Tag Archives: спорт

12345

Котоошу

Калоян Махлянов – Котоошу е български сумист, постигнал серия от рекорди в професионалното сумо в Япония. На връх българския празник 24 май 2008 той става първият и единствен европеец в хилядолетната история на сумото, съумял да спечели купата на императора. Той е и първият европеец, който е достигнал до ранга голям шампион (одзеки). Това е втората най-висока титла в сумото и го нарежда между най-добрите пет в света в последните години. За изключително големите му заслуги за развитието на българо-японските отношения е награден от президента на Република България с най-високото отличие: Oрден „Стара планина“.  Посвещавам на Калоян следните стихове:

Често родните Балкани
раждат славни великани.
И да бъдем оптимисти:
вече раждат и сумисти.

От Джулюница е Котоошу,
за съперниците – лошо.
Със осанката си, зная,
той японките омая.

А пък ранга му – одзеки,
не е получавал всеки.
Йокодзуните изложи –
стари хватки им приложи.

От България е терминатора -
вдигнал купата на императора.
Даде му Япония с поклон,
своя славен спортен трон.

Добродушният Калоян започна от едно българско село и стигна до върховете на Япония. В началото на  21-ви век, едва 19-годишен Калоян попада в японска сумо-школа със строги средновековни правила. Историята му и личният му пример ни учат да имаме търпение и никога да не се отказваме. Още през 2003 Калоян получава тежка травма на коляното и му е препоръчано да се оперира и да се откаже от състезания. Той отказва и макар коляното му да се вади 5 пъти под тежестта на 200-килограмовите му съперници, успява само за 2 години (2002-2004) да се изкачи от най-долната до най-горната дивизия на професионалното сумо. Изкачването му до най-висшата дивизия (от общо 6) е най-бързото в историята на сумото. Калоян е истински българин, когото цяла Япония обича, не само заради успехите му, но и заради положителното му излъчване.

Posted in За Тялото | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Петър Стойчев

Ако мерим дължините с метър,
то във водата мярката е Петър.
Че е десеткратен шампион,
всички правим му поклон.

И с цялата си спортна слава
е чест, че скромен си остава.
Снажен, здрав, устойчив,
това е Петър Стойчев.

Че е най-добър във бранша
се доказа на Ламанша:
да го преплува той сколаса
за няма даже седем часа.

В езерата ледени в Канада
вечно нему златото се пада.
Между Неапол и Капри
той морето покори.

Той премина през Канкун
като истински тайфун.
В залива на Сетубал
е Петър вече вицекрал.

Във Парана в Аржентина
всички майстори задмина.
Сред пираните на Санта Фе
взе си шестия трофей.

В Охрид десет пъти победил
със духа на царя Самуил.
А намине ли в Шанхай:
просто титлата му дай.

От Китай та до Карибите
комплексираха се рибите…

Посетете официалния сайт на Петър Стойчев
http://www.petarstoychev.com/

Posted in За Ежедневието | Tagged , , | Коментарите са изключени

Как се организира благотворителен турнир?

През изминалата седмица имах доброволно поетото задължение да организирам благотворителен турнир за част от колегите във фирмата, в която работя. Това не е лесна задача, защото хората трудно се доверяват на подобни инициативи; при нас проблемът поне отчасти е решен като подкрепяме каузи, с които даден колега е ангажиран лично от дълго време. Да предположим, че и вие сте намерили подобна кауза и сте решили да организирате благотворителен турнир, за да съберете повече пари. Но… нямате никаква идея от къде да започнете! Ето няколко съвета от личен опит, които, надявам се, ще ви помогнат.

Поговорете с колегите. Разберете дали изобщо биха участвали в подобна инициатива и от какви спортове се интересуват. Ако фирмата е по-голяма можете да направите и анкета (тази интернет страница предлага такава услуга – безплатно и лесно дори и да правите анкета за първи път). Някои идеи, които възникнаха при нас, включват тенис на маса, федербал, волейбол, футбол, колоездене и дори шах или игра на карти. Всичко зависи от предпочитанията на участниците. Предимството на някои спортове е, че не ви трябва специална зала и можете съвсем импровизирано да си поиграете федербал или да поритате на някоя поляна в парка без да се налага да отделяте средства за игрище или корт. Единственият риск в случая е да ви изненада някоя лятна буря.

Хубаво е да се организирате от рано. Особено ако инициативата се провежда през лятото, когато хората често си правят планове за уикенда, е добре да им кажете датата на събитието поне две седмици по-рано. Така няма да се лишите от присъствието на желаещи да участват колеги, които вече си имат други уговорки. А и вие ще имате повече време за организация и обмисляне на подробностите и ще сте по-спокойни. След като веднъж сте съобщили крайния срок за записването, напомнете на колегите си, когато срокът наближи. Някои хора просто отлагат за последния момент и ще се изненадате колко много нови желаещи ще се появят след това напомняне.

Позволете на колегите си да вземат свои приятели и близки, ако не като участници, то поне като публика. Първо, така ще привлечете повече хора и ще съберете повече средства. И второ – ще се създаде повече настроение. А и хората са свикнали да прекарват свободното си време с приятели. Не им отнемайте тази възможност и ще видите, че те ще имат по-голямо желание да се присъединят към инициативата.

Хубаво е, ако ще участват повече хора в индивидуален спорт, да имате някаква схема на игра, както и резерви, които да попълват схемата, ако някой не се появи (за това може в краен случай да използвате и доброволци от публиката). Така ще имате ориентировъчна представа колко ще продължи турнира и няма да губите време за организиране на място в последния момент.

Колкото и да е импровизиран турнира, осигурете награди. Един елементарен плакет, изработен на Powerpoint, разпечатан цветно и ламиниран, върши чудесна работа. Всеки може да го направи с малко повече въображение, не отнема много време и не струва нищо, а ще зарадва победителите при награждаването.

Не се отчайвайте! Дори и желаещите да участват да са по-малко, отколкото сте очаквали и да се чудите има ли смисъл изобщо, не се отказвайте! Помнете, че дори и пет човека да дойдат, пак ще съберете повече средства, отколкото ако изобщо се откажете от инициативата. Все пак вие сте организатор и ако не сте ентусиазиран, как може да очаквате другите да са? Затова е хубаво да си имате и съмишленик, който да ви вдъхне отново вяра, ако случайно нещо се разколебаете относно успеха на начинанието.

Без паника! Организирате подобно нещо за първи път и нямате идея какво всъщност правите? Без паника! Всичко ще бъде наред и ще се получи много по-добре, отколкото сте очаквали. В крайна сметка целта на първо място е да помогнете, а покрай това и да се позабавлявате, да поспортувате и да се видите с колеги и приятели в неформална обстановка. Не го забравяйте! И ако се налага, припомнете го и на останалите.

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Как едно момче обедини Америка

Историята на Джейк Портър

от Иво Иванов, Канзас

Левски – ЦСКА. Монтеки – Капулети. Леви либерали – десни консерватори. Корените на нашите древни вендети и противоречия често са заровени толкова дълбоко в миналото, че никой не помни точно кога, къде и защо е започнала омразата. Още по-интересно е, че в много случаи никой не е наясно, дали тя някога ще завърши.

Всички знаем, че понякога съперничеството и нетърпимостта имат градивна функция. Казват, че в спора се ражда истината и това е много вярно не само в случая с двата софийски гранда, но и в цялостната историята на човечеството. Но понякога разбира се, страстите се разминават с рационалното и може би затова мислите ми ме връщат в близкото минало към едно изключително събитие, което се разигра в щата Охайо през есента на 2002 г.

През 2003 г. Джейк Потър изживява още един щастлив момент – получава награда от годишната церемония на телевизия ESPN в Холивуд. Майката Лиз винаги е вярвала, че един ден синът й ще стане национална знаменитост и дори го сподели пред треньора му Дейв Франц.

Подобна изпепеляваща ненавист съществуваше дори тук, в този индустриален район между две малки градчета – Макдермът и Уейвърли Сити. Особено силна бе непоносимостта между футболните им отбори. Не, не става дума за футбола, който играят Левски и ЦСКА, а за американския му вариант. В Охайо този спорт е религия, а малките градчета буквално дишат и съществуват чрез гимназиалните си отбори. Всеки петък вечер всичко останало замира и населението се изсипва на осветения стадион, където напрежението и еуфорията граничат с безумие. Животът в Южен Охайо не е лесен. Няма да видите много костюми по улиците на Макдермът и Уейвърли Сити – хората си изкарват прехраната с ръцете си в местните фабрики и често им се налага да работят по 12-13 часа на ден.

Може би затова американският футбол е толкова популярен тук: спорт на пот и кръв, в който всеки сантиметър пространство трябва да бъде отвоюван с неимоверно усилие. Крайната цел е заветният тъчдаун, който носи 6 точки. За целта нападателят трябва да премине крайната линия с топка в ръка. През сезона на 2002 г. тъчдауните бяха рядкост за отбора на Макдермът. Повечето от играчите нямаха опит и въпреки неимоверните усилия на треньора Дейв Франц загубите се трупаха неумолимо. Всеотдайната обаче публика продължаваше да пълни стадиона, подкрепяйки фанатично любимия отбор. Между хилядите фенове на трибуните неизменно присъстваше и една жена с добри, но уморени очи. Името й е Лиз Портър, а умората е от безкрайните работни смени в закусвалнята, където от години е сервитьорка. Лиз е винаги на стадиона не защото е луда по футбола, а защото синът й Джейк е един от състезателите. Майката не пропуска мач, въпреки че детето й никога не влиза в игра, а и едва ли някога е очаквало да влезе.

Странно нещо сме това, родителите. В даден момент почваме да живеем изцяло чрез децата си и вярата ни в техните способности е патологично отрицание на действителността. Колегата ми Том има на стената в офиса си смразяваща кръвта рисунка, сътворена от петгодишния му син. Представете си един оранжев кашалот с екзотично кожно заболяване и няколко зловещи зеленикави пипала. „Това съм аз!”, гордо сочи Том, но аз лично не бих избързал да го сложа в усмирителна риза, защото го разбирам. Той страда от неизлечима родителска болест, която ни кара да виждаме шедьоври в драсканиците на децата си, да снимаме с видеокамери всяка секунда от училищната пиеса и да вярваме, че всеки кош, отбелязан от сина ни, е сигурен знак за бляскаво бъдеще в НБА. Идва момент, в който собствените ни успехи стават незначителни и всичките ни надежди са свързани с децата.

За Лиз Портър нещата стоят малко по-различно. Тя никога не е виждала сина си в центъра на вниманието, под светлините на сцената или тичащ с топка, воден от рева на трибуните. Джейкъб не се развива наравно с останалите деца. Той е роден с генетичен дефект, наречен хромозомно слаб X синдром. Организмът му не произвежда конкретен протеин, много важен за функциите на мозъка. Животът ми се е стекъл по такъв начин, че познавам няколко човека със същия синдром. Интересно е, че всички те са с изключително добродушен характер и страхотно чувство за хумор. Джейк не е изключение и е един от най-обичаните и популярни жители на Макдермът.

Американците може да имат всякакви недостатъци, но в отношението си към хората с увреждания са със светлинни години напред. В много случаи те са напълно интегрирани в обществото. Например Джейкъб ходи в същото училище, в което и всички други деца от града и въпреки че посещава специални класове, винаги е бил приеман като равен и никога не се е натъквал на обиди и унижения от страна на съучениците си. Той е лъчезарно и вечно усмихнато момче, но проблемите му са сериозни и са белязали живота му завинаги. Паметта му и способността му да мисли абстрактно са отнети от генетичния дефект. Концепции, които на нас ни се струват елементарни, са неразбираеми за момчето, а математиката му е абсолютно непонятна. И до днес той вярва, че с банкнота от един долар може да купи всичко.

Голямата любов на Джейк е американският футбол. Всичко, свързано с този спорт, го опиянява: миризмата на тревата, ритуалите преди мач, дори слагането на тежката екипировка. И понеже треньорът Франц се привързва към момчето, той решава да му даде униформа и да го включи в отбора, макар и символично. Всеки мач Джейк слага екипа и шлема и сяда търпеливо на резервната скамейка. Без значение е, че не влиза в игра: за него няма по-голямо щастие от това да бъде част от отбора. Така идва последният мач за сезона и последният мач в кариерата на Джейк – при това срещу омразния отбор на Уейвърли. Трибуните са пълни до пръсване, но повечето фенове са дошли, за да излеят колкото могат по-образно ненавистта си към противника. Някъде там, както винаги, е и Лиз – жената, отгледала толкова добър син, при това сама, без съпруг и с оскъдните бакшиши от закусвалнята.

Играта започва, но Уейвърли са просто на друго ниво тази година и мачът е на път да завърши при смазващ резултат – 42:0! В този спорт да победиш някого на нула, е много рядко. Подобна победа се вписва в историята на тима със златни букви и е повод за многогодишна гордост и злорадство. Секунди преди края на двубоя треньорът Франц взе необяснимо прекъсване и прекоси игрището, за да се срещне със селекционера на противника Дерек Дюит. Той му разказал с няколко думи за Джейк, за това колко много значи футболът за него и за майка му. „Ако нямаш нищо против – казал треньорът, – ще пусна в игра Джейк, колкото да вземе топката и да я подържи до края на мача. Да може един ден да се похвали, че е играл.” Дюит се съгласил, но после неочаквано и той взел прекъсване: „Това не е достатъчно. Момчето трябва да отбележи тъчдаун.” „Прекалено великодушен си – възкликнал изуменият Франц. – Та, нали така ще пропуснете да ни биете на нула?“ Но Дюит отказал да бъде разубеден и така Джейк Портър се озовава невярващ на игрището с топка в ръка секунди преди края на мача.

Многократно съм гледал последвалото сърцераздирателно събитие и въпреки това всеки път, щом го видя отново, в очите ми започват да танцуват сълзи. Джейк взе топката и изведнъж всички играчи почнаха да викат: „Бягай! Бягай!“ И да сочат към крайната линия. Объркан, Джейк тръгна в обратната посока, но съдията го догони и му показа накъде да тича. Защитата на Уейвърли се разтвори като кордон и му позволи да премине необезпокояван. Постепенно момчето набра скорост. Зад него леко подтичваха играчите и от двата отбора, надавайки окуражителни викове. Вместо десет съотборници Джейк имаше 21.

Публиката разбра, какво става и стадионът изригна. На страничните линии резервите хвърляха шлемовете си във въздуха от радост. Джейк премина несръчно крайната линия, отбелязвайки тъчдаун, вдигна дясната си ръка и скачаше и празнуваше, сякаш току що е спечелил Супербоул. Очевидци твърдят, че не е имало сухо око на стадиона. Дори възрастни мъже бършели сълзи с отрудените си заводски ръце. В този момент всички играчи, треньори, мажоретки, фенове, официални и неофициални лица се изсипаха на игрището, за да затрупат щастливото момче с прегръдките си. Някъде из суматохата бе и омаломощената от щастие Лиз, която някак си се добра до великодушния треньор. Сигурно е искала да му каже много неща, но често в такива моменти думите не идват, а и не са необходими. Обляна в сълзи, майката успяла да прошепне „благодаря” и да прегърне Франц.

Историята на Джейк Портър бе уловена на видео-лента и отразена от всички големи телевизионни компании. Стотици вестници и радиопредавания също посветиха безброй анализи на този трогателен момент. Дори Холивуд се намеси и без съмнение ще се опита да развали цялата история с някоя посредствена продукция.

Страната бе очарована от жеста на двамата треньори. Най-неочаквано момчето, което не може да смята, се превърна в обединяваща фигура за Америка. През последните пет години Щатите претърпяха неприятна метаморфоза. Никога не съм виждал Америка толкова поляризирана, разделена и обезверена. Може би й трябваше историята на Джейк Портър точно тогава, през тъжната есен на 2002 г. Оттогава Макдермът и Уейвърли са играли няколко пъти, но казват, че дивата омраза между тях вече не съществува. Има го съперничеството, но ненавистта и ругатните са си отишли завинаги… заедно с последния мач на Джейк. Според повечето религии всеки човек има някаква мисия в живота и е поставен на този свят с определена цел. Без значение дали си гений или момче с хромозомно слаб Х синдром. Може би мисията на Джейк е неговата малка история да стигне до колкото се може повече хора.

Ето, че някак си тя се добра и до България. Не съм сигурен защо точно сега се върнах към този красив момент в Охайо отпреди четири години. Може би е заради първите две думи в тази статия или защото наскоро пак видях тъчдауна му в интернет, а може би просто защото историята на Джейк искаше да бъде разказана. Вътре във всеки човек трябва да съществува такова място, в което спортът да свършва и животът да започва. Без него ще загубим приоритетите си, ценностите и дори човещината си. Треньорите на Макдермът и Уейвърли си дадоха среща на това място, създавайки един незабравим момент, чиято стойност е неизчислима.

Джейк никога не е бил наясно с математиката. Дори резултатите от мачовете са извън разбиранията му. За победите и загубите винаги се е досещал от реакциите на съотборниците си. До ден-днешен Джейк мисли, че отборът му е спечелил мача в последните секунди. Загуба с 42 на 6, а това наивно момче все още вярва, че е отбелязал печелившия тъчдаун! И най-интересното в цялата тази история, скъпи приятели, е, че математиката може да върви по дяволите, защото в този случай Джейк Портър е абсолютно прав.

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Ползата от спортуването

Някои хора спортуват, докато други нямат време. Както си е казано „Който иска намира начин, който не иска си търси причина!”. А аз съм ви подготвил няколко причини, които се надявам да ви накарат да намерите начин (и време), за да спортувате.

  • Естествено е да се движим и да спортуваме. Неестествено е да седим по 8 часа на ден. Ако не се движим, със сигурност ще има някакви неприятни последствия – наднормено тегло, изкривявания на гръбначния стълб, лесни изкълчвания при ходене и други такива досадни неща. (още…)
Posted in За Тялото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Тичайте свободни!

(НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАЙНА)
Tрeта Част

С любезното съдействие на Иво Иванов, Канзас, който ни предостави тази творба

Свали аудио.

Нека започнем последната статия от трилогиятя за тараумарите с историята на Скот Юрек. Невероятният Скот Юрек! В света на ултра-маратоните едва ли има по-митично име от неговото. Стройният, дългокос бегач на свръх-дълги разстояния е известен със своя невиждан перфекционизъм и маниакална подготовка. Светът на ултра-маратонците е гъсто населен с крайно ексцентрични личности. Трябва наистина особен характер за да се подложиш на безумно непрекъснато тичане от 150-200 километра в пресечени местности, включващи пустини, планини, глетчери и нощно бягане по трудно проходими пътеки. Юрек не е изключение, но неговата ексцентричност се проявява в педантичния му подход към най-малкия детайл в бягането. Изключително ерудираният Скот често бяга върху пътека, за да изчисли най-малките отклонения в крачката си, наклона на тялото, метаболичните процеси в мускулите си, пронацията на стъпалото си и т.н.

Всяко лято в Калифорния се провежда митичното състезание по издръжливост, наречено Уестърн Стейкс. 160-километровото трасе се вие през пустини, дефилета и снежни планини и поставя на жестоко изпитание дори най-железните участници. Уестърн Стейкс е най-престижният ултра-маратон в Северна Америка. Да го завършиш е геройство, а тези, които са го спечелили дори веднъж, са смятани за чудеса на природата. Скот Юрек шокира света на ултра-маратонците, спечелвайки състезанието още от първия път. След кoетo…го спечели в още 6 последователни години.

През 2005 Юрек реши да опита нещо още по-ужасно: безумието, наречено Бедуотър Ултра! Това са 210 изпепеляващи километра тичане в огнената паст на Долината на смъртта. В това надбягване не става дума за завършване, а за оживяване. Температурите карат живака да бълбука в термометъра, а асфалтът буквално се топи и залепва за маратонките на абсолютно откачените участници. Долината на смъртта е най-горещото място на планетата, където всяка година загиват хора, останали дори за броени минути под разяреното слънце. С други думи Бедуотър, който се провежда през лятото, не е толкова състезание, колкото изтезание.

Отново, още с първото си участие Юрек спечели надбягването при това със смазваща преднина и нов рекорд на трасето. Скот продължи да печели състезание след състезание и постепенно изгради аура на неуязвимост около легендарното си име. След като покори всички възможни ултра-маратони в Щатите се нахвърли като хищник върху останалия свят и спечели някои от най-престижните състезания от Хонг Конг, през Япония та чак до Гърция, където грабна в три последователни години първото място в 235-километровия Спартатлон.

Юрек е максималист и искаше да покори целия свят – да докаже не толкова на другите, колкото на себе си, че е най-издръжливият бегач на планетата. Оставаше му само едно последно предизвикателство: легендарните тараумари , живеещи дълбоко в Mедения каньон в щата Чиуауа в Северно Мексико. Както вече научихме, cветът на бягането бе разстърсен из основи, когато през 1993г. двама възрастни тараумари учавстваха в убийствения ултрамаратон Ледвил в Колорадо и леко оттегчени смазаха безмилостно противниците си като фолк певица си бемол.

Скот знаеше, че докато не премери силите си с тях няма да може с чиста съвест да нарече себе си най-великият бегач на свръх-дълги разстояния. Така че Юрек реши да предизвика тараумарите в епично надбягване на техен собствен терен – 80-километрово трасе по пътеките на непристъпния Mеден каньон, което естествено бе организирано от нашия стар познат Кабайо Бланко!

Преди няколко години Крис Макдугъл се добра до Кабайо и тараумарите, за да се опита да разгаде тайната на тяхното здраве и дълголетие. В последните две статии и ние се опитахме да декодираме много от загадките, свързани с начина им на живот, хранене, социална структура и т.н. В днешния материал обаче ще надникнем към най-важната, определяща характеристика на рарамурите – техният неподражаем стил на бягане, неговият произход и ролята, която играе за тяхната пословична неуязвимост.

“Първите тараумари, които видях да бягат бяха група 12-15 годишни хлапаци, които се състезаваха помежду си“ – спомня си Макдугъл. „Всички тичаха невероятно, по начин които не бях виждал, но дори между тях изпъкваше едно изумително 12-13 годишно момче с красиво лице, което тичаше като извънземно. Наричаха го Марселино“

Момчето се оказало син на най-великия бегач на рарамурите – Мануел Луна. Hосело се като планински поток между камъните с огромна усмивка на лицето и коси, беснеещи във вятъра. „Някой ден Марселино ще бъде най-великият шампион на рарамyрите!“ заявил усмихнат Кабайо, забелязвайки възхищението на Макдугъл.

Когато Макдугъл се добрал до каньона и бил допуснат да наблюдава индианците по време на бягане, той забелязал, че биомеханиката на техните движения била много различна от нашата. Рарамурите се носели върху каменистите пътеки в плавен, мек ритъм, но с къси крачки. Стъпалата им сякаш милвали земята, отблъсквайки се изненадващо бързо, но меко. Ръцете им се движели динамично, но от кръста нагоре телата им като че ли оставали неподвижни по време на тичане. Тогава Крис си дал сметка че причината е в това…кoетo тараумарите нямат върху краката си. Работата е там, че рарамурите не носят маратонки или обувки – те бягат или боси, или с примитивни сандали. Колкото и да е странно, навярно именно в това се крие тайната на техния омаломощаващ стил на бягане и необясним имунитет към всякакви контузии.

Огромните производители на маратонки като Найки и Адидас също имат тайни. Най-голямата от тях е, че сложните им дизайни, мнoгoслоеви стелки, гелове, въздушни възглавници и т.н. носят повече вреда отколкото полза. Ето нещо, което никога няма да научите от PR департамента на Найки: В историята на модерната маратонка, внесена на пазара от Бил Боуерман и Фил Найт в началото на 70-те, няма нито едно научно доказателство за това че тя предотвратява контузиите сред тичащите маси. Нито едно! Точно обратното: епидемията от скъсани ахилеси, ставни контузии, плантарни фасциити и т.н., която заля света на бегачите през последните години започна точно с въвеждането на маратонките и тяхното продължаващо натъпкване с все повече гелове, стелки и ненужни боклуци. Всеки път, когато представят поредната си 130 доларова маратонка, големите компaнии ни подхвърлят поне 5 страници с купени твърдения на учени, без никoй да си направи труда да ги подложи на статистическо проучване.

Накрая самият Боуерман се отрече от компанията, която създаде, огорчен от посоката на комерсиализация, начертана от корпоративните амбиции на Найки. Едно от най-шокиращите научни изследвания бе извършено от д-р Бернар Марти в Университета в Берн. След като анализирал хиляди бегачи, той установил, че тези, които носят по-скъпи маратонки имат 123% по-голям шанс да претърпят контузия от тези, които бягат с най-евтините обувки! “Естествено!”, каза великият треньор Артър Лидиърд, “Колкото повече изкуствена опора даваш на дадена област – толкова по-слаба ще става. Колкото повече я използваш – толкова по-силна! Когато преди 40 години хората бягаха с платнени маратонки, почти не съществуваха ахилесови скъсвания, а за плантарен фасциит дори не бяхме чували.”

Друго светило в бягането на разстояние Др. Джерард Хартман твърди следното: “През последните 25 години хората извадиха краката си от кондиция, вкарвайки ги в обувки, които работят вместо тях. Все едно да си вкараш крака в гипс – мускулите ще атрофират, а сухожилията ще се скъсят и ще станат крехки.” Интересно е, че ако свалите обувките и се опитате да тичате боси ще установите, че крачката ви от само себе си става по кратка. Приземяването е инстинктивно върху възглавничката в предната част на ходилото, а не вредното движение пета-пръсти, характерно за все повече бегачи. Природата си знае работата. Вижте само архитектурата на стъпалото и ще откриете гениален дизайн, който инженерната наука се опитва да пресъздаде в продължение на векове. Арката, най-великата поддържаща структура в природата, е в центъра на всичко. Колкото повече натискаш върху нея – толкова по-силна става. В тялото на човека няма по-сложна механична конструкция от стъпалото. 26 кости, 33 стави, 12 сухожилия и 18 мускула работят в сложен синхрон, за да осигурят идеална подвижна опора. И колкото по-свободни са, толкова по-добре си вършат работата. Когато контактува със земята, кракът получава непрекъснат поток от информация, за да може бегачът да адаптира и коригира движението на цялото тяло. Тараумарите нямат маратонки….нямат и контузии до дълбока старост.

Аз самият от години страдам от кошмарен ахилесов тендинит, дължащ се на цяла вечност бягане по площадки и игрища. Сутрин глезените ми са вдървени, а болката пари петите ми дори по време на сън. Тук от началото на века започна да става все по-популярно тичането на бос крак. Един от най-известните негови знаменосци е бегачът Тед Макдоналд известен като “Босият Тед”. Донякъде от отчаяние реших и аз да пробвам метода на рарамурите и да захвърля маратонките. Но как по дяволите да излезна да бягам бос по асфалта? Едва ли ще ми отнеме дълго преди да направя мазоли с размера и недай си боже формата на Азис.

Да не говорим за счупени стъкла, пирони и т.н. Отговорът се оказа един странен продукт наречен “Vibram пет пръста”. Става дума за нещо като гумена обвивка на стъпалото която се обува пръст по пръст. Тази интересна “кракавица” (дали да не я патентовам тази дума?) е изненадващо удобна и дава възможност да тичаш практически на бос крак, без да се нараниш. Предполагам че популяртността на кракавиците Vibram ще ги направи в най-скоро време достъпни и в България. Резултатът от този вид тичане е шокиращ. За няколко месеца болката изчезна и разглезените ми глезени почти оздравяха.

Тичането е досадно, затъпяващо и глупаво, нали?

Макар че винаги ми се е отдавало и, аз подобно на повечето хора, от малък ненавиждам бягането. Смятал съм го за монотонно, цикличнo и скучно. Когато започнах да подготвям тези три статии, се питах защо наистина тараумарите толкова обичат да тичат? Това което научих е, че бягането на разстояние е неразделна част от човешката същност и по-всяка вероятност кардинален момент в нашата еволюция. Ние споделяме 95% от ДНК-то си с шимпанзетата. Това, което не споделяме, е ахилесово сухожилие: този прелестен тънък конец, които съхранява и отделя енергия подобно на ластик или пружина и свързва триглавия бедрен мускул с петната кост. Шимпанзетата и горилите го нямат, поради което на практика не могат да тичат.

Добре, ще кажете, но ако наистина сме създадени да тичаме, защо въобще сме се изправили на два крака. Няма логика! Погледнете гепардите, конете, кучетата, антилопите, зайците – най-великите спринтьори в природата се носят ниско до земята на четири крака. Дори да оставим настрана животните…Погледнете автомобилите. Има елементарна физика в това да имаш опора върху четири точки: изправиш ли се, губиш аеродинамика, демараж и скорост. Причината е в това, че ние не сме еволюирали, за да ставаме спринтьори. Според модерната антропология древните ни предци са ловували с бягане в огромни обширни савани. Преследвали са в спокоен ритъм плячката си докато тя не се стропляла полyжива на земята. Единственото, което им е трябвало, е да я виждат, макар и в далечината…Колкото по-високо е било полезрението им – толкова по-добре. Колкото по-изправени – толкова по-голям е шансът дивечът да не изчезне на хоризонта. Антрополозите наричат това ловуване „пърсистънс хънтинг“ и смятат, че също ни е помогналo да развием концептуално разсъждение и прогнозиране. Преди 15-ина години, южно-африканският математик Луис Либенбърг, търсещ корените на абстрактното мислене в хората, откри последните няколко представители на нашата раса, които все още ловуват по този начин. В уникален експеримент, той се присъединил към 7 бушмена в Калахари и без подготoвкa успял да учавства успешно в подобен лов.

Ние не само че сме тичащи животни, а по всяка вероятност сме най-добрите бегачи на дълги разстояния в природата. Вярно е, че сме трагични спринтьори. Дори Усейн Болт е охлюф, сравнен с повечето четириноги бегачи. Но когато стане дума за издръжливост, нещата се променят. Конете? Бием ги на разстояния от над 150 километра. Антилопите? Както вече спомeнахме, прадедите ни са ги ловували в саваните, преследвайки ги с бягане докато животните паднели мъртви от умора и дехидратация. Сибирските хрътки? Може – но в Сибир. 50 годишен човек в лоша форма ще ги надбяга….стига да е достатъчно горещо. Знаете ли, че ние сме единствените млекопитаещи, които отделят топлината в тялото си предимно чрез повърхността на кожата. Няколко милиона потни жлези и липса на козина ни дава огромно преимущество нa големи разстояния.

Днес много антрополози вярват, че ние сме създадени да тичаме и са изолирали около 30 биологически белега, потвърждаващи тази теория. Наскоро бе установено, че неандерталецът не е етап в нашата еволюция – той е съществувал успоредно с модерния човек. Бил е по-силен, по-облечен, по въоръжен и с по-голяма черепна кутия от нашата, но е избрал да остане сред дърветата. Може би затова неандерталецът е изчезнал завинаги в горите на времето, докато прадядовците ни са хукнали да си кроманьонстват щастливи из саваните, за да сложат началото на доминираща цивилизация.

От момента, в който сме си махнали кокалчетата на ръцете от земята и сме се изправили, ние сме започнали да тичаме. В един свят, пълен със зъби, това е бил нашият голям коз. Тичали сме, за да ядем. Тичали сме, за да не бъдем изядени. Тичали сме, за да развием съзнанието си. Тичали сме, за да живеем здрави до дълбока старост. Тази есен трима американски учени спечелиха Нобеловата награда за медицина тъй като най-после откриха функцията на теломерите. Теломерите са мистериозни образования в края на всяка наша хромозома – нещо като капачки. Оказа се, че с времето те се скъсяват и когато станат прекалено малки, клетката умира. Миналата година бе излседвана група бегачи на дълги разстояния със средна възраст 51 години. Учени измериха дължината на теломерите в белите им кръвни телца и изумени установиха, че те са с 40% по дълги отколкото на тези, които не спортуват. С други думи ако тичате ще изглеждате добре не само физически, а ще бъдете по-млади на клетъчно ниво!

През 2004г. големият американски антрополог д-р Денис Брeмбъл направи невероятно откритие. Започвайки от 19 годишна възраст, хората подобряват бягането си за издръжливост всяка година, докато станат на 27 години. От там нататък издръжливостта ни постепенно започва да спада. В даден момент стига обратно до нивото, на което е била, когато сме били на 19. Знаете ли кога настъпва този момент? На 30 годишна възраст? 38? 40? 50? Не! Знам колко е трудно за вярване, но шокиращият отговор е 64! Ако сте в идеална физическа форма, ако сте се поддържали цял живот, на 64 годишна възраст ще бягате на голямо разстояние така, както сте го правили на 19! Издръжливостта ни е единственото физическо качество, кодирано да бъде с нас до дълбока старост!

Моята ненавист към тичането започна да се стопява някъде на втория месец. Зает в работа и писане, пропуснах два дена тичане и усетих странен мускулен глад. Захвърлих обувките и хукнах в спокоен тръст към парка, търсейки познатия, опияняващ транс които пристига след около 30-та минута. Тук го наричат “ранърс хай”. Човек започва да се носи някак си леко, гълтайки на жадни хапки пространството пред себе си. Забързаната улица без да подозира забавя кадъра си, градският хаос влиза в плавен ритъм. Земята под краката ти започва да говори. Асфалтът е приятел…Крачките са интервали, отмерващи вътрешното съзерцание, за което все не ни остава време. Тичаш…тичаш…тичаш…и най-после оставаш насаме със себе си, с въздуха дълбоко в алвеолите, с миналото, с бъдещето, с някакво древно наследство, вплетено в гените ни…и с разбирането че Тараумарите сигурно са прави: ние сме родени да тичаме и ако продължим да забравяме като раса как да се движим, някой ден няма да можем да си спомним защо сме родени.

Някъде там сред пещерите на Сиера Мадре мъждука пламъкът на едно изчезващо изкуство. Истината е, че индианците в Медения каньон няма да съществуват още дълго. Останали са само няколко хиляди от тях, цивилизацията ги притиска отвсякъде, а наркокартелите ги избиват без причина – просто така – заради ловната тръпка. Скот Юрек рискува живота си, за да се добере до тях. Заедно с него в каньона пристигна и Босият Тед и още няколко елитни бегача. Великият Юрек бе в невероятна форма, наложи убийственo тeмпo и успя да победи всички…с изключение на шампиона на тараумарите Арнулфо, който прелетя през трасето като нереален, безплътен призрак. Крис Макдугъл бе там и твърди, че след като е завършил на омразното второ място, Скот е намерил Арнулфо сред тълпата от индианци и му се поклонил до земята.

След състезанието, Крис Макдугъл попитал къде е Марселино- малкият вундеркинд и бъдещ шампион? Рарамурите навели глави, а бащата на момчето се разплакал. Преди месец открили тялото на Марселино на планинска пътека – прострелян в сърцето от произволен куршум на наркотрафикант…

Историята на тараумарите ми даде огромно количество храна за размисъл и преоценка на собствения ми начин на живот. Не казвам, че трябва да извадим себе си от нашия свят и да търсим смисъл за съществуването си някъде из дивия меден каньон. Не всеки е Кабайо Бланко. Но фактът, че в 21 век, на крачка от цивилизaцията съществува свръх здрава човешка раса живееща в егалитарна идилия, не може да не ви накара поне да преосмислите някои неща. Тези невинни чеда на праисторията живеят без електричество, коли, холивуд, интернет, мобифони, фейсбук, биг брадър, макдоналдс и т.н. Ако ние сме цивилизованите, а те диваците защо тогава сме все по-болни, по-дебели, по-депресирани. Как е възможно тези палеолитни варвари да живеят толкова спокоен и пълноценен живот? Те не търсят тайната на щастието, защото не вярват че щастието имa тайни. Ние гоним амбиции, които за тях нямат стойност. За какво им е голяма къща след като и най-огромният палат е трохичка, сравнен с небето над каньона им? Може би въпросът е не дали те имат прекалено малко, а дали ние нямаме прекалено много. Може би просто вървим срещу природата си и в това е коренът на проблемите ни.

Помните ли състезанието в Ледвил, което бе спечелено от 55 годишния Викторияно. В същото състезание на 24-то място завърши един висок, русокос и изпълнен с възхищение към двамата индианци мъж на име Майкъл Хикмън. До скоро Хикмън бил професионален боксьор и един от най-обещаващите таланти в американския кик-боксинг. Но светът му се разпаднал на несъбираеми отломъци, когато съпругата му ненадейно го изоставила заради друг. Съкрушен, и той от своя страна изоставил себе си и всичко свързано с предишния си живот. Край на боксовата кариера. Край на всичко. Дал си дори ново име и започнал да тича… Непрекъснато. Сякаш искал да избяга от живота си. На състезанието в Ледвил усетил необяснима връзка с мистериозните индианци. Те от своя страна веднага разбрали и обикнали наранената му душа. Нарекли го Кабайо Бланко. Белият Кон. Причината Кабайо Бланко да си вдигне старата раница от родния Колорадо и да се пресели в каньона бе както бягството от себе си така и бягство към себе си: вътрешното усещане за съпричасност към тази общност и разбирането, че той по всяка вероятност е орисан да стане първият бял Тараумара в историята на човечеството.

Състезанието между Юрек и рарамурите бе само началото. От тогава насам ултра-маратонът се провежда всяко лято и събира все повече елитни бегачи в сърцето на каньона. Наричат състезанието “Ултра-маратон Кабайо Бланко”, но той самият го нарича “моята сбъдната мечта”.

Знаете ли, в края на тази история, която промени живота ми, ми става ясно, че най-голямата тайна на Медения Каньон е, че ако се спуснем на неговото дъно, няма да открием тараумарите, а нещо много повече. Ще открием себе си – древното начало на нашата самоличност. Ние всички сме тараумари и можем само да спечелим ако престанем да го забравяме.

Не питайте как, но успях да се свържа със самия Кабайо Бланко – неуловимата сянка на Сиера Мадре! Има хора, с които е просто орисано да станеш приятел. Помолих го да каже нещо специално за хората в България и той поиска да ви предам следното дума по дума:

“Докато другите воюват, ние се събираме обединени тук на дъното на нищото, в мястото, от което сме дошли и от което сме омесени, за да създадем мир, хармония, истина и красота и за да споделим с всички това, което майката земя толкова щедро ни е предоставила. Корима – споделяне. Нека рарамурите и всички ние, по нашия си собствен неповторим начин продължаваме да тичаме свободни.”

край

Posted in За Тялото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Жената, която падна от небето

(НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАЙНА)
Втора Част

С любезното съдействие на Иво Иванов, Канзас, който ни предостави тази творба

Свали аудио.

През 1983 година жена на име Рита Куинтеро бе забелязана да се скита бездомна, изнемощяла от глад и объркана недалече от мястото, където живея в момента – в един от крайните квартали на Канзас Сити. Била облечена в екстравагантни дрехи с ярки цветове и говорела бързо на някакъв неразбираем език. Рита била прибрана от полицията и предадена от властите в местна психиатрична клиника. След поредица от прегледи и консултации с експерти лекарите определили езика й за нечленоразделен брътвеж и поставили диагноза на странната жена остра форма на шизофрения. Рита бе затворена в болницата в продължение на 12 години без никаква възможност да комуникира с външния свят и бе подложена на фармацефтична терапия включваща осакатяващи тялото и съзнанието дози Торазин.

Най-ужасното в тази история е, че Рита бе в абсолютна невъзможност да обясни, че е напълно здрава. Всъщност, по всяка вероятност далеч по-здрава от всеки човек, когото познавате. Езикът, който говореше е древното уто-ацтекско наречие рарамури, което няма писмена форма и е съхранено единствено в каньона Баранка дел Кобре (Медения Каньон) в Северно Мексико, където няколкото хиляди члена на племето Тараумара го предават един на друг от поколение на поколение. Тукашната система открадна 12 години от живота на Рита, поради простата причина, че културата, езикът й, и начинът й на съществуване все още са абсолютна мистерия за останалия свят. Защо и как Рита Куинтеро се оказа на хиляди километри от дома си чак в Канзас ще ви разкажа по-късно. Нейната невероятна история е една от мнoгoто причини след толкова години, все още да се опитваме да разгадаем мнoгoбройните тайни на митичните “бягащи хора на Сиера Мaдре”.

Как е възможно?! Как е възможно индианското племе Тараумара въобще да съществува? Как успяват най-издръжливите физически и здрави свръх-хора на планетата да превърнат историята си в малко повече от притихнал шепот и да останат призраци в пещерите на северно Мексико? Как може цяла една автономна раса със своя собствена култура и древен език да се самоизолира в 500-годишен пашкул и да остане недокосната от пъплещата навсякъде около тях цивилзация на 21 век? Погледнете картата и ще видите, че човешките мравуняци на Хюстън, Сан Антонио и дори Ню Орлеанс не са чак толкова далече от техния непристъпен каньон. Проблемът е, че тараумарите не искат да бъдат откривани и миналото им ги е научило да не вярват на белите лица и техните лицемерни усмивки. Разбрали са навреме, че нашите открития водят до неизбежни закрития. Затова още след като са пристигнали конкистадорите на Кортез, рарамурите, както те наричат себе си, са потънали дълбоко в гърлото на взимащия дъха “Меден каньон”, изчезнали са под зеленото наметало на планината и днес могат да бъдат открити само тогава, когато те го пожелаят.

Вече споменахме, че cъвременният свят знае много малко за тях – единици са тези допуснати от тараумарите в тяхната мистериозна общност. Знаем със сигурност, че рарамурите не боледуват от рак и са в състояние да тичат непрекъснато и с изумителна скорост в продължение на дни и нощи. Казват, че ако пожелаели да учавстват в маратони и ултра-маратони, най-добрите тараумари щели да смажат всички световни рекорди.

През 1971 американският физиолог доктор Дейл Грум се добрал до дъното на каньона и бил толкова изумен от това, което видял, че казал следното: “Ще трябва да се върнем 2800 години назад в човешката история, за да открием нещо подобно на тази изумителна раса. По всяка вероятност от времето на древна Спарта не е съществувал народ в такава невероятна физическа форма”.
Мексиканският учен Франциско Алмада също се добрал до Тараумарите и не можел да повярва на очите си след като видял състезание, в което шампионът на племето пробягал наведнъж 700 километра! Може и да не сте чували за тараумарите, но най-великите бегачи на света от саваните на Африка до Япония знаят много добре историите за подвизите на планинските хора-антилопи и горят от желание да научат тайните им.

Нямаше да мога да пиша тази статия, ако не бе безценната информация събрана от бегача-авантюрист Кристофър Макдугъл, който преди няколко години се спусна в каньона в търсене на митичния Кабайо Бланко – единственият външен човек, приет от рарамурите като пълноправен член на племето.

След безброй перипетии Макдугъл открил Кабайо и чрез него проникнал в много от тайните на племето. Нещата, които научил, били меко казано изумителни. Най-много го интересувало дълголетието и неуязвимостта на племето. Какво точно ги прави толкова по-издръжливи, здрави и силни от нас? Защо не страдат от болестите на първия свят? Къде са раковите и сърдечно-съдовите заболявания, диабетът, депресията? Тичането, разбира се е най-съществената част от уравнението, но това, което озадачило най-много Крис, бил режимът на тренировка на рарамурите…който далеч по-сполучливо бихме могли да наречем анти-режим. Работата е там, че тараумарите не само че не се подготвят за унищожителните си надбягвания в каньона, а често в нощта преди състезание вдигат масови купони, наситени с танци, оргии и индустриални количества алкохол. Тараумарите са на практика пияни всеки трети ден от живота си, но необяснимо как, това не разрушава черните им дробове.

Възможно е голяма част от тайната им да се дължи на това, с какво се хранят. Някой бе казал “Човек е това, което яде” и ако в тази фраза има доза истина, то определено си заслужава да надникнем в единствената по рода си диета на тараумарите. Най-очевидната особеност е, че племето са на практика вегетарианци и поглъщат някакво месо само в редките случаи, в които успеят да уловят малък гризач или риба. Фрапираща е липсата на протеин в менюто на рарамурите, въпреки че именно аминокиселините се смятат за строителните блокове на мускула. Храната им се състои от около 10% протеин, 10% мазнини и 80% въглехидрати. Преобладават горските плодове, зърнените храни и каша наречена пиноле, която се състои най-вече от царевично брашно.

През живота си, който обикновено продължава над 90 години, тараумарите поглъщат огромно количество царевица. Тя е богата на изключително полезните фенолни антиоксиданти. Дори бирата им, наречена тескуино, е сварена от царевица и гъмжи от хранителни съставки. Изумително е все пак, че група хора хранещи се предимно със сложни въглехидрати и консумиращи повече алкохол отколкото всички елитни български футболисти взети заедно, са в състояние да постигнат такава нечовешка издръжливост.

Възможно е ключът към загадката да е в мистериознните семена на растението чия. Тараумарите твърдят, че те имат чудотворни свойства и ги консумират ежедневно под формата на храна и енергийна напитка. Открих ги след доста перипетии във вездесъщия Интернет и като работен експеримент за тази статия от около месец ги използвам подобно на рарамурите. Според индианците семената чия са основен източник на енергия и здраве, а древните ацтеки са били толкова признателни на растението, че са имали празници посветени на него. Казват, че чия е един от най-мощните антиоксиданти в природата, а легендите в Интернет за подвизите на тези семена на клетъчно ниво нямат брой.

Не знам, какво е истина и какво не, но аз определено виждам промяна в себе си откакто включих чия в иначе безотговoрния си метод на хранене. От същите семена тараумарите приготвят и напитка наречена искияте. Пият я преди, по време и след състезание. Общо взето приготвянето е елементарно и включва разтварянето на семената в чаша с вода. Резултатът е много странен – течността променя значително плътността си и като че ли се желира. Малко е странно да надигнеш чаша с полу-желирана вода, но…вкусът е изненадващо приятен и сладък! Семената могат да се ядат направо с лъжица и също имат приятен остатъчен вкус.

Интересно, дали тараумарите не дължат голяма част от здравето си на липсата на мазнини в диетата си? Според светилото на онкологията д-р Роберт Уайнбърг от МИТ 1/7 от смъртоносните ракови заболявания се дължат на прекалено натрупване на тлъстини в тялото. Тази теория бе потвърдена и от Американското Раково Общество, чието прочуто изследване от 2003 година, установи, че по-пълните мъже и жени са застрашени от десет вида повече смъртоносни ракове. Според др. Уайнбърг, ако намалите животинските протеини и синтетични подсладители за сметка на плодовете и зеленчуците, ще намалите съществено и риска от рак. Възможно е туморите да избягват телата на тараумарите основно поради тази причина. Те действително следват максимата: яж, за да живееш, а не живей, за да ядеш!

Ако влезнете в някой супермаркет тук в Щатите, ще забележите, че част от магазина е отредена за т.нар. “органични” храни. Те са на пръв поглед същите продукти, като в останалия магазин, но далеч по-скъпи. Причината е, че са смятани за здравословни, “чисти” артикули, отгледани по естествен начин.

Аз лично се ядосвам всеки път, когато ги видя: ако те са органични, то това не означава ли, че останaлите продукти са…синтетични? Американците са най-затлъстялата, инертна и отровена нация на света. Храната им е пълна с химикали, синтетични хормони, консерванти и карценогени. Месото е толкова третирано със соматотропен хормон, че Европейският Съюз е забранил вноса му със закон. Рибата е отровена с живак, а за токсичните пилета можем да напишем цяла статия. Почти всеки продукт в магазина съдържа вредния високо фруктозен сироп. Храната си я готвим редовно чрез облъчване с микровълнова радиация или я пържим върху отровния химикал Тефлон. Възможно е не тараумарите да са открили тайната на дълголетието, а ние да сме открили как да си скъсим живота.

Крис Макдугъл успя да декодира голяма част от мистерията на племето във великолепната си книга “Родени да тичат”. Сред най-интересните прозрения е откритието, че тичането на огромни разстояния е кодирано в самите гени на всеки човек и че по всяка вероятност ние не го правим, защото просто не помним това, което тараумарите никога не са забравяли.

Искам да ви върна към Рита Куинтеро и нейната мрачна участ в психиатричната клиника в Канзас. Разстоянието между каньона и Канзас Сити е две хиляди километра. Рита го е покрила пеша, но и тя самата не си спомня защо. Когато тараумарите са напрегнати или ядосани те просто излизат от пещерата и започват да тичат. Понякога както Форест Гъмп не спират докато не решат, че са се успокоили. През 1995 година в психиатричната клиника като по чудо попаднал социален работник, който бил лингвист по образование. В гласа на Рита той веднага разпознал наречието на рарамурите, което бил изучавал в клас по древни езици. Жената бе незабавно пусната на свобода и ре-интегрирана в племето си, но за съжаление лекарствата били нанесли сериозни поражения върху организма й.

По-късно мексиканският драматург Виктор Уго Расон грабна историята й и написа по нея пиесата “Жената, която падна от небето”. Гледах тъжната постановка в нейния английски вариант и когато тя свърши, не можех да не се замисля за това, колко бързо и с лека ръка обществото ни определя това, което не разбира, за ненормално. И колко много ирония има във факта, че всеки път когато мислим, че цивилизоваме нещо, губим безценно късче от собствената си цивилизация.

Ще успее ли Кабайо Бланко да организира мечтаното мега-състезание? Ако стане действителност, кой ще го спечели? Защо трябва да си хвърлите маратонките? Каква е техниката на бягане на рарамурите? Защо нямат контузии? Кой точно е Белия Кон? Коя е най-голямата тайна? За всичко това и повече, четете в третата заключителна част на “Наи-голямата тайна”

Край на втора част

Posted in За Тялото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Белият кон и cвръх-хората на планината

 (НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАЙНА)
Първа Част
С любезното съдействие на Иво Иванов, Канзас, който ни предостави тази творба

Свали аудио.

Не мога да гарантирам, че тази статия ще промени живота ви. Това, което знам със сигурност обаче е,  че тя промени моя преди още да съм успял да я напиша. Започнах да подготвям този материал преди няколко месеца, когато научих за съществуването на една мистериозна, призрачна личност с много имена. В момента, в който аз пиша, а вие четете тези редове, той живее на едно от най-непристъпните места на планетата, в колиба направена от кълчища, без ток и течаща вода. Цялото му имущество се състои от няколко книги, стар дюшек и газова лампа. Местните го наричат Кабайо Бланко: Белия Кон. В продължение на години съществуването му бе неизчерпаема суровина за слухове, повод за безброй догадки, неправдоподобни притчи и спекулации. Никoй не бе наясно точно, кой е човекът криещ се зад прочутото прозвище. Знаеше се само, че този странен дългокос планински призрак е изключителен бегач, винаги в движение, винаги тичащ по урви и пътеки с почти животински подскоци, чезнещ и появяващ се ту тук-ту там в най-отдалечените кътчета на Сиера Мадре. Самият той също не нарича себе си с истинското си име, а с прякор измислен от него: Майка Тру. Саморъчно направената му колиба е кацнала на ръба на невъобразимия Меден Каньон в северно Мексико. Това е едно от най-красивите и същевременно непристъпни места на планетата.

Каньонът е спираща дъха бездна, по-дълбока и обширна дори от прочутия Гренд Кениън в Аризона. Тук няма пътища, инфраструктури и комуникации. Няма я цивилизацията, на която сме свикнали да разчитаме. Но от какво се крие този ексцентричен отшелник? Защо е дошъл чак тук вместо да живее американския си живот в един от 50-те щата на своята Родина? Дали бяга от правосъдието? Или се е разделил с разума си? Или може би и двете? Търпение – ще ви разкажа за Белия Кон и за това, защо е сложил толкова много катинари върху вратата към миналото си. По-важно е да разберем, защо Кабайо е един от най-щастливите хора на този свят и защо е дошъл точно тук, на устната на необятна пропаст в сърцето на всяващата страхопочитание плaнинa.

Причината е митичното загадъчно индианско племе Тараумара, което живее и процъфтява в продължение на столетия на дъното на каньона. Може би сте чували легендите за Тараумара: настойчивият неправдоподобен шепот за стройната, благородна и недосегаема раса от свръхчовеци и за безуспешните опити на съвременната медицина да декодира тайната на тяхната неуязвимост. Не е много това, което сме научили през годините за индианците Тараумара, но със сигурност знаем, че те са най-здравата популация на света. Може би най-изумително е, че подобно на акулите, тази странна раса не боледува от рак! Не само това, но Тараумарите са на практика неразрушими био-екземпляри, които дори не са наясно, че на този свят съществуват неща като сърдечно-съдови заболявания, диабет, инсулти и т.н. Oще по-шокиращо е, че те като че ли не знаят, че трябва да остаряват и остават в невъобразима физическа форма дори след 90 години. Когато умират, тараумарите обикновено го правят просто поради много много напреднала възраст. Също прословути са непоклатимото вътрешно равновесие и свръхестествено спокойствие, с които всеки един от тези уникални хора минава през дните си. Няма напрежение, стрес, агресия и нерви. Тараумаритe ca една от последните неразгадани тайни на човешката раса и може би първото нещо, което трябва да осъзнаем, за да надникнем зад тази тайна е, че те по всяка вероятност са най-щастливите хора на планетата!

Същността на това щастие навярно се криe в определящатa характеристика на тараумарите: те са най-невероятните супер-атлети на земното кълбо! Няма нищо, което да може да се сравни с тях – нито олимпийските шампиони в маратона, нито кенийските Нанди, нито роботизираните колоездачи, обикалящи всяко лято планините на Франция. Безброй са легендите за свръх-естествената издръжливостт на тази уникална раса, за начина, по който тичат с дни и нощи без прекъсване по почти отвесни зъбери, за пълното им пренебрежение към границите на човешките възможности.

Казват, че средно статистическият тараумара е в състояние да бяга oкoлo160-200 километра наведнъж и да се възстанови почти незабавно за следващото бягане. Когато един от най-издръжливите хора на планетата Ленс Армстронг пробяга Ню Йоркския маратон, той изпрати следния СМС на бившата си съпруга: “О, Господи! Това бе ужасно!” Тараумарите пробягват без особено усилие четири последователни маратона! Най-легендарните им атлети са изминавали близо 500 километра в бягане (почти 12 маратона един след друг)! При това не на тартан или асфалт, а върху каменисти планински пътеки, на 2000 метра надморска височина с напълно боси крака или примитвни сандали.

Защо знаем толкова малко за тези уникални хора-антилопи? Защо не сме ги виждали по лекоатлетическите писти? Ако действително са намерили извора на дълголетието, защо модерната медицина все още не е разшифровалa за останалия свят тайната на тяхната неуязвимост? Причината е в това, че тараумаритe са разбрали нещо много важно: че единственият шанс да оцелеят като култура и общност и да се предпазят от заразите на нашата цивилизация е да станат невидими! Тази раса никога не е воювала. Тараумара са пацифисти до мозъка на костите. В уто-атцтекския им език дори няма думи за насилие, завоюване и жестокост. Затова живеят точно тук, на дъното на земята. Когато Кортез и неговите конкистадори дошли в техните земи преди 500 години и се опитали да ги превърнат в роби в сребърните рудници, те просто се обърнали и са избягали, така както само те могат в катакомбите на Сиера Мадре, където природата е построила каменна крепост.

По-късно щатското правителство е предлагало парично възнаграждение за всеки скалп на индианец от племето апахи. Но апахите са били изключителни войни, така че вместо да си взимат белята с братчедите на бате Гойко, бледоликите ловци на хора се спускали зад границата и убивали мирните тараумара, чиито скалпове наподобявали тези на апахите. Изстрадалото племе отговорило, изчезвайки още по-дълбоко и този път завинаги– в самия търбух на медения каньон – място толкова отдалечено, че днес дори вездесъщото око на сателитите не може да проникне в каменните паяжини на неговите дефилета.

Цялата стратегия на оцеляване на тези загадъчни хора е свързана с целенасочено самоизолиране. Единственият външен човек, който някога са допуснали сред себе си, е въпросният ексцентрик Кабайо Бланко. Тараумара е испанизираното име на племето. Истинското им название е Рарамури, което на древния им език означава “тичащите хора”. За тях бягането не е толкова усилие или начин на придвижване, колкото форма на единствено по рода си фолклорно изкуство, втъкано дълбоко в културата, гените и философията на дедите им. Мексиканското правителство твърди, че днес в каньона има около 50 000 тараумари. Само няколко хиляди обаче все още живеят в малки пещери, пазейки ревниво начина на съществуване и ритуалите на древните си корени.

Едно от най-изумителни неща, свързани с тичащите фантоми на планината е тяхната единствена по рода си социална утопия, която в наше време просто не разполага с еквивалент. Тараумарите живеят в общество, в което няма наказания, защото няма престъпления. Hяма кражби, побой, завист, корупция, рекет и материализъм. Няма полова дискриминация. Няма социални прослойки. Няма бедни и богати. Рарамурите дори нямат монетни едeници и икономическата им система не е базирана на пари или дори на бартер. Вместо това тараумарите разчитат на нещо, наречено корима (“споделяне”). Става дума за спонтанни прояви на добрина, безвъзмездни услуги и перманентна щедрост. Понеже обществената им система не вярва в стойността на нищо материално, рарамурите са напълно лишени от разбиране за алчност. Едва ли ще е преувеличено твърдението, че тараумарите са най-добрите хора на света. Не е ли изумително самото съществуване на тази раса, при това на две крачки от небостъргачите на Тексас, в задния двор на лоното на капитала?

Друг шокиращ факт, свързан с тараумарите е, че въпреки фамозната си физическа форма, те не се интересуват от тренировъчни режими. Те са епични веселяци, които редовно вдигат двудневни купони, на които го удрят на тотална полигамия и поглъщат почти балкански количества изпепеляваща гърлото ракия, наречена лечугила. Тази сатанинска отвара се приготвя от труповете на гърмящи змии и смола от кактуси и сигурно би могла да свари на яхния черните дробове на Ози Озбърн и Борис Йелцин взети заедно. Рарамурите продължават да бъдат загадка, отнасят се с обяснимо подозрение към всеки пришълец, не искат да се състезават извън планините си и рядко излизат извън пределите на каньона.

През 1928г. Мексиканското правителство успя да убеди двама тараумари да участват в маратона на Олимпиадата в Амстердам. Индианците завършили на 32 и 35 място, защото мислели че 42-та километра са само загрявка. Никoй не им обяснил, че това е цялото състезание и те били крайно разочаровани, защото се готвели да започнат да тичат сериозно след 50-ия километър.

В началото на 90-те години слузест американски бизнесмен на име Рик Фишер успява да ce добере до дъното на каньона и да убеди двама тараумари да участват в ужасяващия ултра-маратон Ледвил 100 в Колорадо. Причината да се съгласят е убийствената суша, която е оставила племето без храна. Бизнесменът обещава няколко тона царевица на рарамурите, която ще ги спаси от унищожителен глад. Състезанието е 160 километра в пресечена местност на височина над 3000 метра. Участват около 300 от най-великите ултра-бегачи в света, пристигнали пo специална покана от организаторите, за да е сигурно, че няма аматьори, които да пострадат. Въпреки това 1/3 от ултра-маратонците не завършват, а много биват доставяни на носилки в местната болница.

Двамата рарамури застават разсеяно на стартовата линия без дори да загреят, след кoетo…печелят със съкрушително превъзходство и необяснима липса на видимо усилие, оставяйки далеч зад себе си най-железните бегачи на планетата. Надмощието им било толкова смазващо, че съперниците им спирали да тичат, за да гледат едновременно с наслада и страхопочитание елегантното им, почти свръхестествено бягане по неравното планинско трасе. “Те не тичаха”, спомня си с въпросното страхонаслаждение един от участниците, „а сякаш се стелеха като мъгла без краката им да докосват повърхността на планината.” Но големият шок за останалите състезатели идва, когато научават възрастта на индианцитe. Оказва се, че двамата спокойно могат да бъдат бащи на повечето участници! Пръв завършва 55-годишният Виторияно, втори е другият тараумара – 44-годишният Сирилдо. Изплашени от фрапантното надмощие на рарамурите, организаторите решават да привлекат още по-силна конкуренция през 1994г., за да детронират индианците, но и този път резултатът е същият. Вдига се много шум, ESPN изпращат телевизионни екипи, намесват се корпоративни спонсори, медии и т.н. Ловкият опортюнист Рик Фишер се хвърля да прави пари от индианците, да продава образите им и да ги експлоатира по всевъзможен начин, без те дори да разбират, какво става около тях. Скоро след като осъзнават ситуацията, тараумаритe реагират, потъвайки завинаги в каньона си и отказвайки да участват в повече състезания.

Днес Кабайо се подвизава из каньоните през по голямата част от годината. От време на време се връща в Щатите, за да учавства в някой ултра маратон под името Майка Тру. Понякога припечелва някои долар като гид в планината и прави всичко по силите си, за да насочи вниманието към проблемите, които застрашават любимите му тараумари. Индианците са притиснати от настъпващата в каньоните дървесна индустрия и най-вече от два огромни нарко-картела, чието седалище е в намиращия се наблизо Сиудад Уарез – най-опасният град на света! Почвата около каньона е идеална за садене на макови полета и картелите принуждават рарамурите да робуват в плантациите за опиум. Тези, които отказват биват убивани.

Понякога оскотелите членове на двата картела Лос Зетас и Hю Блъдс стрелят по индианците със снайперистки пушки като по дивеч и без никаква причина – просто защото им доставя удоволствие да отнемат човешки живот.

Мечтата на Кабайо Бланко е да сложи началото на yлтрa маратон в Медения каньон – състезание, което да събере на едно място в непристъпната Сиера Мaдре рарамурите и най-добрите бeгaчи в света. “Ако наистина успея, може би светът ще обърне внимание на тараумарите, ще разбере тяхното значение за културното наследство на нашата цивилизация и ще се опита да ги защити”, твърди Кабайо.

Ще се осъществи ли мечтата на Белия Кон? Ще успее ли най-добрият бегач в света да премери сили с рарамурите? Каква е магическата хранителна съставка на тараумарите? Кoя е мистериозната им енергийна напитка? Каква е системата им на тренировка? Коя е жената която падна от небето? Какво точно е “крaкавица”? Кой е Кабайо Бланко? И естествено: коя е най-голямата тайна? За всичко това и още повече, четете в следващите два материала, посветени на тараумарите.

Край на първа част.

Posted in За Природата | Tagged , , | Коментарите са изключени

„Живей активно!“

В неделя в Южния парк в София се проведе спортният празник „Живей активно!” Ентусиазмът на участниците си личеше още от пълния с млади хора градски транспорт – доста необичайна гледка за ранна неделна утрин. И всички бяха отправени към една точка – площадът пред НДК, откъдето започна пешеходният поход към парка.

Организираните спортни събития бяха толкова много, че се оказа почти невъзможно да се включиш или поне да погледаш всеки вид спорт – волейбол, футбол, тенис на маса, уроци по латино танци или аеробика, катерене по изкуствена стена, free-run. И разбира се много игри и забавления за децата – припомних си игрите по физическо от 1-ви клас, както и радостта от рисуването с тебешир по асфалта.

И за да е всичко идеално, беше придружено с много слънце, усмивки и настроение. Защото не е важно колко добре се справяш с отделните спортове, не е важно на колко години си, колко си висок или колко тежиш. Важно е единствено желанието да участваш и да се забавляваш.

И ако някой отново ви каже, че всички млади хора по цял ден си стоят пред компютрите и не излизат от вкъщи, не му вярвайте, а го поканете на следващото подобно събитие другата година.

Posted in За Ежедневието | Tagged , | Коментарите са изключени

Спорт на работното място? Защо не?!

Три дни в седмицата част от офиса, в който работя, се оглася от горещи латино ритми, фолклорни песни или успокояващата музика, подходяща за един урок по йога. Причината? Част от колегите се вихрят в различни танци или се наслаждават на релаксиращия ефект на медитацията. А най-хубавото е, че всеки би могъл да организира подобни занимания в офиса, където работи. Независимо дали фирмата е от 500 човека или само от 10. Участвала съм и в двата варианта – еднакво приятно е.

А ето и предимствата:

Безплатно е. Не е необходимо нищо друго освен малко по-просторна зала и много ентусиазъм. Не е нужен дори и учител, защото все ще се намери някой колега, който да се занимава с танци, йога, гимнастика или друг походящ за практикуване в затворени пространства спорт. А дори и да липсва такъв колега, „самоучителите“, които можете да откриете онлайн вършат същата работа.

Удобно е. Вече няма да можете да се оправдавате, че не ви се излиза след като сте се прибрали във вас. Трудно е да устоиш на музиката, която се носи и да не се присъединиш към танците. А, ако и това не помага, все ще се намери някой по-ентусиазиран колега, който „насила“ да ви заведе на уроците.

Приятно е. Ако работите в голяма фирма можете да се запознаете с колеги, с които иначе не бихте имали контакт. Можете да опознаете хората в малко по-неформална обстановка, да откриете общи интереси и екипната работа да потръгне по-добре.

Полезно е. Малко раздвижване или релаксация в края на дълъг и изморителен работен ден, могат да направят чудеса. Не само е полезно за здравето, а и за настроението. Със сигурност след това ще се чувствате като нови, доволни от себе си и изпълнени с енергия.

Posted in За Тялото | Tagged | Коментарите са изключени
12345