Tag Archives: спорт

12345

Прегръдка за Пини

От доста време искам да кажа нещо за Пини Гершон, но думите някак си не идват. Може би причината е, че не искам да говоря или да пиша за него, а искам просто да го прегърна. По-силно, отколкото мускулите ми позволяват – така, че да разбере, без нито една дума, откъде идва прегръдката ми и колко много означава жеста му за всички мнoгoстрадални любители на баскетбола в България. Ако сте като мен, и вие обичате повече да давате подаръци, отколкото да ги получавате. Има нещо дълбоко удовлетворяващо, нещо носещо продължителна, устойчива топлина в това – да направиш хубав подарък. Сигурно натурата на това усещане е и малко егоистична – аз лично взимам щастлив благодарността от направения подарък и я нося в себе си далеч по-дълго от трайността на предмета, който съм подарил.

Естествено, има и хора, които отговарят на безвъзмездния подарък с подозрение и неблагодарност, но ми се иска да вярвам, че те са малцинство и отношението им, подобно на надуването на спукан балон, е едно безплодно, обречено на неуспех усилие.

Днес много хора се питат защо Пини Гершон пристигна в страната ни и се зае с непосилната задача да реанимира останките на нашия баскетбол? Защо не иска пари? Защо един чужденец дарява премията си в полза на бъдещето на българския спорт, при условие че нито един от богатите български деятели не е направил същото? Защо преди няколко дни Пини Гершон каза следното: „И без български паспорт се чувствам българин!” От къде дойдоха тези думи, при условие, че вече години наред сме свикнали да чуваме следното от всички страни почти през ден: „Въпреки че имам български паспорт, не се чувствам българин.”

Истината е, че Пини Гершон ни направи подарък. Голям подарък и няма никакво значение дали сме се класирали на европейското на късмет или по някаква друга причина. Жестът на Гершон е това, което е от изключително значение. Трябва да вземем този подарък, да го ценим и да му отвърнем с благодарност. Друг въпрос е, че аз съм от тези хора, които вярват, че за да имаш малко късмет, е нужен много труд.

Днес, вместо да се опитам да обясня мотивацията на Пини, ще ви предложа нещо изключително, което може би ще отговори на много въпроси. Един хубав подарък за всички българи по света, но не от мен, а от един от най-влиятелните еврейски мислители на нашето време – д-р Харолд Шулвайс. Г-н Шулвайс е философ, поет, теолог, писател, учен и равин в една от най-големите синагоги в Америка – Вали Бет Шалом в Лос Анджелис. Въпреки че е на 80, продължава да работи активно върху поредната си книга. Наскоро в Лос Анджелис бе създаден и институтът „Шулвайс”.

Признавам с неудобство, че не знам много за еврейската история, култура и религия. Знам със сигурност обаче, че еврейският народ е изстрадал неописуема варварщина, която никога не трябва да бъде повтаряна. Ние също сме изстрадал народ. Народ, който в продължение на столетия е мачкан и тъпкан, но е оцелял. Робството обаче ни е научило на човечност и състрадание към слабите, на толерантност и доброта. Възможно е някъде в робството да са се породили и някои от комплексите ни, но според мен нито един от тях не е неизлечим. Светът все още не знае много за България. Ние нямаме Нобелови лауреати (Елиас Канети е живял само 10 години в България), нямаме значителни Оскари, нямаме Моцарт, Шопен, Вaн Гог или Достоевски – имена, познати на всеки човек по целия свят. Ограбени от Ренесанса си, ние не сме имали дори възможността да развием огромния си потенциал.

Но българският народ е дал на света нещо изумително и може би по-ценно от всичко изброено по-горе. Ще бъда вечно признателен за това, което са направили дедите ни, защото те са ми дали вечен повод да се гордея, че съм българин.

На 12 април 2002г. Шулвайс изнесе реч на другия край на света, в Лос Анджелис. Сред публиката му личаха имената на холивудски звезди и на някои от най-влиятелните жители на прочутия град. В края на речта, в прочутия, претъпкан храм цареше абсолютна тишина. Ако някои беше изпуснал игла, звукът от падането й щеше да отекне като гръмотевица навсякъде. После тълпата излезе мълчаливо, с настръхнала кожа и неочаквана, вечна любов към една непозната, малка страна, наречена България.

Аз все още не мога да чета думите на Шулвайс, без да се развълнувам. Дори днес, след като ги знам почти наизуст, ако не ги гледах върху монитора, а върху лист хартия – по него щеше да има петна от солени сълзи. Преди години публикувах обръщението на Д-р Шулвайс във вестник 7 Дни Спорт. Тогава причината бе по-тъжна – днес тя е хубава, защото се казва Гершон. И когато свършите да четете, сигурно ще се съгласите с мен, че Пини навярно е много благодарен на България и е човек, който знае как да превърне своята собствена благодарност в подарък. Г-н Шулвайс се съгласи да ми предостави речта си със следните думи: „Иво, за мен ще бъде чест да говоря с българския народ.“

Д-р Харолд Шулвайс, 12 април 2002:

На нас ни трябва точно тази вечер. Трябва ни точно това събитие. Трябва ни точно тази част от миналото. Те са ни необходими, за да съхраним разсъдъка си. Необходими са, за да намерим утешение. Необходими са, за да запазим вярата си. Ето че сърцата ни отново натежават. Смятахме ги за изчезнали, но травмата на разрушението, наречието на геноцида и атмосферата на холокоста отново надигат главите си и ние сме омаломощени от тяхната глобализация.

Трябва ни ново сърце, с което да надвием антракса на циничност, токсините на разочарование и безнадеждност. Нека днес потърсим лъча на надеждата в миналото. Колкото и да е парадоксално, ще открием тази искра в пепелта на крематориума. Днес ние ще се преклоним пред България! Защо България? Какво общо има синагогата с Българската православна църква? Какво общо имат евреите по света с така нареченото Народно Cъбрание?

Нека цитирам професор Ед Гафни и ви напомня, че България е единствената страна в тази част на света, на чиято територия е имало повече евреи в края на Втората световна война, отколкото в нейното начало. България е единствената страна (с изключение на Дания и Финландия), която въпреки нацисткото присъствие е предпазила изцяло еврейската си популация: 50 000 човешки живота! 50 000 еврейски души са били спасени благодарение на българския народ!
Нека днес насочим очите си към хората на България, тези, които идват от друга вяра, от други религии: православни християни, католици, мюсюлмани и атеисти. Хора от най-различно потекло, които отказаха да се престорят на глухи, които не пожелаха да се поддадат на афазията – това престъпно мълчание, което в историята често е равнозначно на съучастие в убийство. Нека днес насочим очите си към героизма на българските свещеници: Софийския митрополит Стефан, Пловдивския митрополит Кирил и Видинския митрополит Неофит. Тези изключителни църковни служители са изпратили спешни телеграми до цар Борис III, който бил под постоянен нацистки натиск да предаде българските евреи на Германия. В тези телеграми свещениците са настоявали влаковете, в които хиляди евреи вече са били натоварени като сардини, да бъдат незабавно спрени. Тези църковни служители заявили пред царя, че ще легнат на релсите пред всеки влак, натоварен с евреи за лагерите на смъртта.

Ние винаги ще помним тези лидери, които убедиха Светия синод не само да заклейми расистката държавна политика, но и да издаде масово сертификати за покръстване, с които да предпази съгражданите си от депортиране. Когато правителството се опита да спре църквата чрез заплахи и натиск, свещениците отговориха ясно и без колебание.

Техният отговор бе: „Не!“ Това „не!“ бе гласът на съвестта. Това „не!“ отекна в цяла България и бе подето от цялата нация. Да можеш да кажеш „не!“ на злото е най-дълбокото потвърждение в божественост. Да кажеш „не!“ на убийците означава да кажеш „да!“ на живота. Тази вечер благославяме и обикновените хора, и свещениците, и младите, и старите, и бедните, и богатите – целия български народ, който сякаш знаеше дума по дума напътствието на пророка Исая: „…и превърна себе си в подслон срещу вятъра, скривалище срещу бурята, пълноводна река в сушата и могъща сянка в пустинята.”

Днес ние сме се събрали тук, за да отбележим пред целия свят една голяма добрина. Добрината не бива да бъде погребвана в анонимност. Добрината е доказателство за Божественост. Дължим го на децата си. Нашите деца трябва да получат урок по Божественост. Нашите деца трябва да научат имената на истинските знаменитости, на истинските герои на нашето време, на героизма да отречеш бруталната сила, на благородството на алтруистичния дух.

Защо децата ни да познават само името на злото – имената на Химлер, на Хайдрих, на Хитлер? Защо да не познават името Димитър Пешев, бившия говорител на Народното събрание? Този мъж се дистанцира от антиеврейския закон и когато научи, че се планира българските евреи да бъдат изпратени на сигурна смърт, събра подкрепата на още 42-ма парламентаристи, които не позволиха достойнството на България да бъде опетнено завинаги. Пешев загуби политическата си власт, работата си, но спечели безсмъртие.

Човещината на България е част от историята, която не трябва да бъде забравяна. Тази човещина ни научи и ще учи децата ни, че е имало, има и винаги ще има начин да се противодейства срещу злото. Тази човещинa ни научи, че в даден момент, в даден върховен момент отговорът „не“ е в състояние да спаси света и да даде сили на цивилизацията.

Какво значат тези хора за нас: Цар Борис III, Димитър Пешев, свещениците? Та, нали те са все хора с толкова различни от нашите догми, доктрини и духовност. Но те някак си са осъзнали интуитивно и екзистенциално, че религията се лишава от смисъл, ако не е в състояние да надмогне границите на собствената си църковност. Величието на една религия е в нейната способност да покаже състрадание към онези хора, които принадлежат към друга вяра, друга доктрина и друг начин на живот.

Питате какво означава България за нас? Тя е ръката на приятелството, добрината, предаността и надеждата. Добрината не трябва да осиротява. Нека винаги я помним в молитвите си, защото добрината заслужава единствено безсмъртие.”

Иво Иванов, Канзас
Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Мракът не може без светлина


Нищо не е само черно и бяло – доказват го две легенди на НФЛ.

Дру Розенхаус е мръсник. Епохален мръсник! В Америка почти няма човек, който да не го ненавижда. Рей Карут е добряк. Изключителен добряк. Трудно ще откриете човек, който да не го харесва. Днешният разказ ще се опита да вземе историите на Дру и Рей и някак си да им намери място в една и съща идеално оформена окръжност. Подобно на окръжността, в която са обречени на вечно противоречиво сътрудничество двата древни китайски символа Ин и Ян. Виждали сте ги хиляди пъти в цялата им черно-бяла непретенциозност. Хвърлете все пак още един поглед към снимката: двете древни попови лъжички – едната черна, другата бяла – все така вбесяващо различни и в същото време еднакви, те продължават да се търсят и намират в идеална, вълнообразна симетрия. Концепцията изглежда елементарна. Ин е мракът, студът, падението и отрицанието. Ян е светлината, надеждата, топлината и разбирателството. Ин е низходящ, Ян е възходящ. В най-опростения им вариант на тях може да се гледа като на представители на доброто и злото начало.

Нещата, разбира се, са малко по-сложни. Според четирите принципа на Ин и Ян именно те са двете поляризирани енергии, върху чието противоречие и хармония се крепят законите на вселената. Те не могат една без друга – влиянието на Ин е необходимо на Ян и обратно. От равновесието им зависи равновесието на всичко. Това, че са затворени в кръг, също не е случайност. Кръгът е универсален символ – идеална форма без начало и край, присъстваща във всяка култура и философия – от ацтеките, през египтяните до древните китайци. Кръгът е метафора за цикличнoст и равновесие. Той е циферблатът, колелото, планетата. В кръга се крие и успокояващата надежда, че нещата в този живот може би не са чак толкова сложни и непостоянни. Ако не друго, то човек поне може да разчита на числото Пи. То винаги ще бъде стабилно, надеждно и леко закръглено… на 3,14. За да разберем всичко останало, ни е необходим само диаметърът.

Дру Розенхаус, както вече споменахме, е мръсник. Светът на американския професионален спорт е гъсто населен със самовлюбени, арогантни егоисти. Милионите долари, обожанието на феновете и чувството за безнаказаност са създали безброй самозабравили се мегаломани. Милиони фенове, от Маями до Сиатъл, ненавиждат Розенхаус от дъното на душата си и навярно тайничко вярват, че той всъщност е самият принц на мрака, пристигнал от димящото гърло на преизподнята в непохватен камуфлаж. Розенхаус е спортен мениджър. Всъщност той е нещо повече: името му е институция и нарицателно за просперитет в бранша.

В ръцете му са над 90 от най-добрите американски спортисти, а агенцията му дърпа безочливо конците на могъщата Национална футболна лига. Дру нарича себе си акула и признава, че е движен от неутолима жажда за власт и пари. В стремежа си към контрол е довел до съвършенство принципа „Разделяй и владей“. Често настройва играчите в отбора един срещу друг, създавайки непоносимо напрежение. Методиката му е да шепне непрестанно в ухото на клиентите си, подканяйки ги да искат по-високи договорки и повече пари, независимо от това в каква ситуация е отборът. Сигурен съм, че има треньори, които биха пролели кръвта му с варварски ентусиазъм, без въобще да се замислят за последствията. Казват, че Дру е в основата на много провалени отбори. Един от любимите му похвати е да „замрази“ клиента си – с други думи, да го извади от игра и тренировки за цяла година, докато не бъдат удовлетворени финансовите му апетити.

Розенхаус се е превърнал в толкова стереотипен злодей, че отрицателният герой в „Джери Магуайър“ бе изграден върху характера му. Винаги безупречно облечен в скъп костюм и копринена вратовръзка, Дру вилнее като бубонна чума из лигата, сеейки разруха и отборна смърт. Той обаче няма угризения и още не се е срещал късно нощем със съвестта си.

Рей Карут, както вече споменахме, е изключителен добряк. Помня го още като играч в колежа в Колорадо. Тогава бе един от най-талантливите в американския футбол: уникална комбинация от бързина, сила, елегантност и координация. Но още по-впечатляващ бе характерът му. Рей не бе типичният елитен спортист. Въпреки славата си бе скромен и чувствителен. Интелектът на Карут му позволи да завърши с отличен успех два факултета – литература и педагогика. Рей се открояваше и дори контрастираше сред останалите играчи. Твореше поезия и подписваше автографи за деца, докато му отмалееше ръката. Съотборникът му Мет Лепсис твърди, че не познава човек, който да не обича Карут. Друг съотборник – Maркъс Стигърс, си спомня как един зимен ден Рей му дал палтото от гърба си защото забелязал, че трепери от студ. Карут запази характера си дори когато стана професионалист и започна да печели милиони.

Морис Хил умираше на 19 юли 2005, едва 4-годишен. Лишено от кислород, бежизненото му тяло лежеше на дъното на дълбок хлориран басейн в хотела „Гранд Флоридиън“ в Орландо. Не е ясно как и кога е паднало в басейна, но детето било в състояние на клинична смърт. Сърцето му спряло и обезкървен, мозъкът му бил на крачка от края. За негово щастие провидението му изпратило перфектно облечена акула с копринена вратовръзка. Минаващият случайно Розенхаус забелязал детето и моментално захвърлил вечно залепения за ухото си мобифон. Неочаквано хищните му инстинкти се задействали в друга посока, решителността му грабнала, както винаги, волана и агресивната му същност го изстреляла към басейна. Неподвижното телце било изтръгнато от водата и тлеещият в него живот усетил спасението в лицето на най-мразения човек в американския спорт. В продължение на 30 минути Дру приложил перфектен и непрекъснат външен сърдечен масаж и изкуствено дишане, които малко по-малко върнали дъха на малкия Морис.

Дру подходил към ситуацията така, както към всеки друг проблем: без абсолютно никакво колебание в успеха си. Просто решил, че няма да позволи на смъртта да вземе детето. Когато малчуганът най-после отворил очи, той видял точно над себе си един много изтощен, мокър до кости злодей с подгизнал костюм. „Искам само да кажа – заяви по-късно Розенхаус, – че това e най-щастливият ден в живота ми.“

На 19 ноември, 1999 г. Черика Адамс е на кино с любимия си. Всъщност с двамата си любими, защото в корема си носи 7-месечния им син. Тя още не го знае, но това ще бъде последният ден в живота й. 24-годишната Черика е зашеметяващо красива и не по-малко умна. Бъдещето є би трябвало да е пълно с хубави моменти. Но за жалост то не й предстои – след малко животът й ще бъде отнет завинаги. Филмът свършва и влюбените се качват в колата на приятеля й. Те отиват в дома му, където е паркиран автомобилът на Черика. Тя целува любимия си, качва се в колата си и тръгва към вкъщи. Неочаквано на тясна безлюдна улица я застига и задминава автомобилът на приятеля й. Той спира пред нея, блокирайки пътя й. Друг автомобил се изравнява с нейния. В него личат три мрачни, непознати силуета. Разстоянието между двете коли е само метър. Прозорецът се спуска и от него наднича зловещото дуло на пистолет.

Пелена от куршуми обсипва колата на Черика. Бременната жена е поразена от 4 от тях. Три попадат в гръбнака й, един минава през шията. Двете коли изчезват със свистене на гуми, оставяйки жертвата си, която се дави в собствената си кръв. Но Черика не е мъртва. Тя успява някак да набере Бърза помощ. Закарана е в болница, където е подложена на сложна операция. Процедурата не успява да я спаси, но й дава време. Малко, но достатъчно, за да опише точно какво се е случило. И въпреки че не може да говори, на въпроса на полицията кой е посегнал на живота й, Черика написва на лист хартия: „бащата на сина ми – Рей Карут!“ Малко по-късно момичето издъхва, но преди това успява да дари живот на детето си. Бебето е родено с цезарово сечение – 10 седмици преждевременно. Наричат го Ченс.

Тримата наемници, на които Рей е платил, за да убият сина и съпругата му, са заловени и пропяват под натиск от полицията. Оказва се, че Карут е планирал всичко стъпка по стъпка и дори е бил в телефонен контакт с тях, докато са стреляли по безпомощната жена. Мотивът му е бил, че не е искал да се обвързва и да издържа приятелката си и детето им. Карут се опита да избяга от правосъдието, но е заловен в щата Тенеси, скрит в багажника на колата на приятел. Година по-късно става първият играещ американски футболист осъден за убийство, и ще прекара остатъка от живота си зад решетките.

Странно и мистериозно същество е човекът. Пейзажите на нашата натура са пълни с необясними противоречия и екзотични релефи. Понякога чудовища се раждат в най-необичайните места и бродят търпеливи и невидими в очакване на мрака. Друг път градини никнат там, където никога не е имало нито слънце, нито топлина. Нищо не е абсолютно – нищо не е само черно и бяло. Нека не бързаме да боготворим фалшиви светци или да анатемосваме дребните злосторници. Едва ли е случайно, че Ин и Ян са минали през толкова хилядолетия, за да стигнат чак до нас, изпратени от древната мъдрост на Изтока. Често се питаме: Откъде идва злото? Какво провокира доброто? Може би истината е, че не идват от никъде, а просто присъстват. Те са неотделима част от всичкото – винаги вътре в нас и навсякъде около нас – вечно търсещи симетрия. Балансът е крехък и истината не е нито в Ин, нито в Ян, а в плавната линия, в която те се срещат. Върнете се в началото и хвърлете един последен поглед към символа. Окото на Ян, виждате ли, е черно, а на Ин бяло. Двете антитези не са напълно отричащи се – те съдържат в себе си зародиша на своята противоположност. Мракът не може без светлина, и обратно.

Не е ли странно, че успяхме да изпратим “Вояджър” отвъд слънчевата система, надникахме на дъното на океана, а все още не сме в състояние да разберем себе си. Отговорите са сложни и извън възможностите на един-единствен символ. Понякога и на мен ми се иска да открия диаметъра на душата си, да го умножа по 3.14 и да разбера точно кой съм и накъде отивам и защо толкова много длета са се изпилили точно в моите трески за дялане. Но може би е по-добре да не знаем някои истини.
Днес две деца все още бродят из този свят въпреки нечовешките премеждия, подхвърлени от съдбата. Едното диша благодарение на искра от светлина, пробляснала неочаквано в мрака. Другото живее въпреки жестокия грабеж на мрака, погълнал светлината. Две деца – два безценни живота. Дано са щастливи и живеят дълги години и дори да не помнят историята си, нека вземат със себе си поуката и винаги носят в себе си и Ин, и Ян в перфектна хармония.

ИВО ИВАНОВ, Канзас

Posted in За Духа и Душата | Tagged | Коментарите са изключени

Лоло и цифрите

Статията е писана през 2008ма година.

Сигурно си мислиш, Лоло, че ще избера Юсеин Болт, откъснал се с внезапна лекота от преследващите го в пакет спринтьори, като нетърпелива светкавица от флегматичен облак? Или може би Майкъл Фелпс, обелил розови венци в Росинантска усмивка пред камерите, окичен с повече медали от целия десети десантен батальон на Съветската армия „Освободителка”? Или пък Дуейн Уейд в яростен, птеродактилен полет към коша на испанците, миг преди да забие с две ръце на финала?

Не, не и пак не, Лоло! Ако в съзнанието ми имаше място за един единствен момент от Олимпиадата в Пекин през 2008г. , то аз щях да го запазя само за теб – Лоло Джоунс. Знам, знам: учудена си и дори озадачена. Понеже вече те познавам, сякаш чувам точно какво ще кажеш: не заслужаваш такова внимание, нищо не си направила, откъде – накъде точно ти, и т. н., и т. н.…

Нека обясня на всички тогава и то на езика, който ти най-добре разбираш: този на цифрите. Нали винаги са те привличали със своята яснота и непоклатима абсолютност. По принцип хората от твоя бранш са обсебени от стойността на цифрите – особено тези, които измерват дистанцията и времето. Но за теб, Лоло, те навярно крият втори смисъл, защото във влудяващата нестабилност на твоя откачен живот, те като че ли са единственото нещо, на чиято постоянност винаги си можела да се облегнеш.

1 и 5.

Един родител и пет деца. Такава е била ситуацията в семейството на Лоло. Върху крехките рамене на майка й Лори, се е крепял в отчаян невъзможен баланс животът на Лоло и невръстните й братя и сестри. Майката ставала рано, за да отиде на работа. След осем часа изтощителен труд се втурвала… към втората си работа. В 16 часовите си работни дни, някак си успяла да промъкне и възпитанието на пет прекрасни деца.

Най-големият й приоритет бил тяхното образование и хляба на масата. Как е успявала тази силна жена да жонглира толкова много отговорности, без да загуби разсъдъка си, е почти непонятно. Не само това, но от цяла купчина невъзможности е съумяла да омеси живот, пълен с възможности за невръстните си деца.

8, 8 и 8

Осем години, осем града, осем училища. Истински кошмар за едно дете, но Лоло нямала избор. Гонено от смазваща бедност, съкращения и липса на постоянна работа, семейството не успявало да хвърли котва никъде и обикаляло отчаяно от град на град, в търсене на пристан. Децата имат нужда от постоянство. Относителната предвидимост на всеки следващ ден им е необходима, особено в първите години от живота им. Лишено от корен, дървото би трябвало да увехне, но вместо това, Лоло се научила да се адаптира мълниеносно дори към най-нестабилната ситуация.

3 и 9.

В трети клас и едва навършила девет години, Лоло и семейството й най-после се озовали на дъното. В невъзможност да плащат наем за бедния си апартамент, Лори и децата й били изхвърлени на улицата. Семейството намерило подслон в мазето на църква, известна с милосърдието си към бездомници. През ваканцията в църквата идвали деца на летни лагери и Лоло се измъквала много рано от мазето, за да избегне подигравките им.

Колкото и да е невероятно, момичето трупало шестица след шестица в училище и свирело великолепно на цигулка и виолончело в оркестъра. Това, което обичала най-много обаче, това, без което не можела дори да диша, било да тича. Правата писта, вятърът в косите, хленчът на покорения тартан под шпайковете сякаш опиянявали Лоло и й давали това усещане за независимост, контрол и сигурност, което определено й липсвало в живота.

100, 10, 83.8.

Сто метра и десет препятствия. Всяко 83.8 см високо. Защо именно тази толкова изнурителна, толкова сложна дисциплина се отдала с инстинктивна лекота на малката Лоло? Може би заради великолепната й координация? Или усета й към ритъм, усвоен от музиката? Невероятната гъвкавост? Или може би онова вродено, необяснимо качество, което треньорите наричат „леки крака”? Кой знае? Лоло притежава всичко това, както и желание постоянно да предизвиква себе си и дори да търси с нетърпение всяко следващо препятствие.

15.

Лоло се раздели със семейството си на петнайсет години в най-големия град на щата Айова – Де Мойн. Когато майка й казала, че ще трябва да се преместят отново – този път в малкото градче Ривър Сити, Лоло я прегърнала и казала: „Мамо, не мога да се преместя в град без лекоатлетическа писта. Аз трябва да следвам мечтата си.”

4 и 4.

Лоло останала да учи и тренира в Де Мойн, милосърдно подслонена от четири различни семейства в четири последователни години. Докато учела, си докарвала пари, работейки в местна пекарна. Изключителните й резултати на пистата и високи оценки й спечелили стипендия в университета Луизиана Стейт, където Лоло стана трикратна шампионка на щатите. Афинитетът на Джоунс към цифрите и математиката й помогна да вземе диплома по икономика, при това със забележителен успех.

2004.

Мрачна цифра за Лоло. На квалификациите за Олимпиадата в Атина през 2004г., Джоунс направи грешка и не намери място в отбора. „Гледах финала по телевизията, безпомощна и обляна в сълзи” – спомня си днес спринтьорката. Вместо да се откаже, Лоло решава да отложи икономическата си кариера и да започне работа като сервитьорка и продавачка в магазин за домашни потреби. Тези временни професии й дават възможност да плаща наема си и да тренира. Това обаче, става все по-трудно. Американският Олимпийски Комитет и Лекоатлетическата федерация не плащат нито цент за подготовката тук и всеки е сам за себе си.

През 2005г. Лоло нямаше спонсор и се състезаваше с един чифт шпайкове. Но хората малко по малко започнаха да забелязват таланта й и може би нещо друго: външността й. Според мен, тя бе основната причина Асикс и Окли да поемат спонсорството й. Има нещо много особено, екзотично и нестандартно в лицето на Лоло. Зелените очи, класически черти, комбинацията от светли и тъмни кичури, бронзът в кожата: Лоло е много красива, но това е етнически шифрирана красота, чийто код е меко казано уникален.

25%.

Лоло е 25% французойка, 25% чернокожа, 25% индианка, и 25% норвежка! Този разнопосочен сблъсък от глобализирани гени е отговорен за една великолепната амалгама. Лоло е изключителен физически екземпляр. 100 метра с препятствия по принцип не е благосклонна към женското тяло дисциплина. Няма място за никаква подкожна мазнина – всичко е кожа и мускули.

Въпреки това, Лоло успява да бъде женствена, благодарение на вродената си красота и на изумителните си, изящни крака, които спокойно биха могли да принадлежат на някое от бронзовите ваяния на Роден. Когато се понесе върху тях и влезне в ритъм между препятствията, Джоунс сякаш се превръща в гъвкава, щастлива антилопа, създавайки впечатление, че краката й не блъскат, а галят тартана. Точно този елегантен стил й даде световната титла на закрито и я превърна в претендент #1 за Олимпийската титла в Китай.

4 000.

Точно толкова в долари беше премията на Лоло за първото място в квалификациите и точно толкова бе дарението, което направи моментално в полза на самотна майка в Айова, изгубила дома си поради наводнение. Въпреки, че самата тя няма кой знае колко, Лоло също дари 3000 $ на гимназията си и купи шпайкове за всички състезателки от отбора.

12.21.

Дванайсет секунди и двайсет и една стотни е световният рекорд на нашата Йорданка Донкова, който се е превърнал във фикс-идея за Лоло. Тя едва ли някога ще го подобри, но тази година успя, макар и с попътен вятър, да постигне невероятните 12.29 на Олимпийските квалификации.

4 и 3188.

„В четвърта пътека с номер 3188 – Лоло Джоунс от Съединените Щати!” Лоло изглеждаше спокойна и уверена на големия финал в Пекин, въпреки че целият й живот, всичките й амбиции и мечти бяха събрани в този изпълнен с напрежение момент.
Стартовият сигнал избухна в съзнанието й премина като спазъм през тялото й и… кой знае защо Лоло излетя от блокчетата последна. Изглеждаше просто невъзможно да се възстанови от катастрофално бавният си старт.

1, 2, 3, 4.

Едно, две, три, четири – скок… Едно, две, три, четири – скок… Всичко е въпрос на ритъм и когато имаш тялото, волята и дарбата на Лоло, невъзможното става възможно. Джоунс набра неописуема скорост в средата на дистанцията, прелитайки ниско над препятствията с добре познатата лекота на северноафриканска газела. На петото препятствие вече бе настигнала съперничките си, на 7-то се бе откъснала от тях. На 8-то вече нямаше съмнение кой ще бъде шампион.

Оставаха още няколко метра от вихрено спринтираща формалност между Лоло и златото. Две препятствия… още само две препятствия… Но на деветото препятствие, петата на водещият й десен крак закачи летвата. Лоло се препъна, загуби равновесие и почти падна. 1, 2, 3, 4, 5, 6… скок… С огромно усилие на волята успя да остане на крака и да завърши… седма.

Невярваща, смазана, обезверена, Лоло се строполи на колене, грабна лице в шепите си, изкрещя нещо към небесата и удари с всичка сила тартана с юмруците си. Съотборничката й Доун Харпър, която грабна златото, не се обърна нито за миг да я погледне или утеши. Вместо това се обви в американският флаг и се втурна да прави победна обиколка.

3.

Три минути по-късно, видях нещо изумително: Лоло, усмихната, спокойна и лъчезарна даде интервю за NBC на пистата. Очите й се смееха, а гласът й дори не трепваше: „Усещах медала на шията си. Откъснах се от всички, но като че ли препятствията летяха към мен прекалено бързо. Вижте: в края на краищата, това е бягане с препятствия. Ако не можеш да минеш над всички тях – не заслужаваш да бъдеш шампион. Такива неща се случват поне веднъж-два пъти на година. На мен просто ми се случи на най-важното състезание в живота ми”. Лоло прекъсна интервюто, за да прегърне минаващата покрай нея австралийска спринтьорка и да я поздрави за среброто.

120.

И ето че само 120 секунди по-късно станах свидетел на момента, с който ще запомня 29-тата Олимпиада: Подслонила се в малък тунел под стадиона, неподозираща подлото присъствие на прикрита камера, Лоло Джоунс плачеше, облегната на стената. Но това не бе просто плач, а разстърсващи раменете ридания. Между хлиповете си, Лоло повтаряше: „Защо? Защо? Защо?”

Момичето плачеше с цялото си тяло, с всичките си тъжни спомени, безкрайни тренировки, лишения и бедни години. Почувствах се странно: едновременно виновен и благословен, че съм свидетел на този толкова личен момент и си дадох сметка, каква изумителна личност трябва да си, за да дадеш точно такова интервю преди две минути и да прегърнеш съперничката си, докато в същия този момент целия ти живот ридае с всичките си 26 изстрадани години.

1.

Един шанс, един живот, един миг, една Олимпиада. Такава е за съжаление истината в повечето случаи. 90% от олимпийците се подготвят цял живот, за да се доберат до една единствена възможност. Спринтьори като Лоло рядко имат втори шанс. Ще успее ли да се добере до Лондон? Да се лиши от още толкова много, за да бъде отново на финал? Ще бъде ли някога отново фаворит? Трудно. През 2012, тя ще е на 30 години, а cаваните на леката атлетика са пълни с млади, лакоми пантери, които заслужават своя дивеч. Но Лоло твърди, че гледа напред, не се отказва и продължава да мечтае за своята голяма победа.

0.

Нула златни, нула сребърни и нула бронзови медала за Лоло Джоунс, но един безценен, напоен със сълзи момент, който ще остане незабравен. Ако наистина можех да говоря с теб, Лоло, щях да ти кажа, че в богатия музей със спомени, оставени в съзнанието ми от тази Олимпиада, твоят е най-красивият експонат.

И също щях да ти кажа, че независимо какво твърдят Питагор, нумеролозите и Леонардо Фибоначи, не всичко на този свят е цифри и няма как да вместиш в алгоритъм сълзите върху тартана, агонията от загубата и величествената самота на ридаещия силует в тунела. 25% това, 25 % онова… какво значение имат тези неща, щом само 100 процентов човек може да осъзнае колко много благородство има в това, да загубиш достойно.

Не плачи, Лоло. Извади това хубаво лице от шепите си, махни сълзите от зелените очи и излез завинаги от тъмния тунел. Ти си научила много от майка си и знаеш, че дистанцията на живота е осеяна с препятствия. Понякога летят към теб прекалено бързо и не винаги човек може да мине над тях, без да го препънат. Важното е да не останеш да лежиш, победен от някаква си летва, а да се изправиш и да покажеш на следващата на колко много си способен.

Не всичко може да бъде изчислено, Лоло, защото дори в леката атлетика, където уж господар са цифрите, понякога нахълтва човешката душа с нейната плюс-минус безкрайност, обръща всичко наопаки, спира хронометъра и ни дава нещо хубаво, нещо извън времето и пространството, което да носим и помним завинаги.

Благодаря ти от сърце!

Иво ИВАНОВ, Канзас

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Мания в Германия

Статията е писана през 2006та година

В началото съм на девет досадни часа в боинга на „Ер Франс” и едва ли има по-подходящ момент да подредя впечатленията си от един откачен месец в България. Месец, в който целият свят с право бе отправил възхитен поглед към Германия. Като оставим настрана качеството на играта и съдийството, на това Световно всичко бе безупречно. За пръв път от 70 години обединена Германия домакинства на голямо събитие и като че ли за пръв път от Втората Световна война насам немците прегърнаха националната си самоличност с гордост и дори известна доза национализъм. Трябваше да минат три поколения, но ето че немците най-после се чувстват освободени от вината, оставена от нацисткото им минало.

Финалът се състоя на същия този стадион, на който Адолф Хитлер сипеше арийска пропаганда под знака на свастиката по време на олимпиадата през 1936 г. Но това лято дори упоритият призрак на фашизма си бе тръгнал от трибуните в Берлин. И колко подходящо бе, че този, който му би шута, бе именно Цар Футбол, подкрепян от гостоприемния и лъчезарен немски народ. Юни 2006 е много важен месец в историята на тази страна. Това е месецът, в който Германия прегърна света и светът прегърна Германия.

Ето, че можели да правят не само автомобили, бира и техномузика, а и грандиозни първенства. Някой бе казал, че нищо във Вселената не е случайно, като изключим, разбира се, самата Вселена. Това е хитро противоречие, което ми дава повод да си измисля причина дори за най-нелепата случайност.

Според мен например, през този месец футболът, гостоприемството, идеалната организация, мерките за сигурност, феноменалните стадиони и великолепният отбор на Клинсман са причината да има мания в думата Германия. Но сега е време да говорим за нашата красива страна и за това, какво става в нея по време на световно.

Един ден с учудване открих, че години наред дъщеря ми е мислила, че България е на небето. Според детската й логика причината да излитаме със самолет, за да стигнем до София, се състои в това, че Америка е на земята и летенето е единственият начин да се доберем до България, увиснала като праскова някъде над облаците. Миналата година пристигнахме „на небето” през май и едно от първите неща, които ми направиха впечатление, бе огромният плакат на входа на аерогарата: „Очаквайте новото и модерно софийско летище през октомври!”

Бях изумен, когато долетях тази година и видях новото, свръхмодерно съоръжение. Никога не съм предполагал, че подобно нещо може да бъде постигнато в архитектурен, инженерен и строителен аспект: новото летище бе точно копие на старото. Всяко камъче, тухла и арматура бяха грижовно поставени на абсолютно същото място като миналата година. Гениално!

Дори най-великите архитекти от ранга на Франк Лойд Райт, Антонио Гауди и Франк Гери не биха могли да дупликират до такова съвършенство всеки малък детайл и капризен орнамент. Що се отнася до новата писта, тя също бе постлана директно върху старата, явно за да се спази общата архитектурна тематика. Единствената видима промяна бе в това, че градинарите бяха засадили още по-пищни бурени и екзотични плевели, които вече игриво гъделичкат дори самата писта!

Идването в България по време на Световно по футбол винаги е било една изпълнена с опасности авантюра, но причината не е обрасналата с растителност самолетна писта. Основният проблем e в това, че в Америка човек бързо губи алкохолен фитнес. За никого не е тайна, че в Щатите нямаме нито необходимите кадри, нито нужния ноу-хау, нито наследствени традиции, за да се доближим поне малко до световния принос на България в стихийната употреба на алкохол.

Зад океана се пийва по някоя и друга чашка, но основно в петък или събота вечер. Тук дори бирата ни е само с няколко градуса по-силна от речната вода. Така че, за човек като мен, който изпива по една-две чаши вино на седмица, гледането на Световното в България бе истински кошмар. Не знам как оцелях с по три мача на ден, в компанията на приятели, които според мен ходят да се подготвят на високопланински бирени лагери.

Най-опасен бе контактът със стария ми съученик Дани, с когото гледахме Швеция – Англия. Дани е 120 кг човек, който е в състояние да изпие една пералня гроздова на вечер. Слава Богу, това бе единственият мач, който гледахме заедно – в противен случай вече нямаше да съм между живите. Още в самото начало на Световното стана ясно, че една от основните мисии на многолюдната ни компания ще бъде, да видим колкото се може повече мачове на колкото се може повече различни места, за да определим къде и защо е най-подходящо да се гледа футбол в София. Бяхме навсякъде: в малки и големи заведения, в скъпи ресторанти и евтини кръчми, в клубове, пицарии, таверни, паркове, дворове и площади.

Малко неочаквано, но призът за най-добро място бе спечелен от скромно заведение на бул. „Мадрид” 16 – Чорбаджийница „Подуенски кестен”. И то не толкова заради чудесната храна, сенчестата градина и народните цени. Истинският чар на заведението се крие в неговия собственик. Това е протодяконът Любо, известен с това, че е спечелил 50 000 лв. в „Стани богат”. Той е винаги готов да се включи в компанията и да омагьоса всички с невероятния си интелект, гостоприемство и чувство за хумор. Реших да го тествам и му отне 3-4 секунди да отговори на въпроса ми коя е най-голямата по население мюсюлманска държава (Индонезия). На входа на заведението има „кучевръз“, а менюто е написано от протодякона и ще ви накара да се превивате от смях.

Кое бе най-неподходящото място за гледане на футбол? Известен чалга клуб. Да, с неудобство признавам, че посетихме и леговището на звяра… Мачът още не бе завършил, когато почна „програмата“, включваща концерт на фолк звезда, чието тяло според мен беше 85% синтетично. Тази блондо-брюнетка бе разляла голяма част от себе си в опита си да се изсипе в тясна рокля. Все едно да налееш литър мастика в епруветка. Музиката бе директно от Диарбекир, пеенето – оглушително, а танцът – „Осман паша кючек“. Между масите пъплеше наргиле, от което се носеше аромат на тютюн, смесен с няколко вида херпес. Ако не друго, това заведение поне никога няма да го напече слънцето, тъй като винаги ще бъде в дългата, прохладна сянка на Османската империя.

На една от масите забелязах популярен футболист, който буквално вдиша бутилка уиски за около половин час. Тук-там бяха разхвърляни перхидролени мутреси, които рекламираха изкуствени гърди. И докато слушах как тази богиня на чалгата цвили фалшиви ориенталски трели, си казах, че може би именно тя е причината да има кон в думата силикон. Дочух, че тя е една от номинираните в класацията на най-великите българи. Дано все пак не изпревари хора като Гяуров, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска или Никола Гюзелев. Според моята шантава теория именно те са причината да има ария в думата България.

Германия – Полша гледахме в заведението „Тукан”, на „Раковски“, което също бе чудесно, въпреки че Европейският съюз бе нахълтал в ценоразписа. В него ще се натъкнете на най-силния джин с тоник в Северното полукълбо. Ако не се лъжа, барманът го приготвя, смесвайки 50 грама джин с… още 50 грама джин и половин капкомер тоник. След мача концерт изнесе моят стар приятел Васко Кръпката, който ме дръпна на сцената, за да му акомпанирам на хармоника. В това имаше два проблема: първият е, че бях в нокдаун след 6 джин-тоника, и вторият е, че едва ли е случайно, че има Иво в думата фалшиво. Групата, ако не се лъжа, свиреше някаква песен на Мъди Уотърс в ла минор, докато аз нацелих с хармониката „Пътнико свиден“, която, както всички знаем, е в соц мажор.

Междувременно Световното си отиваше заедно с изтичащия юни. Грубата, консервативна игра, симулациите и съдийските ексцесии ме накараха да погледна с носталгия към 60-те, 70-те и дори 80-те години, когато футбол се играеше с въображение, достойнство и спортсменство. Сетих се за Кройф, за Кайзера, за Еузебио и Сократес. Сетих се и за моя личен идол, Динко Дерменджиев, когото боготворях като дете и чиито подвизи знаех дума по дума. Спомням си как завиждах на съседчето, което имаше негов автограф. Но не всичко бе за изхвърляне от Германия 2006. Аржентина игра страхотно в първия кръг. Движението на Гана срещу Чехия бе един изумителен танц. Германия бе постоянна и свали гарда само за няколко минути, което бе достатъчно за адзурите. Италианците играха сплотено и затова днес са шампиони.

Видяхме и невероятни голове и въпреки грубата защита имаше и брилянтни индивидуални изпълнения.

Зидан сътвори шедьовър срещу Бразилия. Гледайки елегантните му движения, меки спирания и великолепни подавания, човек не може да не признае, че като него няма втори. Зидан е единствен по рода си и едва ли е случайно, че има един в думата Зинедин. Не е за вярване, че това е същият този човек, който само няколко дни по-късно свали Матераци на земята с удар, достоен за специалист по таекуондо, поне трети дан. Кой знае: може би все пак има причина да има и дан в думата Зидан.

По време на първенството гостувах няколко пъти на студията на БНТ, най-вече за мачовете на американския отбор, който следя от години. Но така се случи, че последното ми идване бе за Германия – Аржентина. Момент, който едва ли някога ще забравя, тъй като за моя най-голяма изненада до мен се изправи не кой да е, а Динко Дерменджиев – Чико.

Бях тотално омаломощен от присъствието му и от енциклопедичните му познания. След студиото гледахме мача заедно, говорихме дълго за футбол, за семействата си и дори разменихме телефонни номера. Накрая Чико ми начерта на парче хартия уникална заучена комбинация между него, Бонев и Жеков. Преди да се разделим, не пропуснах да си изпрося автограф, който веднага подарих на детето в себе си, което чакаше този подарък от 30 години. Много е приятно да зарадваш едно дете…

Самолетът ми вече наближава северноамериканския континент. Движим се над южния бряг на Гренландия. Няма облаци и далеч под нас блестят характерните за този сезон стотици лениви айсберги.

Време е да сложа край на разказа си. Преди няколко месеца имах предложение да отида в Мюнхен за Световното. Сигурно щеше да е страхотно преживяване. Но вместо това се прибрах в България и участвах в нещо като Световно по гледане на Световно. Въпреки липсата на каквато и да е подготовка, успях да изконсумирам чудовищни количества ракия, водка, смъртоносни коктейли и най-вече реки от бира. При това, без да попадна в „Пирогов”. Браво, Иво, браво, Иванов: ти си Чернодробец Храбър! Дано с тези две думи да не съм си навлякъл нов прякор. В същото време изтръпвам при мисълта, че думата Иво присъства не веднъж, а два пъти в израза пенливо пиво. Това обаче е стопроцентова случайност.

Разгръщам диаграмата с отиграването на Чико и си казвам, че не съм сгрешил, като съм отказал да отида в Германия. Почти всичко, което обичам, е в България, включително най-скъпите ми хора, най-добрите приятели, най-ценните спомени и най-големите детски кумири. Само след три часа ще започнем да се снижаваме. Почивката ми свършва и е време да си почина. А догодина, живот и здраве… пак ще ходим на небето.

Иво Иванов (Канзас)

Posted in За Обществото | Tagged | Коментарите са изключени

Дуейн от гетото е гордостта на НБА

Иво ИВАНОВ, Канзас

Статията е писана през 2006 г.

Бях купил раздрънкания Понтиак Гранд Ам (производство 1979г.) за $ 600, без да подозирам, че реалната му цена е с около $ 599 по-ниска. За двата месеца, в които го карах, това мрачно творение на американската автомобилна промишленост ме вдъхнови за някои от най-изобретателните псувни в историята. Спомням си много добре облекчението, изписано върху лицето на негодника, от когото купих тази демонична таратайка. Само няколко дни по-късно двигателят заподсмърча, стартерът обяви стачка, а някакъв тайнствен злокачествен процес почна да се развива и в обречения карбуратор. Единственият начин да запаля, бе да се промъкна под колата и да ударя стартера с всичка сила с щангата.

Малко след като направих злополучната покупка, реших да тръгна с двама приятели на едно необмислено, типично студентско пътешествие, чиято крайна цел беше концерт на „Гънс енд роузис” в Чикаго. Младостта и разумът рядко вървят ръка за ръка, което донякъде обяснява защо решихме да поверим пътуването в ръждясалите нокти на омразния ми Понтиак. Колата остана вярна на характера си и в предградията на Чикаго запелтечи с всичките си 8 прокълнати цилиндъра и започна да губи масло със застрашителна скорост.

Решихме да слезем от магистралата и да купим масло от бензиностанция в самото сърце на едно от най-опасните места в САЩ – Саутсайд (южната част на Чикаго). Смел ход. Пришълците не са на почит в безкрайните гета на Саутсайд и ние веднага бяхме наобиколени от хора, в чиито очи се четяха неприятни намерения. Сякаш бяхме попаднали в Могадишо по времето на Мохамед Айдид. Десетте минути, които ми бяха нужни, за да платя маслото и да го налея в двигателя, преминаха като 10 мъчителни часа. В рамките на тези 600 секунди двама души успяха да ме попитат дали искам да купя „крек”, явно дрогирана жена ни уведоми, че ще горим в ада, а 12-13-годишен хлапак гордо ми показа дръжката на пистолет, която надничаше от колана му.

Продавачът в бензиностанцията бе седнал зад решетка и бронирано стъкло. „Сипвайте маслото и се изпарявайте!”, гласеше мъдрият му съвет. Саутсайд е невидимата страна на Америка, където властват могъщи гангстерски групировки като „Блъдс” и „Крипс” и човешкият живот няма особена стойност. Тук свистящите куршуми са ежедневие, в гимназиите се влиза през метални детектори, а най-честият изход от подтискащата действителност са наркотиците.

Бензиностанцията бе заобиколена от изоставени полуразпадащи се постройки и мрачни улици, по които вятърът търкаляше боклуци. Недалеч се намираше и зловещият жилищен комплекс „Айда Б. Уелс”, от който се дочуваха съмнителни гърмежи. Тогава не съм го подозирал, разбира се, но през две преки от мястото, където се опитвах да съживя проклетия Понтиак, е растял 8-годишен малчуган, на когото днес се възхищава баскетболната общественост в целия свят.

Дуейн Уейд, суперзвездата на Маями Хийт и един от най-атрактивните играчи в НБА, е рожба на Саутсайд, където всеки ден от ранното му детство е бил в неравна битка с бедността. Майка му Джолинда отгледала Дуейн и трите му сестри най-вече със социални помощи и поради недоимъка малкият Уейд често е трябвало да се лишава от нещата, които са част от живота на повечето деца. „Нямаше подаръци за рождените дни или за Коледа, спомня си гардът на Маями. Просто знаехме каква е ситуацията и не очаквахме нищо. Моята мисия беше да ни отърва от бедността.”

Днес бедността е само спомен за този изумителен човек. Уейд е мултимилионер, благодарение на многогодишния си договор с Маями, а корпоративните спонсори буквално го обстрелват с невероятни оферти за реклама. Причината компании от ранга на Converse, Gatorade, ЕА Sports и много други да искат да закачат продуктите си за името на Уейд е не само феноменалната му игра, но и уникалният му характер.

Дуейн е скромен, целенасочен, лоялен и тих. Цялата му същност и всички усилия на терена са насочени към игра в името на отбора. Въпреки че е в състояние да схруска почти всеки защитник. Уейд отказва да се превърне в егоист и е един от най-добрите подавачи в НБА с 6,8 асистенции на мач. Той е странен хибрид, съчетаващ физически качества от бъдещето с характер от миналото. Явно е пропуснал да забележи, че сред професионалните баскетболисти е настъпила ерата на самореклама, егоцентризъм и всевъзможни ексцесии. Въпреки внушителните си доходи, Уейд не се е самозабравил -  кара най-обикновен Крайслер, няма нито една татуировка и живее в относително скромна къща в Маями.

От 9-годишна възраст най-добрият приятел на Дуейн е съседката му Сиовон. Постепенно приятелството прераства в любов и Уейд и Сио сключват брак още като студенти. Синът им Заир е вече на три. Въпреки това стотици русокоси изкушения обсаждат хотелската стая на младия гард всеки път, когато отборът му играе на чужд терен. Подобно на рок звезди, баскетболистите в НБА се радват на вниманието на безброй гаджета, много от които имат съмнителни мотиви, свързани предимно с банковите сметки на милионерите. За разлика от Коби Брайънт и някои други, Дуейн има непоклатими морални стойности и остава верен на Сиовон.

Играта на Уейд е повод за въодушевление сред феновете, които очакват идващият сезон да донесе титла за тима на Южна Флорида. Ако Дуейн продължава да сипе по 24 точки на мач и комуникира все така ефикасно със съотборниците си, нищо чудно Маями наистина да детронират шампионите от Сан Антонио. Миналия сезон Уейд често бе пазен от двама защитници, които се опитваха да го насочат вдясно от коша.

Според статистическите листове стрелбата му отдясно е значително по-слаба, което не убягна на противниковите треньори. Очаква се привлечените през лятото гардове Джейсън Уилямс и Гари Пейтън да отнемат част от вниманието на защитата от младата звезда и да му дадат повече поле за действие. Юдонис Хаслем, Антоан Уокър и Уейн Симиън също ще помагат. Единствено Шакил О’Нийл дава малък повод за притеснение, тъй като отново е наддал килограми, което често води до ставни контузии при играчи с подобни габарити.

Тук често се правят опити за сравнение между Уейд и неговия кумир – Майкъл Джордан, но те са много различни играчи. Вярно е, че подобно на Майк, Дуейн разчита на мълниеносна първа крачка, пробиви и игра над коша. Но Джордан бе с 5 см по-висок и с класическо стройно баскетболно тяло, което се носеше меко като котка по игрището. Уейд е по-компактен, с повече мускули и сурова сила. Предстои му тепърва да развие стабилна стрелба от тройката и да се утвърди като надежден защитник. Въпреки че е нисичък за стрелящ гард, Дуейн компенсира с невероятния си размах (215 см) и огромни длани, в които топката изчезва като орех.

Благодарение на акробатичната си игра и скромния си характер, Уейд се радва на статута на суперзвезда, който е на път да надрасне границите на НБА. Лицето му се появява навсякъде, включително в телевизионни сериали, билбордове и реклами. Дуейн е и основното действащо лице в изумителната видео игра на компанията ЕА, наречена „НБА Лайв”.

От тази игра се очаква революция в дигиталната видео графика и най-вече в начина, по който се изобразяват лицевите мускули на анимираните герои. За да бъде създаден колкото се може по-реален Дуейн Уейд в компютърното пространство, играчът бе предаден във вещите ръце на една друга суперзвезда – Георги Боршуков. Нашенецът е носител на Оскар за специални ефекти („Матрицата”) и е един от водещите специалисти по компютърна графика в света.

Боршуков е създал мускулна карта на лицето на Уейд, за да изобрази напълно реалистично емоционалните му състояния по време на мач. Българинът е поставил многобройни рефлекторни сензори върху физиономията на баскетболиста и го е инструктирал да демонстрира гняв, радост, злоба и т. н. „Вече сме в състояние да уловим миниатюрни отклонения и нюанси, които дават информация, десетки хиляди пъти по-прецизна, отколкото в миналото”, обяснява Боршуков. Очаква се играта да бъде повратна точка в гейминг индустрията и да донесе колосални приходи за ЕА.

В днешно време – за огромно съжаление – баскетболисти като Уейд са голяма рядкост. В НБА скромността се тълкува като слабост, а лоялността към отбора – като наивност. С някои изключения в лигата продължават да властват арогантност, себичност и алчност. Затова на Дуейн трябва да се гледа като на модел за поведение. Той сякаш е намерил ваксина както срещу отровите на гетото, така и срещу покварите на славата.

Преди години, когато излязох от бензиностанцията в Саутсайд, си дадох сметка, че всяка секунда, прекарана там, е пълна с риск. Поне 20 души наобиколиха колата, докато мълчаливо наливах масло в двигателя. Усещах погледите им върху гърба си и осъзнавах, че в този момент разполагам с живота си само защото колата ми е с по-ниска стойност от него.

Окаяният вид на понтиака по всяка вероятност ни спаси. Въпреки това мислено се прекръстих, докато вървях към багажника, за да извадя с изпотени ръце щангата. После влязох под колата и ударих стартера с всичка сила. Не вярвайки, че някой още не ме е застрелял, запалих колата и се качих на магистралата.

Повече не съм бил в Саутсайд, но ако тогава знаех това, което знам сега, сигурно щях да превъзмогна страха и вместо да се влея в магистралата, щях да подкарам разпадащия се автомобил през няколко улици до дома на 8-годишния Дуейн. Малчуганът сигурно щеше да ме помисли за луд, но щях да му поискам автограф, да го поздравя за бъдещия му характер и да му пожелая успех на плейофите през 2006 г.

 

Posted in За Обществото | Tagged , | Коментарите са изключени

Влизаме във форма, чувстваме се добре

Влизаме във форма, чувстваме се добре е действие от инициативата Ние сме това, което вършим.

Дори и малко спорт на ден, се отразява добре на тялото и здравето ни. Никога не трябва да се лишаваме от движението. Човек е направен да се движи, а повечето от нас седят в офисите си по цял ден. Поза седене в природата няма и човешкото тяло не е пригодено за седене. Седенето е и причината най-често разпространените оплаквания сред населението да са болежките в гръбначния стълб и свързаните с това заболявания. Препоръчва се на ден да изминаваме поне 2 км, най-добре 10.

Posted in За Тялото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Всяка грешка е напълно изключена

1 Април 2007

15-годишната Джесика Лонг с наградата „Съливан”, която се връчва от 76 години. На игрите в Атина през 2004г. тя спечели три златни медала. Плувкинята е първият параолимпиец, избран за спортист на годината в САЩ.

Честито, Джеси! Ти го заслужи!

„Здрасти! Казвам се Джесика. Джесика Лонг. Но това не е съвсем сигурно. Преди 14 години се казвах Татяна Кирилова. Въобще, в моя случай много неща не са съвсем сигурни. Ох, страшно мразя да говоря за себе си, но щом настоявате, ще ви разкажа… Шшшш! Cамо по-тихичко! Ще трябва да я караме шепнешком и да не повишаваме даже вътрешен глас, защото сме на много тежкарско място – балната зала на NYAC в Манхатън. Такъв лукс, такова нещо не съм виждала през живота си! Тези лилави завеси например са толкова тежки, че ако си ги закача на прозореца, сигурно ще ми сгромолясат цялата стая в кухнята и къщата ни като нищо ще стане едноетажна. Поне, ако не друго, леглото ми ще бъде до хладилника. Но това, което ме шашка тотално тук, са полилеите. Произведения на кристалното изкуство, откъдето и да ги погледнеш! Представяте ли си физиономиите на наш’те, ако си гушна един такъв полилей оттук и си го посадя в моята спалня? Направо ще ги разбия!

Ох, още не мога да повярвам, че ме поканиха да присъствам на тази церемония. Знаете ли, че в тази зала от 100 години е забранено на мъж да влиза без сако и вратовръзка. Луда работа! Ако погледнете през прозореца, ще видите Сентрал Парк, файтони, лимузини и обувки „Прада”, пълни с богаташи, разхождащи ги по „Пето Авеню”. Но да ви кажа честно, тук вътре е по-интересно, тъй като сме в разгара на церемонията по връчване на супернаградата „Джеймс Съливан” за спортист на Америка за 2006г. Ако погледнете наоколо и видите всички легенди в залата, ще се хванате за главата: Жоаким Ноа, в който всичките ми приятелкки са влюбени (добре де, признавам, че е готин), Аполо Антон Оно (как лети по леда само този човек!), баскетболистката Кандис Паркър, която може сама да бие цял отбор (помните ли как спечели състезание по забивки срещу момчета?), фигyристката Саша Коен (страшна е направо!) и още сума ти суперзвезди.

В момента някакъв важен чичко от Щатския Олимийски комитет се е качил на подиума и обяснява защо сме се събрали, но аз нещо тази вечер не мога да се съсредоточа – сякаш съм оглушала. И кълна се, направо не го чувам този човек какво казва. Значи, въобще не мога да се концентрирам и проблемът е Майкъл! Майкъл, Майкъл, Майкъл – само той ми е в главата, само за него мисля. Аз съм тук на тази церемония с една единствена цел: да стискам палци до припадък на моя идол – великия, единствен, гениален, великолепен, фамозен, неповторим и естествено, безумно сладък Майкъл Фелпс. Просто няма друг като него. Приятелките все ми се подиграват, че съм си загубила aкъла по Майкъл, че стените ми са покрити с негови постери, че мечтая да го срещна. Даже казват, че не бил хубав, че приличал на карикатура и имал зъбата усмивка. Една позната дори има нахалството да ми подметне, че ако отидел да си купи обувки и се усмихнел на продавачката, тя сигурно щяла да го отведе на щанда за подкови. Хахаха – много смешно!

Супер си е Майкъл – във всяко едно отношение, а усмивката му направо ме разтaпя. Аз си мисля, че той ще стане спортист на годината и ще ви обясня защо. Значи, наградата „Съливан” не е просто някаква си там награда. От 76 години я дават на най-добрия аматьор и гласуването е направено така, че да спечели най-достойният. Има жури, съставено от членовете на Олимпийския комитет, най-добрите специалисти от най-различни спортове и като капак, 1/3 от гласа принадлежи на феновете из цялата страна. Всички гласуват независимо един от друг и няма място за  измама и злоупотреба, т. е. моят идол ще грабне наградата. Това е най-мъдрото възможно жури. То знае точно какво прави – грешката е изключена!

Значи, бях започнала да ви разказвам за себе си. За моята скромна особа Джесика Лонг, позната също с по-близкото до вас славянско име Татяна Кирилова. Какво да ви кажа? Aз съм най-обикновен тийнейджър с типични тийнейджърски проблеми. Имам тийнейджърски речник, тийнейджърски стремежи и тийнейджърски влюбвания. Обичам Джъстин Тимбърлейк, пица, разговорите в интернет и филмите с Орландо Блум. Като всеки тийнейджър мисълта ми подскача прекалено бързо от тема на тема и майка ми все ме тормози, че злоупотребявам с паразитни думи като „значи”, „жестоко” и „тотално”, на което ще отговоря така, както винаги отговарям на всяко незаслужено обвинение: „Тотално жестоко обвинение, значи!”

Определено не се различавам от останалите момичета на моята възраст, като изключим, че наистина, ама наистина не обичам да говоря за себе си. Това, което го правя в момента, е крайно нетипично и има голяма вероятност да е скалъпено от автора на базата на мои интервюта, блогове и фактология. Както виждате, не съм кой знае колко интересна и направо не мога да ги разбера всички тези хора, които постоянно се превъзнасят и ме наричат уникална и невероятна. Значи, предпочитам да говоря за майка си и баща си, които обичам до безумие. Казват се Стив и Бет, но и това май не е съвсем сигурно. Имам и други родители, но техните имена не знам. Не е ли тотално странно, че сега имам толкова приятели, познати и дори фенклубове, а навремето никoй не ме е искал?

Родила съм се в Иркутcк сред замръзналите сибирски тундри и майка ми веднага ме е дала в сиропиталище. Не мога да я виня. Кой знае, милата, каква е била съдбата й, колко мъчителна е била самата мисъл да ме отгледа. Сигурно тотално се е изплашила, като ме е видяла. То и аз да бях, навярно щях да се изплаша, но и това не е съвсем сигурно, защото не си спомням някога да съм се плашила от нещо. Напротив, всички ми повтарят, че имам заразителна усмивка, която никога не свалям от лицето си. Еми, щастлив човек съм, какво толкова – има ли смисъл да се мотаем наоколо вечно тъжни и начумерени? Между другото, казах ли ви с каква рокля съм дошла на церемонията – тотално, жестоко невероятна! Червена, със страхотен дизайн, който ме прави да изглеждам голяма – поне на 17! Ох, дано да спечели Майкъл. Не може да не спечели. Споменах ли вече, че наградата се дава от най-мъдрото възможно жури? Те знаят точно какво правят – грешката е изключена. Аз обаче ще cи му стискам палци, за всеки случай.

Та значи, Стив и Бет пристигнали в сиропиталището в търсене на дете за осиновяване. Не знам дали знаете, но няма по-важно нещо за едно изоставено дете от нова майка и татко. За мой късмет, те са искали точно дете, което никoй, ама никoй не би осиновил. Това се оказало тотално в моя полза, защото, щом ми видели русата глава, големите зелени очи и сладката бебешка физиономия, те посочили: „Ето това е нашето дете!” Значи, така съм се озовала в Америка на годинка и два месеца и от Татяна Кирилова съм се превърнала в Джесика Лонг.

Ето, че следващият говорител се качи на сцената и започна да разказва за бившите носители на наградата „Съливан”. Чувам имена на легенди: Карл Луис, Марк Шпиц, Джеки Джойнър Кърси, Бони Блеър, Пейтън Менинг. Така е – винаги най-добрият печели. Журито наистина знае какво прави. Грешката е тотално изключена. Значи, винаги съм знаела, че Фелпс е висок, но на живо той си е направо гигант. Не случайно има толкова уникален стил и ъгъл на загребване – просто е създаден за плуване. Дългите крайници, огромните длани и стъпала. Ех, ако аз имах такива крака? А, не така! Това е вредна мисъл. Никога не съм завиждала на никого за нищо. Сигурно затова съм вечно усмихната. Щастието и завистта са тотално несъвместими.

Всичко, което съм постигнала, го дължа на факта, че съм благодарна за това, което имам и не се изтезавам за това, което нямам. Като стана дума за краката – плавници на Фелпс, е време да си призная, че аз всъщност въобще нямам крака. Родила съм се без кости в подбедриците и кой знае – сигурно затова съм попаднала в сиропиталище. Когато ме довели в Америка, лекарите дълго клатили глави и накрая казали: „Горкото бебе. Ще трябва да му отрежем крачетата под колената.”

Така се оказах без крака, с ново име и нова националност на годинка и половина. Значи, повечето хора сигурно си мислят, че съм била обречена на тотално обездвижен живот в количка, но и това не е съвсем сигурно. Научила съм се да ходя c протези още след месец и оттогава нямам спиране. Знаете ли, че аз самата съм плувкиня? Е, не като Майк – на съвсем друго ниво, но много хора твърдят, че съм чудо на природата. Глупости! Както казах – съвсем нормално тийнейджърче съм, но някакви специалисти разправят, че имам неописуем витален капацитет и страшно силни ръце. Казват, че мускулите ми произвеждат по-малко млечна киселина и се уморяват по-бавно, отколкото при други хора. Също твърдят, че ако съм имала крака, сигурно съм щяла да бъда невиждано явление в световното плуване.

Вероятно за това спечелих три златни медала в Атина, въпреки че бях на 12 години! Значи тогава ми беше мъчно за жените, които бих. Те толкова искаха да спечелят и да ви кажа честно, го заслужаваха повече от мен. Просто имах късмет. Тогава много исках да срещна Майкъл, но параолимпийските игри започнаха, след като редовната олимпиада беше завършила. Значи, тотално се разочаровах. Напоследък побеждавам много. На парасветовното в Южна Африка взех девет златни медала! Как точно стана това, не знам. Според мен имах тотален късмет. Особено на 100 метра бътерфлай; китайката Уеиян е супер и заслужаваше да е първа. А да – пак миналата година счупих 18 световни рекорда и държа рекордите в 12 дисциплини. Но не се надувам, защото аз си знам, че ме гони, както казах, тотален късмет и поне два-три рекорда се дължат на него.

Би трябвало да съм на 15 години, но дори това не е съвсем сигурно. Родена съм на 29 февруари 1992, високосна година, тоест може да се каже, че съм само на три годинки. Жестоко, нали? Значи, искам да си призная, че не е много лесно да се състезавам без крака. Плувам без протези и е малко като да караш велосипед на едно колело… непрекъснато! Също губя страшно много време на старта, защото не мога да отскоча от коленете си. При обръщането пак губя време, тъй като не мога да се отблъсна по същата причина. После наваксвам с прехвалените си ръце и витален капацитет. От друга страна, какво толкова? Акулите и те нямат крака, а я ги вижте какви яки плувци са! Тренирам в спортен комплекс в Мериленд и там често бия останалите състезатели, които са си редовни плувци. Най-гот е, когато дойде нов човек и осъзнава, че нямам крака, чак когато изляза от басейна. Тотално го шашкам. Въобще, често правя неща, които не са за хора без крака. Скачам на батут например, карам кънки, играя баскетбол и най-откаченото ми хоби – скално катерене! Да – скално катерене без крака! Добре, че имам силни ръце.

Ето, че идва моментът на истината. Ще обявят победителя. Стисвам здраво палци! За теб, Майкъл. Ти си най-великият. Обичам те повече от Джъстин Тимберлейк, пица с шунка и Орландо Блум, взети заедно! Сигурна съм, че ще спечелиш – нали това е най-мъдрото жури. Всяка грешка е напълно изключена. Не мога да се концентрирам, като оглушала съм. Произнасят името на победителя и слава Богу, Майк се надига от стола. Но защо не тръгва към подиума, защо ме разтапя с усмивка? Защо всички гледат в мен и ръкопляскат? Аполо Антон, Саша Коен, Ноа, Паркър… Какво искат те от мен? Какво искат да ми кажат с тези добри очи и широки усмивки? Какво?”

Стани, Джеси. Изправи се в прелестната си рокля. Отдавна вече никoй не вижда протезите. Толкова си хубава в тази пролетна вечер! Застанала от двете страни на детството. Толкова лъчезарна в наивната си илюзия, че изглеждаш по-голяма от петнайсетте си години. Уж нямаш крака, а стъпваш по-здраво на земята от повечето от нас! Уж съдбата те е ограбила, а ти й благодариш за богатството! Уж не можеш да ходиш, а знаеш как да летиш! И стига с тези невярващи очи! Къде е прочутата ти усмивка? Кажи й да даде шанс на аплодисментите и да озари лицето ти! И после нека краката, които уж нямаш, те отведат към подиума и към още безброй прекрасни неща. Защото бъдещето е твое. Защото човек трябва да заслужи това, което му предстои.

Честито, Джесика – спортист на годината! Първият параолимпиец в историята, спечелил наградата! И моля те, не ми казвай, че си имала късмет, че са ти я дали по милост или че е станала някаква грешка. Държа да ти напомня, че това е най-мъдрото възможно жури. Те знаят точно какво правят. Всяка грешка, Джеси, е напълно изключена.

Вътрешният монолог на Джесика Лонг е хипотетичен и е конструиран от автора на базата на мнoгoбройни интервюта, биографични данни и наблюдения от нейния живот.

ИВО ИВАНОВ

Канзас

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Независимост и велосипеди

 

Днес децата от първи и втори клас на 7 СОУ  „Найден Геров“ Варна съчетаха двата празника – Денят на независимостта и Световният ден без автомобили – във велопоход, наречен  ‘Поход на свободата’.  Освен националния празник, учители, родители и деца празнувахме мобилността,  срещата си след дългата лятна ваканция, удоволствието от разходката край морето… Почивният ден, неформалната атмосфера и поздравленията с усмивка дадоха прекрасен старт на похода ни. Закачихме си ‘табелки’, на които вместо номера имаше прекрасни мисли, посветени на свободата, независимостта и достойния живот. Учителката ни събра и разказа накратко на децата за днешния празник и защо трябва да сме благодарни на нашите предшественици, сътворили този така важен за страната ни исторически момент.

Велосипедистите тръгнахме, водени от учител, всяко дете придружено от родител. В редиците на пешеходците се включиха всички без колела, по-малките деца – някои от тях също с колелца – и майките с колички. При добра организация, обезопасени с каски, преминахме по крайбрежната алея и – с няколко почивки – стигнахме до края й. Хората, които срещахме по пътя си, ни се радваха, подкрепяха, поздравяваха… Усмихнати оглеждаха дългата, празнична колона. Изчаквахме се с пешеходния поход, снимахме се, а един баща бяга през цялото време покрай колелата. Морето беше бурно и красиво.

Накрая на алеята се изкачихме по стръмния завой и тръгнахме обратно по прословутата ‘Станчова алея’ в Морската градина, която вече се беше напълнила с празнично облечени хора, майки с деца, такива, които разхождаха домашните си  любимци или бяха избрали да седнат в заведенията на открито.

На последното място за почивка се събрахме всички, децата рецитираха стихчета и се веселиха. Вече поуморени, се разделихме с пожелания за приятни почивни дни.

Събитието се провежда за втора година на тази дата и се превръща в традиция за училището ни. Миналата година бяхме два първи класа, тази година бяхме два втори и един първи, догодина ще сме повече:) Беше чудесно, възпитаващо децата в уважение към традициите, към спорта, към природата и прекрасен пример за разбирателство и работа в екип. Пример за приятелското отношение и сътрудничеството между родители и учители в името на децата. Сигурна съм, че  всяка следваща година изненаданите да видят голямата ни колона ще стават все по-малко, за сметка на запознатите и присъединилите се към нея.

Честит празник!

Posted in За Децата, За Ежедневието | Tagged , , , , , , , | Коментарите са изключени

Караме колело

Огромни коли, задръстване, прах, шум, сивота, бавно придвижване, унили лица, хора в недобро физическо състояние, опасности навсякъде, особено за старите хора и децата. Това е една най-обикновена картинка от центъра на съвременен град, в който колите са основен начин на придвижване и в който се строи и планира предимно за колите, вместо за хората.

А сега си представете следната картинка: Пешеходци, колоездачи, хора на ролери, тихи трамваи, тук-там някоя малка безшумна електрическа или хибридна кола, свободни пространства, чистота, зеленина, тишина, нарушавана само от песните на птичките, виковете на децата и разговорите на стари хора, които спокойно и без страх се разхождат. И всички са весели и усмихнати, придвижват се бързо и здравословно и изглеждат добре физически. Мечта? Не, картинка от центъра на по-напреднали в е-мобилността градове. Картинка от бъдещето на прекрасните ни градове.

Колата в града носи малко ползи. И докато при покупки човек може да разчита на градския транспорт или в краен случай при наистина далечни разстояния на малка градска кола, при разходки наблизо или кратък път до работата ходенето пеш е много по-добро решение. На по-големи разстояния, над няколко километра, помага колелото. Предимствата на колелото са много. Особено важно е бързото, здравословно и екологично придвижване. Отивайки с колело на работа ние не само, че се придвижваме често по-бързо и приятно, но допринасяме съвсем неволно за по-чист град и за нашето собствено добро здраве. А да не говорим и за разходите, които спестяваме и можем да вложим за нещо хубаво.

Благодарение на нарастващата отговорност на хората в България за доброто състояние на градовете ни, за по-здравословен начин на живот и опазване на нашия свят, който е в основата на задоволяване на потребностите ни, колелото се превръща в едно от превозните средства на бъдещето за един по-добър свят. В България основен принос за това имат нашите приятели от Велоеволюция, които се грижат всеотдайно, по всевъзможни начини и с прекрасни дейности за развитието на велосипедния транспорт и създаването на условия за него в България. Веловестник, множество събития, кампании, анкети и създаване на инфраструктура са само една част от дейностите на сдружението.

Повече подробности можете да научите направо от страницата на Велоеволюция. Ако желаете, можете да се обърнете и към:

ОМ е Общество на Действието. Всеки е добре дошъл да се включи със собствените си действия или предложения за такива, защото заедно можем повече! Добре дошли са и всякакви примери за положителни действия. С удоволствие ще участваме и по проекти на действието с партньори и приятели. Не се колебайте да се свържете с нас!

Posted in За Тялото | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Живей силно

Иво Иванов (Канзас)

6 Юли 2005 г.

Армстронг намери отговора на въпроса кое надделява – страхът или надеждата.

„Искам да умра на 100 години… след като съм се спуснал със 110 км в час надолу по Алпите. Ще мина за последен път през финалната лента, а после ще легна сред прочутите слънчогледи на Южна Франция, заобиколен от жена си и десетте ни деца, и ще напусна този свят грациозно и без страдание.“
Ланс Армстронг

Тонове мастило са изписани за Армстронг, за неописуемите му победи, за шестте Тура, за чудовищната му сила в планинските етапи и за легендарните му двубои с часовника. В тази статия няма да говорим за всичко това. В тази статия ще стане дума за жълти гумени гривни, много скъпо червено вино, течна платина, горяща човешка кожа и, разбира се, за най-големия успех на Ланс, който няма нищо общо с Обиколката на Франция.

Ние всички сме имали досег с рака, всички познаваме приятел, колега или роднина, който е заставал лице в лице с ужасното заболяване. Ракът е част от живота ни и в произволната му, безмилостна селекция на жертви няма справедливост. Често болестта пристига без предупреждение и отнема любимите ни хора, замествайки ги хладнокръвно с нестабилни спомени. На 20 октомври 1996 ракът се стовари с цялата си смъртоносна мощ и върху един от най-силните мъже на планетата – Ланс Армстронг. Болестта обаче не подозираше какво я чака. Ланс подходи към ситуацията така, както към всяко предизвикателство – агресивно и без колебание. Ужасяващата диагноза беше рак трета степен с 14 метастази в белите дробове и мозъка. Положението е изглеждало толкова отчайващо, че личният приятел на Армстронг – д-р Джим Рийвс от Остин, Тексас, признава, че се е разплакал, когато е видял рентгеновите му снимки. Близките на Ланс били съкрушени в очакване на най-лошото, а самият той усеща себе си на ръба на бездната и за пръв път остава насаме с мисълта за собствения си край.

„Кое е по-силно в този живот – страхът или надеждата?“ Това е въпросът, който си зададох в този ден – спомня си Армстронг. – Бях толкова изплашен, когато осъзнах, че моята собствена смърт ме гледа в очите, но нещо ми каза, че страхът не може да властва над сърцето.“ След като намира отговор на този екзистенциален въпрос, Армстронг се хвърля с всяка клетка от тялото си в най-неравностойното и мъчително състезание в живота си. Това по оцеляване. В болницата в Индианаполис Ланс е приет от светилото в онкологията д-р Крейг Никълс и подложен на кошмарна химиотерапия. Именно в тази клиника за първи път в света е използван цисплатин, който всъщност е втечнена платина. Свръхтоксичната съставка се вкарва във вените на пациента в комбинация с още три силно отровни вещества. Коктейлът, наречен ВИП, е толкова опасен, че медицинските сестри носят специални предпазни дрехи, когато сменят системите. „Големият въпрос е какво ще бъде убито първо – ракът или ти“, казва Ланс.

Никълс не дава гаранции и предупреждава Армстронг, че химиотерапията наистина може да се окаже смъртоносна за него. Отровата се стича като киселина във вените на колоездача в продължение на седмици. Ланс губи безвъзвратно десет килограма мускулна маса и започва буквално да се топи. Косата, миглите и веждите му са изпепелени, а тялото му е разяждано от неописуема болка. Ланс започва да повръща непрекъснато, а от дробовете му с кървене изригват кървави тъкани. Венците и вътрешността на устата му също се покриват с жестоки рани. Останало почти без имунна система, тялото му се превръща в отворена покана за смъртоносната инфекция. „Накрая само можех да лежа, свит на топка, и се чудех дали лечението всъщност не е по-жестоко от болестта“, разказва Ланс, който открива върху ръцете си тъмни следи като от гуми на колело.

Това се оказва т. нар. химиоизгаряне – токсините са минали през тъканите чак до кожата и горят отвътре навън. Проблемът с туморите в мозъка е не по-малко сложен – един е в близост до очния нерв и замъглява зрението на Армстронг. Друг е на милиметър от центъра на равновесието и докторите се опасяват, че дори да оперират, Ланс никога няма да може да се състезава. Само благодарение на изумителната прецизност на неврохирурга Скот Шапиро ракът е отстранен от мозъка на колоездача без трайни последствия.

Един ден до леглото на полуживия Ланс се изправя висок французин с неловка усмивка на лицето и 500-доларова бутилка червено „Бордо“ в ръцете. Името му е Ален Бондю и той е шеф на френския отбор Кофидис, с който Армстронг има договор за 2,5 млн. долара. Виното е повече от неадекватен подарък за човек, който едва преглъща няколко капки вода през разранената си уста, но новината, която Ален е донесъл, е още по-шокираща: Кофидис искат да разтрогнат с Ланс. В контракта, твърди Бондю, има клауза, според която колоездачът трябва да се яви на физически тестове. Ако не ги вземе още на следващия ден, Кофидис могат да анулират договора. Агентът на Ланс Бил Степълтън изпраща французина в родината му с няколко думи, от които нито една не става за публикуване. Така Армстронг напуска отбора, без нито веднъж да е карал за него. Кофидис бяха решили, че хвърлят парите си право в завещанието на един обречен човек. Напълно е възможно, докато сме живи, да не видим по-глупав мениджърски ход в световната спортна история.

В същото време се оказва, че Ланс е останал без здравна осигуровка и въпреки че продава любимото си Порше, не е в състояние да поеме астрономическите разходи по лечението. В безизходицата той се обажда на шефа на компанията „Оукли“ Майк Парнъл и му се примолва за помощ. Всеки път, когато видите Ланс да носи очилата на „Оукли“, си спомняйте, че именно тази фирма пое сметките на Армстронг още преди той да бе станал прочут и без да има гаранция, че въобще ще оживее. В крайна сметка, както повечето съперници на Ланс, така и ракът падна жертва на нечовешката му издръжливост и неописуемата му жажда за победа. Защо и как Ланс надделя болестта, винаги ще остане мистерия, но безспорно има няколко допринасящи фактора. Армстронг е роден малко по-различен от повечето от нас. Когато е бил на 16 години, една от най-реномираните лаборатории по спортна физиология в света – „Куупър Клиник“ в Далас, прави изследване на виталния капацитет на юношата. Хиляди елитни спортисти минават през тази клиника, но до ден днешен нито един дори не се е доближил до резултатите, дадени от тийнейджъра.

Армстронг също произвежда далеч по-малко млечна киселина от нас, простосмъртните, а нейното натрупване е това, което блокира мускулите при продължително натоварване, т.е. във физиологическо отношение Ланс е от друга планета и може би това е една от причините да се справи с рака. Според самия колоездач основни фактори са били агресивното лечение и огромна доза късмет. Д-р Никълс също има теория. Според него съдбата е имала конкретен план за Ланс и му е пратила болестта, защото е знаела, че той ще я победи и може да инвестира победата във велики дела.

От 1999 г. насам Армстронг прави всичко възможно, за да оправдае тази теория. С излизането от болницата той основава фондацията LAF, чрез която събира колосални суми, за да финансира борбата с рака. Миналата година LAF започна да продава жълти гривни с надпис „Livestrong“ („Живей силно“). Гривните струват $ 1 и всеки цент отива за болните. Ланс не сваля гривната дори когато се къпе. Почти няма човек, който да не иска да се идентифицира с него и да носи гривната с любимия му цвят на шампион. Само в Америка са купени над 30 млн. броя. В България ги забелязах върху китките на Бербатов и Ивет Лалова.

Когато човечеството открие лекарство срещу рака, огромна заслуга за това ще има и Армстронг. За него това ще е по-важно от спечелването на 20 последователни Тура. След химиотерапията Ланс трябваше да промени стила си заради изгубените мускули. Безумният му тренировъчен режим би убил средностатистическа антилопа, а начинът му на хранене е потискащ. Колоездачът носи навсякъде със себе си малък кантар, с който измерва всяка хапка и изчислява калоричната й стойност. Френската преса и особено „Л’Екип“ и „Льо Монд“ от години сипят хули върху Армстронг, въпреки че той е най-тестваният колоездач и в пробите му няма дори намек за забранени стимуланти. Повечето материали по темата са абсолютни инсинуации, подхранвани от криворазбран шовинизъм и завист. Като журналист разбирам цената на един сензационен материал, но като човек никога няма да разбера точно от кой мрачен ъгъл на човешката натура се изсипва цялата тази омраза. Ланс винаги е бил много наранен от това, че най-много хули идват именно от страната, която той обича като втора родина, в която има дом, на чиято Обиколка е посветил толкова много и в която би желал един ден да умре.

Армстронг е един от малкото хора, за които мнението ми не може да бъде променено от нищо – ако иска, може да вземе повече стероиди от цяло стадо източногермански гребкини. За мен и за милиони като мен той винаги ще бъде уникален и достоен за уважение човек.

Безброй са хората, поразени от рак. Телата им са опустошени от метастази, волята – сломена от болката, и силата им – отнета от химиотерапията. Ние всички познаваме такива хора и няма гаранция, че един ден и ние няма да заемем мястото им. Повечето жертви имат поне една застрашена мечта. Някои искат да застанат поне веднъж на северния ръб на Великия каньон, други – да се разхождат из Лувъра, трети – да чуят на живо Павароти.

Кое е по-силно – страхът или надеждата? За тези хора историята на Армстронг е отговор на въпроса, който без съмнение ги преследва в най-тежкия им час. Затова и този юли ще стискам силно палци в продължение на три седмици за победа на Армстронг. Не за него лично или за Америка, или за някаква безсмислена кауза. А за тези милиони красиви, но застрашени мечти, които имат нужда точно от човек като Ланс, който да им покаже, че човешката воля е по-силна от всичко. И е в състояние да победи и болката, и жестоките алпийски върхове, а някой ден дори и френската преса.

Всяка титла на Ланс неизменно провокира някои въпроси: Какво да правим с живота си, така че да не го пропилеем напразно? Как да внесем някакъв смисъл в мимолетното си пребиваване на този свят? Не е ли дошъл моментът да направим нещо стойностно, преди този скъперник времето да ни е затръшнал вратата?

Разбира се, не всички можем да бъдем като железния Ланс, да спечелим шест пъти Тур до Франс и да въдхновим стотици милиони по целия свят. Но, ако не друго, поне можем да се лишим от две кафета, да бръкнем в джоба си и да си купим една малка, жълта, гумена гривна.

Posted in За Тялото | Tagged , , | Коментарите са изключени
12345