На всеки, който представя достойно страната ни.

Благодарен съм, че през юни успях да се запозная с лъчезарната Ивет Лалова в студиото на БНТ. Благодарен съм за basketball-bg.com. За това, че ми е дадена безценната възможност да пиша тук и на страниците на „7 дни Спорт“. Че мога да изпратя историите, които ме вълнуват толкова надалече и да ги оставя да търсят сърцата на нови съмишленици. Благодарен съм за всеки е-мейл, всяко писмо и всеки коментар – положителен и отрицателен. Благодарен съм за мнoгoбройните нови приятели – читатели, с които никога не съм се срещал, но чиито думи винаги ще помня.

Благодарен съм за малките неща. За петте лунички, които се появяват върху нослeтo на сина ми през лятото. За това, че дъщеря ми явно някак си е успяла да преодолее гените на баща си и е станала зашеметяващо красива. Благодарен съм на коляното си, което скърца и роптае, но все още стиска здраво менискуси и не се предава. Благодарен съм, че все още сам здрав като вол и тичам като луд по игрища и зали. Че имам време, сили и енергия да гоня топката.

Благодарен съм на детето в себе си, което не иска да си тръгне, не се вслушва в думите ми и всеки ден се събужда в търсене на нови пакости. Благодарен съм за младите момчета и момичета, с които се запознах тук, в този сайт, и с които хвърчахме тази година по площадките на София.

Благодарен съм за малките неща и сега ще ги изсипя наведнъж: благодарен съм за слънцето в душата, за дъжда в прозореца, за всеки път, когато топката попадне в ръцете на Леброн, за хората, които не псуват на стадиона, за вечните наивни оптимисти, за това, че успях да се запозная с Лари Стюърт (Тайнственият дядо Коледа) само три седмици, преди да си тръгне завинаги, за жената със стари, скъсани обувки която сложи смачкана банкнота в ръката на възрастен инвалид на Витошка, за мачовете между Федерер и Джокович, за старите приятели, за Васко Кръпката, който ме качва на сцената да свиря с нeгo всяко лято, за това, че не познавам човек, когото не бих поздравил на улицата, за това че се видях със съучениците си тази пролет, за новия отбор на Бостън Селтикс, за видео архивите на Университета в Канзас, за това че Бери Бондс го чака правосъдие, за тези, които не ме мразят, когато ги ядосвам, за изгревите на морето и залезите в прерията, за всички хора, които знаят, че войните водят до нови войни, за блус музиката, за любимата ми хармоника Лее Оскар в “до мажор”, за поредната шампионска титла на Cан Антонио, за най-новия носител на Нобеловата награда за мир, за дългия ми разговор с Удо, за Тангра Мегарок, за компанията Аpple и за още хиляда прекрасни неща.

Благодарен съм за малките неща, Крис. За това, че днес отново чух гласа ти – осем месеца след смъртта ти. Думите ти пристигнаха в слушалката ненадейно, със скоростта на звука и заедно с тях долетяха спомените. Благодарен съм на годеницата ти Ейнджи за това, че не е изтрила съобщението. Обадих й се, защото си казах, че сигурно е самотна точно сега и няма за какво да е благодарна в Деня на Благодарността.

Бяхте решили да имате деца, да сложите пръстени и да се радвате на малките неща, но само ден след Свети Валентин, Ейнджи ми се обади ридаеща и каза, че просто не си се събудил. Отпътувал си мълчаливо в съня си едва 34 годишен. Патологът каза че смъртта е настъпила вследствие на уголемено сърце – дефект, типичен за елитните спортисти и хора с висок ръст. Крис Линдли имал голямо сърце – ех, докторе – това го знаеше целият свят.

Благодарен съм за малките неща. За това, че Крис си е тръгнал без болка. За това, че Уембли няма покрив и сега той сигурно гледа всеки мач от най-хубавото място. За това, че кучето Меги все още го чака. За това, че Ейнджи преди малко ми каза, че няма сили да промени нищо в дома им. За спомените. За сълзите и усмивките и за тези редки, вълшебни моменти, в които двете пристигат едновременно.

Както преди малко, приятелю, когато се натъкнах на гласа ти и въпреки, че смъртта е необратима, ти успя да ме убедиш, че те няма само в момента и че ще ми се обадиш при първа възможност. Смятай, че си го направил, защото знам какво би ми казал: „Да бъда благодарен за всяко малко нещо, което ме радва, защото големият живот се крепи върху сумата от малки неща. Понякога ги забелязваме чак, когато са си отишли.”

Затова искрено ви препоръчвам и вие да вземете лист хартия и да ги уловите за себе си. Първите няколко думи са най-лесни. Повтаряйте ги всеки пет минути: Благодарен съм за малките неща!

Иво Иванов, Канзас

 

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Деймиан Уолтърс и възможностите на човешкото тяло

Човешкото тяло е надарено с почти неограничени възможности. Това ни показва нагледно английският гимнастик Деймиан Уолтърс в своя youtube канал.

Posted in За Тялото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Момчето е слабичко и стреля с лявата ръка

Иво ИВАНОВ, Канзас

1 март 2008 година

Момчето е слабичко и стреля с лявата ръка. Ще се опитам да разширя колкото мога това изречение до края на статията, но засега това е първото нещо, което забелязвам, анализирайки видео архивите от мачовете на отбора на Пънахау. Почти нямам съмнение, че това е било и първото нещо, което се е набило в очите на Крег, когато се е изправил за пръв път срещу крехкия левичар на баскетболната площадка.

Крег Робинсън обича Мишел. Така, както само един голям брат може да обича малката си сестра. За него нейната сигурност, бъдеще и щастие са далеч повече от роднинско задължение – те са негово призвание. Понякога най-голямата опасност за една млада жена е самата тя: силни емоции, внезапни влюбвания и уязвима доверчивост са в състояние да нарушат преценката й и да хвърлят мъгла върху съзнанието й. Крег знаел идеално, че океанът е пълен с акули и зад всеки ъгъл дебнат безочливи крадци на сърца. Ето защо, когато усетил, че сестра му хлътва безнадеждно по един обаятелен, слабичък младеж, той решил да го подложи на тест…на баскетболната площадка.

Навремето Крег беше един от най-добрите баскетболисти на Америка, а в момента е треньор на първодивизионния Браун Юнивърсити. Играта до такава степен се сраснала със същността му, че той е намерил начин да иска от нея отговори дори на най-важните въпроси в живота си. „Аз винаги съм бил в състояние да определя характера на човек по това, как се държи на игрището” – спомня си Крег – „Дали е егоист, дали симулира, дали е арогантен и сприхав…

Мишел знаеше за това мое качество и самата тя предложи да заведа любимия й мъж на една от моите игрички с бивши професионалисти. Това, което установих е, че младежът е не само добър играч, но и стойностен човек. Играеше уверено, чисто и колективно и въпреки крехката си физика, не се страхуваше от физически сблъсъци с далеч по-тежки играчи. Хареса ми как бързо намери общ език с останалите и въпреки, че беше завършил право в Харвард, не го афишираше по никакъв начин.”

В крайна сметка Робинсън сложил баскетболния печат на одобрението върху връзката на сестра си. Не знам дали Крег е бил прав да се доверява на подобна игрова психоанализа, но факт е, че от тогава Мишел и любимият й са натрупали 15 години щастлив брак и две дъщери. Това е прекрасно, разбира се, а пък и аз съм доволен, защото вече имам малко по-многозначително наблюдение и мога да добавя че: Момчето е слабичко, но смело, стреля с лявата ръка, играе чисто и колективно и се разбира с другите.

Сигурно има известна доза истина в теорията на Крег. Често съм забелязвал как между двата коша маската пада и за броени минути човек неизменно се превръща в себе си. Демагогията отстъпва място на истината, амбицията маха дрехите си, недостатъците се озъбват и дори погребани комплекси започват да надничат от миналото. Играта задава въпроси и характерът ти отговаря.

Ето защо се ровя в старите мачове на съпруга на Мишел и въпреки, че знам доста за него, се надявам да науча още. Кадрите са от гимназиалните му години. Виждам чисто баскетболни неща: младежът с номер 23 отскача мощно от два крака и грациозно прибира отскочили топки с дългите си крайници. Движи се умело с и без топка и не се колебае да вземе нещата в свои ръце. Това е подготвен, комплексен играч, който не се страхува да поеме отговорност.

Чувал сам много за уличните му мачове по асфалтовите площадки на гетата в Саут Сайд в Чикаго, където се появявал неочаквано с група приятели, между които и Крег Робинсън. Тези игрички често се превръщали в ожесточени битки, но нашият левичар винаги успявал да запази самообладание и колкото и да му драскали кибрита, никога не се палел. Нещо повече – в края на всеки мач неизменно си тръгвал от игрището с няколко приятелства в повече.

Най-странното е умението му да използва фразеологията на баскетбола като разговорник, чрез който да комуникира без проблем с хора от различни раси, социално положение, култури, националности и възрасти. Ще посегна директно към този разговорник, за да насоча вниманието ви към разширяващото се прозрение, че: Момчето е слабичко, но смело, стреля с лявата ръка, играе чисто и колективно, разбира се с другите, не се страхува да поеме отговорност и не губи самообладание.

Едно от любимите му места за игра е тежкарския Ийст Бенк Клуб, който е пълна противоположност на игрищата в Саут Сайд. Тук идват да тренират най-богатите и влиятелни личности в Чикаго. Може би причината да намира с такава лекота общ език с всички, се крие в невероятните разклонения на родословното му дърво. Родителите му са рожби на два континента. Баща му е чернокож, а майка му толкова бяла, че сигурно й се е налагало да си слага плажно масло при пълнолуние. Самият той е отраснал в Джакарта и Хонолулу и една от любимите му фрази е, че когато се събирали роднините му все едно, че е на сесия на Обединените Нации.

Да бъдеш отгледан в подобно семейство в епохата на глобализацията е голямо преимущество, така че днес нашият герой е човек без предразсъдъци, шовинизъм и цвят. За него е повече от ясно, че светът е станал прекалено широк, за да бъде набутан в тясно съзнание.

Преди години, левичарят от видео архивите участва в баскетболен мач в затвор срещу опасни престъпници. Идеята била да им се изпрати посланието, че само защото са зад решетките, не означава, че тези хора са завинаги отписани от обществото и са престанали да съществуват. Това е благороден жест, защото понякога нещо елементарно като баскетболен мач, може да напомни на човек, че останалият свят не го е забравил и да даде положителен тласък на един застинал живот. Което създава идеална предпоставка за логичното наблюдение, че: Момчето е слабичко, но смело, стреля с лявата ръка, играе чисто и колективно, разбира се с другите, не се страхува да поеме отговорност, не губи самообладание и гледа на света с отворено съзнание и благородство.

В момента баскетболистът си търси отчаяно работа, въпреки че резюмето му е идеално. Казват, че е работохолик и перфекционист. Има изумително обаяние и излъчване. Стига да пожелае, сигурно би могъл да стане голям треньор. От няколко месеца се явява на работни интервюта с потенциалния си работодател и мнозина твърдят че досега никой не се е справял по-успешно. Междувременно успя да напише две великолепни книги, за които натрупа поредица награди и суперлативи. Великата легенда на НБА Карийм Абдул Джабар заяви, че му стиска палци за работата, тъй като няма по-подходящ човек за нея. За съжаление, в усиленото преследване на мечтаната позиция, напоследък не му остава време за баскетбол. „Липсва ми”, заяви наскоро стройният левичар, „Често сънувам, че играя баскетбол!”

Сънищата са отражение на действителността, а на този етап тя е повече от сигурна че: Момчето е слабичко, но смело, стреля с лявата ръка, играе чисто и колективно, разбира се с другите, не се страхува да поеме отговорност, не губи самообладание, гледа на света с отворено съзнание и благородство, работи непрекъснато, има страхотно дар слово, обаяние и интелект. Това изречение, посветено на младия играч, продължава да расте и става все по-впечатляващо, но аз от дете не вярвам на хора от неговия бранш и все още не съм сигурен, че трябва да повярвам. Не е принцип, а по-скоро условен рефлекс, създаден благодарение на безброй разочарования, натрупани през годините. Кой знае? Може би именно един бивш баскетболист с точна лява ръка е човекът, който би могъл да промени мнението ми. Наскоро прочетох и втората му книга: „Дързостта на надеждата”. Бях буквално пленен от освежаващата искреност, с която бе напълнен всеки ред.

В момента голямото интервю продължава, но само след седем месеца и аз ще бъда сред тези които ще решат дали съпругът на Мишел Робинсън ще бъде назначен на мечтаната си работа. И колкото повече научавам за него, колкото повече се взирам в старите баскетболни кадри, толкова повече си давам сметка, че: Момчето е слабичко, но смело, стреля с лявата ръка, играе чисто и колективно, разбира се с другите, не се страхува да поеме отговорност, не губи самообладание, гледа на света с отворено съзнание и благородство, работи непрекъснато, има страхотно дар слово, обаяние и интелект и светът само може да спечели, ако през ноември именно той стане най-могъщият човек в Съединените Щати.

На добър час, г-н Обама!

Иво ИВАНОВ, Канзас

1 март 2008 година

Posted in За Духа и Душата | Tagged | Коментарите са изключени

Боже, колко сила има по тоя свят

Иво Иванов, Канзас

Ноември 2006г.

Дик и Ричард Хойт откриха в спорта своята бяла лястовица.

Драги читатели, точно преди година ви разказах историята на Дик и Ричард Хойт. Днес се връщам към нея, защото изминалата година не беше лека за този неповторим тандем. Наскоро Дик и Ричард са били събудени от противопожарната сирена в мотел в Маями. Дик грабнал сина си на ръце, за да го изнесе от сградата. Наложило се да се спуснат по аварийните стълби и за нещастие Дик пострадал при слизането и претърпял тежка контузия с фрактура на коляното. Инцидентът събудил и стара травма в другото коляно.

Г-н Хойт направи героично усилие, за да се възстанови и да участва със сина си в Бостънския маратон за 25-и пореден път. Тийм Хойт завърши, но с огромно усилие, защото Дик продължава да се възстановява и от сърдечен удар, който получил преди четири години поради вроден дефект. Лекарите твърдят, че единствено неописуемата му физическа форма е спасила живота му. Самият Дик пък настоява, че по своему синът му го е спасил от смърт.

Въпросът, който никой не смее да зададе, е какво ще стане, ако г-н Хойт не е в състояние да се състезава повече? Според мнозина целият им свят ще се сгромоляса. Дик е вече на 66 години и въпреки невероятната си физика този тъжен въпрос започва да се прокрадва все по-настойчиво. Преди седмици бащата и синът се състезаваха в поредния триатлон „Айрън Мен“ и Дик заяви, че участва за последен път. Очите му бяха пълни със сълзи.

Наскоро Хойт призна, че ще продължи да тича, докато може, но като че ли е настъпил моментът, в който дори на този железен мъж е необходима малко помощ. Миналата година много хора откликнаха на историята на семейство Хойт. Моля всички читатели, които по някакъв начин са били докоснати от техните премеждия, да напишат по няколко окуражителни думи до Рик и Дик. В тази ситуация две добри думи са далеч по-ценни от каквито и да било пари. Ако имате такива думи в себе си, моля ви пратете ги на следния адрес:

Team Hoyt
241 Mashapaug Road
Holland, MA 01521
или чрез имейл: teamhoyt@cox.net

И още нещо: Наскоро някой попитал Рик какво ще бъде първото нещо, което би направил, ако стане чудо и той не е вече инвалид. „Много съм мислил за това – казал Рик чрез компютъра си. – Първо мислех, че сигурно ще изляза навън, за да тичам или да играя бейзбол. Но всъщност това, което искам най-много, е да стана от инвалидната количка, да сложа баща си в нея и поне веднъж в живота си да мога аз него да побутам.” А сега ще ви припомним тяхната история.

Най-големият спортист
16 Ноември 2005г.

Кой е най-великият спортист? Марк Шпиц? Карл Люис? Майкъл Джордан? Ланс Армстронг? Пеле? Труден въпрос с много отговори. Как да намерим универсални показатели за оценка? Няма конкретни параметри, които да вкараме в някакво уравнение и да получим отговор. Може би, както често се случва в живота и тази истина е относителна и всичко зависи от това, кого сме попитали. Самият аз съм в безизходица пред този въпрос, но бих искал да промъкна в списъка с възможни отговори името на един човек, за когото едва ли някой някога е чувал в България. Той се казва Дик Хойт и често навестява мислите ми по време на любимата ми и напълно безплатна антистресова терапия. Ще обясня с няколко думи: Стресът си е стрес както в България, така и тук. Проблеми в работата, сметки, крайни срокове, задръствания, съкращения, гнойни ангини на крак и т. н., и т. н. Моят метод за борба с напрежението е следният. Всяка вечер двайсетина минути, преди самият аз да гушна възглавницата, сядам до леглото на спящите си деца и просто ги наблюдавам мълчаливо.

Който е бил родител, знае точно какво имам предвид. Едва ли има нещо по-успокояващо и по-възхитително от едно спящо дете. Не знам дали този ефект се дължи на равномерното им дишане, на откровената им беззащитност или на невинните лица, но за мен няма по-ценно убежище в ежедневието от тези двайсет минути на тихо съзерцание в тъмната стая. Сякаш всичко останало престава да съществува. Някъде далеч остават работата, цените на бензина, лактите по автобусите, параноята, войните, ураганите и всичко останало. В чертите на заспалите деца, обезоръжени се разтварят и тревогите, и проблемите, и стресът. В тези моменти често се сещам за моя любим спортист Дик Хойт, чиито изумителни постижения и живот започнах да следя преди около пет години.

Дик е станал баща през 1962г., но новороденият му син Ричард идва на този свят в конвулсии. Оказва се, че пъпната връв се е омотала около врата на бебето, прекъсвайки притока на кръв и нанасяйки необратими увреждания на централната му нервна система. Детето никога няма да може да ходи, да използва ръцете си, да говори и да контролира тялото си. Лекарите имат само един съвет към родителите: Отървете се от бебето, дайте го в специално заведение.

Има ли нещо по-ужасно от това, да си напълно обездвижен и лишен от възможността да комуникираш с останалия свят от първата до последната секунда в живота си? Отговорът е: Да, има! Ако жертвата е собственото ти дете. Няма по-голям кошмар за един родител, няма по-голямо страдание. Трудно ми е да си представя каква ледена пустош е преминала през душите на Дик и Джуди Хойт, когато са надникнали в бъдещето на сина си. Неизживяното детство, неизказаните думи, неосъществените мечти, неродените внуци. Сърцето ми се свива и не мога да не си спомня за съкрушения баща в „По жицата“, за умиращата му дъщеричка и за онези покъртителни осем думи на Моканина: „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!”

Но Дик отказва да се самосъжалява, пренебрегва всички лекари, зарежда се с вяра в сина си и тръгва като бесен да търси… бялата лястовица. Надява се, че съзнанието и интелектът на Ричард са останали непокътнати, и се посвещава на идеята да надвие съдбата. Започва да учи сина си на азбуката и да му чете, без да е сигурен дали има някакъв ефект. През 1972 благодарение на големите сърца на група инженери от университета „Тъфт” Рич се сдобива с комуникатор, който му позволява да изписва думи на монитор, натискайки бутон с тила си. Оказва се, че малкият не само е наясно какво става около него, но и притежава завиден речник и пъргав интелект. Баща му е твърдо решен, че синът му няма да бъде лишен от нищо и щом не може да се движи, той ще бъде неговите ръце и крака.

Дик започва да носи сина си на гръб, за да се радва на природата, води го на планински преходи със себе си и така двамата изкачват един от върховете в Колорадо. През 1977 Рич се примолва на баща си да участват в осем километров крос с благотворителна цел. Хойт се съгласява да бута инвалидната количка. В този ден те завършват предпоследни, но надбягването събужда неподозирано усещане в душата на обездвиженото момче. Същата вечер Ричард изписва нещо на монитора си, което ще промени живота им завинаги: „Татко, когато се състезавам, не се чувствам осакатен!” От 15 години бащата е търсел точно това лекарство за сина си – усещането за независимост и пълноценност.

От този момент нататък животът му е посветен на една-единствена цел – да улови това усещане и докато диша, да го дава на Ричард. Дик започва да бяга по 5 часа на ден пет пъти в седмицата, бутайки Ричард пред себе си в специална инвалидна количка. През 1981 двамата се записват под името „Тийм Хойт” в Бостънския маратон и побеждават 75% от участниците. Постепенно Дик влиза в невероятна форма и бяга почти непрекъснато. В момента зад гърба си има невероятните 64 маратона, като най-добрият му резултат е просто феноменален – 2:40,47 часа (36 минути и половина под световния рекорд)!

След четири годишно участие в маратони двамата се решават на нова лудост – триатлона „Айрън Мен“. Това нечовешко съревнование включва 3,8 км плуване, 180 км колоездене и като капак – класически маратон (42,2 км). Много малко са хората, които са в състояние да издържат подобно натоварване. Аз съм горе-долу в добра форма, но със сигурност ще се разпадна на отделни митохондрии още в плуването.

Хойт връзва с въже за кръста си доста тежка лодка, в която е легнал Ричард, за да покрие тези първи километри във водата. После слага сина си в специална седалка, закачена за предната част на колелото му. Най-изумителното е, че Тийм Хойт често изпреварва 2/3 от съперниците. През годините Дик и Рич участват в общо 911 състезания, включително 206 по триатлон и 24 последователни маратона на Бостън. През 1992 двойката преминава с велосипед през Съединените щати, покривайки 5000 км за 45 дни.

Тук всеки любител на бягането е запознат с историята на Хойт. Медийните спортни гиганти ESPN, ABC, Sports Illustrated и HBО отразяват успехите им, а на пазара излизат книга и DVD филм, посветени на техния трънлив път. Много специалисти се питат, какви биха били резултатите на Дик, ако се състезаваше сам, без сина си. Той твърди, че ще се провали, защото Ричард е основният му източник на енергия, а и стилът му на бягане е зависим от количката. Наскоро гледах кадри от последното им състезание. Дик въртеше педалите на колелото с настървение, подминавайки изтощените си противници, а изражението на лицето на сина му отразяваше както огромното удоволствие от надпреварата, така и мускулното напрежение, което явно усещаше от усилията на баща си. Вятърът ги блъскаше челно, умората се бе вкопчила в педалите, но Тийм Хойт продължаваше упорито напред: двама души – едно сърце. Казват, че дори пулсът им се изравнявал по време на състезание.

Хойт, в чиито крака като корабни въжета подскачат чудовищни мускули, а с бицепсите му би се гордял всеки 20-годишен младеж, се е подложил на големи лишения и е пренебрегнал собственото си благополучие, за да освободи сина си от капана на съдбата. Почти всеки цент от пенсията му, всеки извънреден приход и всяко получено дарение се влагат във фонда за спорт. Самият Дик живее по спартански, за да си позволи да пътува от маратон на маратон. За Хойт старши обаче едва ли има по-сладка жертва от тази и ако можеше, сигурно щеше да бяга по 24 часа в денонощието.

Наскоро една от водещите журналистки на САЩ – Мери Карило, интервюира Дик за предаването „Риъл Спортс”. Разговорът им постепенно ги отведе в миналото, към мястото, което Дик все още се страхува да посещава. Там, където в родилното отделение стои сломеният от мъка 22-годишен баща и се взира в мрачното бъдеще на сина си. Струва ми се, че в този момент пред телевизионната камерата Дик за пръв път кръстоса поглед със себе си и разбра колко изумително е житейското му пътешествие.

„От къде черпиш толкова сила?”, попита Карило и този железен мъж, който винаги е гледал напред, без никакъв признак на слабост, най-после не издържа и остави сълзите да отговорят. Мери е изключителна журналистка, но и тя самата не успя да овладее емоциите си и следващият й въпрос се разпадна, задавен в собствените й сълзи.

За човек, който е бил напълно отписан от докторите, Ричард е постигнал много неща: завършил е не само гимназия, но и Бостънския университет и има платена работа в лаборатория. Въпреки че е обездвижен, е видял всяко кътче на Америка и е дал надежда чрез примера си на милиони инвалиди по света. Днес той е на 43, но за родителите детето винаги си остава дете. Затова понякога се питам, дали и Дик не сяда вечер до леглото на сина си, за да се взре с гордост в спящото му щастливо лице. Хойт е голям мъж, велик спортист и истински родител. Ако има послание в неговата история, то е, че лесно се прави дете, но трудно се става баща.

Много красота има в спорта. Красиви и елегантни бяха полетите на Джулиъс Ървинг към коша. Красиво бе и финалното разгъване на Луганис, миг преди да разпори водната повърхност. Изумително красиви са и ефирните подавания на Зидан. Но понякога спортът може да ни даде нещо още по-впечатляващо и ценно. Един 65-годишен мъж, бутащ с всичка сила осакатеното си, но щастливо дете в инвалидна количка. Какво по-красиво? Магията на спорта се състои в това, че в ръцете на един баща той престава да бъде просто спорт и се превръща в нещо много повече. Нещо, пълно със смисъл, обещание и надежда… Като бяла лястовица.

Иво Иванов, Канзас

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени
12345