Tag Archives: справедливост

12

RLA 2014: Едуард Сноудън

Статия: Едуард Сноудън (САЩ) на Награда за цялостен житейски принос

превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Съвместна почетна награда с Алън Ръсбриджър

„… за куража и уменията му в разкриването на безпрецедентните мащаби на държавното следене, нарушаващо демократичните процеси и конституционни права.”

Едуард Сноудън е американски технолог и бивш служител на ЦРУ и Националната агенция за сигурност. Когато открива класифицирани доказателства, че американското правителство, въпреки публичните си изказвания, тайно ръководи глобална система за наблюдение в нарушение на човешките права и международното право, той разкрива истината на пресата, за което в САЩ срещу него е повдигнато обвинение. Неговите действия предизвикват световен дебат за личните данни и следенето. Те водят и до исторически съдебни решения и промени в политиките и технологиите. По думите на лауреата на наградата за цялостен житейски принос, Даниел Елсберг, „Сноудън е направил повече за спазването на първата и четвъртата поправка в конституцията от всеки друг, когото познавам”.

Кариера

Едуард Сноудън е роден на 21.06.1983г. и е се записва в американската армия през 2004та като доброволец в специалните сили. Няколко месеца след началото на обучението той напуска армията, поради травма. През 2005г. започва да работи за ЦРУ като компютърен инженер и през 2007г. е преместен в щаба на ЦРУ в Женева, където е обезпокоен от незаконните практики на агенцията. След като напуска ЦРУ той работи за Националната агенция за сигурност, Dell и накрая за подизпълнител – Бууз Алън Хамилтън.

Когато притесненията му относно това, че масовото наблюдение на хора нарушава техните права и ако не бъде контролирано, би се превърнало в заплаха за демокрацията, нарастват, той се опитва да повдигне въпроса в рамките на системата, но без резултат. Затова, поемайки огромен риск, по време на работата си в разузнавателната агенция той събира калсифицирани доказателства, разкриващи незаконните действия на американското и други правителства.

Разкрития

През май 2013та, месеци след като се свързва с американски журналисти в Гардиън и Вашингтон поуст, Сноудън се среща с Глен Грийнуалд от Гардиън, Едуан МакАскил и режисьора Лаура Поатрас в Хонконг. Няколко деца по-късно излизат първите статии въз основа на разкритите от него документи. Сноудън решава да разкрие самоличността си, като обяснява своята мотивация и важността на тези документи за обществеността.

Сноудън внимателно оценява документите, за да е сигурен, че разкриването им ще бъде в името на обществения интерес и няма ненужно да разобличи законни операции. Глен Грийнуалд заявява, че „повече от очевидно е, че той е прочел и внимателно обработил всеки документ, който ни даде, чре зизключително сложна електронна система за каталогизиране на файлове.”

Публикациите, въз основа на разкритите документи, показват, че Националната агенция за сигурност и GCHQ са работили в тясно сътрудничество с доставчици на интернет и телефонни компании за събирането на огромно количество информация за обикновени хора. Тези данни показват мащаба на наблюденията, провеждани от Националната агенция за сигурност, която е събрала стотици милиони адреси, милиарди записи за местоположението на мобилни телефони и трилиони записи на телефонни разговори, повечето от които на съвсем обикновени хора, срещу които няма никакви подозрения за това, че са нарушавали закона. Разкритията показват, че американското правителство провежда много по-мащабни наблюдения, отколкото твърди и че директорът на разузнаването Джеймс Клапър, който е дал клетвени показания пред Конгреса, че Националната агенция за сигурност не събира умишлено данни за комуникациите между милиони американски граждани, съзнателно е излъгал, което според американските закони е тежко престъпление.

Правни последствия

За разкриването на секретни данни Американското министерство на правосъдието обвинява Сноудън в два случая на нарушение на закона за шпионажа и кражба на държавна собственост, наказауеми с до 30 години затвор. Когато Сноудън заявява намерението си да помоли световата общественост за справедливост и напуска ХОнконг в търсене на политическо убежище, Държавния департамент на САЩ анулира паспорта му и той се озовава в капан на летище в Русия, неспособен да отпътува за друга държава или да напусне летището. Той подава молба за убежище до 12 европейски държави, но те не му дават отговор, твърдейки, че предоставянето на убежище би развалило дипломатическите им отношения с американското правителство.

Сноудън изявява желание да потърси постоянно убежище в Латинска Америка, където няколко държави му предлагат такова, но САЩ се опитват да осуетят пътуването му. На 1.07.2013г. Франция, Италия и Испания в нарушение на междуанродните закони затварят въздушното си пространство за дипломатически самолет на президента на Боливия Ево Моралес, твърдейки, че Сноудън е на борда и принуждавайки самолета да кацне аварийно. Когато е установено, че Сноудън не е сред пътниците, на самолета е позволено да продължи полета си. Франция и Испания публично се извиняват за случая. Сноудън непреклонно твърди, че не е предавал информация на правителствата на Русия и Китай и че след като е предал документите на Гардиън и други журналисти е унищожил своите копия, за да не попаднат те в неподходящи ръце. Той отхвърля обвиненията, че е нарушил декларацията за поверителност, която е подписал като служител, посочвайки, че всички служители на разузнаването полагат клетва да защитава конституцията на САЩ и че след като е станал свидетел на „мащабно” нарушение, е бил длъжен да остане лоялен към страната си, а не към агенцията.

На 1.01.2014 редакторският съвет на Ню Йорк Таимс отправя искане Американското првителство да свали обвиненията към Сноудън или поне да му гарантира „значително по-малка присъда”, защото макар да е нарушил закона, той „е направил огромна услуга” на страната, като е разкрил нарушенията на Агенцията за национална сигурност. „Когато някой разкрие, че правителствени служители редовно и умишлено са нарушавали закона, пишат те, този човек не трябва да бъде заплашен с доживотен затвор от същото това правителство.”

Лауреатът на Наградата за цялостен житейски принос Даниел Елсбърг казва, че Сноудън „е разкрил тези разтърсващи факти, излагайки се на огромен риск”. Елсбърг не е съгласен с твърдението, че Сноудън трябва да се върне в САЩ и да се изправи пред съда: „Челси Манинг не успя да даде нито едно интервю след ареста си. Когато Хилари Клинтън и Джон Кери твърдят, че Сноудън трябва да се върне в Америка и да се изправи пред американския народ, това е абсурдно. Още от самото начало биха го вкарали в изолирана килия и журналистите никога не биха получили достъп до него. (…) Той няма да има шанс да пледира пред съда. Няма да има шанс да каже на журито защо е действал по такъв начин. (…) Няма абсолютно никакъв шанс Сноудън да получи справедлив съдебен процес.”

Влияние

Разкритията на Сноудън предизвикват международна преоценка на значението на личните данни и границите на човешките права. През декември 2013г. американският държавен съдия Ричард Дж. Леон отсъжда, че масовото събиране на метаданни за телефонни разговори вероятно е нарушение на конституцията на САЩ. „Със сигурност тази програма нарушава „правото на лично пространство”, което основателите са вложили в Четвъртата поправка”, казва той. През април 2014г. Съдът на ЕС обявява директивата за сухранение на данни от 2006г за невалидна, защото тя води до сериозно нарушение на правото на лично пространство и защита на личните данни, гарантирано от Хартата на човеките права на ЕС.

В много страни са изготвени проектозакони, които да ограничат масовите наблюдения, потребителите са по-наясно с рисковете, а телефонните компании въвеждат нови технологии и процедури, целящи да защитят личните данни на потребителите. Дори и американският президент признава, че дискусиите, породени от разкритията на Сноудън „са ни направили по-силни”.

Признания

Сноудън е ректор на Университета в Глазгоу и член на борда на директорите на Фондацията за свобода на медиите. Той е избран за човек на годината за 2013 от Гардиън, а Foreign Policy го поставя начало на списъка си със световни мислители за същата година. Сноудън заема второ място в класацията на Таймс за личност на годината за 2013та, след папа Франциск. Той печели гермаската “Whistleblower Prize” и Наградата Сам Адамс. През 2013та той произнася „Алтернативна реч за Коледа”, която се провежда по същото време, когато кралицата на Великобритания произнася своята реч.

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Алън Ръсбриджър – за отговорната журналистика

Статия: Алън Ръсбриджър (Великобритания) на Награда за цялостен житейски принос

Съвместна почетна награда с Едуард Сноудън

„… за изграждането на световна медийна организация, посветена на отговорната журналистика в името на обществения интерес, която не се поддава на трудностите в изобличаването на порочните корпоративни и политически практики.”

Алън Чарлс Ръсбриджър е британски журналист, автор и редактор на Гардиън. Той ръководи обединението на хартиените и дигиталните вестници и превръща Гардиън в втория най-голям вестникарски сайт на английски език в света, както и в един от най-важните източници на новини за околната среда, развитието и човешките права. Докато той е редактор, вестникът води няколко значими дела за свобода на медиите, включително случаи, свързани с Уикилийкс и скандала с подслушването на телефоните на News of the World. През 2013г. Ръсбриджър изиграва водеща роля в публикуването на разкритията на Едуард Сноудън, като не се поддава на силния натиск на правителството.

Кариера

Роден в Родезия на 29.12.1953г. Алън Ръсбриджър завършва Английска филология в университета в Кеймбридж през 1976г. Кариерата на Ръсбриджър започва в Кеймбридж ивнинг нюс, където той се обучава за репортер преди да постъпи в Гардиън през 1979г., където води собствена колонка. През 1986г. той напуска вестника, за да стане телевизионен критик за Обзървър, а през следващата година работи като кореспондент за Лондон дейли нюс от Вашингтон. През 1989г. той се връща в Гардиън и скоро от автор става редактор, а през 1995г. поема длъжността главен редактор.

Отговорна журналистика в света на дигиталните технологии

Във време, в което повече от всякога се нуждаем от световен дебат по теми като войната и мира, управлението и опазването на околната среда, а интернет прави жителите на земята все по-сързани, е парадоксално, че все повече вестиници намаляват броя на чуждестранните си кореспонденти. Изправен пред същата тенденция на намаляващи продажби, подобно на своите конкуренти, Ръсбриджър решава да не прави компромиси с качеството на статиите в Гардиън по належащи световни проблеми. Днес вестникът има над 30 кореспондента в 20 държави. Освен това издателството има два големи регионални офиса в САЩ и Австралия и изградени мрежи в Африка, Източна Европа, Иран и Северна Корея.

За да се справи с предизвикателствата на бързо променящия се медиен небосклон, Гардиън е един от първите вестници, които интегрират споделянето на новини чрез различни платформи. Докато повечето вестници правят онлайн съдържанието си платено, Ръсбриджър настоява то да остане безплатно. Това превръща Гардиън от деветия най-голям вестник във Великобритания във втората най-голяма медийна организация в света след Ню Йорк Таймс с обща аудитория от над 100 милиона читатели на месец. Целта на привличането на голям брой читатели е да направи възможно финансирането на онлайн версията от платени реклами.

Гардиън използва мрежи от избрани блогъри, за да разнообрази журналистическите си материали. Това позволява на вестника да изгради най-големия новинарски сайт за въпроси, свързани с околната среда. Този метод се използва и за отразяване на културни, научни, спортни и други събития, като позволява на всеки да се превърне в репортер. Ръсбриджър описва целите си като изграждане на нов модел на новинарска организация, основаваща се на довереито, а не на стремежа към печалба и насърчаваща „демократизирането” на информацията”

Скандал с подслушване на телефони

Гардиън изиграва ключова роля в разкриването и оповестяването на скандала с вече нефункциониращите News of the World и други организации на Мърдок, които са подслушвали телефони, подкупвали са полицаи или по друг неправомерен начин са получавали информация за своите публикации. Разкритията идват след като репортер на Гардиън работи по случая над пет години.

Скандалът повдига въпроса с възможностите, които новите технологии могат да дадат на една информационна организация, която е толкова силна, че може да заплашва правителството, полицията и медийните регулатори, чрез достъпа си до лична информация. Под ръководството на Ръсбриджър Гардиън доказва, че е възможно да се противопоставиш на тази огромна сила и да оцелееш, а планът на Мърдок да получи подобно влияние и върху телевизията е спрян.

Разкритията на Сноудън

През 2013г. Едуард Сноудън се обръща към Гардиън с най-големите разкрития на поверителни документи, защото се възхищава на разследващата журналистика на вестника и защото за него работи Глен Грийнуалд – бивш адвокат, който води специализиран блог за националната сигурност. През следващите месеци Ръсбриджър събира екип от десетина репортери и редактори, които старателно работят върху сложната материя и в крайна сметка пиша поредица от ексклузивни истории за тайните действия на Националната агенция за сигурност и GCHQ, които се отразени по цял свят.

Предвид факта, че Сноудън е предоставил материалите на четири различни души на различни континенти, е трудно историите да бъдат разказани и редактирани. Това изисква координация между Лондон, Хонконг, Рио де Жанейро, Ню Йорк, Берлин, Сидни и Русия. Освен репортери и редактори, Ръсбриджър включва в екипа и технически експерти, адвокати и консултанти по сигурността. През цялото време той и екипът му търсят баланс между необходимостта да разкрият пълните мащаби на подслушванията и явното намерение за разширяване на тези практики, и необходимостта да бъдат защитени законните грижи за сигурността в страната. По време на подготовката и публикуването на разкритията на Сноудън, Ръсбриджър оказва безрезервна подкрепа на своите колеги, която се основава на убеждението му, че общественият интерес ги задължава да публикуват информацията, с която разполага.

Първата статия за разкритията е публикувана в сряда, на пети юни. Тя описва тайна съдебна заповед, издадена през април 2013, задължаваща Verizon да предаде на Националната агенция за сигурност лични потребителски данни. На шести юни излиза втората статия, разкриваща истината за програмата PRISM, а на следващия ден нова статия разказва как Британските GCHQ получават достъп до PRISM, за да получават лични данни на потребители на американски компании. На осми юни Грийнуалд и Еван МакАскил публикуват в Гардиън доклад за вътрешен метод на работа на Националната агенция за сигурност, наречен “Boundless Informant”, който събира, анализира и проследява информация, събрана от агенцията.

Властите се опитват да атакуват публикуваните от Гардиън материали. Полицията е въвлечена в разследването и Секретаря на кабинета участва в дискусии за унищожаване на източниците на вестника. Според Ръсбриджър „Великобритания беше решила, че дебатът около разкритията на бившия служител на Националната агенция за сигурност Сноудън, е „достатъчен”. Ако откажехме да предадем или унищожим документите, аз, като редактор на Гардиън можех да очаквам или съдебна заповед или посещение от полицията. Държавата във всеки случай ни заплашваше с предварително ограничени на публикациите и воденето на дискусии в пресата, без значение на тяхната важност и на обществения интерес.”

Тъй като съществували и други копия на материалите, Ръсбриджър се съгласява да унищожи копията на Гардиън Лондон под наблюдението на двама държавни служители, знаейки, че публикациите и редакциите ще продължат от Ню Йорк. „Подозирам, че на някакво ниво събеседниците ни подозираха, че играта се е променила. Технологията, която толкова много вълнува шпионите и която им позволява да наблюдават тайно живота на милиарди хора, е същата тази технология, която те няма как да контролират или ограничават.”, пише Ръсбриджър.

Отличия и други роли

Ръсбриджър и репортерът Ник Дейвис получават наградата на Великобританското медийно общество за разкритията и отразяването на скандала с подслушването на телефони. Ръсбриджър получава и наградата Goldsmith Career Award, връчвана от Центъра Джоан Шоренщайн към Харвард за изключителна журналистика. През април 2014г. Гардиън е избран за вестник на годината и печели най-високото отличие за дигитални медии на Наградите на британската преса. Наското Ръсбриджър получи и испанската награда за журналистика Ortega y Gasset, а през 2014г. той получава и  European Press Prize. През 2012г. комисията за закрила на журналистите отличава Ръсбриджър на 22-рите Годишни международни награди за свобода на медиите. През септември 2014г. той става почетен доктор в Университета в Осло и получава отличия от Сити Юнивърсити Ню Йорк и Колумбийското училище по журналистика.

Ръсбриджър е член на управителния съвет на Guardian News and Media, Guardian Media Group и Scott Trust, който притежава Гардиън и Обзървър. Ръсбриджър е гостуващ лектор в Нътфийлд колидж, Оксфор и гостуващ професор по история в Куин Мери, Лондонския университет, както и в Университета Кардиф. Между 2004та и 2013та той е председател на Националния младежки оркестър на Великобритания.

Posted in За Обществото | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Реч на Хелън Мак Чанг при връчване на Награда за цялостен житейски принос (2)

Реч на Хелън Мак Чанг при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1992

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Държавният произвол, несигурността, заплахите и липсата на демократична алтернатива в Гватемала бяха просто неща, за които бях убедена, че са верни, но скоро разкрих по-дълбоката реалност, скрита във вътрешните спорове в самите държавни институции. Тази държава първо отрича, че е на всички жители, а после се обявява за демократична, вярвайки, че нормите, а не администрацията, въплащават единството на нацията. Тази държава упражнява власт, която превръща всеки, дръзнал да се изправи срещу нея, в предател. 

Правителството арогантно смята, че желанията и интересите, които налага на населението, са израз на консенса на мнозинството. Но тези ценности съвсем не са продукт на нашето общество. Те се определят от онези, които поддържат хегемонията в интересите на Държавата. Това не улеснява разкриването на политическите престъпления, нито пък позволява те да бъдат наказани. Политическите промени в Гватемала са ограничени и своеволията, заплахите, подслушването, преследването, насилията и убийствата продължават. Санкциите срещу тези действия не трябва да са символични, нито да намаляват отговорността на извършителя и съучастниците му, независимо от длъжността им, а да са истинско наказание за порочните държавните политики.

На практика ние изправяме пред съда съществуващата политика на терор, властваща в Гватемала през последните 30 години. Затова този процес за политическото убийство на сестра ми Мирна Мак, всъщност е процес срещу лъжите и дребните съдебни хитрини, като отлагане на дела, покриване на доказателства, нежелание на важни свидетели да се явят на съдебните изслушвания, противоречия в документацията, произволни манипулации на закона и много други. На практика ние водим един съдебен процес срещу Държавата в рамките на самата Държава. По време на този процес обвинителят в мое лице се опитва да даде възможност на държавата отново да постигне консенсус относно социалния договор и да се превърне във връх на едно ново демократично развитие, което не се нуждае от окаяни борби за власт. Чрез този съдебен процес Държавата поставя себе си под съмнение и от моя гледна точка се подлага на изпитание. Но ние не желаем предприемане на действия срещу самата Държава, а по-скоро срещу онези, носещи физическа отговорност и срещу подбудителите на престъпленията.

Необходимо е да уверим международната общност, че не търсим отмъщение, а справедливост. По време на смело водения процес, ние не пожелахме смъртна присъда за единствения човек, осъден за това престъпление. Не поискахме и компенсации за щетите, нанесени на семейството ми от смъртта на сестра ми. Това, което желаем, е справедливост, като доказателство, че на държавния произвол ще бъде поставен край; справедливост, като необходимо условие за по-нататъшното демократично развитие на една Гватемала, в която няма място за страх и насилие.

Знам, че не съм сама. И това ми дава сила. Получихме много послания на подкрепа, солидарност и надежда. Хиляди хора в Гватемала и по целия свят се активизираха и подкрепиха справедливостта и човешките права. Ето защо тази награда е за всички тях. Благодаря на вас, гражданите на света, които носят Гватемала в сърцето си, както и на своите сънародници и на всички онези, които копнеят за мир и справедливост.

Полагам толкова много усилия заради всички: заради Мирна, заради единствената й дъщеря, заради родителите си и най-вече заради всички жертви на несправедливост. Заради онези, които ни дават кураж и са единни с нас, заради онези, които са принудени да мълчат, и заради онези, които прикриват истината и лъжат. Полагам тези усилия, заради онзи, който дава заповед за убийство. И заради онзи, който я изпълнява. Решена съм да постигна справедливост за всички. За онези, които страдат. И за онези, които причинияват страданията. Справедливост, която ще постави край на безнаказаността! Всичко това може да ви звучи трогателно или малко объркващо, но то изразява истинския размер на усилията, които полагаме. Аз научих своя урок. Този труден процес събуди в мен едни човешки сили, които преди бяха останали на заден план, заради дребните ежедневни грижи. Страданието ми помогна да превъзмогна омразата и да разбера по-добре всички жители на Гватемала. Ако преди това разбирах и живеех заедно със страдащите, днес изпитвам солидарност и с всички пленници на политиката на терора, защото те също страдат! Научихме се да изразяваме по-ясно какво е справедливо и необходимо с цел осъществяване на общите ни надежди и стремежи.

Политическите отговорности на гватемалското правителство не са същите като на другите правителства. Не е изненадващо, че политическото престъпление, което ни накара да се активизираме, бе извършено срещу човек, който по никакъв начин не участваше в политиката или във военния конфликт в Гватемала; не е изненадващо, че това убийство бе извършено точно преди изборите, които трябваше да са символ на „демократична прозрачност”. Следователно не е странно, че искаме от настоящото правителство конкретни доказателства за желанието им да поставят край на безнаказаността и на политиката на „националната сигурност”, която реално действа срещу жителите на Гватемала. Това искане се подкрепя от факта, че вече сме доказали, че действащи членове на въоръжените сили, които продължават да са на служба в армията, както и други, вече демобилизирани, са участвали в убийството на Мирна.

Преди няколко месеца решихме въз основа на натрупания до момента опит да основем Фондация Мирна Мак, чиято цел е да търси допирни точки в едно разединено общество, да следва принципите на уважение към човешкото дойстойнство, равните права и разнообразието. Тази награда ще допринесе за осъществяването на проекта, финансиран от Европейската икономическа общност, която оказва подкрепа за модернизирането на правната система в Гватемала.

Бих искала отново да благодаря на Фондацията за цялостен житейски принос, на Шведския парламент, на тази общност и на всички международни организации от името на сестра си Мирна Мак и онези, които тя обичаше най-много: бедните жители на нашата страна, които винаги са страдали най-много от несправедливостта. Вярвам, че не случайно, моята сънародничка Ригоберта Менчу Търн стана тази година носител на Нобеловата награда за мир. Това съвпадение е поредното доказателство за това, че всички ние се борим за демокрацията и се стремим към справедливост.

Благодаря ви.

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Реч на Хелън Мак Чанг при връчване на Награда за цялостен житейски принос (1)

Реч на Хелън Мак Чанг при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1992

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Уважаеми Министър-председател, почитаеми членове на Шведския парламент, членове на Фондацията за цялостен житейски принос, представители на дипломатическите служби, скъпи участници в церемонията, дами и господа,

Дълбоко ценя това отличие.

Сред всички трудности, свързани със съдебния процес, целящ справедливостта най-накрая да възтържестува в Гватемала, тази церемония и тази награда ми дават възможност да видя и да чуя гласовете на солидарността и признанието, които ми показват, че не съм сама в своята битка. Възможност да помисля и да чуя гласовете, които ми казват, че не допускам грешка, като следвам пътя на справедливостта.

Идвам от една страна, изписала своята история с кървави думи, с цялата лудост на бруталната сила, в която социалните функции на Държавността са все още непознати. В тази страна няма място за формирането на национално единство, основано на взаимното уважение и насърчаване на разнообразието. Нито за толерантността в социалните взаимоотношения и силата на механизмите за постигане на социален договор.

Борих се срещу безнаказаността на онези, които прикриват деспотизма на Държавата и защитават нарушителите на човешките права.

Едно болезнено събитие промени живота ми, живота на семейството ми и на много други хора: на 11.09.1990г. сестра ми Мирна Елизабет Мак Чанг бе убита. Тя провеждаше антропологични проучвания на изселените и бежанците в Гватемала, които бяха жертва на контрареволюционните планове на правителството.

Внимателните и подробни проучвания на Мирна и присъствието и в зони от особена важност за сигурността на държавата, я превърнаха в жертва на политическо престъпление. Защо смъртта й доведе до намаляване на броя жестоки убийства и безследни изчезвания, които за съжаление и днес засягат жителите на Гватемала? Позволете ми да изложа три фактора:

1. Ефектът от насищането с терор на общественото съзнание на народа, който реагира остро срещу това страхливо престъпление, извършено срещу една беззащитна жена; престъпление, извършено умишлено и с показна безнаказаност.

2. Братската солидарност от страна на международната общност, която бе възмутена от този брутален акт срещу човешкото достойнство и независимо от политическата си принадлежност, успя да изведе на показ това престъпление и да постави край на политиката на терора.

3. Трябва да призная, че каузата бе подтикната и от един субективен фактор. Едно плахо искане за справедливост набра сила и кураж. Общият призив в подкрепа на справедливостта бе изпълнен с гласове на подкрепа, които подсилиха надеждите ми и ме накараха да почувствам, че не съм сама. Аз бях просто един от многото и усещах в себе си гласовете на хиляди хора от различен произход, които в името на най-благородните идеали, подкрепяха вярата и убедеността ни. Те ни дадоха силата да продължим въпреки болката с надеждата, че смъртта на сестра ми ще даде тласък на борбата за справедливост, която водят всички страдащи и ще ни помогне да изградим един справедлив свят за все още неродените деца на Гватемала. Отсъствието на сестра ми е нашето присъствие в борбата за справедливост за онези, които са били лишени от нея.

Разследването на убийството на Мирна Мак и преследването на физическите извършители и подбудителите на престъплението е важен пример за способностите на гватемалската правна система и политическата воля на Правителството да сложи край на безнаказаността сред военните. Докато останалите извършители и подбудители на убийството остават ненаказани, жителите на Гватемала ще продължават да се отнасят с недоверие към обещанията на Правителството да защитава основните човешки права на своите граждани.

Някои хора ме питат защо продължавам да се боря за истинска справедливост в страната си. Защо настояваме за поставяне на край на безнаказаността и за изграждането на една нова Държава, в която ще цари върховенство на закона, разума, взаимното разбиране и толерантността. Питат ме защо поемаме този риск и се изправяме пред насилието, заплахите и злоупотребите. Имам само един отговор на всички тези въпроси: обичаме живота и признаваме достойнството, което носи пълноценното развитие, което не се влияе от външна принуда и ограничение. Подобна обич изпитвам и към сестра ми, която помагаше на всички, които страдат. Подобна обич изпитвам и към всички вас, които сте солидарни с нашата кауза; а също и към себе си, защото открих, че животът няма смисъл, ако не се опитваме да живеем заедно в справедливост и достойнство.

Приемам и оценявам високо тази награда. Приемам я в най-пълната й форма сред това парадоксално объркано общество, в което живеем. През последните години от живота си бях смаяна от човешката солидарност, особено сред онези, копнеещи за справедливост. Това ми помогна по-успешно да се справям с непредвидените събития: любовта към живота и ценностите на разума те карат да забравиш риска от убийство и морално осъждане от страна на жадните за власт. Аз се превърнах в главния герой на удивлението на едно поколение, което ще достигне своята зрялост през следващото хилядолетие, макар Гватемала все още да се мъчи да влезе в 20-ти век, който за други държави вече привършва. Въпреки всичко моето поколение реши да се изправи срещу насилието, превърнало се в основа на държавността.

Това е борба за рационалността на справедливостта и за общото щастие, което е плод на справедливостта. Въпросите, които си задавам, в никакъв случай не са израз на изгубената надежда, а напротив – те ми помагат да добия увереност в условия на неизвестност. Срещу болката и необяснимото аз противопоставям своя дух, изпълнен с надежда и солидарност. Това обяснява защо по стечение на обстоятелствата се превърнах в носител на обществения стремеж и в носител на тази награда, която всъщност е за всички жители на Гватемала и за всички хора по света, които са жертва на насилие от страна на държавата.

Бях изпълнена с решимост, вдъхновение и силна воля: след убийството на сестра си, разбрах, че трябва да чувствам, действам и мисля така, както би правила тя. Днес разбирам, че именно това придава най-голям смисъл на живота и загубата й: продължаването на нейния идеал за справедливост за страдащите. Открих себе си сред страдащите и за нас Мирна се превърна в обща кауза.

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Хелън Мак Чанг – за справедливостта и човешките права в Гватемала

Статия: Хелън Мак Чанг (Гватемала) на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

„…за куража и настойчивостта й в търсенето на справедливост и прекратяване на безнаказаността на политическите престъпници.”

Родената през 1952г. Хелън Мак Чанг е бизнес администратор, отдал голяма част от живота си на социално-ориентирани, благотворителни проекти, свързани с осигуряването на подслон и образование за най-бедните жители на Гватемала. Животът й внезапно се променя през септември 1990г., когато сестра й Мирна Мак, социален антрополог, изучаващ проблемите на жители, изселени поради въоръжени граждански конфликти в страната, е брутално убита от военен командир.

Убедена, че убийството на сестра й е политическо престъпение, Хелън Мак настоява случаят да бъде разследван и отговорните лица да бъдат изправени пред съда (макар че безнаказаността на подобни престъпление е била и продължава да бъде честа практика в Гватемала). Съдебното дело минава през 12 различни съдии, много от които са корумпирани или биват заплашвани. След множество пречки, войникът, виновен за убийството, все пак е осъден на 30 години затвор. По време на съдебния процес, разследващият полицай, осигурил основните доказателства, използвани от прокурора, също е убит.

Съдебният процес води до силен натиск, преследване и смъртни заплахи срещу Хелън Мак. Въпреки това тя продължава да търси справедливост за хората, дали заповедта за убийството на сестра й. Трима високопоставени военни – генерал и двама полковници, са подведени под отговорност и през септември 2002г. започва съдебен процес срещу тях.

На 3.10.2002г. три-членен съдийски състав осъжда един от офицерите – полковник Хуан Валенсиа Осорио – на 30 години затвор и оправдава останалите двама – генерал Едгар Аугусто Годой Гаитан (началникът на полковник Валенсиа) и полковник Хуан Гийермо Олива Карера (заместник на полковник Валенсиа), поради недостатъчни доказателства за прякото им участие в издаването на заповедта за убийството. След обжалването Четвърти апелационен съд отменя присъдата на полк. Валенсия и потвърждава оправдателната присъда на другите двама обвиняеми. Прокурорът обжалва решението на апелационния съд пред Върховния съд на Гватемала. На 20.01.2004г. Върховният съд потвърждава вината на полк. Валенсиа, като „подбудител” на убийството на Мирна Мак и нарежда 30-годишната му присъда да влезе в сила.

За съжаление това не се случва, тъй като полк. Валенсиа успява да се измъкне от властите и да се укрие. И до днес той е на свобода. Въпреки това, благодарение на неуморните усилия на Хелън Мак подбудителите на престъплението са изправени пред съда.

Изключителният кураж на Мак в борбата срещу безнаказаността й носи признание от страна на обществото. Нейната битка е подкрепяна от хиляди жители на Гватемала, които внимателно следят напредъка й в търсенето на справедливост. След като получава Наградата за цялостен житейски принос Хелън Мак основава Фондация Мирна Мак, която се занимава с изследвания, анализ, обучение и други дейности, насочени към защита на човешките права и борба с безнаказаността. Фондацията предлага образователни програми за съдии, адвокати, учени и общностни водачи.

Според Кери Кенеди Куомо, изпълнителен директор на Мемориалния център за човешки права Робърт Ф. Кенеди: „Хелън е символ на борбата срещу безнаказаността в Гватемала. Много жители на страната вече имат силата и увереността да се изправят срещу безнаказаността на извършителите на политически престъпления. Хората се възхищават на Хелън за смелостта й и неуморните й усилия, насочени към защита на човешките права и справедливостта.”

Освен директор на фондацията Мирна Мак и обвинител по време на съдебните процеси срещу военните, Хелън Мак е и член на Комисията за утвърждаване на справедливостта, която отправя предложения за реформиране на правната система, включително и за предприемане на мерки срещу безнаказаността. Тя участва като експертен свидетел в процеси за нарушаване на човешките права, които се разглеждат от Интер-американския съд за Човешките права и от Организацията на американските щати. Хелън Мак насърчава стратегически проекти, като „Визия за Гватемала” и „Да си представим Гватемала през 21ви век”. Към 2011г. Хелън е и координатор на Комисията за реформи на полицията.

Хелън Мак Чанс получава наградата Нотр Дам от Обществените служби в Латинска Америка (2005г.), Наградата за човешки права на Краля на Испания (2006г.), както и няколко други отличия.

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Реч на Ида Куклина при връчване на Награда за цялостен житейски принос (2)

Реч на Ида Куклина при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1996г.

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

През февруари 1995г. представители на Комитета се срещнаха с премиера В. Черномирдин и отново се опитаха да убедят правителството, че последствията от военните действия в Чечения ще бъдат катастрофални и че необявената и незаконна война трябва да бъде прекратена незабавно. В специално писмо, адресирано до висшите руски държавни органи, Комитетът посочи основните проблеми, засягащи нарушения на човешките права на военните, и предложи практически и законови мерки за решаването им. Тези проблеми засягаха и продължават да засягат военнопленниците, безследноизчезналите и военните, нежелаещи да участват в тази война.

По време на чеченската война в Русия бяха основани много организации, подобни на нашата. Комитетът на войнишките майки си сътрудничи тясно с тези организации, борещи се за мира и спазването на човешките права. Днес съществуват около 50 независими НПО, обединяващи войнишки майки, а Комитетът служи за нещо като техен координатор.

Войнишките майки винаги са били убедени, че основната отговорност за престъплението, наречено „чеченска война” принадлежи на руските държавни власти. Ние вярваме, че това е престъпление не само срещу мирните жители на Чечения, но и срещу интересите на всички руски граждани, и по-точно срещу бъдещето на Русия и Чечения. По време на международния конгрес на войнишките майки „За живота и свободата”, делегатите поискаха срещу хората, носещи лична отговорност за решенията, довели до началото на въръжения конфликт в Чечения, да бъдат отправени съдебни обвинения.

През август 1996г. чеченският конфликт се превърна в истински срам за руските власти. Войнишките майки отново доказаха, че могат да мислят по-разумно и да предвиждат бъдещето по-добре от т.нар. политически елит, който не успя или по-скоро не искаше да разбере, че чеченският проблем не може да бъде решен, чрез военни действия. Ние сме убедени, че документ, подобен на споразумението Часавюрт, подписано от двамата генерали Лебед и Машкадов (което доведе до прекратяване на огъня и стартиране на мирни преговори), е можел да бъде подписан и много по-рано и вероятно би довел до много по-благоприятни за руската страна условия. Липсата на политическа воля бе основното и единствено препятствие пред мирните преговори, които биха спасили живота на многобройните жертви на чеченския конфликт. Ето защо ние не можем да простим на виновниците за войната. 

Днес проблемите, влизащи в обсега на дейността на Комитета, непрекъснато нарастват. Огромните очаквания на войнишките майки, че Руската държава, разполагайки с една доста демократична конституция, ще спре да нарушава човешките права на военните, не се сбъднаха.

Скорошните развития в социалната и политическата сфера, войната с Чечения и нейните последствия ни докараха и много нови проблеми, които все още са доста далеч от намирането на решение.

Жалбите за нарушаване на човешките права не намаляват. Изключително важно е, особено на регионално ниво, да продължим програмите си за образование и обучение по темата за човешките права. Съществуват опасни тенденции в сферата на военното законодателство и те изискват от членовете на Комитета да бъдат постоянно нащрек. Самото разширяване и умножаване на военните структури се превръща в проблем. Дори и „Красная звезда”, официалното издание на Министерството на отбраната говори открито за опасностите, свързани с легитимирането на т.нар. „паралелни армии”, които изникват като гъби през последните години. Те продължават да убиват синовете на Русия, чрез глад, болести и унижения. Държавата принуждава синовете ни да карат военна служба, а в същото време не успява да поеме отговорност за тяхното здраве и живот, докато те изпълняват задълженията си. Ето това е трагично абсурдната ситуация в Русия. Почти няма надежда за осъществяването на военната реформа, описана в Декрета на Елцин. Което означава, че проблемът с демилитаризирането на страната продължава да е все така належащ.

Много от проблемите, които Комитетът се опитва да разреши, са свързани с последствията от войната в Чечения. 

Все още съществува опасност от възобновяване на въоръжения конфликт с Чечения. Кампанията ни за продължаване на мирните преговори между двете страни си остава една от най-важните задачи на Комитета.

Руското общество все още не е запознато с реалните и официално признати мащаби на човешките загуби по време на войната. По мнение на Комитета официално обявените данни са непълни и неточни. Можем да кажем, че Комитетът на войнишките майки и някои други НПО в страната разполагат с по-точна информация за броя на убитите, ранените, безследно изчезналите и инвалидите от двете страни на невидимия фронт, отколкото Руските власти.

Проблемът с безследно изчезналите също е от изключителна важност за Комитета. От една страна има огромен брой изчезнали в Чечения военни, от друга – 1500 мирни чеченски граждани са били заловени от различни военни и цивилни власти, след което просто изчезват. Издирването на тези хора и размяната на военнопленници върви много бавно и трудно, защото никой не знае къде са изчезналите. Никой не знае дори дали все още са живи. Всички военни и държавни органи, създадени, за да се справят с проблема, се провалят в изпълнението на задълженията си. А може би всеки ден, в който не правим нищо, струва живота на още един от тези безследно изчезнали.

Всички военни, участвали в Чеченската война, се нуждаят от възстановяване. Връщайки се удома, те внасят в обществото т.нар. Чеченски синдром, който е много по-опасен от Виетнамския или Афганистанския. Във Виетнам и Афганистан военните се биеха на чужда територия. В Чечения войниците бяха принудени да убиват хора, които според официалната позиция на държавните власти са били и продължават да бъдат руски граждани. Те говорят същия език и споделят нашето общо съветско минало. Нормалният човешки разум просто не е в състояние да проумее и възприеме подобно нещо. Завръщането на участниците от чеченски конфликт във военните им подразделения в Русия доведе до нова вълна от насилие в армията. И въпреки това няма надежда в скоро време руската държава да създаде система за възстановяване на огромния брой войници, носещи психически травми от войната.

Движението на войнишките майки е напълно наясно с предизвикателствата, които ни предстоят. Съществуват проблеми, свързани с институционалното развитие, комуникацията между организациите на войнишките майки, държавната политика по отношение на човешките права и неправителствените организации и т.н. Трябва да сме наясно и с факта, че общото социално, политическо и финансово положение в страната не е особено благоприятно за демократичните действия на НПО. Не случайно нашият превод на названието на наградата „right livelihood“ не е „правилни начини за поддържане на живота”, а по-скоро „правилен начин за оцеляване”.

Войнишките майки ще продължат своите действия в името на мира, човешките права и демократичното гражданско общество. Ние се гордеем, че днес нашата дейност получава международно признание. Гордеем се, че днес вече имаме множество приятели сред НПО, борещи се за мира, човешките права и правата на жените в Швейцария, Германия, Швеция, Норвегия, Франция и много други европейски страни. Международната подкрепа за Комитета помага на войнишките майки да преминат през един от най-трудните периоди в съвременната история на Русия – Чеченската война. Изпитваме дълбока благодарност към всички наши приятели за помощта, която продължават да оказват на членовете на комитета, които ежедневно работят в доста екстремни и специфични за руската държава условия.

Бихме искали да уверим всички наши приятели, че Наградата за цялостен житейски принос ще бъде използвана за укрепване на движението на войнишките майки в Русия и по-специално за развитие на регионалните му подразделения.

Благодаря ви.

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Реч на Ида Куклина при връчване на Награда за цялостен житейски принос (1)

Реч на Ида Куклина при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1996г.

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Г-жо говорител, ваши превъзходителства, дами и господа,

Да застана тук пред вас в Шведския Риксдоген[1], като един от носителите на Наградата за цялостен житейски принос, е огромна чест за мен, за Комитета на войнишките майки на Русия и за всички организации, подобни на нашата.

Не случайно движението на войнишките майки се роди още по времето на Съветския съюз. То възникна в една милитаризирана земя, обхваната изцяло от тоталитарна идеология. Можем да кажем, че военните служби в бившия СССР бяха една огромна държавна тайна. Т.нар. „женски съвети”, които бяха напълно подчинени на военните и политическите органи, бяха единственият начин жените да получат някакъв достъп до тази сфера.

Комитетът на войнишките майки на Русия (CSMR) бе създаден през 1989 в еуфорията на „перестройката”. Това бе първата женска неправителствена организация в бившия СССР и тя бе насочена към една изцяло мъжка област – военната. По това време за първи път ни се отдаваше възможност да надникнем отвъд „желязната завеса”, обхванала съветските държавни органи. И майките, които успяха да надникнат през процепите на тази „желязна завеса”, бяха ужасени от истините, които видяха. Техният усет им подсказваще, че незабавно трябва да се предприемат някакви дейстивя. Затова успоредно със създаването на CSMR, в много страни от бившия Съветски съюз възникнаха подобни на нашата организации.  

И до днес в Русия все още няма други женски организации, работещи с обикновените хора и то в такъв голям мащаб, както го правим ние. Това е доказателство, че „всемогъществото”, последствията от студената война и новите проблеми във военната сфера в постоталитарното развитие на Русия, все още са единствената причина за подобно единство сред жените.

В началото Комитетът имаше само една цел – да гарантира правото на мъжете да продължават образованието си без да го прекъсват, за да изкарат задължителната си военна служба. По това време всеки студент трябваше да мине двугодишно военно обучение след като завърши първата си година в университета. Майките на войниците-студенти успяха да постигнат тази цел и около 180 000 студенти се върнаха отново в университетските аули.

Но тази победа не сложи край на движението ни. Жените бяха свидетели на нечовешките условия във всяко военно поделение, което посещаваха. Войниците от т.нар. „легендарна и непобедима” съветска армия трябваше да се борят за физическото и психическото си оцеляване. Майките бяха ужасени от униженията, на които бяха подлагани 18-годишни момчета, облечени във военни униформи; от нехигиеничните, нездравословни условия в казармите, от неуважението към човешкото достойнство, оправдавано със съществуващите закони; от действията на военните власти. За тях бе истински шок да научат, че в мирно време около 5000 войници годишно умират от глад, болести, побой, самоубийства, убийства и травми.

Още от създаването на Комитета на войнишките майки при нас непрекъснато се стичат хора, търсещи помощ. Обичта на майките и техният стремеж да защитят децата си много скоро се превърнаха в реални действия с една основна цел – да предотвратят нарушаването на човешките права на войниците, каращи задължителна военна служба, на наборниците и на техните родители. Това означава, че Комитетът трябваше да защити правата на пет милиона войници и моряци, на 10 милиона родители, на безброй млади хора, чиито права бяха сериозно нарушавани, докато караха задължителната си военна служба. Трябваше да защитим правата и на всички бъдещи войници. 

Комитетът бе напълно наясно, че за една женска неправителствена организация няма да е никак лесно да прокара идеята за спазването на човешките права сред руските военни служби. За да решим как да постигнем целите си, през 1990г. организирахме първият форум на войнишките майки „От каква армия се нуждаем? Майки срещу насилието”. Комитетът изисква цялостна военна реформа, създаването на професионална армия, подлежаща на граждански контрол, демилитаризиране на военните съдилища и разработване на закон за армията, който да защитава правата на войниците. Войнишките майки осъзнават, че за да защитят децата си, те трябва да променят изоснови държавата и обществото. Техният призив за спазване на човешките права във всички военни структури, всъщност е призив към демокрация.

По онова време темата за човеките права бе напълно непозната в страната ни. Организациите на войнишките майки и много други руски НПО в сферата на човешките права започват работа в условия на пълна изолация от други международни женски организации, НПО и кампании, борещи се за човешките права. Комитетът сам създава свои механизми за предотвратяване на посегателствата срещу човешките права в армията, която особено в Русия винаги е била особено чувствителна към външна намеса.

Комитетът успява да намери ефективен начин да обработва около 10 000 жалби на година, като установява работни връзки с военни и държавни структури на различни нива. Майките изграждат училище за човешки права, в което се обучават бъдещите войници и техните родители. Още от 1989г. редовни образователни срещи се провеждат вски понеделник от 18:00. Когато липсват подходящи конферентни зали, се е случвало срещите да се провеждат и на улицата. Войнишките майки участват активно в много граждански протести срещу недемократични промени във военните закони. Те водят кампания за реформа на армията и създаване на алтернативна гражданска служба, както и срещу насилието и беззаконието във военните поделения и срещу принудителния труд в строителните батальони. Ненасилието е основният принцип, залегнал в дейността на Комитета.

След избухването на войната в Чечения войнишките майки са принудени да работят в екстремни условия.

Дейността на Комитета по време на войната в Чечения е логично и естествено следствие от действията му за защита на човешките права отпреди това. От края на 80-те години членовете на Комитета са натрупали достатъчно знания и опит, за да изградят една мирна и анти-военна стратегия.

Същността на тази стратегия се състои в оказване на натиск над руските държавни власти за прекратяване на войната, изтегляне на руските войски от Чечения и стартиране на мирни преговори без поставяне на предварителни условия за това. Водихме и безкомпромисна кампания срещу нарушаването на човешките права на участниците в конфликта, независимо към каква етническа, национална, религиозна или социална група принадлежат те.

Комитетът на войнишките майки използва всички възможни начини и средства за постигане на целите си. Гордеем се с това, че Комитетът бе първата неправителствена организация в страната, която изпрати свое становище до всички високопоставени лица в Русия, обявявайки се срещу войната. Това се случи още на 27.11.1994г. след първата битка при Грозни, т.е. още преди масовото нахлуване на руски войски в Чечения. Комитетът установи тесни контакти с чеченската страна и още от самото начало на конфликта помага на чеченските жени да се справят с проблемите, с които се сблъскваме и ние. Комитетът участваше в процеса на размяна на военнопленници, както и в доставките на хуманитарни помощи за мирните жители на Чечения и за ранените войници. Съвместно с други НПО Комитетът организира антивоенни протести, събра десетки хиляди подписи срещу войната, изпрати изявления и доклади до международни организации с искане да предприемат необходимите стъпки за прекратяване на въоръжените действия в Чечения.

Стотици войнишки майки получават съдействие от Комитета и благодарение на него успяват да върнат удома синовете си, пленени от чеченците. Много от тези майки отиват в Чечения с наша помощ и измъкват синовете си от държавните военни поделения. Комитетът изготвя и специална проекто-декларация, която цели да предотврати съдебното преследване на онези мъже, които отказват да участват в мръсната и незаконна война срещу Чечения. През пролетта на 1995г. се проведе Маршът на майчиното състрадание, подкрепен от жените на Русия и Чечения. Той бе израз на отчаяните ни опити да сложим край на тази война. За първи път в Русия бе проведена подобна новаторска антивоенна кампания и това се случи благодарение на войнишките майки и тяхната вродена неприязън към насилието.


[1] Шведския парламент (бел.пр.)

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Комитет на войнишките майки на Русия

Статия: Комитет на войнишките майки на Русия (CSMR) на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

„…за куража им в отстояването на човечността на руснаците и чеченците и за противопоставянето им на военните действия и насилието в Чечения.”

CSMR е основан през 1989 и официално регистриран през същата година от 300 майки на войници. Първоначалната им цел е да проведат кампания за по-ранно завръщане на синовете им от военна служба, за да могат младежите да продължат образованието си. Комитетът помага на близо 180 000 млади мъже да се завърнат по домовете си.

Майките са ужасени от това, което чуват и научават за условията на живот на въоръжените сили: бой, злоупотреби, унижения, липса на храна и други продукти от първа необходимост, почти робски условия в строителните батальони, които съставляват около 30% от всички войскови части. Майките отправят искания за пълна реформа на военните структури, демократична реформа на войските, прекратяване на насилствения труд в строителните войски, демилитаризиране на съдебната система, установяване на ефективен граждански контрол върху военните и законодателство, което да осигури алтернативни граждански служби.

През 1990г. част от тези искания, включително частично демобилизиране на строителните войски, са приети от Президента Горбачов, но на практика ситуацията почти не се променя. CSMR изгражда Център за рехабилитация на войници, напуснали армията по здравословни причини. Дейността на комитета постепенно се разнообразява и включва образование в областта на човешките права за наборни войници и техните родители, разглеждане на индивидуални жалби за нарушаване на човешките права, редовни проверки на военни части, съставяне на проектозакони и организиране на мирни протести.

През ноември 1994г. започва войната в Чечения и по думите на CSMR „мирното време на комитета приключи”. Още от самото начало те се противопоставят на войната, както заради насилието, така и заради заплахата, която тя поставя пред младата руска демокрация. Новите дейности на Комитета включват разглеждане на индивидуални жалби на войници и техни майки, провеждане на ежеседмично Училище за наборници, контрол на специалната военна част за рехабилитация на т.нар. дезертьори, която е под егидата CSMR, както и участие в работни групи към Държавната Дума. През първите шест месеца от войната Комитетът получава около 200 писма на ден, а близо 10 000 души търсят лично тяхната подкрепа.

Стотици майки, организирани от CSMR, заминават за Чечения, за да отведат синовете си и да ги спасят от войната. Те водят преговори с чеченската армия и помагат за освобождаването на военнопленници. CSMR организира забележителен „Поход на майчиното състрадание”, засипва руското правителство с петиции и молби, води кампании в подкрепа на младите мъже, отказващи да служат в Чечения и обявяващи се за съзнателни противници на насилието. Една от най-противоречивите им кампании е в подкрепа на майки, защитаващи правото на синовете си да се откажат от военна служба. Част от членовете на комитета пътуват и в чужбина, за да подкрепят идеята за създаване на Международен трибунал за Чечения.

Основателите на CSMR са пет жени – две от тях са инженери, една журналистка, учителка и икономист. Организацията работи изцяло на доброволни начала и не разполага с редовен бюджет. Днес CSMR обединява около 50 регионални организации на майки на войници и поддържа връзка с много други. През 1995г. CSMR получава Награда Шон МакБрайд от Международното бюро по въпросите на мира, както и награда от норвежкия Комитет за човешките права.

В края на 90-те години и началото на новото хилядолетие, Комитетът се опитва да предотврати антидемократичните промени в руското законодателство и изисква незабавна забрана на принудителната военна повиност, която „превръща войката в източник на социално напрежение в Русия и заплаха за хората и обществото”.

През 2003г. CSMR започва кампания за стартиране на преговори с командирите на чеченските въоръжени сили. През 2005г. в Лондон те водят преговори с представители на Чечения. „Лондонският меморандум”, подписан и от двете страни, призовава освен всичко останало и за намиране на конструктивно решение на чеченската криза. CSMR възнамерява да разшири кръга от участници в мирните преговори с Чечения.

Цитат

Войнишките майки осъзнават, че за да защитят децата си, те трябва да променят изоснови държавата и обществото. Техният призив за спазване на човешките права във всички военни структури, всъщност е призив към демокрация.

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Реч на Хуан Гарсес при връчване на Награда за цялостен житейски принос (2)

Реч на Хуан Гарсес при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1999

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Най-големите врагове на човечеството ще могат да бъдат накaзани само ако държавите си съдействат в изпълнението на своите задължения. Тази задача е необходима и изпълнението й е възможно. Робството и пиратството, които в продължение на хилядолетия се считаха за нещо нормално, почти изчезнаха, когато Държавите решиха да наказват робовладелците и пиратите, независимо от това къде са заловени.

Който извърши престъпление срещу Човечеството, обижда всички хора на земята и никой няма право от името на Човечеството да прикрие това престъпление и да го обвие в забрава и безнаказаност. Ето защо законът казва, че за подобни престъпления няма давност и не подлежат на амнистия.

Политическите и бизнес интересите често се изтъкват като причина престъпленията срещу Човечеството да не бъдат наказвани с необходимата тежест. По този начин дълготрайните интереси се жертват в името на краткосточните. Приоритетите се обръщат и последствията от това са очевидни: спиралата от престъпления продължава да се разраства, а вътрешният и международен мир са под постоянна заплаха и нееднократно се нарушават. В среден и дългосрочен план, човешките жертви, финансовите загуби и щетите, нанесени над цивилизацията, многократно надвишават краткотрайните ползи, произтичащи от безнаказаността на отговорните за извършването на престъпления срещу Човечеството.

Според нас развитието на една законова държава с международна юрисдикция ще помогне за предотвратяването и наказването на престъпления срещу Човечеството с най-малко финансови разходи и най-големи социални ползи. В съответствие с международните споразумения, Парламентите трябва да приемат закони, позволяващи им да наказват подобни престъпления. А Правителствата трябва да окажат политическата и дипломатическа подкрепа, нужна на съдилищата, които ще поемат тази специфична функция.

Приносът на държавните съдилища е необходим сега и ще продължи да бъде нужен дори и след като заработи Постоянният наказателен съд, чието създаване бе одобрено в Рим през юли 1988г. Компетентността на този съд ще надгражда или допълва Държавните съдилища, но няма да ги замества. Нещо повече, компетентността на Международния съд изисква Държавите и техните съдебни институции да си съдействат.

Международната общност търси нови инструменти, с които да прекъсне спиралата на престъпления срещу Човечеството. Законовите средства са едни от тях и могат да бъдат развити в много по-голяма степен от състоянието, в което се намират в момента. Настоящите международни споразумения трябва да бъдат прилагани ефективно, за да бъдат постигнати целите им. В тази насока, съществуващите наказателни съдилища трябва да бъдат окуражавани да прилагат международните спогодби, а останалите държавни агенции трябва да им оказват нуждата дипломатическа и политическа подкрепа.

През 1973г. шведските власти се оказаха особено проницателни, осъждайки военната революция, която унищожи най-развитата тогава система на демократично съжителство в испаноговорящия свят. Шведският посланик в Чили, г-н Харалд Еделщам спаси стотици хора, рискувайки собствения си живот и за мен е чест да отдам почит към неговата памет. В последствие Генералната асамблея на ООН 19 пъти по различни поводи е осъждала престъпните действия на държавата, която се роди след този военен преврат, а Швеция винаги е гласувала в подкрепа на тези решения на ООН. С други думи международната общност никога не е приемала институционализирането на безнаказаността на престъпленията срещу човечеството. Този принцип се потвърждава и днес от държавните съдилища, които предприеха правни действия срещу престъпленията, извършени от чилийски държавни служители. Това са съдилищата на Испания, Великобритания, Швейцария, Франция, Белгия, Италия, САЩ, Аржентина и Германия. С други думи вчерашните решения на ООН днес са претворени в правни действия от страна на наказателни съдилища. Искането за задържане и екстрадиция на Аугосто Пиночет, отправено от испанския съд на 16.10.1998г. и потвърждаването на екстрадицията от страна на британския съд на 16.10.1999г. са пример за това как Международната Общност може да предостави на Държавата законови инструменти за налагане на наказние на страните, отговорни за подобни тежки престъпления, дори и когато става въпрос за водачи на правителства или държавни глави.

Бъдещата ефективност на този прецедент в сътрудничеството между наказателните съдилища зависи от приложението му при други подобни случаи без оглед на идеологията или националността на престъпниците или жертвите.

Това е изключително сложна област и тя изисква прилагането на постановления, които действат дори и срещу предполагаеми престъпници, разполагащи със значителни дипломатически, финансови и военни ресурси. Разработването на мирни и цивилизовани инструменти, защитаващи живота, свободата и достойнството на хората, е истинско предизвикателство.

Трябва да вървим по този път заедно, защото са нужни задружни усилия и защото ползите ще са общи. Вярвам, че връчвайки ми тази награда днес, Фондацията за цялостен житейски принос се стреми да окуражи нашите общи усилия.

Благодаря ви много.

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Реч на Хуан Гарсес при връчване на Награда за цялостен житейски принос (1)

Реч на Хуан Гарсес при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1999

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Г-жо говорител, почитаеми гости, членове на Парламента, членове на журито на Награда за цялостен житейки принос, скъпи приятели,

За мен е огромна чест да бъда тук сред вас по толкова хубав повод и бих искал да благодаря на Председателя на Фондацията за цялостен житейски принос, както и на хората, които ме номинираха за това отличие. Тази награда е признание за всички, които се опитват да направят света едно по-безопасно място, в което не се извършват престъпления срещу човечеството.

Векът, чиито край наближава, бе свидетел на най-големите трагедии в човешката история: Герница, Шанхай, Дрезден, ГУЛАГ, Аушвиц и Хирошима са само част от катастрофите, при които техническото и организационно развитие е било използвано с цел да повиши способността ни да убиваме десетки хиляди души поради идеологически, расови или етнически причини.

Масовите убийства, мъчениятa, избирателният и безразборен тероризъм са част от ежедневието на всеки един континент и са се превърнали в традиционни методи на вътрешна и външна политика.

Тези държавни политики, целящи психическото или физическо унищожение на цели слоеве от обществото, са станали причина за възникването на термини като „геноцид” и „престъпления срещу човечеството” в следствие на ужасите на Втората световна война.

Трябва да споменем, че най-тежките престъпления са били извършвани и продължават да се извършват от хора, които се възползват от държавни ресурси и средства за постигане на жестоките си цели. Същите тези хора се радват на безнаказаност, благодарение на финансовите, политически и военни ресурси на държавата, която ръководят. Те се обявяват за стоящи над закона и никога не получават наказание за престъпленията си. Те дори отричат извършените престъпления, прикривайки ги с фрази като „окончателно решение”, „идеологическо прочистване”, „етническо прочистване”, „безследно изчезнали” и т.н. Опитват се дори да узаконят престъпленията си под претекста на различни доктрини, като национална сигурност, национални интереси, расова идентичност, „lebensraum“ и др.

Ако тези доктрини надживеят създателите си, ще бъдем изправени пред огромна опасност. Семената, посяти от тях, могат да поникнат след години и ще продължават да висят като Дамоклев меч над цели народи. Вътрешният мир, човешките и демократични ценности ще бъдат изложени на риск, докато подобни престъпления продължават да бъдат извършвани безнаказано и докато доктрините, които ги оправдават, продължават да съществуват.

Безнаказаността на извършените от държавата престъпления е неприемлива от морална, етична и правна гледна точка. Но често забравяме, че тези престъпления трябва да бъдат осъдени и от чисто практична и политически прагматична гледна точка. Днес безнаказаността се тълкува като покана за извършване на нови и нови престъпления, което води до една възходяща спирала и един непрекъснато захранващ себе си порочен кръг. А това се превръща в скрита или явна заплаха за световния мир. Държава или държавна институция, основаваща се на безнаказаност за извършените от нея престъпления срещу човечеството, прехвърля тази си доктрина и към външната си политика.

Поколението, което през 1945г. победи държавите, превърнали тези доктрини в своя политика, осъзна това и го заяви в Хартата на ООН. Това бе поколението, което за първи път в Историята превърна Човечеството в отделен субект на Закона и го постави над Държавата и над управляващите власти. Тези принципи са част от международното право от приемането им от Генералната асамблея на ООН на 11.12.1946г. под името „Принципи на Хартата и присъда на Нюрнбергския процес”.

„Гражданите” трябваше да изчкат революциите в края на осемнадесети век, за да бъдат признати за субект на закона, а Човечеството постигна това едва през 1945г. отново в резултат на голям социален катаклизъм. От 1945г. насам общите усилия за предотвратяване и наказване на престъпления срещу Човечеството доведоха до създаването на множество закони, които ни позволяват постепенно да преодолеем препятствията и краткосрочните интереси. Бяха сключени и множество споразумения, които задължават всяка Държава да наказва престъпления, като геноцид и мъчения, както в мирни времена, така и във военни условия.

Важна част от тези Споразумения е признанието на факта, че е много трудно извършените от Държавата престъпления да бъдат наказани от същата тази Държава. С оглед на тази обективна реалност, Споразуменията се стремят да създадат универсална юрисдикция, която се приема за необходимо условие за предотвратяването и наказването на подобни тежки престъпления.

И така, ратифицирайски Споразуменията, всяка Държава поема отговорността да предотвратява и наказва престъпления срещу Човечеството. Следователно можем да кажем, че Държавите не само имат правото да наказват виновните, но и са задължени да го направят.

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени
12