Category Archives: За Духа и Душата


Един различен ден

Днес е един различен ден. Не, не защото днес лятото си отиде. Не, не защото днес във въздуха витаят есенни чувства.

Днес съм болен. Да, страдам, но не съм нещастен. Страдам с радост. Отварям се към хубавото. Към малкото страдание, което ми е дадено, за да изпитам голямото щастие. И да, днес е щастлив ден.

Днес съм болен. Днес не съм на работа. Днес съм свободен. Днес е един различен ден.

Ден, в който станах късно и си легнах рано. Ден, в който дремнах следобяд. Ден, в който закусих късно и вечерях рано. Ден, в който прочетох няколко статии, които не успявах да прочета в продължение на месеци. Ден, в който свърших спешната работа, която не търпеше отлагане за по-малко от час. Ден, в който телефонът ми беше напълно изключен, но в който се чух с един позабравен приятел. Ден, в който направих страхотно предложение на друг един приятел. Ден, в който бях сам вкъщи, но не и самотен. Ден, в който действах бавно, но който мина бързо. Ден, в който не се очакваше от мен нищо и от когото и аз нищо не очаквах. Ден, в който нямаше какво да се случи, а се случиха безброй неща.

Ден, в който най-после посетих големия мазазин за играчки, за да избера нещо за дете. Ден, в който седях в библиотеката почти час и разглеждах книги, вместо да се втурна две минути преди да я затворят, за да взема запазената книга. Ден, в който посетих магазина за еко мода, който не можех да посетя от месеца. Ден, в който говорих най-после със собственика на любимия си супермаркет за органични храни. Ден, в който напазарувах преди рафтовете да са се поизпразнили.

Ден, в който гледах как децата и младежите спортуват в парка – кои тичаха, кои караха колело, кои лодки, кои играеха баскетбол или плажен волейбол – спортове, които не бях играл отдавна, а които бяха част от ежедневието ми. Или спортове, които още не бях опитвал като каране на ролери или скейборд по паркур. Ден, в който научих за съществуването на още един вид спорт, който със сигурност ще опитам.

Ден, в който разгледах новите графити на стария мост и на новата строителна площадка. Ден, в който слушах песните на птичките и гледах залеза. Ден, в който пих за първи път от чая, който си бях купих преди година и половина. Ден, в който размразих хладилника и фризера за първи път, откакто се бяхме нанесли в жилището преди две години. Ден, в който видях за първи път комшийката отсреща. Не, не е нова, живее от преди мен в сградата.

Един различен ден. Един ден, в който взех важни решения. Ден, в който тялото ми е болно, а душата ми се излекува. Ден, в който ежедневието се срина. Ден, в който аз се родих. Ден, в който съм свободен. Един бавен ден, в който направих безброй неща, които бях забравил или все още никога не бях опитал. Ден, в който се чувствам жив и щастлив. Ден, в който се насладих на малките и обикновени неща, които пренебрегвах в забързаното си всекидневие. Един различен ден. Един необикновен ден. Един ден на мига. Един ден от вечността. Ден, в който се промених. Ден, в който се родих отново за по-добър живот.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Мъдростта от писмата на Гогол – I

Преди няколко години излезе и на български последната „книга“ на Гогол – Избрани места от кoреспонденцията с приятели. Това всъщност не е точно книга, а по-скоро едно откровение на автора, което има за цел – както той самият казва – да бъде полезен на хората, доколкото може. Та, въпросното откровение дълго не е било допуснато до широката публика, поради, предполагам, глобалния характер на авторовите писма, насочени към негови съвременници. Гогол е успял да се самоизвади от времето си и като велик писател да пресъздаде вечните истини за живота. И то не завоалирани пред читателя, а изказани директно.

Книгата е наистина прекрасна и е хубаво да се прочете. Ето някои мои мисли върху написаното от Гогол.

„Приятелю мой, да ви пази Бог от едностранчивостта: с нея човек ще върши злини навсякъде. . . Едностранчивият човек е самоуверен; едностранчивият човек е дързък; едностранчивият човек ще настрои всички против себе си. Едностранчивият човек в нищо не може да намери средата. Едностранчивият човек не може да бъде истински християнин: той може да бъде само фанатик.“

Не е ли именно това един от основните проблеми на днешното общество – нашата безкрайна едностранчивост? Колко много знаем и можем в днешно време, колко много информация имаме, но и колко сме тесногледи и ограничени в ежедневието си.

„Гледайте разумно на всяко нещо и помнете, че в него може да има две съвършено противоположни страни . . .“

Всяко нещо си има противоположното и за да не сме едностранчиви, трябва да можем да погледнем и двете страни на нещата.

Това обаче не трябва да ни пречи и да ни разколебава да изберем верния път във всяка една ситуация, а трябва да ни помага. Положителната нагласа или възможността винаги да видим и хубавото и доброто, и да се стремим съзнателно към тях е най-доброто изражение на многостранността на възгледите. Именно това е заложено в стремежа към доброто – познавайки всички страни и пътища, да се избере най-правилния.

„… не напразно е отредено красотата да поразява хората еднакво – дори и онези, които са безчувствени към всичко … Щом дори някакъв безсмислен каприз на красавица е ставал причина за всемирни сътресения и е карал много умни хора да правят глупости, какво ли би било ако този каприз е осмислен и насочен към доброто? И колко ли добрини би могла да стори една красавица …“

Това определено е нещо, над което всяка една жена би могла да се замисли, защото дори и не толкова красивите жени често са способни да омаят главата на някой мъж и да го накарат да направи какво ли не. Тоест, всяка жена притежава в същността си поне един прекрасен инструмент – красотата, с който може да промени света към добро. Друг силен женски инструмент е безспорно майчиния инстинкт. Както и много други. Те просто трябва да се използват за добри цели.

„О! Колко са ни нужни болестите! … какъвто и да съм днес все пак съм станал по-добър, отколкото съм бил преди; ако не бяха тези болести бих си въобразил,  че съм станал такъв, какъвто трябва да бъда … Като си давам сметка за всичко това, се смирявам с всеки миг и не намирам думи, за да благодаря на небесния Мислител за болестта си. И вие приемайте всяка болест, като предварително приемайте, че тя е необходима. Молете се на Бога само да открие чудното й значение и цялата дълбочина на високия й смисъл.“

И на друго място отново се говори за болестите и страданието, които са способни да пречистят и най-загрубялата душа. Те ни дават и възможността да изпитаме великото чувство на състраданието – веднъж минал през мъки, човек е способен да ги разбере и да помогне на събратята си да се справят с тях.

„Велик е Бог, който ни прави по-мъдри! и с какво ни прави по-мъдри? – със същата тази мъка, от която бягаме и от която искаме да се скрием. Съдено ни е чрез страдания и скърби да добиваме трошици от онази мъдрост, която не можеш да придобиеш от книгите.“

„Човек трябва да се отнася честно към думите. Те са най-висшия подарък на човека от Бога. Лошо е да ги произнася, когато се намира под влиянието на страстни увлечения, досада или гняв … когато собствената му душа не е в хармония със себе си. … И тогава човек с най-искрено желание да направи добро, може да стори зло. … От устата ви никога никога не бива да излизат гнили думи. … Всички велики възпитатели на хората са налагали продължително мълчание … Те са усещали как може да се опозори онова, което искаш да възвисиш, и как езикът ни на всяка крачка може да стане наш предател.“

Този пасаж за правилната и въздържана употреба на думите ни казва доста повече и ни насочва към един от най-важните въпроси на живота – че далеч не е толкова важно само какво се казва по съдържание, но и как то се казва, в каква форма, за да може да се запази истинския му и непокварен смисъл. Често в живота си поставяме цел и, преследвайки я, забравяме да внимаваме по какъв път вървим към нея, а именно пътя е това, което ни учи и което осмисля целите и живота. Пътят е как, а целите са какво. Начинът, пътят, по който вършим нещата е и това, което води до смисъла на живота и ни прави щастливи. Целта е само далечната светлинка в тунела, която пък ни кара да продължаваме да се движим и не ни позволява да се откажем.

Думите на Гогол насочват и към разликите в понятията „дума“/“слово“ и „живо слово“. Второто е именно това, в което се чувства пълната вътрешна душевна хармония на автора на думите, Божествения промисъл, които позволяват правилното им разбиране. Въобще трябва да се отнасяме съзнателно към голямото богатство на българския език и да можем да правим тънката разлика в смисъла на отделните думи. Това води към едно обогатяване на душата и разбиране на смисъла на словото.

„… и безсмислената, неводеща до нищо припряност … в природата всичко става постепенно и мъдро, по някакъв строен закон, и как разумно едното следва от другото! Само ние, Бог знае защо, се мятаме насам-натам. Всички бързат. Всички са в някаква треска.“

Колко истинни са тези думи и днес. Постоянното нетърпение, бързане и стрес ни съпътстват навсякъде в днешно време. А всъщност колко е лесно да забавим крачка и да се огледаме около себе си, да почувстваме мига и силата на живота.

В първата си книга – „Дневникът на един маг“ – Паолу Коелю ни дава един много ефикасен метод за намаляване на темпото и вглеждане в самите нас. Упражнението се състои в изминаването на даден път не за нормалното време, например 5 минути, а доста по-бавно, например за 1 час. В началото упражнението ми се отдаде трудно, но веднъж забавил темпото и скоростта на времето, се оказвам в един почти нов свят – невидими до този момент неща се разкриват пред погледа ми, започвам да се движа със скоростта на природата и се чувствам наистина част от нея. Дивите животни не бягат вече от мен и забелязвам дори и растежа на тревичките!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Любовта

Ако говоря с човечески и ангелски езици, а любов нямам, ще съм мед, що звънти, или кимвал, що дрънка. (I. Кор. 13:1)

Думата „любов“ е станала много прозаична в устата на хората; дотолкоз прозаична, че няма вече никакъв смисъл. Когато някоя дума изгуби своя смисъл, избезсолява, а всичко онова, което се избезсолява, няма в себе си сила и, вследствие на това, в него настъпва упадък. В органическия свят, когато известна храна влезе в стомаха и не може да реагира правилно върху него, образува се едно състояние, което лекарите наричат „мъчно храносмилане“ и което, от своя страна, произвежда известна неприятност на самото тяло. Този закон е верен не само по отношение на физическия свят, но и по отношение на умствения живот: когато ни се представи една мисъл, която не може да реагира върху нашия мозък и умът ни не може да я възприеме, образува се и у нас същото състояние. Тъй става и с човешкото сърце: когато едно желание влезе в сърцето на човека и не може да реагира върху него, а сърцето, вследствие на това, не може да го възприеме, образува се пак едно подобно състояние.

Човешкото естество има трояко разбиране върху нещата. Вземете един плод, ябълка червена, пъстра, красива; най-първо нейната форма мами вашите очи; ще вземете, ще я обърнете откъм едната, после откъм другата ѝ страна и ще си съставите чрез очите, според нейната външна форма и цвят, известно понятие за нея. След като вашите очи свършат този процес, ще приближите ябълката до носа си, да видите дали издава някакъв мирис и вашето обоняние ще определи качеството на тоя мирис. Когато вашето обоняние свърши своята работа, ще поискат вашият език и вашите зъби да опитат ябълката и те ще направят последната операция върху горката ябълка – ще развалят нейната красива дреха, и от тази пъстра премяна няма да остане нищо; езикът ще каже: „Тази ябълка е вкусна“. Тъй и Любовта има в живота трояко проявление по отношение на хората, и поради неразбиране нейните съотношения се ражда онова криво схващане за нея, което съществува у хората. Едни казват, че тя е чувство, други – сила, трети – илюзия и т.н. Какъвто е умът на човека, такъв му е и халът, дето се казва; следователно според него ще бъде и схващането му за Любовта. За да познаете съждението на един човек върху известен въпрос, вижте какво той говори и пише; за да познаете една жена, посетете я, вижте домът ѝ какъв е; за да познаете една готвачка, влезте в кухнята ѝ и вижте какво и как готви; за да познаете един войник, пуснете го в бойното поле; за да познаете един учител, трябва да го видите в училището; един свещеник – в църквата и т.н. Всяко нещо трябва да бъде изпитано на неговото място. Следователно, когато дойдем да говорим за значението на Любовта в обширен смисъл, разбира се, не всички ще сте готови да разберете това, което мога да ви кажа, и за да мога да предам тази мисъл, да ви бъде понятна, трябва да я облека в проста форма. Мога да говоря на език непонятен вам, не защото имам желание да бъда неразбран, но защото има причини, поради които езикът ми може да бъде неразбираем. Когато се роди едно малко дете, майката първо му дава мляко, после, като поотрасте то, приготвя му жидка храна, сетне му сдъвква, и то, от своя страна, първо смуче и гълта млякото, и много му е приятно; за да му даде майката обаче по-твърда храна, трябва да му изникнат зъби: инак ще се развали стомахът му. Но преди растенето на зъбите става известен процес – детето боледува. И тогава майката си казва: „Детето има огница, дали няма да умре, ще викам лекар“; обаче когато зъбите израстат, това състояние минава. И в човешкия живот се явява също такова състояние – когато му дадат твърда храна, Любовта, той преминава през процеса на страданията. Следователно, когато казваме: „Страданията са необходими“, подразбираме, че е необходимо да ги минем, да израснат нашите зъби, за да можем да се нахраним с тази твърда храна. Какви са тия зъби – после мога да ви ги изтълкувам; но сега ви казвам, че щом почнат вашите страдания в света, то е признак, че са почнали да ви никнат зъби. Когато минете през този процес, вие сте вече сформирани, имате 32 зъба, и сте във възрастта на Христа – 32 години.

Сега, да направя един малък разбор как апостол Павел е схващал Любовта. За да разберем Любовта, трябва да сравним това понятие с противоположните нему понятия. Когато човек иска да опише някой предмет, трябва да намери отличителните му белези; описва, например, един кон, една крава, овца, вълк и т.н. – трябва да намери белезите, които отличават едно от друго всяко от тия животни. В описанието правим разбор обикновено на външната страна, но можем да направим разбор и на вътрешните особености, като изтъкнем разликите, които съществуват между тях. В съвременния свят всички хора искат да са красноречиви оратори, понеже всеки знае, че един оратор със силата на словото може да влияе на тълпата. Но апостол Павел казва: „Ако имам всички красноречия, които човешкият език може да добие, нещо повече, дори ако имам красноречието на ангелите, а не разбирам Любовта, нищо няма да ме ползва“: отношението ще бъде също такова, както когато гледаме една ябълка само отвън. Сега всеки у нас се запитва каква ще бъде неговата съдба и оная на България? Ако можехте да пророкувате, всички ще се стекат да ви питат, и вие ще бъдете на почит, ако вашето пророчество се сбъдне. Но апостол Павел казва: „И ако имам пророчество, и зная всичките тайни и всяко знание, и ако имам всичката вяра, щото и планини да премествам, а Любов нямам, нищо не съм“. Тия неща, които стават днес, не съставят живота. Можете да местите планини и градове, можете да разпределяте цели царства, но всичко това е само външната страна на живота. И по-долу апостол Павел още казва: „И ако раздам всичкия си имот за прехраната на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а Любов нямам, нищо не се ползвам“.

Значи дори да имаме всички дарби, които апостол Павел оповестява, а сме лишени от Любов, ние сме лишени от най-важното. Не че тия неща не струват, но са само външната страна на човека, не засягат човешката душа. И той започва по-нататък да описва положителните качества на Любовта. Първото нейно качество е дълготърпението. А знаете ли смисъла на търпението? То е основният стълб на живота. Имате ли търпение, можете да постигнете всичко; нямате ли го, нищо няма да постигнете в живота. Човек с търпение е като кораб с котва; човек без търпение е като кораб без кормило. Именно това е отличителното свойство на Любовта. Затова е казано: „Бог е Любов“, понеже Той е дълготърпелив. Дълготърпението е признак на великата Любов, която Бог храни към нас. Ако Той нямаше тази Любов, не би ни изтърпял досега; не би изтърпял нашето невежество и нашите низости и отдавна би очистил света от нас. Та с каквато работа да се заемем, каквито блага и да искаме да добием в живота, за нас търпението е безусловно необходимо. Мнозина казват: „Търпението – това е волевост“. Не, търпението е велико качество, и в човешкия характер няма по-благородна черта от него. Търпението не се ражда с човека, трябва да се добие; Любовта може да ни дойде даром, но търпението трябва да го придобием. А страданието е един процес, чрез който може да се придобие търпението; този е методът за придобиване на търпение.

За да търпим, трябва да сме заквасени с три основни качества: Мъдрост, Истина и Добродетел. Защо майката претърпява известни грешки на своето дете, а гледа да го възпита? Тя предвижда, че то, макар и да има своите слабости, ще стане в бъдеще велик човек, човек, полезен на своя дом и на своята родина. Именно като предвижда това, майката си казва: „Аз за това дете ще се изложа на всички несгоди и ще претърпя всички негови слабости“. И тя умно постъпва. Търпеливият човек е умен и предвижда бъдещето. Вземете една мома; когато не е още омъжена, тя държи ръцете си много чисти, не иска да ги накваси дори с вода, маже ги с парфюми; но когато се омъжи, не се стеснява да ги намаца вече в парфюма на детенцето, и дори това ѝ е приятно. Какво намира тя в това дете? Какво я привързва към него? Да го претеглиш – ще излезе само няколко килограма. В него има една Божествена душа, която привлича любовта на майката дотолкоз, щото тя със своето дълготърпение е готова във всичко да му угоди, грижи се по всякакъв начин за него. Ако останеше да го отгледа мъжът, той би го захвърлил, би казал: „Тази работа не е за мене“. Следователно всяка работа в този свят, за да можем да я свършим, непременно трябва да имаме Любов – тя е велик фактор в сърцата на ония, които я имат.

Говоря ви върху Любовта в нейния широк смисъл; не ви говоря за същността ѝ. Някои хора считат Любовта за едно усещане, за едно приятно разположение на сърцето. Това не е Любов, защото човек може да пийне половин кило винце, пак ще му стане приятно на сърцето; за известни болки правите известни разтривки и от тях също усещате известна приятност; но това не е оная приятност, която дава Любовта. Когато човек ви люби, може някой път да ви причини и болка: Любовта едновременно причинява и страдание, и радост – то е нейно свойство. Тя е сила с две острила: тя милва всички, но и наказва всички. И как ви наказва? Като се отдели от вас, ставате тъжен и казвате: „Нещастен съм“. Защо сте нещастен? От отсъствието на Любовта. Аз съм щастлив – защо? – защото Любовта присъства в мене. Но Любовта казва и друго – търпението е пътят, по който тя може да дойде в човешкото сърце. Дълготърпението създава условия да се прояви Любовта. Без търпение Любовта не може да дойде у нас. То е първото основно качество – авангард на нейното идване. Когато усвоите туй търпение в неговото широко разбиране, вие ще видите, че то е голяма сила в ръцете на смелия, на решителния човек – такъв човек има велико бъдеще пред себе си.

Сега ще оставя думата „благосклонност“ – тя е положителната, активната страна на Любовта, когато дълготърпението е пасивната, съхранителната страна, при която имате да издържите известен товар; благосклонността е Любов, готова да гради, да направи услуга някому, комуто и да е – срещнете един просяк, иска да му направите известна услуга, направете я; един ваш приятел има благородни черти, иска да му направите известна услуга, направете му я, макар той и да не е от вашето убеждение и вяра. Искаме хората да ни обичат и да бъдат учтиви, а често ние нарушаваме това правило, и освен че нямаме търпение, но често не показваме поне дължимата към хората обикновена благосклонност. Някои казват, че обичат някого, а говорят на други лошо за него. Ехото на това говорене един ден ще се чуе, защото каквото човек посее, това и ще пожъне; ако посее ябълка, ябълки ще събере; ако посее тръни, тръни ще пожъне. Не говоря какви трябва да бъдат моите отношения към вас, всякога гледам какви трябва да бъдат отношенията ми към Бога, към Любовта, сиреч към онова, какво се изисква да сторя спрямо своите братя. Как ще разбера моите постъпки, то е второстепенен въпрос, важно е за мене дали съм приготвен, дали мога да изпълня онзи основен закон, който Любовта ми налага – мога ли да бъда търпелив, както тя иска, мога ли да бъда благосклонен, както тя желае. Това е нужно за всекиго едного, за целия свят, за онези, които действително имат сърце. Онези, които не разбират това – тях ще оставя. Някои питат: „Какво ще стане с лошите, грешните хора?“ Това, каквото ще стане с камъните, с мравките, с малките буболечки. Па нима мислите, че положението на мравките е по-лошо от вашето? Те са хиляди пъти по-щастливи от вас: те не усещат тия страдания, които вие усещате. Трябва да съжаляваме само ония хора, в които се е пробудило Божественото съзнание, които разбират Любовта, доброто и злото, които страдат и се терзаят. Някои хора казват: „Мене не ми върви в света – аз съм нещастен човек“. Отговарям: „Защото Любовта не те е посетила, затова си нещастен“. „А защо не дохожда?“ – „Защото си нетърпелив.“ – „Ама мъча се да бъда търпелив.“ – „Хубаво, почнал си.“ – „Пак не ми върви.“ – „Защото не си благосклонен.“ Ще кажете: „Тия неща са много хубави и лесни да ги направи човек, ще ги направим“; но не ги правите. Аз ви казвам като лекар: „Всинца сте болни“; защото не съм срещал човек здрав в пълния смисъл на думата; напълно здрави са само светиите и ангелите, които живеят на Небето; хората са болни – разбира се, не в еднаква степен. Един лекар, като влезе в къщата ви, ще ви каже: „Вашата къща не е хигиенична, защото е на север; ще излезете от тая стая, ще се преместите в южна; трябва да държите прозорците доста отворени, за да влиза чист въздух и светлина; ще промените постелката; ще обърнете внимание на храната и т.н.“. И Любовта казва същото – „Вашата стая е на север, нехигиенична, трябва да влезете да живеете в южна стая, дето слънцето може да ви огрее“, сиреч тя иска да каже: „Трябва да бъдете търпеливи и благосклонни“. Тя казва: „Това са моите две ръце, с които постоянно работя – те са ръцете на Любовта“. И знаете ли колко струват тия две ръце? Неоценими богатства. Когато имате тия ръце, вие сте в състояние всичко да работите. Повтарям, за да израстат вашите духовни ръце, трябва непременно да имате търпение и благосклонност. Щом се откажете от тия две качества, и външните ваши органи не могат да реагират, па и вътрешните не могат да се развиват, за да се проявят добродетели. А защо трябва да бъдете добродетелни? Защото добродетелите ще ви донесат всички необходими материали за съграждане на вашата къща, ще ви донесат всички ония сокове, които са потребни за вашето израстване. Добродетелта не е нищо отвлечено, а е нещо реално, което винаги е в състояние да гради.

Та затуй онези от вас, които могат да разбират, трябва да схванат в какво се състои търпението в пълния смисъл на думата – не онова търпение да понасяш обиди: то още не е търпение; тайната на търпението е, когато човек ви обиди, да намерите в обидата добрата страна и да я използвате. Обидата – това е един много корав орех, който ви е дал някой; вие трябва да го счупите, да извадите ядката отвътре и да я изядете. И ако можете така да се храните, вие ще станете напълно здрав. Хората, когато говорят лошо за вас, когато ви охулват, те ви дават храна, и ако умеете да използвате тая храна, ще бъдете предоволни. Хората ви хвърлят твърди камъни; вие трябва да ги разчупите, защото вътре в тия камъни има съкровища, които можете да използвате и с това да се обогатите. Като отидете у вас, почнете да размишлявате и да се молите на Господа да разберете търпението. Досега много хора се занимават с глупави работи, много християни искат да бъдат велики, знаменити, да имат много знания. Хубаво, знанията сами по себе си ще дойдат, стига да бъдете човеци, да умеете да ги възприемете и използвате; те може да бъдат и като сила, която може да облагодетелства вас и вашите ближни, стига да умеете да ги използвате както трябва; но може да бъдат и като раница на гърба на човека.

Любовта не завижда. Значи, за да видите дали ви е посетила истинската Любов, трябва да се поизпитате дали не завиждате. Завиждате ли – нямате Любов. Любовта трябва да съществува вечно в нашите дела: тя е потребна и в тоя наш живот, и в следващия, и в по-друг живот, и колкото по-нагоре отиваме, толкова по-дълбок смисъл ще намерим в нея. Трябва отсега да хванем този път: друг път за Небето няма. Ще кажете: „Този път е труден, не може ли без него?“ – Не може. Без него всякъде другаде можем да влезем, но не и в Царството Божие. Любовта не завижда, на неправдата не отговаря с неправда, на злото не отвръща със зло, всичко претърпява. Разбира се, не казвам, че завистта, че гордостта няма да посетят никога нашето сърце; по някой път ще дойдат като гости, но и затуй няма да ни съдят; работата е да не правим приятелство с тях. Но някой път се хванем ръка за ръка със завистта и казваме за хората: „Той е лош, трябва да се пазите от него“, и правим живота на човека нещастен. Завистта не е нещо отвлечено, както виждате, това са съществата, които са добили отрицателни качества; дори има на земята хора, които са олицетворение на завистта.

Само след като научим тия две качества – търпението и благосклонността – ние ще научим историята на нашия живот, ще научим защо сме слезли на земята. Пак ще ви наведа примера с житното зърно, че в света няма от всички сегашни плодове по-примерно от житното зърно: ако искате да изучите процеса на търпението, вижте търпението на житното зърно. Без търпение ще имате разочарование. Много хора няма да ви повярват. Ще кажете: „Мене не ме следват хората“. Защо ще ви следват: хората не са родени вас да следват? Ще слушат вашето учение, но да ви следват – никога. Питате често: „На кого сте последовател?“; на хората, наистина, може да бъдете последователи, но понякога може да бъдете излъгани, когато ако бъдете последователи само на Бога, няма да бъдете никога излъгани. Един е пътят, и Исус Христос го казва: „Аз съм Пътят“. Ако не те следват хората, ще рече, ти не си в пътя. Може да каже някой: „Аз не вярвам“, и да тръгне по друг път; но един ден бездруго ще се убеди, че този е пътят; животът ще му го каже, защото той е един велик изпит. Ама ще кажете: „Убеди ме, че тогава“. „Не искам да те убеждавам. Аз ти казвам, че този хляб, който ти давам, той ще те нахрани.“ – „Ама кажи ми от какви елементи е съставен, с каква вода е замесен.“ – „Нямам време. Ще вземеш ли хляба да ядеш?“ – „Не искам.“ Турям го в торбата и заминавам. Ще запитате също: „Какво е Любов, от какви елементи е тя съставена?“ Ако много запитваш, ще я туря в торбата, ще я метна на гърба и ще тръгна на път по-нататък; ще ти кажа: „Нямам време да разправям сега тия въпроси“. Животът е нещо положително – опитайте, вземете, наяжте се от този хляб и ще видите. Любовта е храна на живота: без нея не може да се живее и да се постигне нещо в света. Някои хора имат твърде смътно понятие за Любовта, било по отношение на търговия, било в учение, било във война. Всякъде трябва да имаме Любов; тя е велика сила. И тази сила, с която аз повдигам туй стъкло, също е Любов. Същата тази сила може да се сложи и в един топ, да хвърли граната и да убие сума хора, може да се прояви в земетресение, може да разруши дори и цялата земя, може да създаде и един свят. То е отношение в нейната употреба – как се употребява известна сила. Любовта е една сила, която чрез известно регулиране може да се използва. Хората са себелюбиви – като дойде Любовта, искат да я затворят в себе си. Но ако тя беше затворена в нас, ще разруши нашите стени и ще излезе навън. В такова жилище, в каквото искаме да я затворим, не може да стои. И се ражда смърт. Смъртта е процес на разрушение на всякаква егоистична мисъл и желание; с нея Бог разрушава всички огради, в които лошите духове са се вградили. Нашето сърце и нашият ум трябва да имат всички условия, за да я възприемат. Тя е тиха, спокойна, но същевременно със своите действия тя е сила ужасна. Когато сме в хармония с нея, светът е блаженство; не сме ли в хармония, няма по-опасна сила в природата от Любовта. И затова хората от практика казват: „Който много обича, много и мрази“. Колкото тя е силна в положителната страна, толкова е силна в отрицателната; затова трябва да бъдем с нея много внимателни. Когато я имаме, да не действаме отрицателно, защото тя тогава действа разрушително – явяват се болести, страдания, разрушение на цялото общество. Мнозина казват, че Господ е Любов и като Любов, не трябва да наказва. Господ, като е толкова благ, е в същото време и взискателен. Като ни види недоволни, казва: „Турете му един килограм на гърба“. Ние питаме: „Защо ми турят тази тежест?“ Но Той, без да отговори, казва: „Турете му още един килограм“. – „Ама не мога да нося.“ – „Турете му още един килограм.“ И като ни притисне така, не можем да мърдаме. Тогава почваме да казваме: „Господи! Прости ми“. – „Снемете му един килограм“, отговаря Господ. Повтаряме молбата – „Снемете му още един килограм“; колкото повече се молим, толкова повече килограма ни се снемат от гърба. И като снеме всичката тежест, Господ ни попитва: „Е, научи ли урока?“ – „Научих го хубаво.“ – „Ако искаш да не те товаря вече, трябва да бъдеш благосклонен и търпелив спрямо околния свят, към всички, които са около тебе, както и те към тебе трябва да бъдат благосклонни и търпеливи; тия малки твои братя може да грешат, но ти трябва да имаш търпение, както аз търпя; в деня, в който престъпиш закона, ще почна пак да те товаря.“ – „Не мога да нося.“ – „Ще носиш.“ Аз ви казах как можем да се освободим от нашия товар. Всеки от сърце трябва да каже на Господа: „Аз съм благодарен от душа и сърце за всичко, което Си ми дал“; защото Бог е дал на всеки човек хиляди блага, но той не знае как да използва тия блага – „Вода гази, жаден ходи“. Много търговци са недоволни – защо? – защото имали 10,000 лева и не им стигали. Като им дадеш 20,000, пак не им стигат; дадеш им 50,000, 100,000, пак са недоволни. Знаете ли съвременното човечество на какво мяза? Сигурно сте чели за онзи рибарин, който намерил едно красиво око. Попитали го: „Колко искаш за това око?“ – „Колкото то тежи.“ – „Претеглете го.“ Турили 10 грама, окото недоволно, турили 20 грама – пак недоволно, турили 100 грама – недоволно, турили един килограм, 100 килограма, 1000 килограма, 10,000 килограма, всичкото злато – окото останало пак недоволно. „Какво ще правим – не може да се изплати?“, взели да се питат. Най-после повикали един стар мъдрец и го попитали: „Какво да правят?“ – „То е много лесна работа – отговорил мъдрецът, – вземете малко пръст и посипете окото.“ Направили това, и къпоните с окото се вдигнали нагоре. И Господ един ден, като ни види недоволни, ще каже: „Турете пръст на очите му“, и ние вече ставаме доволни. Както ние често обичаме да подсоляваме и подпиперяваме нашето ястие, така и Господ, като не сме доволни, ще ни тури малко сол или пипер, за да ни направи доволни. Защото животът не седи в многото, което имаме, а в онова, което можем да използваме в даден момент, и в това – да бъдем благодарни от туй, което Бог ни е дал. Тогава Бог ще ни даде още по-големи блага.

Та тази глава от апостола трябва да я приложим в практическия живот: да почнем да работим и да бъдем полезни на своите братя, които са около нас. Ние сме като в училище – учим нещата; не сме като в разсадник. Църквата е голям разсадник; там може всичко да посееш; училището е обаче градина, в която трябва да се посеят само неща, които ще принесат полза. В училищата трябва да се научим как да обработваме и насаждаме хубавите и полезни неща. И по отношение на училището има една връзка между сърцето и ума – ние трябва не само да разсаждаме, но и да култивираме и покажем ония основни закони, по които трябва да се развива животът.

Казвате: „Защо Бог не ми е дал по-големи способности, по-голяма сила, повече пари?“ – Аз виждам много причини за това. Защото колкото пъти ви е пращал на нивата, вас, вашите деди и прадеди, да работите, вместо да се завземете да обработвате умовете и сърцата си, вие сте се занимавали с вкуса на забраненото дърво, да правите все нови и нови опити, които са коствали всичкия ваш капитал. Колкото пъти сте идвали целокупно на тая нива, вместо да работите, вие сте бягали и сте се връщали при Него и сте се молили пак да ви даде нещо наготово. Вие сте като ученици, които бащата и майката искат да направят учени, а те не се учат, бягат от училището; мнозина от вас са бягали от това Божествено училище. Казвате: „Туй нещо не може да се изкара на глава, ами хайде да го ударим през просото“. Много пъти сте говорили това, па и сега може да го кажете; но то не е умно нещо. Онзи, който иска да научи Божествения закон, да приеме една по-висока степен, да се издигне в областта на светиите, отгдето да гледа ясно на живота, и Господ да гледа благосклонно на него, непременно трябва да свърши Божественото училище на земята със зрелостен изпит. В това свършване седи благото на всекиго. Неподготвени в тоя свят, ще карате коне, ще орете, ще трошите камъни, ще правите пътища, докато научите онова, което конете, ралото, камъните и пътищата ви учат – да се подготвите за Царството Христово. Непослушните деца Господ ги туря камъни да трошат, а на послушните дава благородни занятия. Ще кажете: „Тежко е това учение!“ Да, вярно, за мързеливите, съгласен съм, че е тежко; но за прилежните, за трудолюбивите и смирените – то крие богатства. Знаете ли защо червеят е в земята, жабата – във водата, птицата – във въздуха и човекът – посред тях? Това са четири велики положения на живота. Но ще ми кажете: „Това са неща отвлечени“. – Не са отвлечени; това са четири велики истини, които ви показват тесния път – пътя на Божията мисъл. Той е тесен – вярно; но за това нещо има дълбоки причини, които сега не мога да обяснявам. Те лежат извън границите на тоя свят.

Но да се върна на думата „любов“, която хората са обезсолили, извратили; потъпкали са нейната доброта, нейната красота и са развалили нейната звучна хармония дотолкоз, че сега са останали само нейните дрезгави звуци, които дращят ухото ни. И ние си казваме: „Любов – това са илюзии на живота, празни мечти на младите и зелени моми и момци, които гонят неуловимата сянка на живота“. Да, сянка; но зад тая сянка има реалност, от която произтича сокът на живота, от който душата постоянно утолява своята жажда, както утруденият пътник при студения и бистър планински извор. Какво неоценимо богатство, какви знания са скрити в тая едничка дума! И ако хората знаеха как да я произнасят правилно, тъй, както тя е произнесена първоначално от Божествената уста, всичко наоколо им щеше да се усмихва и с умиление да слуша тоя небесен зов. Те щяха да имат магическия жезъл на древните мъдреци, пред силата на който всичко се е прекланяло за добро. Мнозина ще кажат: „Какво щастие е човек да притежава тоя жезъл!“ Вярно, най-голямото щастие, което човек може да добие на земята. И може да го добие, стига да иска да се стреми непреодолимо към това благо.

Сега само това ще ви кажа: ако вземете първо да изучите търпението в живота – всякога и всичко да претърпявате със смирение и радост – ще намерите истината. С вашето нетърпение и лоши мисли създавате една тежка атмосфера във вашата къща. Жената недоволна, защото мъжът взимал 150 лева; това иска, онова иска – желания, желания, желания; а кой ще работи заради вас, кой друг ще ви ги достави, а не вие сами? Например, ако всички поискат да имат пълни хамбари, без да работят, отде ще ги вземат? Благата се добиват мъчно – с труд. Затуй трябва да бъдем доволни от онова, което Бог, в Своята велика Мъдрост, е благоволил да ни даде.

Не ви съветвам никога да слушате хорски съвети. Може да извлечете известна поука от тях, но всеки трябва да слуша онзи съвет, който Бог е вложил в неговата съвест. Вижте какво казват хората и ако то е в съгласие с онова, което Господ ви казва вътрешно във вашата съвест, послушайте ги; ако не, не следвайте чужди съвети никога. Ако искате да бъдете свободни от грешки, непременно трябва да слушате Господа: всеки един, който не слуша Господа, не е умен човек, а е роб на своите външни влечения, на хората, на всички.

Вие търсите Господа – къде? Той е у вас, във вашия ум, във вашето сърце, Той се проявява в тия две дарби. Слушайте добре ума си и сърцето си – чрез тях Господ ви говори. Ама някои ще ви проповядват, че умът и сърцето са развалени. Не е право. Ако нашият ум и нашето сърце бяха развалени, с какво ще познаем Господа? Има неща у нас развалени, но не всичко е развалено. И аз ви питам: ако не вярвате на своя ум и на своето сърце, на кого ще вярвате? Ако вашият ум и вашето сърце са развалени като моето, защо ще вярвам във вас? В кого трябва да вярваме? В Господа, Който живее в нас. И когато вярваме на себе си, ще вярваме и на своя брат. Който не вярва в Господа, Който живее в него, не може да вярва на другите хора. И онзи, който не е благосклонен към ближните си, не е угоден Богу. Затуй Господ казва да обичаме ближните си. А вашият ближен е наранен, разпнат, прикован на кръста. Не е вашият Господ на Небето; вие сте Го приковали. Че туй е истина, четете Евангелието. Вашето спасение ще стане не иначе, а чрез това приковаване – търпение и благосклонност. Тогава ще дойде вашето освобождение. Ще кажете: „Това е мъчна работа“. Не е мъчна. Не се бойте. Да те приковат на кръста е приятна работа. Господ хиляди години търпи приковаването. „Да не пострадаме?“ – Няма да пострадате. Хората, които ги е страх от страдания, ние не ги искаме в училището ни. Вие трябва да благодарите на Бога за тия страдания: те са пратени от Него. И тия страдания, които сега ви се дават, вие ги заслужавате, вие сте достойни за тях. Ако Христос не бе носил този трънен венец, ако не бе прикован на кръста, как щеше да прояви тази Любов? Бихте ли Го обичали днес, ако искаше и би живял като цар? Вие Го обичате, защото бе прикован на кръста за нашето спасение.

Затуй отсега нататък бъдете герои, не се страхувайте от страдания, а казвайте на света, че сте мъже и че не един кръст, а десет сте готови да носите. Един се оплакал, че кръстът, който носел, бил много тежък; Господ рекъл: „Вземете му го“, и го въвел в една голяма зала и му рекъл: „В тази зала има големи и малки, златни, сребърни, железни и каменни кръстове, избери си един“: Човекът, като ходил, ходил, намерил един малък кръст и рекъл: „Туй кръстче искам“. – „Ами че това е кръстът, който ти носеше досега; този кръст бях ти дал“, рекъл Господ. Та често ние преувеличаваме нашите страдания. А те са пътят на нашето възлязване към Бога. И затуй, когато някой страда, да си казваме: „Той е грешник, който се спасява“. Аз го ублажавам и му казвам: „Братко, ти си по-близко до Небето; бих желал да бъда на твоето място“. Когато някой каже: „Аз не съм видял страдания“, аз му казвам: „Ти си още зелен“. Зеленото е приятно, но когато почне да зрее, дохождат страданията. Сега вземете тази мисъл в себе си, давам ви я за размишление от страна на Господа: когато ви дойде страдание, да се радвате и да благодарите на Господа, че ви обича, та ви го праща. Страданията са признак на Любовта Божия, и нека всинца да носим този кръст. Затуй и на целокупния български народ, като душа, Господ му даде тия страдания, да усвои тия две велики качества – дълготърпението и благосклонността. „Ама – казвате – гърците и сърбите са такива, онакива.“ – Нищо – не обръщайте внимание, вие си научете урока за вашето спасение, а какви са те, оставете: те нищо не са спечелили, и те ще дойде време да учат този урок, който вам е даден по-рано, за което трябва именно да благодарите, а не да роптаете. „Нас ни разпнаха.“ – „Няма нищо – вие сте по-близо до Мене – отговаря Господ, – другите не са; те са сега далеч, но и те ще дойдат на това място“ Когато ви разпнат, тогава ще влезете в Царството Божие. Затуй нека се радваме, че имаме нещо повече на тоя свят. Нека всинца бъдем последователи Христови и достойно да носим това име на земята – християни. Какво ще кажат други, да оставим настрана. Нека бъдем дълготърпеливи и благосклонни и да изпълняваме дълга си към Бога тъй, както го разбираме в нашите чисти мисли и желания. И в тоя велик път никога да не се спъваме, а да воюваме смело, решително, и да насърчаваме всекиго, който воюва заедно с нас. Това е силата, с която ще надделеем сегашните мъчнотии.

Беседа, държана на 6 юли 1914 г. в София.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

България

Download

Посвещавам на всички българи в чужбина

България е там, където
в момента се намирам аз,
защото нося я в сърцето,
а не във някакъв атлас.

България така е, както
я мойто детство съхрани,
туй разбирам го, де факто,
едва чрез поглед отстрани.

България е туй, което
станало е с моя род,
а не каквото е прието
под политическия свод.

България е, докогато
е творчеството и във мен,
отечеството е богато,
от него щом съм вдъхновен.

 

Posted in За Духа и Душата | Tagged | Коментарите са изключени

Мислене наопаки

Любимата смешка на бащата на творческото мислене, Едуард де Боно, е следната:

Един възрастен човек над 90 починал и отишъл в ада. Веднага забелязал на една пейка свой стар приятел, също над 90, който седял на нея, а на коляното му – прекрасно младо момиче на 20. Възрастния човек се зарадвал да види приятеля си и още повече се зарадвал, като видял момичето, защото си помислил, че все пак не е в ада, а в рая:

„Ха, стари приятели, аз си мислех, че ще бъдем и двамата с теб в ада, а тя каква се оказа …“

Приятелят му отвърнал:

„Ааа, не се притеснявай – в ада сме – ама аз съм наказанието!“

Тази весела смешка е пример за разчупено мислене и че винаги можем да обърнем нещата наобратно. И направим ли го веднъж, вече сме на правилния път на творческото мислене.

Posted in За Духа и Душата, За Разума | Tagged , | Коментарите са изключени

На гости при Невена

Това пътуване ме теглеше много, много отдавна. Още от времето, когато научих, че Невена си е избрала дом, съвсем близо до родния ми град. Мястото го няма отбелязано на нито една от картите, които проверих преди да тръгна. Още по-малко ще го намерите в bgmaps или Google maps. Моят късмет беше, че имах баща ми, човек с достатъчно свободно време и познавач на Предбалкана между Габрово и Дряново. Че се лутахме, лутахме се, питахме трима души, докато го намерим. Тесният път нагоре се виеше като змия между храстите. Беше асфалтиран, но явно рядко ползван – може би само от местните, защото отстрани е диво обрасло. Зеленото през лятото тук е толкова заслепяващо ярко… Трудно откъсваш очи от различните му ту много светли, ту много тъмни сенки.

Първата възрастна жена, която попитах за пътя, ме изненада директно с въпроса си: „На гости на Теодора ли отивате?” Теодора е дъщерята на Невена, която явно прекарва лятото в майчината къща. Не отговорих на питането, но мислено си казах: „Не, при Невена на гости отивам аз.” Продължихме да се изкачваме още по-нагоре, стигнахме до каменната кариера, за която ни бяха казали и отбихме вдясно. Там пътят свършва и по-високо от него е само небето. Къщите са нахвърляни измежду стръмната гора като детски играчки. Личи си, че са поддържани и има живот в тях, но по един особен начин. Не са стъкнати, за да се продават и привличат туристи, както е примерно в Боженци, а следват планинския дух на обитателите си. За първи път видях каменни плочи, подредени не хоризонтално за ограда, а вертикално. Сякаш се съревновават да надскочат близките скали по височина. Толкова е тихо, че ти става страшно и самотно. Представих си как се отваря някоя порта и непознат горски човек ми казва възмутено: „Вие как се осмелихте да нарушите спокойствието ни?!” Къщата на Невена е на ъгъл, оградена с тънки каменни редени плочи, без звънец и табелка. Спрях се притихнала, за да погледам. Спомних си всичките истории, за които бях чела и слушала, че са се развивали точно тук. Да, мислено бях на гости. Ето една история, разказана от режисьора Павел Павлов в книгата му „Невена Непознатата”:

„В един жарък летен ден, докато сменях листата на пишещата си машина, я дочух да разговаря с някого на двора. Надзърнах през прозореца и що да видя! Приседнала на разкривена, дървена тринога, тя набиваше с чук камъни в дувара и им говореше:
- Тебе тука ти е мястото!… Ти тука ще си живееш!…
- Да не си слънчасала мари, Невенке, та си говориш сама? – попитах я аз.
- Тъй ме е учил мене бай Димитър – отвърна усмихната тя. – Като редя камъните, да им говоря, та да си легне всеки на мястото.
- Че какво ти разбира камънакът от човешка реч?
- Абе, Пава, камъкът разбира повече от някои човешки кратуни.”

Някога, когато учех за кандидат-студентските изпити, се мотивирах допълнително, обещавайки си, че след като ме приемат в университет в София, ще ходя на всичките представления на Невена в Сатиричния театър. Само веднъж да издържа изпитите. Вечерта на 03.06.2000, след усиления преговор на кандидат-студентските теми по литература и история, включих телевизора, както обикновено, за да чуя вечерните новини. И тогава емисията започна с новината, че Невена си е отишла. Без да мога да я видя на живо и без да й отида на гости в театъра. По-късно, мисля, че беше през 2005 г., по време на следването ми в университета в Бон, за семинара по „Филми по произведения от югоизточно-европейската литература” трябваше да подготвя и изнеса реферат. Избрах абсолютно неслучайно романа „Крадецът на праскови” от Емилиян Станев, превърнат в толкова красив филм с Невена като Лиза в главната роля. Място на действието и снимките – Арбанаси и Велико Търново. Преведох и разписах целия филм на немски, за да може като го гледаме в час, колегите да следят и разбират какво се случва. След като приключи импровизираната прожекция, аз трябваше да стана и да си представя реферата. Не знам как съм изглеждала отстрани. Спомням си единствено последното изречение, което казах и реакцията на професора ми. Завърших с думите, че ако Невена се беше родила в Западна Европа, тя щеше да е по-голяма от Лорен и Бардо, взети заедно. Тогава професорът, лека му пръст, ми каза с усмивка: „Фрау Цонева, да не прекаляваме все пак.”

Хубаво е, че има и други хора като мен, обожаващи и развълнувани от Невена. Не можах да спечеля Хер Потхоф, но журналистът Георги Тошев е от моята порода. Той състави книга, събра фотоси за изложба и направи два страхотни филма за нея.  Единият документален – „Аз коя съм …”, а другият, излъчен в предаването „Антракт”, отразява отбелязването на десетгодишнината от смъртта й през 2010 г. Това„отбелязване” реално е малък празник за душата, защото от кадрите се вижда, че става дума за тържество на волята за живот и на творческия дух. И как другояче може да бъде!

Приживе Невена е избягвала всякаква публичност. Казва пред медиите, че за какво им е на хората да се интересуват от нея като човек. Нека гледат филмите й, те са достатъчни. Предлага й се не един или два пъти да напише книга за живота си, но тя отказва. „Това биха били страниците на моята душа, а нямам ли още бели (страници),  върху които искам да пиша? Това ли е причината … не знам и аз. Или действително – аз знаех как да се държа пред хората, но онова, което е мой свят, мисля, че е много действително мое и няма всеки право да ми го докосне, да го пипне, да го помирише, да го вкуси … откъде накъде? Това е моят си живот.” Отказва с онзи музикалния си глас и необикновен словоред, който заковава. Знаейки добре това, от уважение и страхопочитание, аз стъпвах сякаш във въздуха, за да не я смущавам и бъда тиха. Снимах невероятната природа наоколо, но не и къщата й. Тръгнах си успокоена, че макар и късно, все пак успях да бъда на едно място с Невена: аз – физически, тя – духовно. Няма начин в тази августовска жега да не се е спряла под дебелата сянка на това толкова нейно си, невенино, място.

Последно четох, че актрисата Радина Кърджилова, и тя луда близначка като мен, иска един ден да изиграе ролята на Невена в биографичен филм. Много смела мечта! Но защо пък не? Мисля си, че ще се справи с драматизма и мекотата на образа. Дано това се случи в моето време.

За край на гостуването, ето един цитат от Невена: „Любовта има толкова много лица! Можеш да я откриеш навсякъде, ако очите на душата ти са отворени… Не бих казала, че любовта е чувство. Тя е състояние на цялото твое същество. То е трамплин, от който душата ти се извисява, всички клетки на организма достигат върховния си заряд. Тогава си по-работлив, по-талантлив, по-градивен“.

ПП. Текстът е посветен на актрисата Невена Коканова.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Творци

Download

Ний твориме положително,
плюсове във въздуха хвърчат
и Творецът кима одобрително:
„- Хванали сте верен път!“

Днес се раждаме отново,
туй е нашето кръщение,
ето, делото ни е готово
и добро е всяко намерение.

Ний поглеждаме в небето,
слънцето поглежда нас
и литват мислите, където
твори се вечно във захлас.

Свежест въздуха изпълни,
а спокойствие – водата,
черпиме със шепи пълни
туй блаженство на душата.

Ний сме Божии творения,
Бог творци ни е създал,
че ни праща откровения,
аз съм вече осъзнал.

 

Posted in За Духа и Душата, За Разума | Tagged , , , , , , | Коментарите са изключени

Вярвам в теб!

Може би защото отвсякъде чуваме постоянно „Не!”, е толкова неочаквано, когато някой ти каже „Вярвам в теб! Можеш да се справиш. Опитай!” Дори е малко плашещо, защото започваш да си мислиш „Уау, някой всъщност вярва в мен… Ами ако наистина успея?!” Чувстваш се задължен да успееш или поне да опиташ, за да оправдаеш оказаното ти доверие и да не разочароваш човека, повярвал в теб. Дори и да знаеш, че няма начин този човек да разбере дали си успял или не, пак изпитваш известно задължение към него.

Вярно е, че нямаш нужда от чуждото одобрение, за да успееш, но понякога думите „Вярвам в теб” са ти необходими, за да можеш самият ти да повярваш в себе си. Защото, за да ти каже някой тези думи, значи е открил в теб нещо различно, нещо, което му подсказва, че може да ти има доверие и че точно ти ще успееш. Да вярваш в себе си е прекрасно и изключително важно, но понякога е нужен и някой външен човек, който в трудните мигове на колебание, когато всички ти казват „Няма да стане!”, да ти прошепне „Вярвам, че е възможно!” и да ти върне надеждата.

Преди години един човек ми каза „Вярвам в теб!“ и от тогава никога не съм забравяла тези думи. Може да звучи преувеличено, но понякога си мисля, че те са една от причините, променили живота ми. Спомням си ги в трудни моменти, когато в мен се промъква мисълта да се откажа или когато други хора се опитват да ме убедят, че няма смисъл. И започвам отново да вярвам в себе си.

Понякога ми се иска да помоля всички хора да не убиват чуждите мечти със своето „Няма начин!” още преди да са ги чули и да са им дали шанс да полетят. Знам, че понякога правят това, просто защото ги е грижа за нас, не искат да се разочароваме, опитват се да ни предпазят, за да не ни боли, ако не успеем. Но неуспехите са част от живота, от тях се учим и са ни нужни, за да продължим напред.

По-добре да повярваш в нечии мечти и да му подадеш ръка да се изправи след евентуален провал, отколкото цял живот да се опитваш да разсейваш съжалението му за това, че никога не е пробвал. По-лесно е да се опиташ да полетиш, да паднеш, да се изправиш и да полетиш отново, отколкото да се научиш да летиш, когато никога не си го правил и всички ти повтарят, че да се лети е невъзможно.

Затова, ако никой до сега не ти го е казвал, нека ти го кажа аз, мили читателю: Вярвам в теб!

И ако случайно това не ти е достатъчно, в това видео същите думи ще ти кажат още около сто души:

Posted in За Духа и Душата | Tagged | Коментарите са изключени

Да чувстваш като гора

Автор: Волфрам Нолте за “Oya” – мисли различно, действай различно”

Предвод от немски: Александрина Цонева

Срещал съм името на Сузане Фишер-Рици, известна като Учителката на дивото, дълги години само в многобройните й книги. Впечатли ме разнообразието на темите, които тя засяга – от „небесни аромати” през „медицина на Земята” до „тайнствената връзка между човек и животно”. И съвсем наскоро се появи при нея и темата „дива кухня” за готвенето на огън. Коя е тази дива жена, която има да сподели с нас толкова много?

Прекрасен есенен ден е. Въздухът е свеж и още е топло като за през късно лято. Трима сме на път към малкото селце в Алгой, където Сузане живее. Без упътването от нейна страна щяхме да търсим дълго къщата й. Вървим по тясна улица, която в завои се отдалечава от селището и след няколко километра от дясно се вижда една облечена в дърво къща, скрита зад буйна зеленина. Дали сме на правилното място? Малка катеричка ни посреща на улицата, все едно иска да ни поздрави, навежда се бързо и изчезва в гората. Ако това не е поздрав за добре дошли! Вече виждаме и някой да ни маха подканващо.

Ще ни посрещнат ли сега и други диви животни, като вълци и бухали, които сме виждали толкова често на снимките със Сузане? Не, това е едно спокойно място, което ни приема приятелски. Както и неговите обитатели – една рядко голяма котка и огромното женско куче Луси, заедно с много пиленца, някои от тях с пънк-прическа. Поздравява ни жизнерадостна жена в най-добрите си години, с любопитни и смеещи се очи. Наистина има нещо диво в лицето й. Може би защото изглежда някак си индиански?

Да, тя живее в Алгой, защото тук природата е още запазена. В планината има истински диви места, както само в Канада. За нея е важно да бъде сред природата, веднага когато излезе от входната врата на дома си. Освен това местните жители са много свързани с природата хора. Във всяко село има още народни лечители, а нея самата са я признали като знахарка. При това се смее доволно. На по парче сливов сладкиш със сметана я заговарям предпазливо по темата „дивото”. Питам Сузане, която е основоположник на ароматерапията в Германия, защо ароматите толкова я интересуват и ето че веднага сме в центъра на темата.

Susanne Fischer-Rizzi

Сузане Фишер-Рици, снимка: Oya

“Природата говори с аромати на хората. Така, както ухае, така се чувства майката Земя и ни го споделя чрез ароматите. Обонянието е най-старото и най-дивото от сетивата. То не се контролира от съзнанието и влияе върху нашите чувства на нехаресване и харесване, нашата сексуалност, дори нашите спомени. Ние сме отвикнали от това сетиво. Но се нуждаем от него, защото то доусъвършенства възприятието ни, за да разберем езика на природата. Да развия и предам чувствителност за този език – това е съществото на моята работа. Един от най-добрите методи за това е Койот Тийчинг (Coyote Teaching), на български – техника на преподаване на койота.“ Моля?! Вместо обяснение Сузане ни разказва една невероятна история – историята на нейното посвещаване.

Преди близо десет години тя заедно с група от десет човека са се спускали с канута по една от най-големите реки в Канада. Една индианка е трябвало да ги съпровожда заради познанията си за дивата природа. Една вечер преуморени си почивали на брега, без да са изучили предварително мястото добре. Изведнъж чули викове от една от палатките. Огромна черна мечка, привлечена от миризмата на храна, влязла в палатката и успяла да нарани две жени. „Виковете ни и предметите, което хвърляхме по нея, не помогнаха. Но внезапно индианката се нахвърли върху мечката с едно гребло, издавайки силни звуци. Мечката остави жертвата си и усетила нейната сила, изчезна. На следващия ден аз останах с индианката и двете жени, нападнати от мечката, на един малък остров, докато другите отидоха да търсят помощ. Изведнъж видяхме как от гората се изниза голямо черно тяло и заплува към нас толкова бързо, че ни обзе паника. Индианката си затананика песен и ни накара да пеем с нея. Беше песен, която разказваше за силен дух, който свързва всичко заедно. Мечката се ослуша и се върна обратно. Бях толкова впечатлена, че веднага реших: това искам да го науча от нея.”

В училището на койота

Тази индианка станала първата учителка на Сузане. Лекарят от нейното племе й заръчал да напише книга за духовното родство на човек и животно. След това тя заминала да учи при индианци от различни племена. Най-важни били техниката на преподаване на койота и познанието за дивото, което Сузане научила от Том Браун Джуниър и преди всичко от неговия ученик Джон Янг. Том Браун, обикновен бял американец, получил това знание от един апаши, който той нарича „Дядо Следящият Вълк” и който сам е събирал десетилетия наред опит от различни племена.

Любопитен съм какво съдържат техниката на преподаване на койота и познанието за дивото. Става дума за това да се разбира езика на птичките, за търсене, за ъгъл на погледа, за лисичи ход и за медитация. Искам да знам повече. Сузане се смее. При преподаването на койота не става дума за данни – въпреки че при това човек научава много полезни такива, а за обучение на възприятието. Любопитството трябва да се събуди и хората да се вдъхновят да задават въпроси. Има много упражнения. Най-важно е начинът на предаване на информацията – човек учи без да забелязва, че учи.

Ах, смътно си спомням: койотът в индианската митология е големият мошеник, който отваря по необичаен начин и често незабелязано възприятието на хората. „Подробно можах да прочета и в книгите на Джон Янг”, съветва Сузане. От него тя е научила много и е била въвлечена и в голяма част от неговите работни групи. Изпълнена с въодушевление ни разказва какво е усещането, когато „си в единство с природата”. Сузане едва издържа, седнала на стола, очите й светят и гласът й става настоятелен: „Ти би могъл да викаш от щастие. Когато разбираш езика на птичките, знаеш как се чувства гората. Чувстваш се вкъщи. Животните не бягат повече от теб. Може да отидем за три седмици в гората и нищо няма да ни липсва”. Оставам с впечатлението, че на Сузане й се иска да стане и да отиде направо в гората. Трябва да призная, аз бих я последвал.

Една староевропейска даонистка

Като съзнавам, че досега сме говорили само за последните десет години от нейния живот, се питам, как Сузане е живяла във времето преди това. Съвсем различно?

Сузане е родена през 1952 г. в Щутгарт. Баща й винаги я вземал със себе си при разходките си в гората. От майка си научила да обича животните. А дядо й я запознал със света на лечебните растения. Още в детството й я интересували Винету и Коженият чорап. Истински любопитно й станало, когато в ръцете си държала книга на Търкалящата се Светкавица (Rolling Thunder), един жив индианец. Преди завършването на гимназия Сузане живяла половин година на палатка в гората. Едновременно с това се интересувала от азиатските науки на мъдростта. Като петнадесетгодишна посещава йога-курсове, след гимназията прекарва година и половина в тибетски манастири и в една клиника по аюрведа. Там тя помага при приготвянето на билки за болни от лепра. Дава и обет: „Като се върна в Европа, искам да помагам на другите!” В Мюнхен Сузане посещава училище за лечители и се занимава интензивно със старото европейско знание за лечебните растения. По това време тя чува за даоиста-мъдрец Джиа-Фу Фен и го посещава в Колорадо, Щатите.

„При Джиа-Фу Фен научих съвършения даоистки начин да се свържеш с природата, да вървиш с потока на жизнената енергия. Упражних се във „уаби-саби” – красотата трябва да се разпознае в обвивката на невидимото, несъвършеното и преходното.”

Как се събира всичко това в един живот? „Да, аз съм една будистка даоистка, която черпи сила от своите староевропейски корени и обича дивото”, ми отговаря Сузане, смеейки се. „Това върви заедно.”

Дивото е навсякъде

Какво правим с хората в градовете? Как те изобщо могат да преживеят природата? Природата не е ли притисната още повече от човешкия род? „Твърдо вярвам, че животът винаги си търси път – без значение, какво правим ние. Но и в града човек може да живее с природата. Герила-градинарството (Guerilla Gardening) е една добра възможност, да върнем природата в града.” На български това се превежда буквално като „партизанско градинарство“ – засява се чужда земя без да се иска разрешение от собственика й (бел.ред.)

Гражданско съзнание и горяща любов към природата, подчертава Сузане, могат да ни спасят. От тази връзка се ражда отговорността, от която спешно имаме нужда. Не само за нашия град или село, но за цялата Земя – особено за хората в Третия свят, на чиято сметка ние живеем. Любовта към природата, духовността и политическата ангажираност вървят заедно според нея. „За мен дивото не е екзотичен излет или романтична страст, а ежедневна действителност. Какво друго е едно глухарче, показало се през бетона, ако не дива природа? Природата ни говори тук на един пра-стар език: Не се оставяй да те сломят! Свържи се с живото!”

Във всеки от нас живее късче дива природа, към която трябва да се отворим. „Да разчитаме вътрешните й следи също е част от знанието на койота. Да откриеш себе си ти помага и в най-ужасното ежедневие да останеш в добро настроение и да можеш да действаш съзнателно”. За идните години Сузане вижда като своя най-важна задача да предаде знанията си на своите ученици. Някои от тях живеят за по няколко седмици в дома й, помагат й в домакинството, в градината и в работата. Много развълнувана, Сузане разказва, как наскоро е могла да почувства влиянието на това предаване на знанието: „Вкъщи си счупих четири ребра и не можех да се движа. Две от моите ученички ме намериха. Легнаха до мен и ми дадоха своята енергия. Тогава се почувствах пренесена в едно много старо време, в което няма болници, а само физическата близост може да те излекува. Една ученичка събра билки и приготви лекарство, което направи поносими моите болки. Нямах нужда от морфин и след четири седмици бях отново в известна степен на крака. Беше толкова хубаво, че моите ученички можаха да ме излекуват чрез това, което са научили тук.”

Сузане ни кани и в нейната „дива кухня” – да опечем пица на лагерен огън. Защото готвенето и седенето заедно с хора са „преклонение към живота”. За съжаление трябва да тръгваме. Чувствам се богато надарен. Сега това беше ли предаване на знание чрез техниката на койота, без да забележа? Във всеки случай почувствах едно странно чувство на щастие – и имам много нови въпроси.

Къде и какво може да прочетете от Сузане Фишер-Рици:

http://www.fischer-rizzi.de/

http://www.wildernessawareness.org/

Свързани с дивото, издателство „Космос”, 2007

Сързани с животните. Тайнствената връзка между човек и животно, издателство „АТ”, 2007

Листа от дървета. Лечебна сила и мит на местните дървета, издателсво „АТ”, 2007

Медицина на Земята, разширено и обновено издание, издателство „АТ”, 2010

Дива кухня. Голямата книга за готвене на открит огън, издателство „АТ”, 2010

 

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

По пътя към свободата или свободата като път

Живата материя винаги се стреми към свободата. Всичко живо желае повече от всичко свободата. Човек без свобода е като диво животно в клетка, като птица с отрязани крила. Но що е това свобода и как да я постигнем? Защо толкова често имаме чувството, че не сме свободни и сме ограничени? Как можем да сме свободни? Ето няколко прости съвета как можем да достигнем до свободата:

1. Свободни сме, когато сме независими. Но можем ли да поемем отговорността да не бъдем зависими и да поемем цялата тежест на собственото си съществуване върху себе си? Повечето хора не успяват. Пример за това е работният ни живот. Съществуват много повече служители, отколкото предприемачи. Предприемайки самите ние нещо, ние поемаме отговорност, което ни учи да сме независими и ни подготвя за свободата. Ще кажете, че това е много опасно. Да, опасно е, възможността от грешки е голяма, но свободата не се крие в сигурността, а в опита. Търсейки сигурност, ние ограничаваме свободата си и строим собствената си клетка, в която се затваряме.

2. Сигурността е заложена в основата на обществото ни. Нима живеем в общество на страха, което ни предлага правила (клетки) за сигурността? Нима правилата не водят до закърняване на чувството ни на отговорност? Не беше ли ни дал Бог само един закон – законът на Любовта? Защо му трябваха на Моисей десет закона, за да води народа си? Защо на нас ни трябват хиляди и милиони закони? Смелостта за разчупването на клетките и откъсването от ограничението на правилата е началото на изграждане на личностната отговорност и тръгване по пътя на свободата.

3. Свободата е процес, свободата е път. Път, който не знаем накъде води, път в несигурността. Без смелост да тръгнем по пътя няма да намерим свободата. Несигурността е движение, което не можем да предвидим. Защо тогава ни трябва да мислим за нея? Не поражда ли тя у нас страх? Не е ли по-добре да се оставим на мига, да не мислим за бъдещето, защото бъдещето е несигурност? Защо не останем само с настоящето и с пътя, на който се намираме тук и сега?

4. Да съм свободен, означава да нямам страх. Има ли страх, няма свобода. А защо ни е страх? Защото можем да загубим това, което имаме – живота си, семейството си, приятелите си, принадлежностите си, статуса си, мисленето си, сигурността си. А наистина ли ни принадлежат тези неща? Всъщност като ги загубим, губим ли нещо, или получаваме нещо ново, отърсваме ли се от миналото, отваряме ли се за новото?

5. А защо въобще говорим за свободата, тя не е ли нещо естествено, нещо, което ни е дадено и което е част от самите нас? Чувал съм, че не съществуват граници, но защо тогава се чувстваме толкова ограничени? Нима не строим самите ние тези граници, това ограничение и после, седейки в клетката на самопостроеното си ограничение, се опитваме да я разширим и си мислим, че така ще постигнем свободата?

Могат да се зададат още много въпроси за свободата, да се дадат много съвети, да се мисли и да се търси. Но това всичкото няма да ни доведе до свободата. Свободата не се търси, тя се намира. Но как да я намерим, без да я търсим? Къде да я открием? Започнахте ли отново да мислите къде се намира тя? Отговорът е прост и неочакван – свободата е извън мислите ни, извън времето и пространството. Нашето собствено мислене е нашата клетка, която ни ограничава и ни отрязва пътя към свободата. Свободата няма да се появи утре или на определено място. Свободата е тук и сега.

Мисленето ни създава нашите мечти, желания, всичко, с което сме заобиколени. Мисленето е материално. То бавно и постепенно изгражда света, в който живеем. А разумът ни помага да запаметим създадения от мисълта свят. Така неусетно градим желание след желание, хрумване след хрумване, нашият собствен свят на ограничения. А разумът като добър пазач го защитава и ни дава чувството на сигурност. Ние се суетим в клетката на света, който сме си изградили и се чудим къде се е скрила свободата. И понеже не можем да я намерим, колкото и да я търсим, викаме на помощ мисълта. А тя изгражда нови и нови ограничения. Кръгът се затваря, клетката се стеснява, а пътят към свободата изчезва някъде в мрака.

Свободата не е мисловен процес, свободата съществува извън мисленето и не може да бъде достигната с мислене. Свободата е отърсване от наложените от самите нас и от обществото ни догми, свободата е отърсване от мислите и желанията ни, от чувството ни за сигурност и страх, които ни правят роби. Свободата е процес. Свободата е процесът на смъртта и раждането на ново, чисто настояще, без минало с неговите ограничения и без бъдеще с неговите очаквания и желания. Смъртта на управляваната ми от разума и мисълта личност е раждането на свободата. За да съм свободен, умирам и се раждам за нов живот. Всеки един ден умирам, изчиствам всичките си мисли, лягам с усмивка, щастлив, изпълнен само с радост, пустота, спокойствие и безкрайна тишина, без мисли, желания, очаквания. И се събуждам и раждам отново на следващото утро за нов живот. Съзерцавам и виждам нещата в тяхната цялост и простота, такива, каквито са, без да мисля за тях, без да желая да ги видя по друг начин, без да очаквам да ги видя отново, без да искам да ги притежавам, без да разделям между мен и тях, между наблюдателя и наблюдаваното. Просто ги възприемам такива, каквито са и съм щастлив, че съществуват. И тогава съм свободен. Тук и Сега. Винаги и Навсякъде. Свободен съм, защото съм извън себе си, но в пълно единение със себе си и със света, свързан с извора. И тогава Духът ми е свободен и се се разгръща, развива и расте. И тогава сърцето ми е чисто и дава, и обича.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени