Category Archives: За Разума


„Търсете и ще намерите“

Новата рубрика на ОМ

Който търси, намира. Днес, за щастие, има къде да търсим и какво да намерим. Всъщност, изобилието от информация е толкова голямо, че често се изморяваме да търсим, тъй като винаги намираме повече, отколкото съзнанието ни може да обработи. Рано или късно започваме да се чувстваме като „косъм в супа” – залети от безбрежен океан от информация, която трудно успяваме да пресеем, камо ли да „сдъвчем”. Много от нас са преживели усещането за „безнадеждност” от това, че познанието, което днес се разкрива пред нас, действително няма край и граници. По-амбициозните и любознателните, навярно, познават дори чувството на тревога, че никога няма да успеят да обхванат всичко, и съответно неудовлетвореността – все пак им се иска да „научат“ за всичко важно!

Оказва се обаче, че и знанието не носи нито удовлетворение, нито щастие, ако е самоцелно или ненавременно. Истинско знание, според мъдреците на човечеството, е само това, което можем да приложим в даден момент и което може действително да ни помогне в този момент, тоест през различните етапи и моменти от живота си се нуждаем от различно познание. И все пак през целия си живот имаме нужда само от познание, което има практическо измерение, което дава реален резултат, реална полза или реална промяна в обективния живот на човека. От друга страна всяко познание започва отвътре, тъй като там се заражда потребността за него – в ума или в сърцето: чрез въпросите, които си задаваме мислено или по силата на емоциите, чувствата и желанията, които се зараждат в нас и които ни карат да търсим решения, отговори и пътища за осъществяване копнежите и стремежите на нашето сърце.
С други думи, нуждата от познание е субективно явление, вътрешен импулс, който обаче винаги цели разрешаване на дадена реална „задача” в нашия обективен живот. При това положение, имаме вътрешно начало и външен край (резултат), които дават завършеност на нещата, а тя от своя страна осмисля всичко, което правим. Махнем ли един от двата елемента на познанието – субективния или обективния, или пък разменим ли тяхната последователност, ние вече не търсим истинско знание. Тогава, ако използваме находчивата фраза на черноморските семко-продавачи, ние просто търсим „ламбада” или „залъгалка“за ума. Днес, обаче, имаме все по-малко време за пилеене в залъгвания и все повече въпроси, потребности и стремежи, и от психически, и от емоционален, и от физически, и от чисто житейски характер, на които имаме нужда или „просто сме принудени“ да отговорим.

ОМ иска да помогне с нещо практично в търсенето на ценно познание, което реално може да подобри живота ни, да го повдигне или да го съвземе. 

На всички вас предлагаме своеобразна поредица от клипове и филми с документален  характер на най-различни теми, които ние, екипът на ОМ, ще подбираме от мрежата и събираме тук на едно място.

Възможно е много от тези филми да са вече познати на голям брой читатели. Ако е така, значи вие сте от търсачите, които имат времето, търпението и решителността да изследват обстойно новите възможности за духовно и житейско израстване, които Интернет ежедневно ни предоставя.

Затова, тук се обръщаме най-вече към читателите, които са търсачи по дух, но по една или друга причина са възпрепятствани да отделят дълго време за „сърфиране“ из Интернет; с надеждата, че тази поредица ще им предостави бърз и лесен достъп до ценни видео материали, които все още не са успели да намерят и гледат.

Целта ни е да се насочим изцяло към информация с практическо значение за нашия живот, която може да обогати мирогледа ни и да разшири нашите мисловни нагласи и представи, която може да ни даде конкретни механизми и лостове за цялостно подобрение и развитие.

Ето защо, филмите, които сме подбрали до момента, на практика са сред най-известните видео материали в българската мрежа, засягащи области от живота като: самопознание, алтернативна медицина, методи за самолечение, нови открития за природата, нови прозрения за Вселената, нови изследвания на човешкия потенциал и т.н.

Освен самите филми, ще се стремим да предоставяме и допълнителни връзки към страници и сайтове с повече информация по съответните теми, за по-голямо улеснение на тези, които не искат да спират дотук.

Надяваме се, че всеки от вас ще намери поне по един видео материал, който идва в живота му в точното и необходимо време, за да се превърне тази информация в истинско – постижимо и приложимо – знание.

Ще се радваме, също така, на всяка помощ от ваша страна в издирването на такива видео материали. Затова всеки от вас, който има желание да сподели с нас някой ценен филм или клип, на който е попаднал в мрежата, нека ни изпрати съобщение тук.

Уважаваме всеки принос и всяка помощ и при съгласие от Ваша страна името Ви ще бъде посочено с благодарност и признателност. Има само две условия за публикуване на предложенията и те са:

1. Да бъдат в единство с идеала за положително, конструктивно и градивно знание;

2. Да имат превод на български език (субтитри или българско аудио) или да съществува възможност да бъдат преведени.

Благодарим ви още от сега! С радост ще посрещнем вашите предложения, а дотогава: Приятно гледане на предложенията на ОМ!

Благодарим на Преслава Петрова за тази Творба.

More Galleries | Коментарите са изключени

Творчески ли мислите?

Наскоро ми попадна един прекрасен въпросник, който ни дава отговор на въпроса дали мислим творчески. Ето го и него (моля давайте само по един отговор):

1. Когато видите хубаво миришеща роза, веднага …
а) вдъхвате аромата й
б) си мислите за стихотворение за розите
в) пишете стихотворение
г) късате розата

2. Една от мечтите Ви е …
а) да сте човек на изкуството
б) да сте богати
в) да обиколите света
г) да получите Нобеловата награда

3. Вашето бюро е …
а) празно
б) пълен безпорядък
в) разхвърляно, но знаете точно кое къде е
г) подредено

4. На кого се възхищавате най-много?
а) Алберт Айнщайн
б) Мохамед Али
в) Волфганг Амадеус Моцарт
г) на майка си

5. Ви се имате за …
а) много силно творчески настроен
б) творчески настроен
в) слабо творчески настроен
г) напълно бездарен в творческо отношение

6. Имате нови хрумвания …
а) няколко пъти на ден
б) няколко пъти в седмицата
в) няколко пъти в месеца
г) много рядко

7. Как сънувате?
а) в цветове
б) черно-бяло
в) не знам
г) не си спомням сънищата

А ето и отговора на въпросника – Забравете за всички отговори, те нямат значение. Само въпрос 5 е важен – а именно, Вие сте толкова творчески настроен, колкото си мислите. Вие сте такъв, за какъвто се възприемате!

Е, сега не казвайте, че се чувствате подлъгани. Нима този въпросник не подпомага творческото Ви мислене?

Наистина, в основата на всичко винаги стои собственото ни самомнение, това, което мислим за себе си. Все пак мисълта е материална и ние сме това, което мислим. Мисълта ни създава такива, каквито сме. Ако имаме ниско мнение за себе си, трудно ще постигнем много и няма да е лесно да сме творчески настроени. Но ако имаме добро мнение за себе си, то тогава сме вече на правилния път. Разбира се, трябва да внимаваме да не сме горди или прекалено самоуверени, това вече са не необходими крайности и нямат нищо общо със здравословното самомнение.

И така, ако трябва да си дадете оценка от 1 до 10, колко си давате? Как се самооценявате?

Казахте 9? Страхотно! А защо не 10? Нещо липсва малко за прекрасната самооценка и пълното удовлетворение от самия Вас? Хм … лошо. Нима 9 не е като 1? Все сте неуверен в себе си. И независимо дали малко или много, най-вероятно се подценявате. Този въпрос е взет от книжките на Мирзакарим Норбеков, който ни преподава много уроци за това как да си подобрим мнението за нас самите, как да се измъкнем от моделите на мислене, в които сме изпаднали, как да си закалим волята, как да се отнасяме положително към себе си и света, как да се излекуваме от болестите и неприятностите, които ни спохождат и как да имаме успех в живота.

Норбеков обаче не спира до тук, но и обяснява защо 1 е като 9 в самооценката и защо само самооценка 10 ни дърпа напред. Представете си, че ядете 1 лъжичка мед и 9 котешки лайна за самооценка 1, 2 лъжички мед и 8 котешки лайна за самооценка 2 и т.н., тоест при 9 ядем 9 лъжички мед и 1 котешки лайна. Е, няма разлика, нали? Все ядем и лайната. Само при 10 не е така. Тогава ядем само мед. Тогава сме заложили правилната предпоставка не само за творческото си мислене, но и за цялостното си развитие и щастие в живота. Нека не се подценяваме! Всеки един може много, но първо трябва да го признае достойно и отговорно пред самия себе си и да не се стеснява и срамува да си каже, че може! Защото ние наистина можем!

Posted in За Разума | Tagged | Коментарите са изключени

Да творим в цветове

Мирослава Делчева-Пепелджийска е цветен консултант и един от основателите на семинарите „Да творим в цветове”. Самата аз съм присъствала на част от тези семинари, които са наистина едно вълшебство и невероятна палитра от емоции, вариращи от спокойствието и лекотата на медитацията, през забавлението и освобождението от играта на театрални пиески, до отключващото творческите ни заложби усещане и удоволствие да създадеш нещо красиво със собствените си ръце. Мира и Юлия успяват да създадат едно пространство в уюта на дома, в което човек се чувства защитен и свободен да се превърне за миг отново в дете – да рисува, пее, танцува, пише; да бъде любопитен и да експериментира, изненадвайки и самия себе си с красотата, която излиза изпод собствените му ръце. За това как цветовете са навлезли в живота й и как могат да повлияят върху нашия, разказва Мира:

Като се замисля много значими неща в живота ми са започнали, вдъхновени от прочетена книга – като един истински любител на книгите и четенето. Така и любовта ми към цветовете започна по същия начин, книгата виновник е „Магията на цветовете” от Франк Дон. Тя е и основния виновник за създаването на сайта за цветовете, който нарекохме Моят цвят.

Първоначално искахме да достигнат до хората цветните анализи, които за мен са надежден начин за себеопознаване, затвърждаване на истините за себе си и нови осъзнавания. След това проектът се разви до степен, обхващайки различна полезна /поне според мен/ информация за цвета в различните сфери от ежедневието – било себепознание, хранене, интериор, бизнес и т.н.

Лично за мен този проект се оказа като едно пътешествие, което ме отведе в дълбините на цвета, колкото по-далеко и дълбоко стигах, откривах толкова повече неща за себе си, за света, за природата като цяло, като цял един нов свят, който чакаше да бъде открит.

В последствие естествено се роди идеята за предаване на наученото в полза на другите като консултантска дейност и като семинари за малки и големи, в които да опознаваме цвета и да изразяваме себе си чрез техниките на изкуството.

И това е само началото на пътя, а докъде ще ме отведе – тепърва предстои да разбера. Приятно пътуване към откриване на значимите за вас неща и тяхното живеене.

Мира

цветен консултант,

съосновател на семинарите

„Да творим в цветове”

Posted in За Разума | Tagged , , | Коментарите са изключени

Джейсън Фрайд: Защо в офиса не се върши работа

Джейсън Фрайд има радикална теория, че офисът не е добро място за вършене на работа. На TEDxMidwest той поставя основните проблеми и предлага три неща, които да променят ситуацията.

Джейсън Фрайд: Защо в офиса не се върши работа от TED, ноември 2010

Текст на речта:

Ще говоря за работата, и по-точно защо хората сякаш не успяват да свършат нищо в офиса – проблем, с който всички се сблъскваме. Но нека започнем от самото начало. Съществуват компании, благотворителни организации и всякакви групи, които имат служители или някакъв вид доброволци. И те очакват хората, които работят за тях, да вършат чудесна работа – аз поне бих се надявал на това. Най-малкото да се справят добре, а, да се надяваме, и чудесно. И обикновено компаниите решават, че всички тези хора трябва да се съберат на едно място, за да свършат нещо. Така компанията, фондацията или организацията – освен ако нямате щастието да работите в Африка – кара хората да ходят в офис всеки ден. И така тези компании изграждат офиси. Отиват и купуват сграда или наемат сграда, или вземат на изплащане и я оборудват с разни неща. Оборудват я с маси, бюра, столове, компютри, софтуер, предоставят достъп до Интернет, може би дори хладилник и други неща и очакват техните служители да ходят на това място всеки ден и да работят. Изглежда напълно логично.

Но ако говорите с тези хора или се замислите за себе си, ако си зададете въпроса къде бихте отишли, ако наистина искате да свършите нещо, ще откриете, че никой не отговаря така, както очаква бизнесът. Ако попитате хората: “Къде бихте отишли, ако наистина искате да свършите нещо?”, обикновено получавате три типа отговори. Единият е някакво място, т.е. „локация“ или стая. Другият е някакъв движещ се предмет. И третият е някакъв определен времеви период.

Ето няколко примера. Когато попитам някого – а аз го правя вече 10 години – “Къде отиваш, ако наистина искаш да свършиш нещо?”, получавам отговори като “на верандата”, “на терасата”, “в кухнята”. Или пък някаква допълнителна стая в къщата – мазето, кафенето, библиотеката. Има и отговори като “във влака”, “в самолета” или “в колата”. А понякога ги чувате да казват: “Няма значение къде съм, стига да е наистина рано сутрин или много късно вечерта, или събота и неделя.” Почти никой не казва “в офиса”. Работодателите харчат много пари за офиси и карат хората да ходят там постоянно и въпреки това там не се върши работа.

Каква е причината? Защо е така? Защо се случва? Онова, което ще откриете, ако се замислите, е, че хората отиват на работа и на практика заменят работния си ден със серия от работни моменти. Това се получава в офиса. Вече нямате работен ден, а работни моменти. Сякаш входната врата действа като ренде – влизате и денят ви се разцепва на парченца, защото имате 15 минути тук и 30 минути там, а после се случва нещо, което ви отвлича от работата и трябва да го свършите, а после имате 20 минути, после е обяд. След това имате други задължения, после 15 минути, а някой ви дръпва настрани и ви задава въпрос. И преди да се усетите, е 5 следобед. Правите равносметка и осъзнавате, че не сте свършили нищо. Всички сме минали през това. Вероятно дори вчера, или онзи ден, или преди това. Поглеждате назад и си казвате: “Не свърших нищо днес.” Бях на работа. Седях на бюрото. Използвах скъпия си компютър. Използвах софтуера, който ми казаха. Отидох на срещите, на които ме накараха. Проведох необходимите разговори. Направих всичко. Но в действителност не свърших нищо. Просто задачи. Не свърших нищо съществено.

Истината е, че хората, особено креативните хора – дизайнери, програмисти, писатели, инженери, мислители – имат нужда от дълги периоди без прекъсвания, за да свършат нещо. Не можете да накарате някого да е креативен за 15 минути и наистина да мисли върху даден проблем. Може да се появи бърза идея, но за да се мисли върху даден проблем и за да се осмисли наистина, е нужен дълъг период без прекъсвания. И въпреки че работният ден е осем часа, колко от вас са имали осем часа само за себе си в офиса? Ами седем? Шест? Пет? Четири? Кога за последно сте имали три часа спокойствие в офиса? Два часа? Може би един? Много малко хора наистина разполагат с дълги периоди без прекъсвания в офиса. Това е причината хората да работят вкъщи. Може и да отидат в офиса, но ще го направят много рано сутринта или късно вечерта, когато няма никого, или ще останат след работа, или ще отидат и работят през събота и неделя, или ще свършват нещо в самолета, или в колата, или във влака, защото там никой не ги разсейва.

На тези места има други разсейвания, но ги няма онези, наистина деструктивните, за които ще говоря след малко. Цялото това явление с кратките периоди за работа ми напомня на нещо друго, което не се получава, ако ви прекъсват: това е сънят. Мисля, че сънят и работата са тясно свързани. И не само защото можете да работите, докато спите и да спите, докато работите. Не това имам предвид. Говоря за факта, че сънят и работата са изградени от фази или етапи. Сънят е изграден от фази на съня или етапи – различните хора ги наричат различно. Има пет такива и за да достигнете наистина дълбоките, наистина смислените, фази, трябва да преминете през ранните. И ако ви прекъсват, докато минавате през ранните – ако някой ви побутне в леглото или има шум, или нещо друго се случи – не продължавате, откъдето сте спрели.

Ако ви прекъснат и се събудите, трябва да започнете отначало. Трябва да се върнете назад и да започнете отначало, от първата фаза. И в резултат – понякога може да има дни, в които се будите в седем или осем сутринта, или пък, по което и да е време, и да усещате, че не сте спали добре. Направих нужното – легнах, лежах, но не спах наистина. Хората казват, че отиват да спят, но в действителност те не отиват директно във фазата на дълбок сън, а се предвижват към нея. Отнема време. Трябва да преминете през тези фази. И ако ви прекъснат, не спите добре. Как тогава очакваме – някой тук очаква ли да спи добре, ако го прекъсват през нощта? Не мисля, че някой ще каже „да“. Защо очакваме хората да работят добре, ако ги прекъсват по цял ден в офиса? Как очакваме да си свършат работата, ако идват в офиса, за да бъдат прекъсвани? В това няма логика според мен.

Какви са тези прекъсвания в офиса, които не се случват другаде? Защото и на други места може да се откъснете – да погледате телевизия или да се разходите, или да отскочите до хладилника, или да поседнете на дивана, или каквото решите. И ако говорите с определени мениджъри, те ще ви кажат, че не искат служителите им да работят от вкъщи, защото се разсейват. Ще кажат и понякога това: “Ако не виждам човека, откъде мога да знам, че работи?”, което, разбира се, е абсурдно, но това е една от причините, които изтъкват. И аз съм един от тези мениджъри. Знам защо се случва. Наистина, всички трябва да поработим още върху този въпрос. Но освен това съмнение, мениджърите най-често споменават разсейването. “Не мога да го оставя вкъщи. Ще гледа телевизия или ще се занимава с друго.”

Оказва се обаче, че това не са нещата, които наистина разсейват, защото такива неща правим по своя воля. Вие решавате кога да се разсеете с телевизора. Вие решавате кога искате да включите нещо. Вие решавате кога да се поразходите. В офиса повечето от прекъсванията и разсейванията, които са причина хората да не си вършат работата, са неволни. Нека разгледаме две от тях.

Мениджърите и шефовете ще ви накарат да мислите, че се разсейвате на работа с неща като Facebook, Twitter, YouTube и други подобни сайтове. И дори стигат дотам да забранят тези сайтове в офиса. Някои от вас може да работят на място, на което такива сайтове не са достъпни. Това да не е Китай? Какво става? Не можете да посетите сайт в офиса? И в това е проблемът хората да не си вършат работата? Защото посещават Facebook или пък Twitter? Това е абсурдно. Пълна заблуда. Днес Facebook, Twitter и YouTube са модерният еквивалент на паузата за цигара. Преди 10 години на никого не му е пукало, че хората са излизали да пушат по 15 минути, така че защо сега някой се дразни, че хората посещават Facebook, Twitter или YouTube? Това не са реалните проблеми в офиса.

Реалните проблеми са онова, което аз наричам „М § С“ – мениджърите и срещите. Това са реалните проблеми в офиса днес. „М § С“ са причината да не се върши работа в офиса. Интересното в случая е, че ако се замислите за местата, на които хората вършат работа – като у дома или в колата, или в самолета, или късно вечер, или рано сутрин – там няма мениджъри и срещи. Има други разсейващи фактори, но няма мениджъри и срещи. Това са нещата, които не откривате другаде, но срещате в офиса.

Мениджърите на практика са хора, чиято работа се изразява преди всичко в това да прекъсват другите. В общи линии това им е работата, да прекъсват хората. Те не вършат конкретната работа или конкретните задачи, затова трябва да се уверят, че всички останали го правят, а това е прекъсване. Има много мениджъри по света днес, тъй като има много хора в света днес. И има много прекъсвания в света днес. Все заради тези мениджъри. Те трябва да проверяват постоянно: “Хей, как върви? Покажи ми.” и т.н. Постоянно ви прекъсват в грешния момент. Точно, когато се опитвате да свършите нещо, за което ви плащат, те ви прекъсват.

Това е лошо. Но най-лошото от всичко е онова, което мениджърите правят най-често – срещи. Срещите са токсично, ужасно, отровно нещо по време на работния ден. Всички го знаем. Почти никога няма да видите спонтанна среща, предизвикана от самите служители – не се получава така. Обикновено мениджърите са тези, които организират срещите, за да се съберат служителите на едно място. И това е ужасно разкъсващо за хората – да кажеш: “Хей, виж, ще се съберем 10 човека веднага и ще си направим среща. Не ми пука какво правиш. Трябва да спреш да го правиш и да дойдеш на срещата.” Каква е вероятността всички тези 10 човека да могат да спрат точно в този момент? Ами ако мислят за нещо важно? Ако вършат нещо важно? Изведнъж им казвате, че трябва да спрат да го правят, за да свършат нещо друго. И всички отиват в заседателната зала, събират се и коментират неща, които обикновено нямат значение. Срещите на практика не са работа. Те са места, на които обсъждаш нещата, които трябва да свършиш по-късно.

Освен това срещите има качеството да „се размножават“. Една среща води до друга, която води до трета. Също така, на срещите обикновено твърде твърде много хора, което струва много на организацията. Компаниите често мислят за едночасова среща като за едночасова, но това не е вярно, освен ако няма само един човек на срещата. Ако има 10 човека, е 10-часова среща, а не едночасова. Десет часа, отнети от останалата част от организацията, заради тази едночасова среща, на която вероятно е било необходимо да присъстват само двама- трима, обсъждайки нещо за няколко минути. Вместо това има насрочена дълга среща (защото срещите обикновено се насрочват за интервали от време от по 15, 30, 45 минути или час). И на всичкото отгоре понякога се опитваме да запълним времето на срещата, когато нещата би трябвало да стават бързо.

Така че срещите и мениджърите са два големи проблема днес, особено за офисите. Те не съществуват извън тази среда. Имам няколко предложения, за да улесним ситуацията. Какво да направят мениджърите – или поне просветените – за да превърнат офиса в по-добро място за работа, за да не е той на последно предпочитано място, а на първо? За да започнат хората да казват: “Когато искам наистина да свърша нещо, отивам в офиса.” Все пак офисите са добре оборудвани, всичко, което ви е нужно, за да се свърши работата, е там. А хората не искат да ходят там. Как да променим това? Имам три предложения, които ще споделя с вас. Имам около три минути, което е достатъчно.

Всички знаем за „небрежния петък“. Не знам дали хората още го правят. Но какво ще кажете за четвъртък без приказки? Какво ще кажете да вземете един четвъртък от месеца, или да вземете само следобеда – ще ви улесня максимално? Само следобеда на един четвъртък. Първият четвъртък от месеца – само следобеда – никой в офиса да не може да говори с другите. Да и има пълна тишина? Ще откриете, че огромно количество работа ще бъде свършена, когато никой не говори с никого. Тогава хората наистина вършат нещо, тъй като никой не ги притеснява, никой не ги прекъсва. Така ще им помогнете: да дадете на някого четири часа без прекъсвания, е най-добрият подарък в офиса. По-добър е от компютър. По-добър е и от нов монитор, от нов софтуер или каквото и да е оборудване. Да им дадете четири часа спокойствие в офиса ще е изключително ценно. Ако го изпробвате, съм убеден, че ще се съгласите. И да се надяваме, ще го правите по-често. Може би през седмица или всяка седмица, веднъж на седмица, само следобедите – никой да не може да говори с никого. Ще видите, че наистина помага.

Друго, което можете да опитате, е да преминете от активна комуникация и работа, което е лице в лице, потупване по рамото, поздрав, среща, към по-пасивен модел на комуникация, като използването на е-мейл или някакъв друг софтуер за комуникация. Някои хора ще кажат, че пощата разсейва или че софтуерът за разговори разсейва – всички тези неща са наистина разсейващи, но са разсейващи в момент, в който вие си изберете. Можете да изключите програмата, но не и шефа си. Можете да спрете софтуера, но не и мениджъра. Е-мейлите – можете да ги оставите настрана. Интернет разговорите – можете да ги прекъснете по ваш избор, и когато пожелаете, когато отново сте свободни, да продължите с тях. Защото работата, като съня, става на фази. Ще се потопите в някаква работна дейност, а после ще си починете от работата и тогава може би ще дойде и моментът да си проверите пощата. Много са малко нещата, които са толкова спешни, че трябва да се случат или да бъдат дискутирани още на момента. Мениджърът ви може да окуражи използването на софтуер за интернет разговори, е-мейл и други неща, които да оставите настрана, докато сте заети, и които да можете да погледнете в удобно за вас време.

И последното ми предложение е, ако ви предстои среща и имате правомощията, просто я отменете. Днес е петък – хората обикновено правят срещи в понеделник. Не го правете. Не я местете, направо я отменете. Ще видите, че всичко ще е наред. Всички дискусии, които мислите, че трябва да проведете наведнъж в 9:00 сутринта в понеделник: просто забравете за тях и всичко ще е наред. Хората ще имат приятна сутрин, ще могат да се концентрират на спокойствие и ще видите, че всички неща, които сте мислили, че трябва да направите или кажете на подчинените си, не са били необходими.

Това са няколко предложения, които исках да ви споделя, за да помислите върху тях. Надявам се някои от тези идеи да са били достатъчно провокативни за мениджърите и шефовете, за собствениците и ръководителите, за да се замислят върху тях и да оставят на хората повече време наистина да свършат нещо полезно. Мисля, че резултатът ще е положителен.

Благодаря за вниманието.

Преводът на речта е направен от Стоян Илчев, преводач за TED, и е проверен от Антон Хиков, преводач за TED.

Posted in За Разума | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Оставил питомното, тръгнал да гони дивото

Тази поговорка често се използва в отрицателен смисъл – за някой, който вместо да си стои и да си се радва на сигурното, го изоставя в стремежа си към нещо друго, често рисковано. Ще я разгледаме от две гледни точки.

От една страна наистина трябва да се научим да ценим това, което имаме. Вместо постоянно да се оплакваме, че сме зле, че все нещо ни липсва, все не ни достига, нека се огледаме около нас и видим всички хубави неща, които ни заобикалят. Вместо да поставяме условия – ще бъда щастлив, когато постигна това и това, да осъзнаем, че щастието е тук и сега, а не някаква далечна цел. Вместо да мислим единствено за това, което нямаме, нека да видим това, което имаме. Приятелите, любимите хора, топлината на слънцето, красотата на природата. Нека забелязваме по-често радостта, щастието, красотата, които са до нас всеки ден, защото те понякога са толкова крехки и лесно можем да ги загубим, а когато това стане – съжаляваме, но вече е прекалено късно. Затова трябва да изживяваме истински всеки един момент преди да е отлетял.

Да се радваме на това, което имаме обаче не означава, че не трябва да се борим за нови неща. Необходима ни е цел, мечта, към която да се стремим, за която да се борим и която да ни дава смисъл и надежда за бъдещето. В противен случай настоящето се превръща в сиво ежедневие, навик – всичко си е същото, нищо не се променя, настъпва застой и липса на развитие. А за да има развитие, понякога е необходимо да се откъснем от сигурните и безопасни пристанища и да навлезем в непознати води, стремейки се към далечни хоризонти. Като внимаваме най-ценните за нас неща и най-близките ни хора да са на кораба, заедно с нас и да ни подкрепят в това вълнуващо пътешествие.

Ще завърша с един цитат по памет „Това, което ни спира да преследваме мечтите си не е нежеланието да се борим за тях, не е страхът от промяната и неизвестността, а страхът да не изгубим това, което вече имаме.” Не помня къде съм чела тези думи, но може би има нещо вярно в тях. Може би понякога рискът да тръгнем да гоним дивото си заслужава.

Нека се радваме на това, което имаме, на радостите, които ни носи настоящият момент, но нека не забравяме и мечтите си и не спираме да се борим за тях.

Posted in За Разума | Tagged , | Коментарите са изключени

Преодоляване на борба и съпротивление

Срещу каквото се бориш, заздравяваш го, и това, на което се съпротивляваш, продължава да съществува. Тогава следствието е, разбира се, че има друг начин на подхождане към нещата, към ситуациите. Бъдете в мир с тях. И после предприемете действие. Действието тогава идва от друго състояние на съзнанието. Действието идва от присъствие. Присъствие. То не е вече реакция. Идва от присъствие, а не от това, че се опитваш да се защитаваш. И действието е много по-силно и ефективно, когато не е защитаващо и не е негативно.

Екарт Толе

Вместо да се бориш с болест, създай здраве.
Вместо да се бориш със стрес, създай мир.
Вместо да се бориш с липса, създай наличност.
Вместо да се бориш с оскъдност, създай богатство.
Вместо да се бориш с насилие, създай мир.
Вместо да се бориш със затвореност, създай отвореност.
Вместо да се бориш с неосъзнатост, създай осъзнаване.
Вместо да се бориш с централизация, създай децентрализация.
Вместо да се бориш с надпревара, създай сътрудничество.
Вместо да се бориш с патентовано производство, създай отворено производство.
Вместо да се бориш с глобално затопляне, създай сърдечно затопляне.
Вместо да се бориш с …, създай … .

Срещу какво се бориш или съпротивляваш?

Реално, истинската борба срещу нещо е чрез следването и създаването на друго, което е много по-добро от него.

За да е по-ясно, ще различаваме между тези два вида борби:

  • борба – само борба и съпротивление срещу нещо, без да се прави друго  конструктивно и положително относно ситуацията. Това е значението, което използваме за думата ‘борба’ тук.
  • положително действие – разбиране и приемане на обекта на борба и самата борба толкова, колкото е нужно, и намиране и създаване на по-добри начини на подхождане към ситуациите, които всъщност правят борбата излишна.

Та какви последици имат борбата и съпротивлението?

Борбата подсилва вътрешната борба

Ако се бориш срещу едно нещо, тогава е много вероятно да продължиш да се бориш и с други неща. Просто трябва да се появи подходящата ситуация и отново ще навлезеш в борба срещу нещо друго.

Борбата създава грешните реакции

Често хората, когато се почувстват нападнати, отвръщат обратно с нападение. Ако и другата страна напада, тогава няма развитие в положителна насока или това развитие би било много трудно да се постигне. Малко са съзнателните хора, които приемат нападението и се учат от него, или го приемат и учат другите на нещо положително.

Борбата не води до истински решения

Много е трудно да се създаде истинско решение на това, срещу което се бориш, чрез борба. Защото в процеса на борба, хората, които се борят, и хората, които се защитават, са въвлечени предимно в борбата, а не в създаването на истински положителни решения. Важи за вътрешна и външна борба.

Някои хора може да поспорят от личен опит, че след като се борим срещу нещо, най-накрая постигаме истинско решение. Но фактът е, че това истинско решение не е дошло от борбата, а от:

  • моментът, в който се разбира, че борбата няма да доведе до нещо благоприятно и се появява желанието за решение.
  • моментът на тишина след бурна борба, който помага на чисти положителни отговори да се появят.

Някои хора биха продължили да спорят, че въпреки това борбата все пак е нужна, за да се стигне до тези моменти и аз не искам да кажа, че това е грешно или правилно. Това, което искам да кажа е, да си зададем въпроса дали всъщност борбата е нужна и няма ли един по-добър и по-бърз начин да достигнем до положителни решения?

Нека сравним борбата с положителните действия

Положителните действия подхранват вътрешна положителност
Положителните действия развиват целия вътрешен потенциал от мисли, чувства и действия към нещо положително и не се въвличат в отрицателните аспекти на борбата. Когато възникнат ситуации с борба и съпротивление, много по-вероятно е да подходим към тях по положителен начин, отколкото да се борим с тях.

Положителните действия създават положително пространство сред негативност
В една негативна околна среда е много важно да има пространство от положителност, което да се усети и да може да се преживее. По този начин дори това положително пространство да е малко, негативността има възможността да се изживее като негативност и да различи между себе си и положителното и евентуално да се преобразува в положителното. Също така това е и възможност за положителната страна да разбере по-добре себе си и какво означава да има положителност там, където има негативност.

Положителните действия създават повече решения
Мислите, чувствата и действията насочени към несъпротива, приемане и разбиране, са много по-добра форма за активно създаване на решения. Самата борба трудно създава  конструктивни решения.

Положителните действия ще се докажат като такива
Ако положителните действия се базират на законите на вселената, те рано или късно ще се докажат и ще преобразуват негативността.

Положителните действия са отличен пример
за сегашната ситуация, но и за бъдещите ситуации, които ще възникнат. Когато ситуацията стане история, хората ще погледнат обратно и ще се учат от нея, ще я вземат и ще я доразвият.

Казано накратко, това са някои от предимствата при избора на положителни действия вместо борба. Вие можете да добавите и още някои други.

Нека да видим истински примери от живота.

Вътрешно приемане на борбата

Една приятелка ми каза, че не съм бил гостоприемен спрямо нея. Пожелах да видя моята негостоприемност, каква е тя, как се чувства, повиках я мислено и тя веднага се появи във формата на жена. Попитах я дали иска да изрази нещо. Тя започна бързо да вика колко негостоприемен съм бил. Но като я гледах, тя беше толкова забавна, че започнах да се смея! И тогава тя също започна да се смее! И двамата видяхме, че това беше една голяма игра и прекарахме времето в усмивки и мир. Това беше вътрешно мисловно преживяване. Интересното е, че това вътрешно преживяване се отрази в истинския живот. Следващият път, когато приказвах с тази моя приятелка, същото нещо се случи. Негостоприемството беше прието, дадено му беше пространство да се изяви и беше преобразувано в бурен смях! Прекарахме си страхотно време заедно. Без никаква нужда от борба или съпротивление.

Египет и Интернет

Наскоро имаше революция в Египет и правителството се почувства нападнато от своите собствени хора. Хората организираха протестите си по интернет и какво направи правителството? Спря интернета, за да не може хората да се организират. Това беше истинска контра атака срещу хората! Правителството се надяваше, че това ще потуши силата на протестите, но всъщност се оказа само кратковременно решение, защото е естествен закон, когато нападаш, да подсилиш желанието за контра атака. Каква беше последицата? Много гняв у хората и следващата голяма контра атака беше намирането на 18 начина да се преодолее интернет блокадата. Също целия свят разбра за това и сега стотици хора работят върху изграждането на един свободен интернет, при който информацията може да тече свободно.

Примерът с Египет показва не само колко неполезно е да се отвърне на атаката с атака, ами също че тя създава точно обратното на това, което се желае.

Битки с брат ми като деца

Един друг много добър пример на несъпротива е от моето детство. Аз и брат ми, който е с две години по-малък, често се бихме. В някои случаи родителите ни разтърваваха, но когато тях ги нямаше, ние бяхме сами. И двамата се биехме. Не си спомням точно защо се биехме, но е факт, че това се случваше. Аз ще го ударя и той ще отвърне. По едно време той спря да се бие с мен. Аз го удрях с ръце, крака и пети, а той само се защитаваше и казваше „И какво? Може да ме биеш цял ден и няма да постигнеш нищо!“ и първоначално просто продължавах да го удрям. Но след известно време стана безинтересно да удряш някого и той да не отвърне и по време на биенето аз загубвах апетита си за борба с него. И това се случи много пъти. От време на време той отвръщаше, но в повечето от случаите – не. Интересът ми да го бия утихна с времето и това е може би главната причина, поради която спряхме изобщо да се бием! Сега, като погледна в миналото тези ситуации е ясно колко лошо щеше да бъде, ако той се беше съпротивлявал чрез отвръщане на боя и как липсата на неговото нападение ми е позволило да преживея нещо по-различно от жаждата за бой и е направило пространство за ненасилствено съзнание в огъня на борбата.

Много други примери могат да се дадат и може би вие ще си спомните за някои ваши преживявания. Оставям ви със следните мисли.

Въпроси за размисъл

Ако бъда нападнат, какво всъщност е нападнато? Какво е наранено и това аз ли съм? Мога ли да бъда наранен? Кой съм аз?

Има ли истина в атаката, която се опитвам да избегна?

Какво мога да науча от цялата ситуация?

Нуждае ли се нещо негативно от още негативно, съпротивление и борба, или се нуждае от състрадание? Мога ли да бъда състрадателен към негативност и неща, които не харесвам вътрешно и външно?

Оптимално ли е времето прекарано в борба и съпротивление в моята ситуация? Няма ли по-добър начин?

Ако не харесвам някой навик, добре ли е да се боря срещу него или да създавам един друг навик, който е много по-добър и спонтанно замества навика, който не ми харесва?

Полезна ли е комуникацията ми с човека, с който се боря? Как тя допринася за решение на ситуацията, която имаме? Създава ли повече борба или повече решения?

Приемал ли съм някога нападение, без да съм му отвърнал? Не е ли интересно нещо да се изпита? Как е? Какво се случва вътрешно и външно?

Отвръщал ли съм с любов на това, което ме напада? Има ли любовта силата да преобразува битката?

Posted in За Разума | Tagged , | Коментарите са изключени

В търсене на истинското „Аз“

Чувството на себеуважение и идентичност в процеса на времето

Автор: Йоахим Фиреге за Oya – „мисли различно, действай различно“

Превод от немски: Александрина Цонева

Изхождайки от собствения си живот, психотерапевтът Йоахим Фиреге анализира историческото развитие на чувството на себеуважение, авторитет и идентичност.

В днешно време най-често срещаното психическо заболяване в Германия е депресията. Близо 25% от възрастното население са засегнати от нея. С оглед на напиращите обществени и екологични предизвикателства хората реагират предимно депресивно, а не активно, дори и в ролята си на колектив. Те остават с мисленето „за в бъдеще, както досега” и се страхуват от следващи кризи, вместо да се задействат в името на дори минимална промяна. Къде са по-дълбоките причини за това поведение?

Различните школи в психологията дават близки отговори, но отличаващи се решения. Непреживени раздели с важни партньори и членове на семейството при смърт или развод са посочвани най-често. В повечето от тези случаи помага наваксването на активния процес на сдобряване. Особено въздействащо в този аспект е редовното събиране на семейството. От психо-социална гледна точка депресията е резултат от комбинацията на социално-икономически и индивидуално-семейни фактори. Заплашваща безработица, обезценяване на образователната квалификация, преместване на ново работно място, далеч от дома и семейството, подигравки от страна на колегите или властен стил на управление в офиса – всички те играят огромна роля за появата на депресията. В последния доклад на Немския институт за икономически изследвания е посочено между другото, че процесът на разколебаване на социалния статус е обхванал вече и голяма част от средната класа.

Друга причина за депресивната, вместо активна, политическа реакция на обществото според Фиреге трябва да търсим в историята. Германия конкретно има малък или лош опит с успели социални революции, в сравнение, примерно, с Франция. Революциите от 1848 г. и 1917 г. имат ужасен край за немския народ. Авторитарните структури на властта се задържат в Германия дълго време и преминават в най-бруталния режим на терора, познат в новото време. Властта на национал-социалистическия режим и до днес се отразява на немския народ в проблемното му отношение към авторитети и разклатеното му колективно себеуважение. Мирната революция от 1989 г. срещу социалистическата диктатура, сравнена с горните две, е невероятно уникално проявление на гражданска смелост в историята на Германия. Какво влияние ще има тя в общата памет върху политическата система на страната, бъдещето само ще покаже.

От протест към търсене на истинското „Аз”

Като студент от времето на 68ма година, Фиреге е бил ядосан на самодоволството на политическата и икономическата власт, която дотогава е успявала да покрие чудовищните постъпки от епохата на холокоста. Към това се добавя и личното му разочарование от собствения баща, който е бил част от това мълчащо и прикриващо злото общество. Анти-авторитарните виждания на Фиреге са засилват философски и социологически по време на следването му в Университета във Франкфурт. Негови учители са известните философи и социолози Теодор Адорно и Макс Хоркхаймер, както и преподавателят по държавно право – Карло Шмидт. Теодор Адорно и Макс Хоркхаймер, заедно с Юрген Хабермас са основатели на така наречената Франкфуртска школа в социологията. Нейна основна характеристика е критичната теория – сблъсък с обществените и исторически условности, които обуславят изграждането на една теория. С критиката си към обществените зависимости, тази школа се опитва да направи видима необходимостта от промяна на тоталитарните отношения (бел.прев.). В Тюбинген, където Фиреге завършва висшето си образование, той учи немска история при Ернст Блох. Ернст Блох е наричан „немският философ на руската Октомврийска революция”, автор е на теорията за „социалната утопия”, при която той е силно повлиян от Хегел и Маркс.

Фиреге говори и за въодушевлението си от Руди Душке, най-яркият представител на немското студентско движение през 60те години на миналия век (бел.ред.). При атентат в Берлин Душке е на косъм от смъртта. Въпрос на чест е било участието на психолога Фиреге в уличните демонстрации. Политиката на канцлера Вили Брандт допълнително мотивира автора да работи активно за демократични реформи и право на глас. Той се чувствал като част от „Новото Социално Движение”. Вече като гимназиален учител, Фиреге се сблъсква отново с остарялото авторитарно мислене. Скоро разбира, че протестът му срещу системата е основан на страх от наказание и детското поведение, да иска да бъде обичан от началниците си. Ако човек, напротив, разполага с истински свой вътрешен авторитет, той няма да се страхува от властни фигури.

Така Фиреге стига до въпроса, чрез какви негативни образи той сам омаловажава собствения си авторитет или съответно себеуважението си ? За да намери отговор на този въпрос, Фиреге прибягва до психологичния дискурс на психоаналитика Ханс Килиан. За да може човек да развие гражданска съвест и да се стреми към „очовечаване” на обществото, той трябва да работи и върху самия себе си – това е водещото убеждение на Килиан. Следвайки тази мисъл, Фиреге стига до психотерапията. Той съзнава, че най-важната му задача за начало е да си изясни вътрешния образ на бащата, следователно и на майката и да се сдобри с родителите си.

Междувременно в Германия се появява движението на хуманистичната психология. То води началото си от Америка и се заражда също по време на революционното движение през 1968 г. Хуманистичната психология поставя под въпрос съществуващия управленски режим  с неговата манипулация на хората чрез медиите и пазара и се стреми към нови социални и между човешки форми на общуване. Досега изключваното физическо съзнание става също основен елемент на самовъзприятието. Фиреге е повлиян идейно от новаторите Вилхелм Райх, основател на физическата психотерапия, който обновява традиционната теория за енергията на живота и Фритц Перлс. Последният доказва заедно с жена си Лаура, колко важно е човек да е на ясно с всички свои настоящи чувства и начини на поведение, включително и физически.

В края на 80те години на миналия век въпросът за истинското „аз” се превръща в основна тема на психотерапията. При това е направено разграничение от фалшивото или егоистично „аз”. Следва дълбок конфликт с нарцисизма и злоупотребата с власт. Фиреге започва да разбира колко коварно авторитарните отношения могат да се отразят върху индивидуалния човешки потенциал и най-вече върху себеуважението. Приспособяването към авторитети без чувство за собствена сила прави от хората лесно манипулируеми същества, търсещи значение и призвание чрез околните.

Себеуважението като извор на добър живот

Себеуважението е чувство за собствено достойнство, съчетано със сигурност или убеждение, че човек може да направи нещо добро в живота си. Това е основата на естествения авторитет, на който не му е необходимо да се опитва да впечатли останалите. Основните условия за изграждането на себеуважение са зададени от психолога Даниел Стърн при дългогодишните му изследвания на връзката между майка и кърмаче в лабораторията на американския университет Корнуел. Резултатите на Стърн са омагьосващи, защото показват как физическият контакт между майка и дете може да бъде ползотворен за процеса на терапия. Особено книгата на Манфред Дорнес „Компетентното кърмаче” обяснява правдоподобно тезата на Стърн. Той доказва по впечатляващ начин, че кърмачетата изначално носят в себе си потенциала, от който по-късно се развиват себеуважението и самоувереността. Това чувство, което Стърн нарича „усещане за себе си”, е феноменален резултат от връзката между майка и дете, като потенциалът ни за него е заложен от самото раждане. При нормално развитие той се проявява по пет различни начина:

  1. като усещане за физическа цялост или единство – така наречената „телесна кохеренция”
  2. като усещане за времева непрекъснатост и последователност
  3. като усещане за влияние върху други, в този случай – върху майката
  4. като усещане, че собственото съществуване има смисъл за други
  5. като опит, че чувствата изграждат връзката

Всички тези пет аспекта на „усещането за себе си“ се образуват в малкото дете чрез междусубективност – наближаващата среща с някой, който уважава себе си и детето или предварителното знание, че си индивид – субект на общуване. Още в самото начало на човешкия живот има два индивида, които се отнасят един към друг – майката и кърмачето, дори съзнанието за това общуване при двете страни да е съвсем различно. Стърн се отказва от по-ранното си убеждение, че в началото има симбиоза между майка и бебе, от която то по-късно се отделя.

Тези пет различни начина за усещане на себе си могат да се осъществят положително или отрицателно. Това зависи от развитието преди всичко на връзката от страна на майката, включително и отношението й към нейния приятелски кръг и партньор в живота. В този контекст психологът Доналд Уиникот е разгледал като най-важен критерий „свободното пространство” между майка и дете. Едно малко дете може да разгърне способностите си тогава, когато във възрастта между 2 месеца и 18 месеца усеща, че майка му е наблизо, но без да се намесва излишно контролиращо. Притесняващо би било и обратното – ако майката не се интересува от детето и присъства само чисто физически в живота му. Когато майката отразява с любов себеизявленията на детето си и в същото време е обърната и към себе си, тогава то може да следва всички свои вътрешни импулси, за да се изрази. Отражението чрез майката е от значение, за да може детето да види утвърдени в реалността собствените си импулси за свобода, те да не го объркват и смущават. Тук срещаме един феномен на човешкото развитие – за да си разгърне свободата човек, първоначално той е зависим от признанието на другите или в случая на майката. Едното без другото е невъзможно.

Лечимо ли е колективното чувство за малоценност?

Себеуважението предпазва от депресии. Известният невробиолог Гералд Хютер не се уморява да изтъква в своите публикации и семинари, как емоционалната сигурност предлага защита, която е в основата на всички истински образи на Аз-а. Ако тази сигурност липсва, себеуважението би могло да се развие и по-късно при подходящи условия, примерно чрез терапия. Потенциалът за него ни е даден още при раждане.

През родителите преминават всички основни културни, семейни и социални ценности. Невъзможно е детето да не се повлияе от тях. Дори когато родителите си мислят тези ценности, без да им дават израз, детето поема този включително и несъзнателен начин на мислене. Такива влияния в повечето случаи нямат патологичен ефект, защото любящата загриженост на родителите ги неутрализира.

В немската история авторитарните образи в семейството, в училище, на работа и на държавно ниво до времето на Аденауер са били най-важните регулатори в междучовешките отношения. Авторитарната власт няма и тя самата не е авторитет, защото тя трябва да си служи с принуждаване, заплаха и наказание, за да предизвика послушание. Априори тя отрича у детето влиянието си. Трябва да подтисне у него всеки израз на самостоятелност и истинност, да го манипулира или игнорира. Или изобщо да не го признава.

В продължение на десетилетия „отвореното пространство” между лицето за контакт и детето е белязано от манипулативен авторитет, но който заради нарушените отношения на родителите не поставя реално граници на самия авторитет на детето. И в двата случая възниква фалшиво „Аз” чрез напасване. Интересни са разкритията на Шел-изследванията. От 1953 г. насам те разглеждат как се променят ценностите и навиците на младежи. Резултатите от последното изследване говорят, че в днешно време семейството за подрастващите не е нещо, от което те искат да се освободят или разграничат, а напротив то е източник на икономическа и духовна сила, на който те държат. В тези Шел-изследвания изненадващо авторитетът не е тема и точно там е проблемът. Авторитетът се превръща в тема чрез това, че отсъства. Отчаяни родители, възпитатели и учители обсаждат психотерапевтите с молбата да им помогнат, защото не могат да достигнат излезлите извън контрол младежи в пубертета. Книгите за „малките тирани” са с растящ тираж. Днес децата са много по-самоуверени отпреди десет години, но тъй като те не виждат достатъчно загрижен авторитет, който да ги съпровожда, тяхното самосъзнание е нарушено до липса на уважение и безгранична импулсивност.

Темата за авторитета остава на дневен ред. Родителите трябва да имат авторитет и да държат на него. Но как да се справят, при условие, че днес няма повече образци, които да им покажат как става – това са въпроси, които ще ни занимават много в близко бъдеще. Един многообещаващ път показва психологът Хаим Омер със своя екип. Когато детето се учи да уважава авторитет, роля играят присъствието, растящата грижа за него и публичните контакти на възрастните. Новият авторитет не работи с насилие и власт, а с добре осъзната сила.

Напомняне за духовния аспект

Почти нито една психологическа книга не казва нищо за същността на човека, неговото истинско „Аз”. Откакто Фиреге се занимава с будистка медитация, интересна му е духовната страна на темата за авторитета. Будизмът учи, че идентифицирането на човека с егото и неговите напоени от ненаситност и агресия представи, носи страдание в света. Свободен, безстрашен и щастлив е този, който се отдели от тези представи и чрез етично добро поведение опознае пречистения дух като истинска природа на съществуването. Такива послания разпространяват и духовни учители като Шри Мата Амританандамайи. Те казват, че човек не трябва да търси своя авторитет. Ние самите сме този авторитет, винаги и завинаги. Не трябва да развиваме и себеуважението си, защото вече го живеем. Единственото, което трябва да направим, е да не се идентифицираме с това, кои и какво трябва да бъдем, а с това, което сме.

Литература по темата на немски език, която авторът на статията е използвал:

Манфред Дорнес, Компетентното кърмаче, издателство „Фишер”, 1993

Щефан Хаузнер, Дори когато ми струва живота, издателство Карл-Ауер, 2008

Гералд Хютер, Биология на страха, Колекция „Ванденхьок”, 2005

Младежта през 2006, 15то Щел-изследване на младежта, издателство „Фишер”, 2006

Мата Амританандамайи , Разговори с Ама, том 4, Индия, 1997

Рамана Махарши, Бъди, който си, издателство „Фишер”, 2006

Хаим Омер и Арист фон Шлипе, Сила вместо власт, издателство „Ванденхьок & Рупрехт”, 2010

Даниел Н. Стърн, Житейският опит на кърмачето, издателство „Клет-Кота”, 1992

Йоахим Фиреге, Себеуважението. Същност, нараняване, терапия, издателство „Улрих Льотнер”, 2009

Доналд В. Уиникот, Процеси на съзряване и стимулиращият околен свят, издателство „Зуркамп”, 2000

 

 

Posted in За Разума | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Рик Елиас: Три неща, които научих, докато самолета ми се разбиваше

Рик Елиас седял на първия ред на полет 1549, самолетът, който се приземи аварийно в река Хъдсън в Ню Йорк през януари 2009 година. Какво преминавало през ума му, докато обреченият самолет падал? Той разказва своята история за първи път публично пред ТЕД.

Рик Елиас: Три неща, които научих, докато самолета ми се разбиваше от TED, април 2011

Tекст на речта:
Представете си една голяма експлозия, докато се издигате на 3000 фута (900 метра). Представете си самолет пълен с дим. Представете си двигател, който трака, трак, трак, трак, трак, трак, трак. Звучи страшно. Ами, аз бях на уникално място през този ден. Седях на място 1Д. Бях единственият, който можеше да говори със стюардесите. Така че ги погледнах веднага, и те казаха: „Няма проблем. Вероятно сме ударили някакви птици.“ Пилотът вече беше обърнал самолета обратно, и ние не бяхме толкова надалеч. Можехме да видим Манхатън. Две минути по-късно, три неща са случиха в едно и също време. Пилотът изравни самолета с река Хъдсън. Това обикновено не е по маршрута. Той изключи двигателите. Сега представете си какво е да си в самолет без звук. И после той каза три думи – най-неемоционалните три думи, които някога съм чувал. Той каза: „Подгответе се за сблъсък.“ Нямаше нужда да говоря повече със стюардесата. Можех да видя в очите й, имаше ужас. Животът приключваше.

Сега искам да споделя с вас три неща, които научих за себе си през този ден. Научих, че всичко се променя в един миг. Ние имаме този списък от неща, които искаме да постигнем, имаме тези неща, които искаме да направим в живота си, и си мислех за всички хора, които исках да достигна, но не можех да го сторя, всички огради, които исках да поправя, всички преживявания, които исках да имам и никога не го сторих. Като си мислех за това по-късно, ми хрумна една поговорка, която е: „Аз събирам лоши вина.“ Защото, ако виното е готово и човекът е там, аз го отварям. Повече не искам да отлагам нищо в живота. И тази неотложност, тази цел, наистина промени живота ми.

Второто нещо, което научих този ден – и това, докато прелитахме над моста Джордж Вашингтон, което не беше много нависоко – мислех си, уау, наистина чувствах истинско съжаление. Бях живял добър живот. В моята собствена човечност и грешки се опитвах да стана по-добър във всичко, което опитвах. Но в моята човечност също и позволявах на егото ми да взема превес. И съжалявах за времето, което изгубих за неща, които нямаха значение с хора, които бяха от значение. И си мислех за взаимоотношенията с жена ми, с моите приятели, с хората. И после, докато размишлявах над това, реших да премахна негативната енергия от живота си. Това не е съвършено, но е много по-добре. Не съм се карал с жена си от две години. Чувството е страхотно. Повече не се опитвам да бъда прав – избирам да бъда щастлив.

Третото нещо, което научих – и то бе, докато вътрешният ми часовник започваше да отброява: „15, 14, 13.“ Можехме да видим водата пред нас…И си казвах: „Моля те, гръмни.“ Не исках това нещо да се разбие на 20 парчета, както сте виждали в тези документални филми. И докато падахме, имах чувството, че да умреш всъщност не е страшно. Като че ли се подготвяме за това през целия си живот. Но беше много тъжно. Не исках да си замина, аз обичам живота си. И тази тъга наистина се изрази в една мисъл, която бе, че желаех само едно нещо, исках само да видя как децата ми порастват. Около месец по-късно, бях на представление на дъщеря ми – първокласничка с не много голям артистичен талант …все още. Аз се тресях, аз плачех като малко дете. И това беше целият смисъл в света за мен. Аз осъзнах в този момент, свързвайки тези две неща, че единственото нещо, което има значение в живота ми, бе да съм страхотен баща. Преди всичко, най-вече, единствената цел в живота ми бе да бъда добър баща.

Бях дарен с чудото да не умра през този ден. Бях дарен с още един подарък, който бе, че можех да видя в бъдещето и да се върна, и да живея по различен начин. Предизвиквам вас, които летите днес, да си представите същото нещо да се случи на вашия самолет – дано не се случи – но представете си, как бихте се променили? Какво бихте направили, което чакате да се свърши, защото си мислите, че ще бъдете тук вечно? Как бихте променили взаимоотношенията си и отрицателната енергия в тях? И най-вече, дали сте най-добрите родители, които можете да бъдете?

Благодаря ви.

Преводът на речта е направен от Антон Хиков, преводач за TED, и е проверен от Дарина Стоянова, преводач за TED.

Posted in За Разума | Tagged , , | Коментарите са изключени

Залудо работи, залудо не стой

Залудо работи, залудо не стой

Често ми се е случвало да направя или да трябва да направя нещо, което на пръв поглед не носи никаква полза за никого. И съм бил недоволен, без да съзнавам, че едно такова създаване на нещо излишно далеч не е толкова лошо. А нима и майката Земя и природата не дават повече от необходимото? Но защо? Защото важи принципът, че за да получиш нещо, първо трябва да дадеш. Безплатен обяд няма! Когато едно дръвче даде повече от необходимото плод на даден клон, то може да се счупи или плодът ще опада и изгние. Но това не е лошо, защото счупвайки се, дръвчето се разраства по-добре и може да носи повече и по-добър плод. А плодовете, които гният, са не само добър подобрител на почвата (и за самото дръвче), но изхранват и множество дребни гадинки. Тоест дръвчето дава излишество, от което произлизат скрити ползи.

Така и ние като поработим за нещо, от което уж няма полза, създаваме стойност, която не е задължително да виждаме от самото начало. Но рано или късно ще оберем плодовете от труда си. Съвременната икономика се основава на най-голямата възможна продуктивност и непосредствена печалба и изхожда от съждението, че суровините са ограничени, без да забелязва уроците на Земята. По този начин не само, че не създаваме жизнено необходимото излишество, но и се борим за суровини и така лишаваме близките си от най-необходимото. А нима въздухът, водата, слънцето и храната са недостатъчни? Напротив! Природата ни дава повече от необходимото, но в страха си ние го разпределяме неправилно и създаваме изкуствен недостиг.

Необходимо е отново да разберем смисъла от създаването на излишество. Това обаче не трябва да се бърка с прахосничество и разхищение. Едно е да създадем повече от необходимото, а съвсем друго е да унищожим създаденото! Забележете произхода на думите прахосничество (прах; създаваме прах, правим от нищо нещо), разхищение (хищник; унищожаваме наличното и после като хищници се борим един с друг да отнемем каквото ни трябва от ближния, вместо да създадем нещо ново) и излишество (от излиза; тоест създавайки излишък, ние започваме нещо, създаваме условията за произлизането на нещо, дори и да не знаем още какво!) Тоест създаването на излишък, както е в природата е нещо добро, за разлика от прахосничеството и разхищението. Създавайки една икономика на излишъка, ние полагаме основите на бъдещото развитие.

От дотук казаното произлиза, че е по-добре да поработим уж напразно, но със скрита полза, отколкото просто да седим. Думичката работя, работа, произлиза от раб, роб. Човек е раб Божий. А всяка една работа за Бога донася полза, според християнската мъдрост, която е заложена в народното ни творчество.

Но нека погледнем и от по-съвременна следна точка на поговорката. Случвало ли Ви се е да имате страхотно хрумване, но да ви домързи да го осъществите? Например защото имате много работа за вършене или защото Ви се струва, че няма действителна полза от хрумването Ви. И решавате, че няма да си мръднете пръста. Изследванията показват, че ако не започнете да осъществявате дадено хрумване до 72 часа, вероятността да го направите пада на 1%, тоест няма да го направите никога. Колко ли хубави и полезни хрувамния са загинали така завинаги? Колко ли възможности са пропаднали?

Изводът е: не изпускайте мига и поработете по-добре повечко, за да ви се отблагодари бъдещето, отколкото да не направите нищо. Не е глупав народа като го е казал!

Posted in За Разума | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Оптимистичен обяснителен подход

Противно на това, което може би си мислят някои хора, оптимизмът не е постоянна усмивка и безусловна вяра, че утре непременно ще е по-добре от днес. Оптимизмът е начин на мислене, начин, по който си обясняваме света около нас и случващото се в него.

Теорията за оптимистичния обяснителен подход е развита от учения Мартин Селигман, след като случайно става свидетел на експеримент с неочакван резултат, който привлича вниманието му. В следствие на множество проучвания, които потвърждават изводите му, той извежда термините „придобита безпомощност“, „придобит оптимизъм“, „песимистичен и оптимистичен обяснителен подход“.

Обяснителният подход се състои в това как си обясняваме положителните и отрицателни събития в живота ни. За един оптимист хубавите неща са трайни, всеобхватни (засягат всички сфери на живота му) и причините за тях са вътрешни (дължат се на неговите собствени усилия). Съответно отрицателните случки са само временни, специфични (не засягат целия му живот) и се дължат (поне отчасти) на външни, независещи от него условия, без това да означава бягство от отговорност. При песимистите нещата са точно на обратно.

И за да бъде всичко по-ясно, нека разгледаме една ситуация, през която вероятно е минавал всеки – явявате се на контролно в училище или изпит в университета. Първият вариант – получавате шестица. Ето как би обяснил успеха си оптимистът: „Изкарах висока оценка, защото учих много за изпита, положих доста усилия и резултатът не закъсня (вътрешна причина). Сигурен съм, че и на останалите изпити, които ми предстоят през сесията, ще имам добри резултати (трайност). А когато завърша, благодарение на добрата диплома, ще мога да си намеря хубава работа (всеобхватност).“

Един песимист обаче би отговорил по съвсем различен начин: „Имах късмет просто, паднаха ми се лесни въпроси (външна причина). Сега ми предстоят и други изпити, кой знае какво ще стане на тях, едва ли ще са толкова лесни, като този (временно). А и да имам високи оценки, това още нищо не означава, изобщо не е гаранция за успех в живота (специфично).“

Най-голяма нужда от оптимизъм обаче имаме, не когато всичко ни е наред, а тогава, когато се изправим пред проблем, попаднем в трудна ситуация или претърпим неуспех.

Затова нека сега си представим, че на изпита вместо шестица, сме получили тройка. Как би обяснил това оптимистът: „Нещо нямах късмет на този изпит (специфично), паднаха ми се трудни въпроси, а и професорът нещо не беше в настроение (външна причина). Но, какво толкова – един изпит, не е фатално, имам още изпити, на тях ще се справя по-добре (временно).“ В следствие на тези мисли, оптимистът ще се амбицира, ще учи повече и на следващия изпит вероятно ще се представи по-добре.

Докато за един песимист нещата биха придобили доста по-мрачни краски: „Сам съм си виновен, трябваше да уча повече (вътрешна причина), макар че и да бях учил – каква полза? Винаги изкарвам ниски оценки на изпити (трайно). Как мога да очаквам да постигна успех в живота, като с един изпит не мога да се справя (всеобхватност).“ В следствие на тези мисли, песимистът ще се отчая, ще реши, че няма смисъл да учи след като оценката му не зависи от него, и вероятно на следващия изпит ще се представи също толкова зле. Именно това е и проява на „придобита безпомощност“ – убеждение, че собствените усилия не могат да доведат до положителни промени и следователно са напразни.

Според Селигман обяснителният подход се формира още в ранното детство под въздействието на различни фактори, като например обяснителния подход на родителите (най-вече майката), случки и преживявания, направили силно впечатление на детето и др. Добрата новина е, че с известни усилия и използването на някои техники, обяснителният подход може да се превърне от песимистичен в оптимистичен.

Posted in За Разума | Tagged | Коментарите са изключени