Category Archives: За Разума


Организацията като организъм

Организация и организъм идват от един и същи корен. Ако искаме да водим успешно организация, няма да е лошо да погледнем какво е характерно за живите организми. Ще разгледаме пет принципа.

1. Всичко е взаимосвързано. Организацията ни е винаги част от общия организъм, наречен общество. Откъснем ли се и малко от него, предприятието ни е загубено.

2. Приспособяването към условията е в основата. Едно цяло общество никога няма да се нагоди към една организация, но една организация винаги трябва да служи на цялото общество.

3. Непринудено възпроизвеждане. Организацията трябва да може да дава плод, както и организма. Само един пример – ако част от работниците Ви, било и най-добрите, имат хрумване и искат да напуснат – подкрепете ги, дайте им свобода. Така ще допринесете и ще успеете със сигурност.

4. Повик за оцеляване. Както организмът трябва да се подхранва, както дори и цветето в саксия трябва да се полива и канарчето в клетка да се храни, така дори и най-свободната и успешна компания трябва да се подхранва. И колкото по-добре седи една организация, толкова повече трябва да се подхранва, защото след разцвета идва упадъкът. Може да се подхранва с нови хора, с нови хрумвания, дори в нови офиси.

5. Единство и пълнота на живота. Животът е пълен, когато му позволим да измине всичките си цикли и фази, включително и като му дадем възможност да загине и да се роди наново. Това трябва да може да се случва и с организациите. Процесите на смърт и раждане са процеси на развитие и обновяване.

Posted in За Разума | Tagged , | Коментарите са изключени

Външен израз на вътрешна благородност

Всеки е чувал за древния идеал

„Красив Дух в здраво тяло“

Но не за това иде реч. Случвало ли Ви се е да желаете да съберете средства за добра цел и да се чудите от къде да започнете? Как да го направите? Има различни възможности, но основните правила са следните:

  • 1. Да обясните на хората добре за какво става дума и да им покажете ясно и точно за какво отиват парите;
  • 2. Да направите хората съпричастни и да ги въодушевите да се чувстват като част от добрия стремеж;
  • 3. Да им благодарите, когато те се включат;
  • 4. Да ги държите в течение на това какво се случва и да ги направите част от едно общество, позволявайки им да се свързват едни с други и самите те да търсят възможности как да привлекат още хора. Нещо като социален франчайзинг.

Дотук добре. Всичко това е просто, но действа. И все пак, има нещо малко в началото, което често липсва, а именно – как да привлечем вниманието, как да подтикнем хората да погледнат на намерението ни сериозно? И това не е сложно. Най-лесният начин е да променим външния си вид и по този начин да привличаме внимание. Хората сами ще идват да ни питат какво става и то не само познатите ни.

Примери за промяна на вида могат да се дадат много – временна татуировка, подстригана нула номер глава, обръсване на едната вежда, подстригване на половината страна от главата, лакиране на ноктите в пъстри цветове, пускане на брада и т.н. Всичко това са малки и временни промени, които не дават отражение на здравето ни или отношението към нас, но пък привличат силно вниманието към нас. Друго си е човек да отговори:

„Избръснах си едната вежда, защото събирам пари за дома за сираци на съседната улица. Щом те не само, че са лишени от родителски грижи, но често и от храна, дрехи и образование, но въпреки това оцеляват някак си, то и аз ще оцелея без една вежда. А Вие бихте ли пожелали също да дарите? И не, няма нужда и Вие да си бръснете веждата.“

Освен това, променяйки външния си вид, Вие ще бъдете принудени да се промените малко или много и вътрешно. Промяната в тялото, външната промяна, води неизменно и до вътрешна такава. Тя ще се изрази най-вече в един по-различен поглед върху света и повече творческо мислене, което пък ще Ви помогне да съберете повече и да дарите повече.

Posted in За Разума | Tagged | Коментарите са изключени

Вокаблер – учим езици и думи

Случвало ли ви се е като говорите на чужд език, някои думи да ви идват на родния език или дори на друг чужд? Искате ли да подобрите и разширите речниковия си запас за по-добро общуване и разбирателство с другите?

Живеем в многоезичен свят, чиято основа е общуването. А за общуването използваме думи, които учим през целия си живот. Вокаблер е мрежова платформа за организиране и учене на думи, която вече се използва с успех от учители и учащи. Отзивите са изключително обнадеждаващи, което ни дава сили на продължаваме напред с подобряване на платформата.

Вокаблер е единно място за всички ваши думи, от всички езици, които ползвате. Нова и интерактивна тетрадка речник, лесна и удобна за използване. Вокаблер включва всички европейски езици и помага както за свободното общуване в Европа, така и за по-бързото, по-лесното и по-качественото им изучаване. А също и за усъвършенстването, обогатяването и запазването на езиковото ни богатство.

Ако желаете да разберете повече, можете да се обърнете към Никола Чернев: info ( at ) vocabler ( dot ) com или към ОМ: openpositivemedia ( @ ) gmail ( . ) com

Всеки е добре дошъл да се включи със собствените си предприемачества или предложения за такива, защото заедно можем повече! Добре дошли са и всякакви примери за положителни предприемачества. С удоволствие ще участваме и по предприемачески проекти с партньори и приятели. Не се колебайте да се свържете с нас!

Posted in За Духа и Душата, За Обществото, За Разума | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Общуване

Големите мъдреци твърдят, че на света не съществува нищо друго освен живите същества и отношенията между тях. Всичко е отношение, всичко е общуване. Щастието и Любовта, Истината и Мъдростта, Правдата и Добродетелта, Взаимодействието и Създанието, Развитието и Радостта, с една дума – всичко, се заражда и развива единствено и само благодарение на общуването. Целият свят се е зародил от една идея, от словото, от общуването. Всичко е единно и взаимосвързано. Това е междувременно показано не само от духовните водачи, но и от науката.

Особено вярно е това в днешни дни, когато обществото ни постепенно минава от крайна материализация към по-духовно ниво на развитие. Време, в което технологиите изпреварват човешкото развитие значително и светът ни се технологизира и виртуализира. Време, в което на земята живеят много повече хора, отколкото са я населявали в цялата й история досега взети заедно. Време, в което хората живеят по-събрано на едно място, от когато и да е било. Време, в което хората пътуват повече, от когато и да е било. Време, в което много повече хора живеят в други страни, сред други хора, от когато и да е било. Време, в което количеството на обменяните и създавани данни, знания, действия, стоки, услуги и т.н. е по-голямо от когато и да е било. Време, в което всичко около нас е много, разнообразно и разнородно. Време, което е изключително вероятно никога да не се повтори с такова голямо количествено натрупване.

Благословени сме да живеем в едно невероятно време, изпълнено с толкова много прекрасни възможности. От нас зависи да ги използваме, да превърнем количеството в качество. Всичките тези количествени натрупвания минават през главите на хората, биват преработвани и предавани. Така сме свидетели на образуването на един колективен Свръх-Разум, мозък, компютър или както решим да го наричаме. И също както и при мозъка, всеки един човек е една клетка, а отношенията между хората са като едни неврони. И цялата връзка, цялата работа, всичко, което се случва, се случва благодарение на разпространението по невроните, благодарение на общуването между хората. От общуването между хората зависи какво ще се случи с цялото ни общество и със Земята. Не предаваме ли правилно по невроните това, което трябва и когато трябва (разбирай общуваме лошо с другите хора), запушват ли се отделни клетки (разбирай, отделни хора не са отворени към света), то не се използва достатъчно добре всеобщата сила, общия Свръх-Разум.

Природата си знае работата – да погледнем, освен мозъка, пчелите или мравките – всяка една от тях изглежда, че знае точно кога какво върши. Това е така благодарение на непрекъснатото и непосредствено, отворено общуване на всеки един индивид с останалите. При тях няма затвореност и неправилен или непълен обмен. Всичко е в едно безкрайно единство, подчинено на благото на общия организъм, на обществото. И каквото и да прави една мравка или пчела, колкото и тежък и непосилен товар да носи, никога не пренебрегва общуването с останалите. Това е най-важното и се прави при всяка една среща с друга мравка, поне 20-30 пъти на минута. Може да се каже, че животът на мравките се състои само от общуване, което действа прекрасно. Нашият живот също се състои само от общуване, но ние, като по-висши същества, имаме свободата на избор и не сме, както мравките, от Бог предопределени как точно да общуваме. И това е прекрасно. Но нека никога да не забравяме за мравките. И нека винаги, когато имаме трудности, да отидем да гледаме мравките. Те знаят как бързо-бързо да ни помогнат – мъдростта за общуването, която споделят, е безценна.

Всичко казано до тук е вярно и за ОМ. Броят на участниците расте. Важността от отворено общуване е все по-голяма. При ОМ запушването на клетките и непълното предаване на данните по невроните е нещо, което противоречи на основната ни ценност – отвореността. Не сме ли отворени, не сме ОМ. Не сме ли отворени и открити, не правим това, което обещаваме да правим, не сме това, заради което хората са при ОМ. И най-важното – не сме ли отворени ние от ОМ, няма да успеем да постигнем стремежите си за едно по-добро, отворено и положително българско общество.

Говорейки за общуването в ОМ, е важно да не се разграничава прекалено силно между външно и вътрешно общуването. Разбира се, че във всяка жива система, общност и т.н. има неща, които трябва да останат вътре в нея, неща, които не са от значение за външния свят и той не трябва да бъде затормозяван с тях. В същото време трябва да се внимава да не се изпадне в затвореност и самоцел.

Най-важното, свързано с отвореността е, че всичко, което правим, се появява на страницата. В дългосрочен план това е най-добрият начин за отворен обмен. Всичко, което е създадено и направено, но не е напълно съвършенно, а нищо никога не е съвършенно, се доразвива и се помества отново на страницата. Така се заражда един жив разговор, едно устойчивото, отворено и положително общуване в ОМ, живото слово.

Пожелаваме си да сме благословени и да общуваме в сговор! Правим ли го, имаме всичко!

Posted in За Обществото, За Разума | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Джулиън Трежър: Пет начина за по-добро слушане

В нашия все по-шумен свят, казва звуковият експерт Джулиън Трежър, „ние губим нашето умение за слушане“. В този кратък, очарователен разговор, Трежър споделя пет начина за настройване на ушите ви за съзнателно слушане – на други хора и на света около вас.

Джулиън Трежър: Пет начина за по-добро слушане от TED, юли 2011

Текст на речта:

Ние губим способността си да слушаме. Прекарваме около 60% от нашето време за общуване в слушане, но не сме много добри в това. Запомняме само 25 на сто от това, което чуваме. Сега, не става дума за вас, не и за този разговор, но като цяло това е вярно. Нека да дефинираме слушането като извличане на смисъл от звука. Това е мисловен процес и това е процес на извличане.

Използваме някои страхотни техники, за да правим това. Една от тях е разпознаването на модели. (Шум от тълпа) Така че, ако на коктейл парти като това, аз кажа: „Дейвид, Сара, обърнете внимание,“ някои от вас сега наостриха уши. Ние разпознаваме модели, за да разграничим шума от сигнала, и особено нашето име. Различаването е друга техника, която използваме. Ако пусна този розов шум за повече от няколко минути, буквално ще престанете да го чувате. Ние се вслушваме в различията и не обръщаме внимание на звуците, които остават същите.

И освен това има цял набор от филтри. Тези филтри отделят от всички звуци това, на което обръщаме внимание. Повечето хора въобще не осъзнават тези филтри. Но те всъщност създават нашата реалност по определен начин, защото те ни казват на какво обръщаме внимание в момента. Нека ви дам един пример за това. Намерението е много важно в звука, в слушането. Когато се ожених за съпругата си, й обещах, че ще я слушам всеки ден, като че ли за първи път. Това е нещо, в което се провалям всеки ден. Но е чудесно намерение за една връзка.

Но това не е всичко. Звукът ни поставя в пространството и времето. Ако затворите очите си точно сега, в тази зала, ще сте наясно с размера на залата от отражението и отклоняването на звука по повърхностите. И ще сте наясно колко хора има около вас заради микро-шумовете, които долавяте. Звукът ни поставя също така във времето, защото звукът съдържа винаги вградено в себе си време. В действителност бих казал, че нашето слушане е основният начин, по който преживяваме придвижването на времето от миналото към бъдещето. И така: „Звучността е време и смисъл“ – страхотен цитат.

Казах в началото, че ние губим нашата способност да слушаме. Защо го казах? Има много причини за това. Преди всичко, ние измислихме начини за записване – първоначално писането, след това аудио записа, а сега също и видео записа. Възнаграждението за точно и внимателно слушане просто изчезна. На второ място, светът днес е толкова шумен, (Шум) с тази какофония наоколо визуално и звуково, че е просто трудно да се слуша; уморително е да се слуша. Много хора намират убежище в слушалките, но те превръщат големи публични пространства, споделени звукови пространства, в милиони мънички, малки лични звукови мехурчета. В този сценарий никой не слуша никого.

Ние ставаме все по-нетърпеливи. Вече не искаме риторика, искаме кратки части от речта. И изкуството на разговора се заменя – опасно, мисля – в лично разпространяване на информация. Не знам колко слушане има в този разговор, който е за съжаление много често срещан, особено във Великобритания. Започваме да губим нашата чувствителност. Налага се медиите да ни крещят с тези заглавия, за да получат нашето внимание. А това означава, че е по-трудно за нас да обърнем внимание на тихото, едва доловимото, недооцененото.

Това, че губим способността си да слушаме, е сериозен проблем. Това не е тривиално. Защото слушането е нашият достъп до разбирането. Съзнателното слушане винаги създава разбиране. И само без съзнателно слушане могат да се случат тези неща – един свят, в който не се изслушваме един други въобще е наистина много страшно място. Затова бих искал да споделя с вас пет прости упражнения, инструменти, които можете да вземете за себе си, за да подобрите собственото си съзнателно слушане.

Първото е тишината. Просто три минути на ден тишина е чудесно упражнение, за да успокоите ушите си и да ги „калибрирате“, така че да можете да чуете тишината отново. Ако не можете да намерите абсолютно затишие, потърсете обикновена тишина, също ще свърши работа.

Второ, аз наричам това миксер. (Шум) Така че, дори ако сте в шумна околна среда като тази – и всички ние прекарваме значително време в места като това — слушайте в кафе-бара, колко звукови канали можете да чуете? Колко индивидуални канали в този микс слушам? Можете да го направите и на красиво място, като езеро. Колко птици дочувам? Къде са те? Къде са тези вълнички? Това е страхотно упражнение за подобряване на качеството на вашето слушане.

Трето, това упражнение наричам вкусване, и това е прекрасно упражнение. Става въпрос за наслаждаването на обикновени звуци. Това, например, е моята сушилня. (Сушилня) Това е валс. Едно, две, три. Едно, две, три. Едно, две, три. Обожавам го. Или просто опитайте това за разнообразие. (Кафемелачка) Уау! Обикновените звуци могат да бъдат наистина интересни, ако им обърнете внимание. Наричам това скрития хор. Той е около нас през цялото време.

Следващото упражнение е може би най-важното от всички тези, запомнете поне него. Това са позициите на слушане – идеята, че можете да промените позицията на слушане до тази, която е най-уместна според това, което слушате. Това е играене с онези филтри. Става въпрос, да започнете да си играете с тях като с лостове, да добиете представа за тях и да се местите на различни места. Това са само някои от позициите на слушане или набор от позиции на слушане, които можете да използвате. Има много. Забавлявайте се. Това е много вълнуващо.

И накрая, един акроним. Можете да използвате това както в слушането, така и в комуникацията. Акронимът е RASA – санскритската дума за сок или същност. RASA идва от Receive (Получавам), което означава да обърнем внимание на хората; Appreciate (Оценявам), да правим малки шумове като хм, о, добре; Summarize (Обобщавам), думата „така че“ е много важна в общуването; и Ask (Питам), задавайте въпроси след разговора.

Звукът е моята страст, това е моят живот. Написах цяла книга за него. Така че аз живея, за да слушам. Твърде много ще е да искаме това от всички хора. Но вярвам, че всяко човешко същество трябва да слуша съзнателно, за да живее пълноценно – за да сме свързани в пространството и във времето с физическия свят около нас, свързани в разбирането ни един към други, да не говорим за духовното свързване, защото всеки духовен път, за който знам, има слушане и съзерцание в същността си.

Затова трябва да учим как да се слуша в нашите училища, като умение. Защо не го преподават? Това е лудост. И ако можем да преподаваме слушане в нашите училища, можем да отведем умението за слушане от хлъзгавия наклон на този опасен, страшен свят, за който говорих, и да го отведем до място, където всеки слуша съзнателно през цялото време – или най-малкото може да го прави.

Аз не знам как да направя това, но това е TED, и мисля, че TED общността е способна на всичко. Затова ви каня да се свържете с мен, да се свържете едни с други, да прегърнете тази мисия и нека способността за слушане да почне да се преподава в училищата, и да трансформираме света за едно поколение до съзнателно слушащ свят – свят, който е свързан, свят на разбирателство и мир.

Благодаря ви за това, че ме изслушахте днес.

Преводът на речта е направен от Антон Хиков, преводач за TED, и е проверен от Ива Тодорова, преводач за TED.

Posted in За Разума | Tagged , , , , , , | Коментарите са изключени

Участваме в съдружия

Какво е това съдружие? Това е нещо, което човек прави с ДРУГарите си, с ДРУГите хора. Всички останали хора в обществото, ДРУГите хора, са наши ДРУГари, наши приятели. Мирише на комунизъм. Ами да, както при мускетарите на Дюма, комунистическото движение е било на принципа един за всички и всички за един, ама знаем как се провали. Мога да използвам и думата събратство или юридическия термин кооперация. Еми и тази дума не ми харесва, защото е чужда и мирише на ТКЗС и отново на комунизъм. Но да забравим миналото и да погледнем в настоящето и в бъдещето.

Кооперацията е най-демократичната юридическа форма за сдружения. Има я не само в България, но и в законодателството на повечето други страни. Група от хора се събират с обща цел и основават кооперация, която се управлява от общото събрание. Всеки съдружник в кооперацията може да има различен брой дялове, също както при акционерното дружество, но има, за разлика от акционерното дружество, винаги само един глас на общото събрание. Тоест, важно е участието, че човек е част от обществото, част от сдружението, а не с колко участва. Всеки участва с колкото може и това се оценява по равно. Важна е предимно заинтересоваността и общата работа, а не вложената сума.

И докато в България малко хора се възползват от тази възможност и то до ден днешен предимно в селскостопанско отношение, то тя е много разпространена в западна Европа. В Англия отдавна съществуват кооперативи, тоест групи от хора, които заедно купуват хранителните си стоки и така постигат много по-ниски цени и много по-високо качество. Така е дадено началото на някои от най-големите хранителни вериги на острова. В Германия много от големите банки са кооперации и са собственост на членовете си, тоест на хората. Тези банки се славят и с най-доброто си управление и най-голяма стабилност и устойчивост. Преживели са много кризи и катаклизми, надживели са всички други банки. В скандинавските страни почти всичко действа така. Напоследък това започва да се случва и в много други страни.

Демократичната основа на кооперациите ги прави много гъркави, но стабилни и устойчиви, което пък в дългосрочен план дава най-добрите успехи. Съдружията ни правят независими и ни дават възможността дейно да променяме живота и съдбата си, без да застрашаваме околните.

Започнах и аз самия да участвам в много кооперации. И за да не е участието самоцелно, участвам в това, което ме интересува непосредствено. Имам дял в банките, в които имам сметки. Имам дял в доставчика си на ток и газ. Имам дял в любимото си списание. И при доставчика си на зеленчуци. И при любимия си магазин. Нарочно съм си избрал такива доставчици, магазини и банки, в които мога да участвам и аз и да помагам дейно в развитието. Друго си е да познаваш лично шефа на банката, в която са ти парите и да имаш глас при вземането на решението дали, от кога и с колко да се вдигне тока. Или колко моркови и зеле да засадим догодина и дали да продължим да продаваме свежи подправки в саксия. Може да Ви се струва много, но участвам точно там, където ме интересува да знам какво се случва. Искам да знам къде са ми парите и какво става с тях, откъде идва тока ми, какво ям и защо се вдига цената му или защо липсва в магазина. И не напоследно място – защо не виждат повече статии от любимия си журналист в списанието, което обожавам.

И когато имам желание или хрумване, има към кого да се обърна. И колко е прекрасно да видиш как една огромна банка взема насериозно предложението Ти и малко по-късно го въвежда. Да не говорим, че сметката ми е безплатна, защото съм член. А абонамента на любимото списание вече е безплатен за мен. И получавам част от печалбата от продажбата на ток и газ. Да, вложил съм пари, но те са нищо в сравнение с това, което получавам! И най-важното – щастлив съм, защото заедно с останалите съдружници, променяме стъпка по стъпка света към едно по-добро бъдеще. И всяка нова кооперация, собственост на хората, в която всеки е добре дошъл да се включи и може да се откаже когато си иска, е нещото прекрасно, защото на преден план се поставя общността, хората и техните общи действия.

Ако желаете да разберете повече, можете да се обърнете към Крум Сяров: krumsyarov ( @ ) gmail ( . ) com или към ОМ: openpositivemedia ( @ ) gmail ( . ) com

ОМ е Общество на Действието. Всеки е добре дошъл да се включи със собствените си действия или предложения за такива, защото заедно можем повече! Добре дошли са и всякакви примери за положителни действия. С удоволствие ще участваме и по проекти на действието с партньори и приятели. Не се колебайте да се свържете с нас!

Posted in За Духа и Душата, За Обществото, За Разума | Коментарите са изключени

Давам, но не споделям и разменям

Обичам да давам, но не обичам да споделям и разменям. Защо ли? Защото, когато давам, го правя непринудено и не очаквам нищо в замяна. Давам, заради даването. Докато ако спо-делям, то тогава деля нещо, раз-делям нещо, от-делям нещо. Като пък раз-меням, то тогава про-меням нещо, из-меням нещо. Тоест въртя едно нещо, без да добавям стойност към него, без да го развивам, без да го съз-давам. Създаването е процес на даване, положителен процес. И обратно – даването е процес на създаване, творчески процес, процес на развитие. Kогато давам, винаги и получавам и с-получвам.

Posted in За Разума | Tagged | Коментарите са изключени

Трудолюбие

Мравките носят до десет пъти повече от собственото си тегло, а пчелите прелитат 40 000 км за половин килограм мед, тоест веднъж около цялата земя! А ние колко сме готови да вложим, когато искаме да постигнем нещо?

Posted in За Разума | Tagged , , | Коментарите са изключени

Значението на дребните неща

Днес образованието ни е абстрактно и теоретично и безкрайно далеч от природата. Нищим безкрайни факти, а не учим за принципите и законите, които управляват света. Учим много, имаме много сведения и факти, а не знаем и не можем почти нищо. Далеч от най-добрия учител – природата – сме загубили дори способността си да забелязваме нещата, особено дребните и малките неща. А те са точно толкова важни, колкото и големите. Дребните неща са не само частите от пъзела, без които не можем да сглобим цялата картинка, но в тях се съдържа и всичкото знание. Съвременната физика показва, че и в най-малкото познато нещо се съдържат сведенията за цялата вселена, всичкото известно знание.

Най-радващо е, че не е никак сложно да се докоснем до това знание. Трябва на първо време да знаем принципите, а те са само два – нагоре или надолу, в движение или в застой. Ако не сме нагоре и не сме в движение, ако не се развиваме, не растем и не живеем и здравеем, то неминуемо сме надолу и загиваме. Както казва Норбеков – спокойствието води към вечния покой. Законите също не са много – това са познатите ни пет физични взаимодействия или математическите аксиоми. И ето, светът е вече разбираем! Изкуството е да се учим от природата. Тя бързо ще ни помогне да откриваме двата принципа и няколкото закона във всичко, което виждаме. Предпоставката за това е само една – да сме любознателни и да се научим да забелязваме и най-дребните неща и да „съзерцаваме“ и „виждаме“.

Та, нека се обърнем към природата и погледнем всяко едно растение, всяко едно животно. Защо са те толкова различни, но и еднакви? В какво се крият приликите и в какво разликите? Какво описва дадено животно или растение най-добре? Какво идват да ни кажат тези дребни гадинки? Когато се научим да забелязваме и да учим от природата, ще започнем да откриваме вътрешната цялост на нещата и техните взаимовръзки. И следващия път, когато ги видим, можем да разберем какво ни казват и за какво може да са ни полезни, например каква болест могат да излекуват.

Непосредствено от природата можем да трупаме не само знания, но и да се научим на действия и на занаяти. Трябва само да наблюдаваме внимателно. А за да стане това, трябва да излизаме навън, сред природата. Така, както сме го правили като деца. И най-вече – да дадем възможност и на нашите деца да го правят, за да могат и те да попият от непреходната мъдрост на природата и да са в единство с нея и с цялата вселена.

Posted in За Разума | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Отпечатък във времето | Подаръкът на Джо

Иво Иванов (Канзас)

Марти Холанд става рано. В 5:30 всяка сутрин се изтръгва на сила от уюта на сънищата си и скача на крака, изпреварвайки с едни гърди дори изгрева. Мъжът се движи целенасочено и ефикасно, подпомаган от неприкритата голота на аскетичната си, тясна стая. Опъва перфектно одеалото върху спартанското легло, измива бързо зъбите си, хвърля върху раменете си винаги една и съща дреха, и закопчава педантично грубите копчета -от първото до последното.

Дните му се движат мъчително бавно, в монотонен ритъм, чиято смазваща еднообразност е в състояние постепенно да сдъвче с беззъба уста енергията, самоличността и желанието за живот на всеки нормален човек. Но Марти Холанд няма избор – той е един от милионите американци, чийто живот протича зад решетките. Някъде в миналото му са грешките, а в настоящето са техните последствия. Дни, месеци, години – живот… Това е най-скъпото, което имаме и тази е безценната валута, с която обществото иска да платим за греховете си.

Няма друга страна по света в която да има толкова затворници колкото в Съединените Щати! Един на всеки 100 американци е лишен от свобода в „страната на свободата“! Далеч на второ място е Китай с общо 1.5 милиона зад решетките. Не е ли изненадваща тази статистика? Какво кара силни, будни, пълни с потенциал мъже като Марти да обменят дните си срещу безличнo съществуване в тясна клетка? При толкова много други възможности, защо му е трябвало на този 30-годишен човек да тъпче закона, да продава кокаин на килограм, да се забърква в гангстерски групировки и в крайна сметка да прекара години зад решетките? Той е просто един от мнoгoто, чиито съдби ми задават невъзможни за отговор въпроси. Винаги съм си мислил, че колкото повече остарявам, толкова по-рядко ще си задавам въпроса „Защо?“ Напротив – случва ми се все по-често и естествено това ме кара да се питам едно нещо: „Защо?“ Някои неща обаче просто нямат отговор.

Да вземем коренната противоположност на Марти Холанд – един изключителен мъж на име Джо Делейни. Горе-долу на същите години, той е постигнал неща достойни за неподправено възхищение. Може би не толкова заради феноменалните рекорди, които постави като играч по американски футбол още в първия си сезон в Канзас Сити Чийфс /Kansas City Chiefs/, колкото заради други, по-обикновени на пръв поглед неща. Вярно е, че името му веднага се покри със слава сред мнoгoбройните любители на този спорт, но това което прави този мъж особено обичан в нашия район са безбройните, станали митични разкази за неговата добрина, скромност и отзивчивост.

Нека не забравяме в какви времена живеем и какъв е общият разглезен профил на съвременният професионален спортист. Всеки път, когато говоря с човек, който се е срещал с Джо, чувам приблизително същата история, за това колко бил добродушен, неподправен и дори срамежлив. Като получил първият си огромен чек от лигата купил скромна къща за семейството си и обикновен, светлосин Меркури Кугар, който се откроявал с фрапираща невзрачност сред бляскавите Мерцедеси и БМВ-та на съотборниците му. Жена му Керолин твърди, че Джо никога не е слагал и един цент в джоба си – „Получи ли заплата, я слага цялата върху телевизора за мен. Питам го: Джо ти не искаш ли нещо, а той отговаря: Ами, дай ми малко джобни пари – друго не ми трябва.“ Само за две години Делейни се прочу в Канзас Сити с безкористна благотворителност и с това, че няма човек, на когото да е отказал автограф или снимка.

На терена геройствата му бързо се превърнаха в легенда. Oще като новобранец, Джо смачка почти всички отборни рекорди в неговата позиция, бе обявен за най-полезен играч на Чийфс и участва в „Мача на звездите“ на НФЛ! При това, въпреки силата и бързината си, със своите 178 сантиметра, Джо е един от най-дребните тичащи бекове в историята на лигата. Най-изумително бе изпълнението му срещу Денвър, в което пробяга 83 метра, промъквайки се през иглени уши, за да отбележи тъчдаун. Казват че това било нищо в сравнение със слаломите, които правел като ученик в отбора си в Луизиана. Всеки петък, целият град се стичал да гледа в захлас геройствата на любимия си син.

Знаете ли теорията за „отпечатъците във времето“? Идеята е базирана на наблюденията, че много от т.нар. паранормални явления проявяват странно поведение. Защо „духовете“ винаги се появяват на едно и също място? Защо не обръщат внимание на никого? И защо винаги повтарят едно и също действие като на плейбек? Опитвайки се да обяснят хилядите видения, наблюдавани на точно определени места от много хора, някои учени са стигнали до интересна хипотеза. Според тях високоемоционални или травматични събития, свързани с отделяне на огромно количество положителна или отрицателна енергия от хора в миналото, са в състояние да се самозапишат във времето подобно на филмов материал. Тази остатъчна енергия е една от теориите, опитваща се да обясни „призраците“ и техните странни навици. Невероятните изпълнения на Джо Делейни на игрището в Луизиана сигурно могат да бъдат наблюдавани и днес, записани завинаги върху целулоида на времето, благодарение на океана от емоции оставен от целия град на стадиона.

Джо никога не е забравял откъде е тръгнал, така че всяко лято отново става жител на малкото си, скромно градче в Луизиана. Въпреки че е милионер, винаги отива при възрастната си съседка два пъти на седмица, за да окоси тревата пред дома й. Казват, че често ходил да помага и на самотен старец, който живеел сам без познати и роднини. Появявал се и в стария си квартал с торби, пълни със скъпи маратонки и дрехи, които раздавал на щастливите хлапаци по улицата.

Но този разказ, както вече споменахме, е за въпросите без отговор и моето голямо „защо?“ започва да зрее и пулсира неспокойно в един прелестен и слънчев, юнски ден. В град Монро, щата Луизиана има живописно място наречено Ченот Парк. В центъра му лежи огромна индустриална яма пълна с вода. Изкуственото „езеро“ е изровено, за да се използва пръстта за друго съоръжение и впоследствие са го напълнили с естетични цели. Джо се разхождал в парка и забелязал три малки момчета на самия бряг на езерото. Някакво зловещо предчувствие го накарало да им подвикне да не навлизат в него. Но десетгодишните не знаят страх и предпазливост и естествено малко по-късно нахълтали във водата. Това, което не подозирали било, че само няколко крачки навътре, плиткото дъно пропадало директно надолу в 7 метров, леден кладенец. Делейни чул виковете на давещите се деца и се хвърлил във водата без да се замисли нито за миг. Казват, че няма по-благороден акт от този да спасиш детски живот. Но какво да кажем за Джо Делейни, които не само, че знаел прекрасно, че не може да плува, но винаги е изпитвал панически ужас от водата? Силните му ръце успяли някак си да изтръгнат едното момче от гладната, водна паст на бездънната яма и да го хвърлят на брега. После Джо се втурнал обратно към водата, за да спаси другите две деца.

В този ден четиригодишната му дъщеря Кристъл го чакала да се върне на верандата пред къщата. Така, както правела всеки ден. Детето било толкова привързано към баща си, че не можело да върши нищо докато не се върнел татко й. Видела ли светлосинята му кола, Кристъл неизменно се втурвала към него, за да за да се хвърли щастлива в обятията на баща си, още щом отворел вратата.

Колата не пристигнала в този топъл юнски ден, но малката Кристъл продължавала да чака. Не искала да повярва и разбере дори когато и казали, че баща й повече никога няма да се върне. Че е загинал, опитвайки се да спаси три човешки живота. Момичето просто седяло на прозореца с дни, с очи, вперени навън, в очакване на някакво чудо. При всеки шум на двигател се втурвало навън и това продължило със седмици. Накрая се наложило да бъде извадена бавно и мъчително от това състояние с помощта на детски психиатър, но крехката й, детска душа останала наранена завинаги. Смъртта на Джо остави белези върху всеки свързан с него. Съпругата му Керолин, загуби възможността си да контактува с останалия свят в продължение на месеци, потъна в жестока депресия и даде обет да не се омъжва повторно: „Какъв е смисълът? Той беше моят духовен спътник.“ – каза един ден жена му, „Човек има само един духовен спътник на тоя свят. Никoй, никога няма да може да бъде като моя Джо.“

В Канзас Сити номерът „37″, с които играеше Джо, е замразен завинаги в негова чест. Докато съществува отборът никoй няма право да играе с него. В родният му град в Луизиана вече има и парк наречен на негово име, но празнината, оставена от преждевременната му смърт, едва ли някога ще бъде запълнена. Нищо няма да може да обърне хода на времето, да предотврати това, което вече се е случило и да ни върне живота на един добър човек.

Може би в някакво друго пространство и измерение нещата стоят по друг начин, но тук, в нашия хаотичен свят и вселена, въпросите винаги ще бъдат повече от отговорите. Толкова много неща са лишени от логика и поверени на случайното съвпадение. Колко много фактори и обстоятелства е трябвало да се стекат в наша полза, за да може от една единствена древна клетка да пръхне органичен живот точно на нашата планета? А питали ли сте се колко много произволни съвпадения е трябвало да се сблъскат, за да се срещнат точно вашите родители и те да сътворят живот в точно необходимият момент, за да съществувате точно вие и точно сега да четете точно тази статия, написана от някой, чието присъствие на този свят също е плод на колосално съвпадение.

Никoй, никога няма да узнае какво е отвело точно Джо Делeйни, точно в този парк, точно в този момент. Защо именно човекът, който не може да плува, се е хвърлил във водата, знаейки колко е обречен подвига му? Джо не успя да спаси две от момчетата – те загинаха на дъното на езерото заедно с него. Третото бе спасено – едно зъзнещо и уплашено до смърт десетгодишно дете. Дете на име Марти Холанд. 20 години по-късно същото това момче ще става много рано – в 5:30 всяка сутрин в затвора Оачита Периш, където излежава присъдата си, след като насити миналото си с верига от безумни престъпления. Но далеч по-жестока е другата присъда, която някой ден Марти ще трябва да излежи в душата си.

Животът е нестабилен, трепкащ пламък, който ни е подарен за малко или от Бога, или от капризната съдба. Той е най-ценното и необяснимо нещо, което притежаваме. И в краткото време, в което сме негови собственици, ни е дадена изключителната отговорност да решим какво да правим с него. Понякога, много рядко, хора като Джо Делейни попадат в ситуация, в която им е даден най-тежкият избор. Той никога не е мислил за себе си и затова реши да подари живот на другиго, плащайки със своя собствен.

Ако можех, щях да кажа на Марти, че просто няма право да пропилява подаръка на Джо. Нима не осъзнава колко голяма е цената? Нима не разбира, че прахосвайки спасението си, прахосва не само своя живот, но и този на една изумителна личност? Не виждаш ли, човече, че за да дишаш ти, е угаснал друг живот? Че най-голямата жертва е била вложена точно в теб и тя сега очаква именно от теб да я оправдаеш?

Този юни се навършиха 25 години от смъртта на Джо Делейни. Казват, че Марти Холанд вече бил излязъл от затвора и се опитва да намери покаяние, за да започне наново живота си за трети път.

Дано да е така, Марти, защото някъде там в горещата Луизиана едно красиво, четиригодишно момиченце все още се взира с големи, разплакани очи през прозореца в очакване на баща си, който никога няма да се върне. Един безкрайно мъчителен, вечен отпечатък върху фината тъкан на времето. И колкото повече мисля за всичко това, толкова повече ми се иска да обърна поглед към съдбата, Боговете или голямото абстрактно нещо, което движи нещата и да ги попитам с тъжния глас на човек, който знае, че никога няма да получи отговор: „Защо по дяволите? Защо?“

Posted in За Разума | Tagged | Коментарите са изключени