Tag Archives: човешки права

1234

Реч на Едуард Сноудън при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Реч на Едуард Сноудън при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Благодаря ви много.

Знаете, че изобщо нямам необходимите заслуги за получаването на подобно високо отличие. За мен е огромна привилегия да бъда сред толкова много хора, които са се борили за човешките права, дори с риск за собствения си живот, дори и когато е било изключително трудно, дори и когато никой не ги е забелязвал, когато не са търсели признание и не са го получавали. Наградата е индивидуална, но аз мога да я приема само като част от една по-голяма общност. Тази награда е признание за работата на толкова много хора – не само през последните години, а през последните десетилетия. Това са хора, които осъзнават, че „човешки права” е само новото название на едно отдавна познато понятие – понятието за свобода. А цената, която плащаме, борейки се за свободата, когато времената се променят, когато ни е страх и сме изправени пред нови опасности и заплахи, е непредвидима и често твърде висока.

Журналистите, с които имам привилегията да работя, издателите по света, активистите и гражданското общество като цяло имат огромни заслуги. Има много хора, включително Сара Харисън, която е тук днес, които не могат да се върнат в родината си. Аз самият живея в изгнание вече година и половина. И това едва ли скоро ще се промени, но си заслужава. Цената, която платихме, жертвите, които направихме – мисля, че бихме ги направили отново. Знам, че аз бих го сторил, защото всъщност никога не е ставало въпрос за мен. Действал съм за обществото като цяло, а не заради определени хора. Става въпрос за нас, за нашите права, за обществата, в които искаме да живеем, за правителствата, които искаме да имаме и за света, който искаме да изградим за следващите поколения.

И когато говорим за правителството, трябва да мислим не само за качествата му, но и за взаимоотношенията ни с него. Дали ще бъдем подчинени на правителството или негови партньори? И дори и при всички брилятни умове, които ни ръководят днес, при всички експерти, всички длъжностни лица, всички представители на народа в институциите, ние не можем да вземаме правилните решения, нито имаме достъп до важна информация. Когато става въпрос за правителства, за демокрации, всички институции се основават на принципа на съгласието, а съгласието на народа няма смисъл, ако не е информирано.

Именно този принцип ме подтикна да действам. Когато мислим за предизвикателствата и проблемите, пред които сме изправени, за новото усещане за страх, сред което работят правителствата и институциите по света, и когато оценим как се развиват нещата, мисля, че има причини за надежда. Аз съм оптимист. Защото, когато погледнем назад към случилото се през миналата година, след връщането ми от Хаваи, след оповестяването на разкритията, аз бях наречен шпионин и предател. Тези спорове вече приключиха. В началото правителствата твърдяха, че хората не се нуждаят от тази информация, че тя ще изцапа ръцете ни с кръв, че вестниците са изложили на риск човешки животи, че ще спират самолетите, летящи над Европа. И точно това направиха. Европа спря самолета на президента на Боливия, мислейки, че търся убежище, а всъщност не е така. Подобни неща вече не се случват. Вместо това в правителствата, вестниците и образователните институции по света се водят все повече дебати. Самата същност на интернет се променя поради новите технологични нововъведения, които защитават човешките права, нашите права, по целия свят. Това означава, че независимо как се защитават правата в Китай, ако използвате услуга за защита на правата, ще бъдете защитени, независимо от законите в съответната страна. По целия свят в момента се води изключителна борба за спазването на човешките права.

Когато говорим за държавните институции и промените в тях, тези промени са най-видими именно в САЩ. Същото правителство, което ме обвини в какво ли не, включително в шпионаж, казвайки, че съм продавал информация на враговете ни, вече признава, че това не е вярно и че нямат доказателства за подобни твърдения. Директорът на Националната служба за сигурност дори заяви, че светът не се разпада, както са очаквали. Президентът на САЩ каза, че е назначил независими комисии, които да преразгледат програмите за масово наблюдение и тяхното заключение е, че тези програми никога не са довели до предотвратяването на терористично нападение. Това е особено важно, защото се оказва, че масовото наблюдение, тази политика, която скриха от нас – не само от американците или от шведите, но и от целия свят – изобщо не ние помогнала, въпреки че предизвика толкова оспорвани дебати. Президентът каза, че тези дебати не са ни отслабили като нация, а са ни направили по-силни. И това беше само началото. Оттогава няколко съдълища произнесоха присъди срещу програмите за наблюдение в САЩ. ООН публикува доклад, в който се казва, че масовото следене в САЩ нарушава основните човешки права.

Тези неща ще останат с нас, независимо в коя държава живеем. Те са основата, върху която градим. Можем да продължим напред, като обсъждаме тези политики и програми, създадени скришом и без нашето знание и съгласие. Можем да зададем въпроса „оправдани ли са? Необходими ли са? Пропорционални ли са на заплахите, пред които сме изправени? Представляват ли най-малката възможна намеса, която е нужда, за да може правителството да си върши работата?” Защото тук не говорим за прекратяване на всички разузнавателни дейности. Не говорим за спиране на полицейските разследвания. Не говорим за намаляване на сигурността. Напротив, става въпрос за сигурността на обществото. Гарантиране на човешките ни права. Гарантиране на свободите, които сме наследили и които бихме искали да предадем и на следващите поколения.

И заедно, използвайки този открит форум, тази дискусия, възползвайки се от жертвите, които много хора по света направиха, ние можем да имаме тази свобода и тези права, можем да имаме открито, либерално общество. Защото казваме, че дори и когато сме изправени пред заплаха, ние ценим свободата. И се надявам, че въпреки всичко постигнато през изминалата година, това ще е само началото. Има още много неща, които можем да направим и заедно ще ги постигнем. Надявам се, че мога да разчитам на вас и през следващата година и заедно да предложим на ООН създаването на нова длъжност – специален докладчик по въпросите за неприкосновеността на личния живот и дигиталните права, който ще гарантира, че независимо в коя страна действа агенцията, независимо къде са разположени технологиите, независимо коя държава решава, че е изправена пред нови заплахи, изискващи ограничаване на правата ни, ние винаги ще сме на страната на свободата.

Благодаря ви!

Posted in За Обществото | Tagged | Коментарите са изключени

Асма Джахангир – за човешките права в Пакистан

Статия: Асма Джахангир (Пакистан) на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

„…за защитата и насърчаването на човешките права в Пакистан и по света в условия на големи трудности и с риск за собствения си живот.”

Асма Джахангир е водещ адвокат за човешките права в Пакистан. В продължение на три десетилетия тя демонстрира огромен кураж в защитата на най-уязвимите жители на Пакистан – жените, децата, религиозните малцинства и бедните. Като основател на първият център за правна помощ в Пакистан през 1986г., Джахангир смело поема и печели множество сложни съдебни случаи. За науморната си кампания срещу закони, дискриминиращи жените и за това, че винаги казва истината на управляващите, Джахангир получава заплахи и става жертва на публични нападения и домашен арест. Тя влиза в историята, когато през 2010г. е избрана за първата жена президент на адвокатската колегия към Върховния съд в Пакистан.

Начало на кариерата

Асма Джахангир е родена на 27.01.1952г. и получава бакалавърска степен от Кинаирд Колидж в Лахор, след което завършва право в Университета в Пенджаб през 1978г. Родена в семейство на политически активисти още от малка тя участва в протести срещу военното правителство, което задържа баща й за това, че се противопоставя на диктаторския режим.

Кампании срещу дискриминиращи закони и защита на онеправданите

През 1980г. Джахангир заедно с още три адвокатки основава AGHS Law Associates, първата правна кантора, основана от жени в Пакистан. През 1981г. Джахангир подкрепя форума за действие на жените, група, която води кампании срещу пакистански закони, дискриминиращи жените и най-вече срещу проектозакона за доказателствата, според който показание на жена се равнява на половината спрямо показание, дадено от мъж; както и срещу Наредбата Хъдууд, според която жертвите на изнасилване трябвало да докажат своята невинност или да рискуват самите те да бъдат наказани. През 1983г. Джахангир води протестен поход в Лахор срещу решението на президента Зиа-ал Хак да наложи религиозни закони в страната.

Докато протестират срещу проектозакона за доказателствата през 1983г. Джахангир и други жени са бити, срещу тях е използван сълзотворен газ и накрая са арестувани. Това не разколебава Джахангир и през същата година тя протестира срещу присъда, според която 13-годишно слямо момиче, изнасилено от работодателите си, е обвинено в ofzina (блудство) и е осъдено на три години затвор и бой с кампик. Благодарение на протестите присъдата е отменена. В последствие Джахангир е поставена под домашен арест, а по-късно и вкарана в затвора заради това, че се противопоставя на политиката за ислямизация на страната на президената Зиа.

Тъй като в Пакистан липсва национална институция за човешките права, през 1986г. Джахангир става съосновател на независимата неправителствена организация Комисия за човешките права в Пакистан. През следващите години тя заема позициите генерален секретар и председател на тази институция, която насърчава и защитава спазването на човешките права в Пакистан, като същевременно извършва и мониторинг на нарушенията. Комисията работи по спорни въпроси, включително насилие над жени, убийства в името на честта, забрана на смъртното наказание и религиозно насилие.

Джахангир е застъпник за правата на преследваните религиозни малцинства в Пакистан и се обявява срещу насилствената смяна на вярата. През 1995г. след акто защитава 14-годишно християнско момче – Саламат Масих, обвинено в богохулство и осъдено на смърт – тълпата пред Върховния съд в Лахор чупи стъклата на автомобила й и напада шофьора й. Джахангир и семейството и са били нападани и отвличани, домът им е бил разбиван и често получават смъртни заплахи. Джахангир и екипът й продължават да работят по случая на Саламат Масих и в крайна сметка той е оправдан.

Осигуряване на безплатна правна помощ и застъпничество за правата на жените

От 1986г. насам Джахангир и колегите й от AGHS Legal Aid Cell поемат няколко случая, засягащи жени, деца и работници. Те създават и център за жени, наречен ‘Dastak’. Днес Dastak е независим тръст, който се управлява съвместно от няколко граждански организации в Пакистан.

През 1996г. Върховният съд в Лахор отсъжда, че възрастна мюсюлманка не може да се омъжи без съгласието на своя попечител. Жени, които сами избират съпрузите си могат да бъдат принудени да анулират браковете си и Джахангир, която често поема подобни случаи, представя последствията, които би имало подобно постановление. Тя помага за освобождаването от затвора на няколко жени, обвинени в прелюбодейство и неморално сексуално поведение.

През 1999г. Джахангир поема случая на Саима Сарвар, която получава подслон в Dastak след като напуска съпруга си и подава молба за развод. Сарвар е убита при нападение в в офисите на Джахангир, което подчертава огромните рискове в поемането на подобни случаи в Пакистан.

През май 2005г. Джахангир помага в организирането на символичен маратон за мъже и жени в Лахор, целящ повдигане на въпроса за насилието срещу жените спортисти от страна на религиозни екстремисти. Ислямистки групи, въоръжени с палки, огнестрелни оръжия и коктейли молотов се противопоставят на събитието, а Джахангир е бита и задържана от полицията.

През ноември 2007г. Асма Джахангир е една от 500-те адвокати, политици от опозицията и активисти за човешки права, които са задържани, когато президента Мушараф обявява извънредно положение в страната. Тя остава под домашен арест в продължение на три месеца.

Международна дейност и други постижения

Освен дейността си в Пакиста, Асма Джахангир насърчава и спазването на човешките права по света, като част от дългогодишната си служба в ООН. От 1998 до 2004г. тя е специален докладчик на ООН за извънсъдебните, произволни екзекуции, а от 2004 до 2010г. е специален докладчик по въпросте за свободата на вероизповеданията.

Джахангир е автор на две книги: „Божествено наказание? Наредбата Хъдууд” и „Деца, забравени от бога: децата затворници в Пакистан”. Тя получава множество награди, сред които Награда АМртин Еналс за защитник на човешките права и Награда Рамон Магсейсей (и двете пре з1995г.), и Халил-и-имтиаз – второто най-високо отличие, връчвано от правителството на Пакистан (през 2010г.). Уважението, което адвокатите в пакистан хранят към Асма Джахангир е видно от избирането й за първата жена президент на адвокатската колегия към Върховния съд през 2010г.

Асма Джахангир е омъжена и има три деца и внучка.

Posted in За Обществото | Tagged , | Коментарите са изключени

Азиатска комисия за човешки права

Статия: Базил Фернандо на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

„… за неуморната му работа в подкрепа на спазването на човешките права в Азия.”

Базил Фернандо е водещ застъпник за човешките права в Азия. В своята 30-годишна кариера той изиграва клучова роля в осъществяването на връзка между обикновени граждани, борещи се за спазване на човешките права на местно ниво, и институциите, работещи за структурни реформи в политиката. Фернандо и ръководената от него Азиатска комисия за човешки права (Asian Human Rights Commission, AHRC) разработват една от най-подробните системи за „Спешни жалби” в света. Чрез Училището за човешки права и образователните си инициативи AHRC обучава безброй адвокати и активисти в принципите на справедливите съдебни процеси и върховенството на закона, което помага неимоверно много на азиатското движение, борещо се за спазване на човешките права.

От Шри Ланка до Хонконг

Базил Фернандо е роден на 14.10.1944г. и през 1972г. завършва право в тогавашния Цейлонски университет. След дипломирането си той преподава в университета английски като втори език в продължение на осем години, а през 1980г. става практикуващ адвокат по съдени дела.

Фернандо започва да се тревожи и да се противопоставя на нарастващото политизиране и корупция, типични за правосъдната система в Шри Ланка, които омаловажават ролята на правните служители. През 1989г., когато хиляди души вече се водят „изчезнали”, той получава смъртни заплахи, които го карат да потърси убежище в Хонконг. В продължение на три години Фернандо работи като съветник за виетнамските бежанци в Хонконг по проект, финансиран от Агенцията на ООН за бежанците.

В последствие между 1992 и 1994г. той работи за Отдела за човешките права към ООН в Камбоджа и за Центъра за човешки права на ООН. Натрупаният опит помага на Фернандо да оформи своя подход към човешките права и през 1994г. той поема директорското място в Азиатската комисия за човешки права и асоциирания Азиатски център за правни ресурси.

Азиатска комисия за човешките права: нов подход към борбата за спазване на човешките права

При присъединяването му към Азиатската комисия за човешките права през 1994г. Базил Фернандо е нейният единствен служител на пълно работно време. Неговият подход към човешките права е коренно различен от обичайните практики в региона по онова време. Той се фокусира върху оказване на помощ на хора, чиито права са били нарушени и на активисти, които подкрепят такива хора, вместо върху пропагандирането на човешките права в големите градове. Той започва да анализира защо и как не се спазват човешките права в правораздавателната система. Фернандо лобира и се застъпва за спазването на човешките права и извън страната, в която се случват нарушенията, за да получи и външна подкрепа за жертвите и информаторите. За да постигне това, Фернандо започва да изгражда по-голям капацитет на AHRC, който да позволи да организацията да работи активно и в други държави, като наема и обучава служители и оказва подкрепа на партньорски организации.

Днес AHRC работи активно в 12 азиатски държави: Бангладеш, Бирма, Камбоджа, Китай, Индия, Пакистан, Непал, Южна Корея, Шри Ланка, Тайланд и Филипините. Фернандо се оттегля от позицията изпълнителен директор на AHRC през 2010г. и днес е нейн програмен директор.

Документиране на нарушенията на човешките права и насърчаване на устойчивите решения

Базил Фернандо и колегите му от AHRC старателно документират нарушенията на човешките права в страните, в които работят и ги публикуват в годишните доклади на  AHRC. Фернандо и екипът на AHRC са издали няколко значителни публикации, сред които книгата Разказ за справедливостта в Шри Ланка (Narrative of Justice in Sri Lanka), разказана чрез историите на жертви на мъчения в Шри Ланка между 1998 и 2011г.; и „Алинея 2”, излизащо на всяко тримесечие списание, което анализира последните промени в приложението на законите за човешките права в Азия. „Мъченията – перспективи от Азия и света” и „Етика в действие” са други регулярни публикации. Под ръководството на Фернандо AHRC работи усилено за разобличаване и намаляване на броя на случаите на насилствени изчезвания, като същевременно оказа подкрепа на жертвите. Множество от тези изчезвания са документирани в „кибер гробище” и информация за тях е достъпна на www.disappearances.org

Предвид липсата на правителствена харта за човешките права в Азия и културните особености, водещи до неспазване на тези права, AHRC организира поредица от консултации, продължили няколко години, с цел изграждане на консенсус за приемането на харта за човешките права. Азиатската харта за човешките права, гражданска харта представляваща вижданията на азиатското гражданско общество, е приета в Южна Корея през 1998г. Макар че подкрепя универсалността на човешките права, хартата отчита и особения подход на Азия към рамкирането на тези права и е налична на няколко езика. Усилията за написването на Азиатска харта за върховенството на закона продължават в момента.

Една от ключовите дейности на AHRC е провеждането на кампания срещу мъченията в цяла Азия. Това води до създаването на Азиатски алианс срещу мъченията и насилието (AAATI), който провежда срещи с членове на правителствата на много азиатски държави и ги призовава да подкрепят премахването на мъченията.

Система на AHRC за спешни жалби

Под ръководството на Фернандо AHRC разработва една от най-подробните програми за подаване на спешни жалби в азиатския регион с цел да помага на хора, страдащи от нарушения на човешките им права. Програмата е създадена така, че оплакванията да бъдат приемани бързо и да бъдат предприемани спешни действия на местно, национално и международно ниво, а информацията да достига до широката общественост по света. Всяка година AHRC приема и се опитва да разреши над 350 подобни случая, идващи от различни азиатски държави. Системата за подаване на жалби води до успешното освобождение на множество обикновени хора и предотвратява нарушаването на човешките им права.

Образователни инициативи

Под ръководството на Фернандо AHRC създава Училище за човешки права с идеята да разработи нова форма на обучение относно човешките права, основаваща се на приложението на принципите на човешките права към настоящите проблеми. За целта е използван датският метод на народните училища, в които се практикува обучение чрез диалог. Училището организира обучения в различни държави в региона, разпространява уроците до местните организации, борещи се за спазване на човешките права, а също така ги публикува и в интернет. Училището за човешки права среща подкрепата на международната общност и над 200 души се обучават по някой от модулите всеки месец.

През 1995г. AHRC стартира и специална програма за обучение на китайски адвокати в принципите на справедливите съдебни процеси. Тази програма е ежегодишна и AHRC допринася значително за установяването на върховенството на закона в Китай, като изгражда партньорства с огромен брой адвокати, преподаватели по право, учени и активисти.

Въз основа на огромното количество данни, събрани през годините, AHRC стига до закючението, че изключително изостаналата правораздавателна система, включително полиция, прокуратура, съдебна система и затвори, е основната пречка пред спазването на човешките права в азиатските държави. За да се преодолее тази пречка AHRC превръща застъпничеството за преструктуриране на правораздавателната система в основна цел на своята дейност.

Признания

Базил Фернандо е висш член на Ашока и Sohmen Visitor of Law в Университета в Хонконг. Той получава наградата Gwangju за човешки права в Южна Корея през 2001г. Той е и признат поет и писател на родния си език синхала и на английски език.

Posted in За Обществото | Tagged , | Коментарите са изключени

Раджи Сурани за човешките права в Палестина

Статия: Раджи Сурани (Палестина) на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

за неуморната му отдаденост на върховенството на закона и човешките права при изключително трудни условия.”

Раджи Сурани безстрашно защитава и насърчава спазването на човешките права в Палестина и в целия арабски свят в продължение на 35 години. Като най-видния адвокат, специалист по човешките права, в ивицата Газа, Сурани основава Палестински център за човешки права, който документира и разследва случаите на нарушаване на човешките права в окупираните територии, акто същевременно защитава безброй жертви пред Израелския съд. Тъй като никога не се колебае да каже стината, Сурани е бил арестуван шест пъти, както от израелските, така и от палестинските власти. Като президент на Арабската организация за човешки права, той организира първата мисия в Либия след падането на Кадафи, а наскоро поема обучението на сирийски адвокати, съдии и активисти, занимаващи се с мониторинг и докладване на нарушения на човешките права в страната.

Защита на човешките права в условия на окупация

Раджи Сурани е роден в Газа на 28.12.1953г. Учи право в университетите в Бейрут и Александрия и получава образователна степен от последния през 1977г. След като завършва обучението си, той основава собствена правна кантора и скоро се отдава изцяло на дела, свързани с човешките права. Сурани получава широко признание за ефективната защита на палестинци пред израелските военни съдилища.

Дейността на Сурани, свързана с отдаване на справедливост за жертвите на нарушения на човешките права изправя израелската администрация пред голямо предизвикателство. През 1979г. Сурани е вкаран в затвора от израелските власти, заради политическата си дейност и е подлаган на мъчения, докато излежава три-годишната си присъда в затвор в Газа. Следват три нови ареста през 1985 и 1986г. По време на административното му задържане през 1988г. Сурани е обявен от Аменсти Интернешънъл за „Prisoner of Conscience”. От 1977 до 1990г. Сурани има забрана да напуска Палестина. През този период той е постоянно заплашван, домът и офисът му са обект на десетки нападения. Между 1986 и 1987г. не му е позволявано да посещава затвори или да води съдебни дела.

Сурани е разтревожен, че Мирното споразумение, подписано в Осло през 1993г. изобщо не споменава човешките права. Последва;ата му критика срещу новите палестински власти за създаването на Съдилища на държавната сигурност и прилагането на същите потиснически закони, които спазва и Израел, водят до превръщането на Сурани в първия политически затворник в Палестина през 1995г. По този повод Сурани казва: „Мислех, че да се бориш срещу окупацията е най-трудното нещо на света, но се оказа, че съм бил наивен. Да се бориш срещу властите в собствената си страна за уважаването на демокрацията, спазването на закона и на човешките права е много по-сложно и трудно.”

След освобождаването си Сурани основава Палестински център за човешки права (Palestinian Centre for Human Rights - PCHR), където продължава да работи като директор. PCHR скоро се превръща в основната организация, бореща се за човешки права в Палестина. Дейността й е свързана с мониторинг и документиране на нарушенията на човешките права и оказване на правна помощ на жертвите на тези нарушения. PCHR организира семинари, конференции и обучения в ивицата Газа, а седмичните доклади и прес-съобщения са безценен източник на информация за гражданските групи, работещи в областта.

Иновативно приложение на универсалната юрисдикция

Когато всички останали опити пропадат, Раджи Сурани прибягва до иновативно приложение на концпецията за универсална юрисдикция – правен принцип, който позволява на държави или международни съдилища да поискат съдебна юрисдикция над някой, обвинен в сериозни престъпления извън тяхната територия – за да заведе дела срещу високопоставени представители на израелските власти, обвинени във военни престъпления и престъпления срещу човечеството. В партньорство с адвокати от някои европейски държави, Сурани завежда дела по принципа на универсалната юрисдикция във Великобритания и Испания срещу предполагаеми извършители на военни престъпления в Израел. Макар съдебните процеси все още да не са факт, тези дела доведоха до значителен успех: например благодарение на усилията на Сурани, лондонски магистрат издава заповед за арест на пенсионирания израелски майор-генерал Дорон Алмог за тежки нарушения на Женевската конвенция. Страхът от арест принуждава Алмог незабавно да се върне в Тел Авив след като самолетът му се приземява в Лондон на 11.09.2005г.

Дейност в подкрепа на мира в Палестина

Раджи Сурани вярва в двустранното решение на израелско-палестинския конфликт и поддържа добри взаимоотношения с израелски адвокати, учени и активисти за човешки права още от 80-те години, като помага за техни посещения на бежански лагери в Ивицата Газа. Сурани съжалява за затварянето на Ивицата Газа от страна на Израел и смята, че това е умишлен опит за предотвратяване на диалога между Израел и жителите на Газа.

Днес Сурани се фокусира върху изграждането на мир между Западния бряг и Газа и вярва, че ролята му поотношения на мирния процес е да подкрепя демокрацията и върховенството на закона в Палестина.

Насърчаване на човешките права и овластяване на защитниците на човешките права в Средния Изток

Раджи Сурани успява да вдъхнови и мотивира защитниците на човешките права от Средния изток, както чрез личен пример, така и чрез конкретни програми и обучения. От април 2012 той е президент на Арабската организация за човешки права (Arab Organisation for Human Rights – AOHR).

Под ръководството на Сурани, AOHR лобира пред Арабската лига през 2004г. за поправки в Арабската харта за човешките права, за да отговаря тя на международните стандарти, като преговорите бележат частичен успех. Понастоящем AOHR води разговори с Лигата относно възможни реформи. Освен това Сурани помага и мисията на Арабската лига в Газа след операцията „ Cast Lead”, проведена през 2009.

Раджи Сурани вярва, че е негов дълг да продължава да насърчава върховенството на закона в Арабския свят и да гарантира, че постигнатото от Арабската пролет по отношение на човешките права няма да бъде изгубено. За тази цел PCHR установява тесни работни връзка с различни граждански организации и осигурява практическа и теоретична информация на защитници на човешките права от Сирия, Египет, Йемен и Либия с цел да заздрави гражданското общество в тези страни. След обученията в Йемен са създадени две нови неправителствени организации за защита на човешките права. Сурани е част и от първият екип наблюдатели на човешките права, който заминава за Либия след падането на Кадафи. Той успява да убеди новото либийско правителство да разследва изчезванията на видни застъпници за човешките права.

Международна дейност

През последните 25 години Раджи Сурани работи активно с ООН, ЕС, Квартета за Средния Изток, Международния комитет на Червения кръст (ICRC) и Международния съд (ICC), докладвайки за състоянието на човешките права в Палестина. Във всички тези органи докладите на PCHR се смятат за достоверни и безпристрастни. В момента PCHR лобира пред палестинските власти за подписване на Римския статут на ICC, за да стане възможно завеждането на дела за нарушаване на човешките права в Палестина пред съда.

Отличия

През 1991г. Раджи Сурани става носител на Мемориалната награда Джон Ф. Кенеди за човешки права заедно с израелския адвокат Авигдор Фелдман. Той е носител и на други награди, сред които Награда за човешки права, присъждана от Франция (1996), Награда за човешки права Бруно Криески (2002) и Награда за международна служба за човешките права (2003).

Носителката на Награда за цялостен житейски принос за 1990г. Фелиша Лангър защитава Сурани пред израелския военен съд, когато той е арестуван за дейността си в защита на човешките права през 80-те години.

Posted in За Обществото | Tagged | Коментарите са изключени

Реч на Хелън Мак Чанг при връчване на Награда за цялостен житейски принос (2)

Реч на Хелън Мак Чанг при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1992

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Държавният произвол, несигурността, заплахите и липсата на демократична алтернатива в Гватемала бяха просто неща, за които бях убедена, че са верни, но скоро разкрих по-дълбоката реалност, скрита във вътрешните спорове в самите държавни институции. Тази държава първо отрича, че е на всички жители, а после се обявява за демократична, вярвайки, че нормите, а не администрацията, въплащават единството на нацията. Тази държава упражнява власт, която превръща всеки, дръзнал да се изправи срещу нея, в предател. 

Правителството арогантно смята, че желанията и интересите, които налага на населението, са израз на консенса на мнозинството. Но тези ценности съвсем не са продукт на нашето общество. Те се определят от онези, които поддържат хегемонията в интересите на Държавата. Това не улеснява разкриването на политическите престъпления, нито пък позволява те да бъдат наказани. Политическите промени в Гватемала са ограничени и своеволията, заплахите, подслушването, преследването, насилията и убийствата продължават. Санкциите срещу тези действия не трябва да са символични, нито да намаляват отговорността на извършителя и съучастниците му, независимо от длъжността им, а да са истинско наказание за порочните държавните политики.

На практика ние изправяме пред съда съществуващата политика на терор, властваща в Гватемала през последните 30 години. Затова този процес за политическото убийство на сестра ми Мирна Мак, всъщност е процес срещу лъжите и дребните съдебни хитрини, като отлагане на дела, покриване на доказателства, нежелание на важни свидетели да се явят на съдебните изслушвания, противоречия в документацията, произволни манипулации на закона и много други. На практика ние водим един съдебен процес срещу Държавата в рамките на самата Държава. По време на този процес обвинителят в мое лице се опитва да даде възможност на държавата отново да постигне консенсус относно социалния договор и да се превърне във връх на едно ново демократично развитие, което не се нуждае от окаяни борби за власт. Чрез този съдебен процес Държавата поставя себе си под съмнение и от моя гледна точка се подлага на изпитание. Но ние не желаем предприемане на действия срещу самата Държава, а по-скоро срещу онези, носещи физическа отговорност и срещу подбудителите на престъпленията.

Необходимо е да уверим международната общност, че не търсим отмъщение, а справедливост. По време на смело водения процес, ние не пожелахме смъртна присъда за единствения човек, осъден за това престъпление. Не поискахме и компенсации за щетите, нанесени на семейството ми от смъртта на сестра ми. Това, което желаем, е справедливост, като доказателство, че на държавния произвол ще бъде поставен край; справедливост, като необходимо условие за по-нататъшното демократично развитие на една Гватемала, в която няма място за страх и насилие.

Знам, че не съм сама. И това ми дава сила. Получихме много послания на подкрепа, солидарност и надежда. Хиляди хора в Гватемала и по целия свят се активизираха и подкрепиха справедливостта и човешките права. Ето защо тази награда е за всички тях. Благодаря на вас, гражданите на света, които носят Гватемала в сърцето си, както и на своите сънародници и на всички онези, които копнеят за мир и справедливост.

Полагам толкова много усилия заради всички: заради Мирна, заради единствената й дъщеря, заради родителите си и най-вече заради всички жертви на несправедливост. Заради онези, които ни дават кураж и са единни с нас, заради онези, които са принудени да мълчат, и заради онези, които прикриват истината и лъжат. Полагам тези усилия, заради онзи, който дава заповед за убийство. И заради онзи, който я изпълнява. Решена съм да постигна справедливост за всички. За онези, които страдат. И за онези, които причинияват страданията. Справедливост, която ще постави край на безнаказаността! Всичко това може да ви звучи трогателно или малко объркващо, но то изразява истинския размер на усилията, които полагаме. Аз научих своя урок. Този труден процес събуди в мен едни човешки сили, които преди бяха останали на заден план, заради дребните ежедневни грижи. Страданието ми помогна да превъзмогна омразата и да разбера по-добре всички жители на Гватемала. Ако преди това разбирах и живеех заедно със страдащите, днес изпитвам солидарност и с всички пленници на политиката на терора, защото те също страдат! Научихме се да изразяваме по-ясно какво е справедливо и необходимо с цел осъществяване на общите ни надежди и стремежи.

Политическите отговорности на гватемалското правителство не са същите като на другите правителства. Не е изненадващо, че политическото престъпление, което ни накара да се активизираме, бе извършено срещу човек, който по никакъв начин не участваше в политиката или във военния конфликт в Гватемала; не е изненадващо, че това убийство бе извършено точно преди изборите, които трябваше да са символ на „демократична прозрачност”. Следователно не е странно, че искаме от настоящото правителство конкретни доказателства за желанието им да поставят край на безнаказаността и на политиката на „националната сигурност”, която реално действа срещу жителите на Гватемала. Това искане се подкрепя от факта, че вече сме доказали, че действащи членове на въоръжените сили, които продължават да са на служба в армията, както и други, вече демобилизирани, са участвали в убийството на Мирна.

Преди няколко месеца решихме въз основа на натрупания до момента опит да основем Фондация Мирна Мак, чиято цел е да търси допирни точки в едно разединено общество, да следва принципите на уважение към човешкото дойстойнство, равните права и разнообразието. Тази награда ще допринесе за осъществяването на проекта, финансиран от Европейската икономическа общност, която оказва подкрепа за модернизирането на правната система в Гватемала.

Бих искала отново да благодаря на Фондацията за цялостен житейски принос, на Шведския парламент, на тази общност и на всички международни организации от името на сестра си Мирна Мак и онези, които тя обичаше най-много: бедните жители на нашата страна, които винаги са страдали най-много от несправедливостта. Вярвам, че не случайно, моята сънародничка Ригоберта Менчу Търн стана тази година носител на Нобеловата награда за мир. Това съвпадение е поредното доказателство за това, че всички ние се борим за демокрацията и се стремим към справедливост.

Благодаря ви.

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Реч на Хелън Мак Чанг при връчване на Награда за цялостен житейски принос (1)

Реч на Хелън Мак Чанг при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1992

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Уважаеми Министър-председател, почитаеми членове на Шведския парламент, членове на Фондацията за цялостен житейски принос, представители на дипломатическите служби, скъпи участници в церемонията, дами и господа,

Дълбоко ценя това отличие.

Сред всички трудности, свързани със съдебния процес, целящ справедливостта най-накрая да възтържестува в Гватемала, тази церемония и тази награда ми дават възможност да видя и да чуя гласовете на солидарността и признанието, които ми показват, че не съм сама в своята битка. Възможност да помисля и да чуя гласовете, които ми казват, че не допускам грешка, като следвам пътя на справедливостта.

Идвам от една страна, изписала своята история с кървави думи, с цялата лудост на бруталната сила, в която социалните функции на Държавността са все още непознати. В тази страна няма място за формирането на национално единство, основано на взаимното уважение и насърчаване на разнообразието. Нито за толерантността в социалните взаимоотношения и силата на механизмите за постигане на социален договор.

Борих се срещу безнаказаността на онези, които прикриват деспотизма на Държавата и защитават нарушителите на човешките права.

Едно болезнено събитие промени живота ми, живота на семейството ми и на много други хора: на 11.09.1990г. сестра ми Мирна Елизабет Мак Чанг бе убита. Тя провеждаше антропологични проучвания на изселените и бежанците в Гватемала, които бяха жертва на контрареволюционните планове на правителството.

Внимателните и подробни проучвания на Мирна и присъствието и в зони от особена важност за сигурността на държавата, я превърнаха в жертва на политическо престъпление. Защо смъртта й доведе до намаляване на броя жестоки убийства и безследни изчезвания, които за съжаление и днес засягат жителите на Гватемала? Позволете ми да изложа три фактора:

1. Ефектът от насищането с терор на общественото съзнание на народа, който реагира остро срещу това страхливо престъпление, извършено срещу една беззащитна жена; престъпление, извършено умишлено и с показна безнаказаност.

2. Братската солидарност от страна на международната общност, която бе възмутена от този брутален акт срещу човешкото достойнство и независимо от политическата си принадлежност, успя да изведе на показ това престъпление и да постави край на политиката на терора.

3. Трябва да призная, че каузата бе подтикната и от един субективен фактор. Едно плахо искане за справедливост набра сила и кураж. Общият призив в подкрепа на справедливостта бе изпълнен с гласове на подкрепа, които подсилиха надеждите ми и ме накараха да почувствам, че не съм сама. Аз бях просто един от многото и усещах в себе си гласовете на хиляди хора от различен произход, които в името на най-благородните идеали, подкрепяха вярата и убедеността ни. Те ни дадоха силата да продължим въпреки болката с надеждата, че смъртта на сестра ми ще даде тласък на борбата за справедливост, която водят всички страдащи и ще ни помогне да изградим един справедлив свят за все още неродените деца на Гватемала. Отсъствието на сестра ми е нашето присъствие в борбата за справедливост за онези, които са били лишени от нея.

Разследването на убийството на Мирна Мак и преследването на физическите извършители и подбудителите на престъплението е важен пример за способностите на гватемалската правна система и политическата воля на Правителството да сложи край на безнаказаността сред военните. Докато останалите извършители и подбудители на убийството остават ненаказани, жителите на Гватемала ще продължават да се отнасят с недоверие към обещанията на Правителството да защитава основните човешки права на своите граждани.

Някои хора ме питат защо продължавам да се боря за истинска справедливост в страната си. Защо настояваме за поставяне на край на безнаказаността и за изграждането на една нова Държава, в която ще цари върховенство на закона, разума, взаимното разбиране и толерантността. Питат ме защо поемаме този риск и се изправяме пред насилието, заплахите и злоупотребите. Имам само един отговор на всички тези въпроси: обичаме живота и признаваме достойнството, което носи пълноценното развитие, което не се влияе от външна принуда и ограничение. Подобна обич изпитвам и към сестра ми, която помагаше на всички, които страдат. Подобна обич изпитвам и към всички вас, които сте солидарни с нашата кауза; а също и към себе си, защото открих, че животът няма смисъл, ако не се опитваме да живеем заедно в справедливост и достойнство.

Приемам и оценявам високо тази награда. Приемам я в най-пълната й форма сред това парадоксално объркано общество, в което живеем. През последните години от живота си бях смаяна от човешката солидарност, особено сред онези, копнеещи за справедливост. Това ми помогна по-успешно да се справям с непредвидените събития: любовта към живота и ценностите на разума те карат да забравиш риска от убийство и морално осъждане от страна на жадните за власт. Аз се превърнах в главния герой на удивлението на едно поколение, което ще достигне своята зрялост през следващото хилядолетие, макар Гватемала все още да се мъчи да влезе в 20-ти век, който за други държави вече привършва. Въпреки всичко моето поколение реши да се изправи срещу насилието, превърнало се в основа на държавността.

Това е борба за рационалността на справедливостта и за общото щастие, което е плод на справедливостта. Въпросите, които си задавам, в никакъв случай не са израз на изгубената надежда, а напротив – те ми помагат да добия увереност в условия на неизвестност. Срещу болката и необяснимото аз противопоставям своя дух, изпълнен с надежда и солидарност. Това обяснява защо по стечение на обстоятелствата се превърнах в носител на обществения стремеж и в носител на тази награда, която всъщност е за всички жители на Гватемала и за всички хора по света, които са жертва на насилие от страна на държавата.

Бях изпълнена с решимост, вдъхновение и силна воля: след убийството на сестра си, разбрах, че трябва да чувствам, действам и мисля така, както би правила тя. Днес разбирам, че именно това придава най-голям смисъл на живота и загубата й: продължаването на нейния идеал за справедливост за страдащите. Открих себе си сред страдащите и за нас Мирна се превърна в обща кауза.

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Хелън Мак Чанг – за справедливостта и човешките права в Гватемала

Статия: Хелън Мак Чанг (Гватемала) на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

„…за куража и настойчивостта й в търсенето на справедливост и прекратяване на безнаказаността на политическите престъпници.”

Родената през 1952г. Хелън Мак Чанг е бизнес администратор, отдал голяма част от живота си на социално-ориентирани, благотворителни проекти, свързани с осигуряването на подслон и образование за най-бедните жители на Гватемала. Животът й внезапно се променя през септември 1990г., когато сестра й Мирна Мак, социален антрополог, изучаващ проблемите на жители, изселени поради въоръжени граждански конфликти в страната, е брутално убита от военен командир.

Убедена, че убийството на сестра й е политическо престъпение, Хелън Мак настоява случаят да бъде разследван и отговорните лица да бъдат изправени пред съда (макар че безнаказаността на подобни престъпление е била и продължава да бъде честа практика в Гватемала). Съдебното дело минава през 12 различни съдии, много от които са корумпирани или биват заплашвани. След множество пречки, войникът, виновен за убийството, все пак е осъден на 30 години затвор. По време на съдебния процес, разследващият полицай, осигурил основните доказателства, използвани от прокурора, също е убит.

Съдебният процес води до силен натиск, преследване и смъртни заплахи срещу Хелън Мак. Въпреки това тя продължава да търси справедливост за хората, дали заповедта за убийството на сестра й. Трима високопоставени военни – генерал и двама полковници, са подведени под отговорност и през септември 2002г. започва съдебен процес срещу тях.

На 3.10.2002г. три-членен съдийски състав осъжда един от офицерите – полковник Хуан Валенсиа Осорио – на 30 години затвор и оправдава останалите двама – генерал Едгар Аугусто Годой Гаитан (началникът на полковник Валенсиа) и полковник Хуан Гийермо Олива Карера (заместник на полковник Валенсиа), поради недостатъчни доказателства за прякото им участие в издаването на заповедта за убийството. След обжалването Четвърти апелационен съд отменя присъдата на полк. Валенсия и потвърждава оправдателната присъда на другите двама обвиняеми. Прокурорът обжалва решението на апелационния съд пред Върховния съд на Гватемала. На 20.01.2004г. Върховният съд потвърждава вината на полк. Валенсиа, като „подбудител” на убийството на Мирна Мак и нарежда 30-годишната му присъда да влезе в сила.

За съжаление това не се случва, тъй като полк. Валенсиа успява да се измъкне от властите и да се укрие. И до днес той е на свобода. Въпреки това, благодарение на неуморните усилия на Хелън Мак подбудителите на престъплението са изправени пред съда.

Изключителният кураж на Мак в борбата срещу безнаказаността й носи признание от страна на обществото. Нейната битка е подкрепяна от хиляди жители на Гватемала, които внимателно следят напредъка й в търсенето на справедливост. След като получава Наградата за цялостен житейски принос Хелън Мак основава Фондация Мирна Мак, която се занимава с изследвания, анализ, обучение и други дейности, насочени към защита на човешките права и борба с безнаказаността. Фондацията предлага образователни програми за съдии, адвокати, учени и общностни водачи.

Според Кери Кенеди Куомо, изпълнителен директор на Мемориалния център за човешки права Робърт Ф. Кенеди: „Хелън е символ на борбата срещу безнаказаността в Гватемала. Много жители на страната вече имат силата и увереността да се изправят срещу безнаказаността на извършителите на политически престъпления. Хората се възхищават на Хелън за смелостта й и неуморните й усилия, насочени към защита на човешките права и справедливостта.”

Освен директор на фондацията Мирна Мак и обвинител по време на съдебните процеси срещу военните, Хелън Мак е и член на Комисията за утвърждаване на справедливостта, която отправя предложения за реформиране на правната система, включително и за предприемане на мерки срещу безнаказаността. Тя участва като експертен свидетел в процеси за нарушаване на човешките права, които се разглеждат от Интер-американския съд за Човешките права и от Организацията на американските щати. Хелън Мак насърчава стратегически проекти, като „Визия за Гватемала” и „Да си представим Гватемала през 21ви век”. Към 2011г. Хелън е и координатор на Комисията за реформи на полицията.

Хелън Мак Чанс получава наградата Нотр Дам от Обществените служби в Латинска Америка (2005г.), Наградата за човешки права на Краля на Испания (2006г.), както и няколко други отличия.

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Реч на Кари Дан при връчване на Награда за цялостен житейски принос (2)

Реч на Кари Дан при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1993г.

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Акт на комисията по жалбите на индианците (ICC) от 1948г. ICC беше комисия, а не съд. ICC никога не е имала и все още няма никакво право да отнема или ограничава правото на собственост върху земите ни.

Макар познанията ми по английски да са ограничени, доколкото разбирам функцията на ICC е била да компенсира индианците за щетите, нанесени на техните земи и за земите, от които те доброволно са се отказали. Комисията никога не е имала право да погасява правото на собственост върху земите.

ICC е създадена от правната кантора Уилкинсън (същата, която е имала множество индианци сред клиентите си). Адвокатите от тази правна кантора уж представлявали много индианци. Но и получавали хонорар в размер на 10%.

Именно поради тези причини те далеч надхвърлили правата си. Тъй като ICC нямала право да погаси правото на собственост, комисията твърди, че земята е била отнета, дори и когато това не е така. Адвокатите не са защитавали западните шошони, те са имали единствено финансов интерес. Затова са спорели с нас, заплашвали са ни, лъгали са ни и чисто и просто са ни измамили, а т.нар. попечител, Министерството на вътрешните работи, е било в тайно споразумение с тях.

Адвокатите реално са представлявали бандите Темоак – племенните правителства IRA – и са пренебрегнали волята на мнозинстовото от западните шошони.

На 16.10.1962г. ICC прие заповед, според която западните шошони наистина имат право на собственост върху земите на предците си, простиращи се от северна Невада до Death Valley, Калифорния. През същата година обаче адвокати от Министерството на правосъдието, както и адвокати, работещи за BIA и за Секретариата на Вътрешното министерство, действащо като попечител на бандите Темоак, си измислиха, че „някак, някога” на определена дата земите са били отнети по време на т.нар. постепенно настъпление на бели и други. Възможно ли е тези „други” да са американското правителство?

Думата „отнемане” ми е противна. Преживяла съм Втората световна война, войната с Корея и с Виетнам, войната в Залива – и всички те уж бяха в името на демокрацията. Но ние, коренните жители, нямаме право с нас да се отнасят като към човешки същества, а какво остава да спазват правата, гарантирани ни от конституцията на САЩ, държавата, която се обявява за най-големият защитник на човешките права и демокрацията. Чудя се под коя черга насмете тези права американското правителство, когато дойде при нас? Какво се случи с американската конституция, според която: „Споразуменията са върховен закон на земята.”  Всеки съдия би трябвало да признае, че това е така.

От 1964г. бандите Темоак не са подновявали договорите на адвокатите. През 1965г. адвокатите по вземанията замениха Комисията по вземанията на западните шошони, една неоторизирана група, с клиентите си – бандите Темоак.

Между 1965 и 1977, адвокатите манипулираха бандите Темоак, в рамките на Комисията по вземанията. Обикновено в нея винаги имаше по един човек, който се съгласяваше с всичко и прокарваше законите, които всъщност вредяха на клиентите. През 1976, бандите Темоак поеха съдбата си в собствените си ръце. Те уволниха адвокатите и написаха до BIA и до Секретаря на Министерството на вътрешните работи остро изобличително писмо, в което описваха действията, целящи унищожение на западните шошони.

Независимо от действията на бандите Темоак, исканията продължават.

През 1979г. Секретарят към Министерството на вътрешните работи и BIA отново приеха 26 милиона долара от името на западните шошони без да се допитат до тях. Вероятно просто са ги отписали като недееспособни – или са ни смятали за пълни глупаци, или за малки деца. Но според американските закони попечителят трябва да се грижи за това поверениците му да не пострадат и да не им бъдат нанесени щети.

Нима унищожението на религиозните вярвания и изтребването на цял един народ със своя традиция и култура не се смята за щета? Вярвам, че в продължение на много години систематично и целенасочено, чрез закони и действия, САЩ са се опитвали да унищожат нашия поминък и култура и да ни лишат от всичко.

Ако САЩ наистина са отнели земите ни и са погасили правото ни на собственост, пренебрегвайки сключеното споразумение, то това е равносилно на геноцид.

На Мари и Кари Дан бяха отказани всички конституционни права, гарантирани на всеки американски гражданин според закона от 1924.

Мари и Кари Дан използват земите на западните шошони, за да се прехранват, така както са правили и предците им преди години. Ние не развиваме земеделие, ние се занимаваме с животновъдство и използваме земите на западните шошони точно по начина, описан в споразумението от Ръби Вали.

Целта ни е съдът и съдебната система да обърнат внимание на геноцида срещу западните шошони, оправдаван с акта на ICC. Смятаме, че този акт лишава западните шошони от правото на живот и е в нарушение на споразумението от Ръби Вали.

Днес нашата съпротива се основава на законите на нашия Творец, а не на законите на хората, подписали Декларацията за независимост през 1776г. САЩ продължава своя геноцид, предателства, измами и жестокост спрямо коренните жители, оправдавайки се, че действа в рамките на закона.

Какво се случва с конституционното право на свобода и на частна собственост, когато става дума за индианци? Какво се случва с човешките права на коренните жители на Америка? Как смее САЩ да говори за другите държави без да вижда начина, по който се отнася към собственото си коренно население?

От 1973г. насам живеем под постоянна заплаха, стрес и насилие от страна на Бюрото за управление на земите. Според мен Секретарят на Министерството на вътрешните работи е „двоен агент”. „Попечител на индианците” и същевременно мой прокурор – това е очевиден конфликт на интереси. А моят „варварски” ум си мисли, че всички отдели под ръководството на Министерството на вътрешните работи би трябвало да защитават правата ни, ако наистина техният секретар е наш попечител.

Бюрото за управление на земите три пъти наруши Националния съвет на западните шошони (традиционното ни правителство): два пъти на 10.04.1992г. и още веднъж през есента на същата година. На 18.11.1992г. федералната полиция и Шерифствтото на окръг Еврика заедно със спасителни екипи нахлуха в земите ни без да имат никакво право на това, защото тези земи не са под тяхна юрисдикция. По отзи повод брат ми Клиф заплаши да се самозапали, защото според него „Отнемането на земите ни означава отнемане на поминъка и живота ни.”

След като се заля с бензин, той тръгна към камионите, на които товареха животните ни, и бе нападнат от един от полицаите. Клиф бе съборен на земята, арестуван и отведен в неизвестна посока от федералната полиция. Това се случи само няколко дена преди Деня на благодарността – националният празник на САЩ. Предполагам, че Бюрото за управление на земите е имало повод за радост след този акт на етническо прочистване на земите на индианците.

На 10.04.1992г., когато събирахме добитъка си, помолих Бюрото по управление на земите или някой друг да ни предостави документи, доказващи, че земите на западните шошони са били прехвърлени на САЩ. Ако няма доказателства за това прехвърляне, тогава ние, Националният съвет на западните шошони, ще продължим своята съпротива.

Днес търся национална и международна помощ. Обръщам се към администрацията на Клинтън и към Министерството на правосъдието с молба да свалят от брат ми обвиненията в нападение на федерален служител. Клиф не е престъпник, дори и прокурорът го каза. Клиф е скромен човек, посветил живота си на своя Творец, западните шошони и своето семейство. Мари и аз сме подложени на психически и физически тормоз от агресивните действия на американското правителство, което отнема земите ни против нашата воля.

Няма да спирам да повтарям отново и отново – земята на западните шошони – нашата Майка Земя – не е за продажба!!!

Благодаря ви отново за тази награда. Приемам я от името на сестра си Мари, на моето семейство, на западните шошони и на всички коренни жители по цял свят!

Благодаря ви.

Posted in За Обществото | Tagged , | Коментарите са изключени

Реч на Кари Дан при връчване на Награда за цялостен житейски принос (1)

Реч на Кари Дан при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1993г.

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Уважаеми гости, почитаеми членове на Парламента, дами и господа,

Много съм благодарна и за мен е истинска чест да бъда в тази страна.

Бих искала да благодаря на Комисията на Наградата за цялостен житейски принос и на всички хора, които работиха усилено, за да мога аз, коренният жител на една далечна страна, да стана носител на тази награда. Аз съм само един от многобройните членове на племето шошони, които се борят за правото си да живеят в земите на своите деди така, както са живели и те. Правото да следваме своите вярвания, на които ни учи нашият Творец.

Аз съм част от племето шошони, коренните жители, обитаващи земите в сърцето на Невада. Родена съм и отраснах там, следвайки традициите на своя народ. Работя усилено и изкарвам прехраната си като отжлеждам животни в земите на западните шошони. Прекарала съм почти целия си живот сред посевите и добитъка.

Ние, хората, децата на земята, имаме различни култури, традиции и езици и всички ние бихме искали да ги съхраним, защото те ни определят и ни отличават от другите.

Коренните жители вярват, че земята ни е наша Майка, така както Швеция, тази малка част от Европа, е ваша Майка. Нашата Майка ни дава всичко, от което се нуждаем. Тя ни храни, дава ни дрехи и подслон, прегръща ни и ни учи.

Положението ни в момента е такова, че няма начин да забравим или игнорираме миналото. Ако го направим, все едно пренебрегваме настоящето си. Днес може би едва половината от западните шошони обитават земите, където са живели нашите предци преди хиляди години. Много хора от нашето племе все още поддържат живи и предават на своите деца традициите, оцелели след множество зверства.

Идвам от земи, които всички вие наричате САЩ – една страна, изградена на базата на множество национални идентичности. От нея до вас постоянно долитат думи, като свобода, възможности и преследване на щастието.

Предполгам, че класическият образ на Америка е една страна, в която хора от всякакви националности идват, за да следват мечтите си и да се радват на лична свобода. Много от тези имигранти идват от държави с репресивни режими и се надяват да намерят една демократична нация, основана на конституционни права и човечност.

Ние, коренните жители, сме устояли на десетки вълни от чуждестранни нашествия – испанци, англичани, германци, французи, едва ли има нация по света, която да не е минала през земите ни. Наричат ни Новия свят. Но този Нов свят е бил и все още е населен с коренни племена. С хора, които са имали своя цивилизация, живели са в хармония с природата и са уважавали всички форми на живот. Дори са посрещнали с отворени обятия първите испанци, а Колумб описал мястото като рай, поне преди да открие златните статуетки и да установи, че местните не са християни. От тогава насам коренните жители на западното полукълбо се описват като варвари, езичници, неверници и отношението към тях е като към животни.

След като открили златните статуетки, испанците направо полудели и унищожили нашата цивилизация. „Тази златна треска все още продължава.” Днес земите на западните шошони биват разкъсвани в името на златото. Милиони литри безценна вода се изливат всеки ден, за да могат машините да достигнат до микроскопичните златни жилки. За извличането на този метал, унищожил нацията ни, се използват опасни химикали, като цианид, които днес унищожават и Майката земя.

Всеки може да стане американец, но нека преди това погледне под повърхността на нещата и види големия брой коренни жители, които политическите лидери на САЩ не признават за хора. Нека види съдебната система, която отказва да признае правата ни върху земите на нашите предци. Нека види Министерството на правосъдието и неговите адвокати, които и до днес твърдят, че коренното население има право единствено да ловува и да събира храна, така както правят животните. Всъщност както можете да видите от решението на Върховния съд срещу сестрите Дан, съдебната система на САЩ ни отне дори и това право – да изкарваме прехраната си чрез лов.

За повечето здравомислещи коренни жители, САЩ не е страна, в която се претопяват всички народи, а един врящ казан. Ясното синьо небе бе заменено от киселинни дъждове, в които вяроятно вече има следи от цианид и радиокативност, които убиват всички форми на живот, както на земята, така и в реките. Вече нямаме чисти, прохладни води, а мръсни потоци и – вярвате или не – след като не можем да пием водите им, ние ще сме следващите, които ще бъдат унищожени! Земите, върху които се провеждаха ядрени опити, ще бъдат замърсени с радиация в продължение на хиляди години. За мен ядрените тестове не са въпрос на национална сигурност, а смъртна присъда срещу цялата нация, срещу нашите деца, срещу още неродените бебета и срещу всяка една форма на живот.

Откровено казано за мен това вече не е земя на множество възможности, а земя, опустошена от правила и закони, които ограбват обикновените хора; земя, която се е засилила към пълна икономическа катастрофа, ако не и политически диктаторски режим.

САЩ и международните корпорации, търсещи злато, уран, въглища, петрол и т.н., нахлуха в земите на коренното население и продължават да ги ограбват, използвайки като предтекст законите или политиката. Методите им не са се променили много в сравнение с миналото, когато директно убиваха, нападаха, заразяваха ни нарочно с едра шарка. Днес те използват правни манипулации, за да откъснат хорат от родните им земи и домовете им.

През 1963г. САЩ и западните шошони подписват споразумение. Споразумение за мир и приятелство, известно като споразумението от Ръби Вали. Този договор дава на САЩ правото да преминава през земите на запдните шошони. Това споразумение не им дава право на собственост – нека повторя – НЕ ИМ ДАВА ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТ върху каквато и да била част от нашите земи. От 1863г. насам споразумението не е било допълвано или променяно. То все още си е в първоначалния си вариант и е напълно валидно.

Актът Доус от 1887. Един расистки акт, който ни е напълно чужд и е бил приет под формата на либерална реформа. Истинският мотив и реалната му цел е била да съсипе традициите ни, свързани с общностното управление на земите. Хората са били принуждавани да приемат американско гражданство, за да могат да продадат земите си на белите за пари, оръжие или алкохол. След приемането на този акт близо 2/3 от индианските земи преминават в ръцете на белите.

Законът за гражданството от 1924г. Този закон нанася последния удар върху суверинитета на коренните жители, които все още не са се сдобили с американско гражданство след акта Доус.

Актът Уийлър-Хауърд и Актът за реорганизацията от 1934г. Тези закони са били изготвени без участието и знанието на коренните жители. Били са им наложени от американското правителство, за да им нанесат поредния удар и да ги унищожат веднъж завинаги. Традиционните местни правителства биват заменени от племенен съвет, чиято структура и модел копира американските корпоративни директорски бордове. Тези съвети са изцяло под контрола на САЩ, на Министерството на вътрешните работи, а в миналото – под контрола на Министерството на войната! Тези закони разделят коренните жители на два лагера – традиционалистите и IRA. Племенните съвети на IRA са пионки в ръцете на американското правителство. Малък брой хора бяха избрани и обучени от BIA, която ги превърна в егоисти и расисти.

Тези така наречени IRA индиански правителства играят по свирката на американското правителство и се възползват от всяка възможност да сключват сделки под масата с международни корпорации. Дори в някои случаи САЩ сами сключват с тези корпорации сделки, които засягат ресурсите на коренните жители. Злато, въглища, уран, петрол и т.н., а отскоро и MRS и радиоактивни отпадъци. А ядрените опити? Защо Министерството на енергетиката все използва земите на индианците за провеждането им, размахвайки пред носовете ни пари за примамка. Дали защото коренните жители живеят в бедност и се намират на най-ниското икономическо стъпало? В същото време чрез BIA Министерството на вътрешните работи окуражава индианците да приемат отпадъците, които никой друг не иска. В земите на западните шошони тече проект за изграждане на най-голямото депо за ядрени отпадъци – въпреки високия риск от земетресения в този район и въпреки съпротивата на местните хора.

Posted in За Обществото | Tagged , | Коментарите са изключени

Мари и Кари Дан от племето на западните шошони

Статия: Мари и Кари Дан от племето на западните шошони (САЩ) на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

„…за изключителния им кураж и упорство в защита на правата на коренните жители върху земята на дедите им.”

Сестрите Мари и Кари Дан са членове на племето западни шошони и играят важна роля в политическата и правната борба, която техния народ води, за да запази земите си. От 1972г. насам те водят битка срещу американското правителство, чрез различни правни методи и гражданско неподчинение.

Териториите на западните шошони са описани в споразумението от Ръби Вали, сключено с американското правителство през 1868г., и включват 2/3 от щата Невада и малки части от Калифорния, Айдахо и Юта. Това споразумение не е договор за цесия, а за мир и приятелство; то позволява на американските граждани свободно преминаване през земите на шошоните, както и право за добив на злато.

Споразумението от Ръби Вали – подобно на много други споразумения между правителството на САЩ и местните индиански племена – е било отменено и погазено от законите в страната. Чрез приемането на различни законови актове близо 90% от земите и ресурсите на западните шошони постепенно са преминали под контрола на Американското министерство на вътрешните работи и неговите подразделения (например Бюрото за управление на земите или Министерството на енергетиката). През 1951г. в Невада е изградено поле за провеждане на ядрени опити, на което САЩ и Великобритания провеждат над 100 атмосферни теста – повече отколкото из целия свят. От 1951г. насам на в земите на западните шошони са били взривени 951 ядрени бомби, последната от които през април 1990.

През 1979г. Американският съд по исканията предлага обезщетение от 26 милиона долара за изземването на земите на западните шошони, но близо 80% от членовете на общността гласуват против приемането на парите. Вместо от местното население, парите са взети от Министерството на вътрешните работи. Тъй като западните шошони никога не са продавали и не са се отказвали от земите си, те изискват от САЩ да спазват споразумението от Ръби Вали. През декември 1991г. американският съд от Девети окръг отсъжда, че макар обезщетението да не е било прието от шошоните, то погасява част от правата им – например да ловуват, да ловят риба или да събират храна – гарантирани от споразумението от 1868г.

Мари и Кари Дан Mary имат ранчо в Крешент Вали в самия център на земите на западните шошони. През 1973г. Бюрото за управление на земите се обръща към тях с изискване да заплатят съответните такси за право на паша. Те възразяват, че животните им пасат в земите на западните шошони, но на следващата година срещу тях е повдигнато обвинение за нахлуване в чужди земи. От тогава насам сестрите Дан с пълната подкрепа на Националния съвет на западните шошони водят непрекъсната битка за запазване на начина си на живот въпреки опитите на Бюрото за управление на земите да конфискува добитъка им. 

Мари Дан загива през 2005г. при инцидент.

Posted in За Обществото | Tagged , | Коментарите са изключени
1234