Category Archives: За Духа и Душата


Евритмията – изкуството на пеещата душа

Евритмията е изкуство на изразяването чрез движение, създадено от антропософа Рудолф Щайнер и ученичката му Мари фон Сиверт в началото на миналия век. Евритмията е танц, движение, но е наричана още и „видимото слово“, „видимата песен“, „изразяването на пеещата душа“. Както и всяко друго изкуство, тя се основава на любовта и въодушевлението, но е в единство с изпълняващия я, неделима част е от него самия и не може да се разглежда като нещо различно от танцуващия. Изгражда се на отношението на танцуващия спрямо противоположностите.

Представлява един танц на живия организъм на изпълняващия я човек в неговата цялост – тяло, енергийни потоци и движения, душа и Дух. Танц на целия човек, един пълноценен танц. Евритмията обхваща винаги всички възприятия. Тя е един съзнателен процес на действеност в настоящето и създаване на бъдещето. Евритмията се случва винаги в настоящето и е мигновено опознаване на света чрез самопознание. Проникване и развитие на изпълняващия я навътре, в дебрите на собственото му сърце и душа, на принципа на това, че всяко познание започва отвътре навън. Предпоставка за опознаването на света е собственото пълноценно опознаване – на тялото, на силите, на душата и на Духа. Евритмията е път към вътрешното единство и непрекъснатото развитие. От там и пълното ни единство с околния свят.

Евритмия в днешно време се използва често в образованието и здравеопазването като способ за възприемане на човека в неговата цялост, за изграждането му и за задействането на силите му на оздравяване и развитие.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Петте правила на щастието

Лесно можем да разпознаем кога сме щастливи и със сигурност няма нужда някой да ни казва кога се чувстваме нещастни. Но знаем ли наистина какво точно ни кара да се чувстваме щастливи?

Трябва да осъзнаем, че това, което прави нас щастливи, би могло да прави други нещастни. Има хора, които поради чувство за вина, усещане, че не заслужават това, което имат или страх, че могат да загубят, са нещастни дори когато би трябвало да са щастливи.

Трудно бихме измерили щастието, ако в центъра на въпроса поставим притежанията. На практика, те са субективен фактор, който в повечето случаи се оказва фалшив критерий за щастие. (още…)

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Животът като процес между противоположностите

Днес е прекрасен ден! Един от тези дни, в които имам чувството, че се извисявам, че съм направил огромен скок в развитието си. Един от тези дни, в които чувствам, че живея и съм просто щастлив.

Всъщност всичко започна от вчера. Бях направил нощна обиколка на кофите за боклук на магазините, за да спася някоя и друга хубава храна от захабяване. Събрахме доста банани (за тях вече разказах тук), домати, праскови, киви, моркови и репи. Приятелите ми взеха също гъби, салам и кисело мляко. Легнах си чак в два. И се събудих в шест. Всъщност трябваше да стана в седем, за да ходим на разходка из планината, но времето се чумереше и набързо написах на кауч-сърфърите, с които щях да ходя, по едно съобщение, че разходката отпада. И се унесох в сладък сън отново. Събудих се към девет, вече по-отпочинал и този път, дори още без да съм си нажабурил зъбите със зехтин и да съм си почистил езика от отделилите се през нощта отрови, станах и изядох четири от въпросните банани. Много вкусни! Или поне така си мислех.

Легнах отново да си чета списание с мисълта, че ще се отпусна в този прекрасен, макар и намръчкан, неделен ден. Вече мечтаех, как ще прочета няколко списания и книжки. Съквартирантът обаче веднага надуши, че съм вкъщи и ме извика да играем футбол. Бях отказал футбола вече от много време, ама имаха нужда от хора, та не се оставих да ме подканва втори път и се съгласих. В последствие се оказа, че всеки е търсил хора, защото нямало достатъчно, та бяхме дори много. Получи се добър мач и се оказа, че далеч не съм в толкова лоша форма, дори напротив. Отново чух радващите ме подвиквания, че с моя природосъобразен начин на живот с всичките му там билки и семена и ходения из планината, няма кой да ме стигне и пак съм бягал най-много. Последно играх преди около година с колегите, ама и технически не бях забравил почти нищо, та бях доволен от себе си. Пък и малко спорт, какъвто не бях правил отдавна, ми дойде добре. Нищо, че днес няма мускулче, на което да нямам мускулна треска и всичко ме боли. Пък и се видях с момчетата на терена и те се зарадваха да играем отново заедно.

След мача хапнах още шест банана. Повече нямаше нужда да ям за целия ден. Бях повече от сит. Вечерта си направих една много бавна разходка и си припомних, какво е да се ходи бавно и правилно, само на възглавничката и пръстите. Бях с петопръстните си обувки, защото исках да дам почивка на краката си, след като на предния ден бях ходил бос около 20 км по чукарите, пък и след три часовия мач с тесните футболни обувки … беше прекрасно, защото се потопих отново в природата и бях в пълно единство с нея. Отдавна не се беше случвало дивите животни, разни птички, мишоци и гущерчета да не бягат от мен. Най-после бях отново във вътрешно единство. Не го бях постигнал напълно дори през последните няколко седмици на прекрасна отпуска. Разходката в парка беше добра и защото посетих нови местенца, където не ми беше стъпвал крака, а и от фестивала на поляната се чуваше прекрасна музика.

Крайната цел на разходката беше една малка ливадка, на която една моя позната празнуваше заминаването си от града – отправяше се на пътешествието на своите мечти, което беше подготвяла цели три години. Беше прекрасно събиране пред раздяла. Дори изпробвах да ходя по въже, опънато между дърветата. Яко. Запознах се с няколко момичета и момчета, хубави, светли хора, като моята позната. В духовния свят, за разлика от материалния, не се привличат противоположностите, а еднаквостите. Всъщност, има си обяснение – чиста физика – теория на торзионните полета. И най-вече – запознах се с една мексиканка, която живее в областта на индианците тарахомара, онова племе на тичащите хора, което не познава война, насилие и размирици и за което, големият Иво Иванов вече писа в ОМ.

Иначе, чудейки се какъв подарък да взема на познатата ми, не взех нищо. Не беше подходящо на човек, тръгващ на път, да се подарява вещ, пък и не обичам. Е, книжка може, ама и тя щеше да натежи на дълго пътуване и беше по-скоро бреме. Храна или нещо за пиене нямах, освен събраното от кофите, ама някак си не ми се вземаше нещо такова. А и магазините не работеха вече. Реших, че ще й подаря хубаво пожелание, което да й е полезно за из път. Не знаех какво ще е, ама бях сигурен, че ще ми дойде на ума. Така и стана:

„Опознавайки света, най-ценното, което ще опознаеш е себе си“

Или нещо такова. Забравих го точно. Нищо ново, де. Ама поне истинско, искрено и с любов. Пък и имаше къде да го напиша, защото едно от лъчезарните момичета на събирането пред раздяла се беше сетило, че едно малко тефтерче за пожелания и записки е добър подарък. И всички си записахме пожеланията там. Отново нищо ново, но пък истинско, искрено и с любов.

Ама чудесата не свършиха дотук. Тя, моята позната (позната, защото сме се виждали само няколко пъти, но пък мой вечен събрат по душа), дори ми даде една книга за медитация, много близка до нещата на Кришнамурти, с чиято велика мъдрост се бях запознал съвсем наскоро през последната ми отпуска преди десет дена и вече прилагах с видим успех. Доста случайно ми беше попаднала в ръцете книжката на Кришнамурти. Не, всъщност няма случайни неща. Има неразбрани неслучайни неща, за които си мислим, че са случайни. Та, бях си взел две книжки за през отпуската, които просто вече трябваше да прочета – бях ги носил с мен през последната ми отпуска, но не бях успял да ги прочета, а бяха много важни за ОМ. В тях става дума за отношенията между хората, работата в колектив и т.н. Но на приятелката, при която спах преди заминаването си, й харесаха много. С нея само с поглед се разбираме, прекрасен човек, с когото сме винаги на една вълна. Не можеше да не й ги оставя, въпреки че тя не ги беше поискала нито с думи, нито с поглед, нито с поведение. Само с душата си. Е, какво път толкова, за десет дена няма нищо да ми стане. Ще ходя по планината, ще лежа на плажа, ще се запознавам с хора, ще похапвам пресни плодове и зеленчуци, ще съм с най-добрия си приятел … притрябвали са ми някакви книги. Е, да, ама ми щукна нещо, дяволчето в мен поиска замяна и направихме търговийката веднага – аз й давам двете книги, ама си избирам две от нейните. Взех една тухла, дето така и не отворих, но пък носих нагоре-надолу и малката книжка на въпросния мъдрец Кришнамурти. Хем нещо за тялото, хем нещо за душата.

Пак се отплеснах, ама така е то – мисълта ми върви най-ясно и точно по обиколния път. Целият ден беше изпълнен с нови и добре забравени стари неща, разнообразие демек. Това, което е в основата на всичко хубаво. И противоположности, ама от хубавите, тези, които се допълват и тези, за които иде реч в тази история. Като мъжа и жената, като деня и нощта, като черното и бялото, като нищото и нещото, като тишината и музиката, като спокойствието и движението, като времето и мига. Все хубави неща, но противоположни. Не говорим тук за двойнствени неща и за противоречиви неща, а за противоположности. За процеса на обединение и единство на тези противоположности иде реч, а не за процеса на разделяне, който е в основата на двойнствеността и противоречието.

Обратно към историята, че ще свърши преди да е започнала. Бяха поставени добри основи за днешния ден. Легнах си отново в два и заспах веднага. Само в просъница усещах, че всичко ме боли, та не се наспах много добре. Всяко завъртане беше трудно. Сутринта не станах рано, но не се бях и наспал. А предстоеше първият работен ден от седмицата. Но това недоспиване от почивните дни не е никак толкова лошо, дори напротив. Кара ме да се чувствам безразличен към напрежението, което иначе съпътства работата ми в понеделник. Такъв ни е бизнесът просто – в понеделник е най-тежката работа. Като ми се спи, не мога да се стресирам, каквото и да се случва. В такива понеделници винаги имам чувството, че не работя много бързо, но не ми пука. И винаги на края на деня се оказва, че съм изработил повече отколкото иначе за два дена. А и съм успял да си свърша и сто лични неща. Не е за вярване, какво се постига, когато на човек не му пука, но в същото време си върши отговорно работата. На това му викам аз добра противоположност.

Днес времето е прекрасно – топло, слънчево, тъкмо за басейн. Излезнах рано от работа, но не знам, защо се отказах от басейна, а уж затова излезнах по-рано. Реших да се прибирам пеша.

О, да, днес определено съм в единство с природата. След като прибирайки се пеша, една сърничка не се изплаши от мен, въпреки че говорех по телефона, сега и една пеперуда реши да влезе на светло в стаята ми. Вън е вече тъмно, прозорците ми зеят широко отворени и никак не ме учудва, че се напъха в стаята. Ама колко голяма пеперуда. Мда … не е пеперуда, прилеп е. Айде, влезна още един. Искам да пиша, не да гледам прилепи. Изгасих и излязох от стаята. След няколко секунди прилепите си бяха отишли. Отново магията на противоположностите, този път светлината и мрака, които ми доведоха двама неканени, но дружелюбни гости.

Да, тръгнах към къщи пеша. Реших да отида до едни зарязани градини да хапна сини сливи, докато не са презрели. Да, ама видях някакви не много узрели дренки и си позаситих глада с тях. И се отказах и от градините. Уф, че тъпо, ни басейн, ни градини, а такова хубаво време. Имах някакви желания, бях си запланувал деня до последната минута и сега изведнъж празнота. Ами сега. Почувствах се нещастен. Останах сам със себе си. Извън времето и пространството. Много гадно. Ама нали уж точно към това се стремят мъдреците, нали уж точно така се развиваме, като живеем за тук и сега! Е да, но такива като мен като не са свикнали и се сдухват. Вместо да използвам мига … Сакън само да не останем сами, като че ли се страхуваме от развитието си. Страх! Да, появи се и страх! От самотата. То не беше самота, а празнота, от хубавата, дето те изпълва и те зарежда, ама като не съм свикнал и вместо да обединя противоположностите, аз разделих единството. И се появи двойствеността. И какво направих? Взех телефона и се обадих на брат ми. За да не съм сам, разбира се, за да избягам от оставането сам със себе си. Да, ама не вдигна! Ужас, точно сега ли не го чу. Няма страшно! Нали затова имам още хиляда телефонни номера. Звъня пак на една приятелка. И тя не вдигна, на един приятел и той не вдигна. Леле, ами сега? Не мисля! А наоколо хора, колкото искаш, ама те, понеже са близо, са ми далечни и търся близостта на тези, дето са далече.

Отказах се да звъня повече. И брат ми ми звънна. Спрях да желая нещо, ама понеже го бях желал силно и го получих. Като искаш да вземеш и не ти се дава. А като нищо не искаш, със сигурност получаваш нещо, дори всичко. И все пак, даването е духовен процес и за да ти се даде, трябва да дадеш. Сега брат ми ще ми даде, после аз на него и така. Поговорихме кратко, защото на него му пречеше шума от улицата, на която се намираше. Всеки с неприятностите, които сам си създава. Аз му звъня, заради тишината в мен, а той се оплаква от шума около него.

Реших, че ако не друго поне ще седна да се попека на слънце за без пари. На басейна нямаше да мина толкова тънко. Не че парите при слънцето отиват … А пък басейнът е в ремонт и не е чак толкова приятно там. Ама така е, природата ти дава, без да ти взема, без да те пита, искаш или не искаш, а ние, хората, често го забравяме и се лакомим да вземем, без да даваме и то отново без да питаме, искаш-не искаш. И така все вземаме един от друг и оставаме много учудени, когато някой вземе, че ни даде. Да не е луд? Сигурно ще е луд, какъв да е! То така сме се побъркали, че лудостта е нормална, а нормалните ги вземаме за луди. То всъщност, що е то нормален и що е то луд? Кой е нормален и кой е луд и има ли разлика? Луд е този, когото го мислят за луд, а нормален е този, който се мисли за нормален. Ми че то тогава всички сме хем луди, хем нормални. Няма оправия! Така е, като разделяме на луди и на нормални. Като разделяме и допускаме противоречия! Природата не разделя, а обединява. И създава противоположности, за да можем чрез грозното да познаем красивото. И дори и грозното е красиво в съвършената си грозота. А при нас дори и противоречието е противоречиво и няма само две страни.

Добре, намерих си пейка. Уф, пак раздвоение. Искам да чета, ама вчера нали играх футбол и не прочетох списанието и сега хем искам да почна една книга, хем да си дочета списанието. Угодия няма! Книгата ми е важна, а списанието е само за кеф. Нали съм отворен за света в собствената си консервативност и започнах със списанието. И си казвам – ще чета по ред, въпреки че в ума ми цареше пълен хаос. Все се опитваме да обуздаем хаоса и все повече хаос създаваме. Чета, ама не ми се чете, щото съм се сдухал. Уж, за да прогоня сдуха чета, но още повече се сдухвам. То така е по закона на привличането. За каквото си мислим, това и ни идва. Не можем да избягаме толкова лесно от мислите си. И колкото повече се опитваме да се борим с тях, толкова по-стремително ни нападат. Като бягаме или се борим с нещо, само го усилваме. Като сме против нещо, не правим нищо. Тя затова майка Тереза беше казала, че няма да участва в никакви коалиции против войната, ама винаги ще се включи в коалиция за мира.

Ами какво ще стане, ако спрем да бягаме от мислите си или да се борим с тях? Ами ще изчезнат, какво може да стане. Като ги оставим, сами ще загубят енергията си и ще загинат. Пренебрежението е по-силно и от омразата, защото омразата се храни от вниманието. Пренебрежението убива всичко, защото не отдава енергия, а вниманието е най-благодатната тор, защото дава енергия. Чували ли ли сте за опита с ориза? Три бурканчета, пълни с ориз. На едното му обръщаме внимание и му говорим само хубави неща, обичаме го. На другото му обръщаме внимание и му говорим само лоши неща, мразим го. А на третото – никакво внимание. Все едно го няма. И след един месец проверяваме какво е състоянието на ориза. Какво мислите? Какъв е резултатът? Оризът в първото бурканче е напълно здрав и става за ядене, даже като че ли белее повече. Или така си мислим. Оризът във второто е започнал малко да се разваля, но още става. Ами този в третото, дето не му обръщахме никакво внимание. Ами, така се е развалил и плесенясал, че мирише от километри!

То така е и със страха и със злото. Мъдреците казват, че такова нещо като зло няма. Създава го страхът, от когото бягаме или с когото се борим. А страхът идва от несигурността, от която също бягаме или с която също се борим. Даже толкова ни е страх, че и се ЗаСтраховаме и ОСигуряваме. А то това е пак борба. Страхът и злото са мисловна конструкция, която идва от разделението. Разделяме доброто и се появява двойственост, някакво нещо, дето е различно от доброто и което не ни се струва много добро. Затова започваме да го гоним или да бягаме от него. А то не само, че седи с нас, ами и все по-близо идва и все по-голямо става и се засилва и се ражда злото. Ех, тези наши мисли. Уж са ни дадени да подредим живота си, а ние умело ги използваме да създадем хаос. Мда … бягаме, гоним, а все на едно и също място седим. Ами да вземем да спрем, белким сме тръгнали.

Добре, видяло се е, че няма да мога да прочета нищо от това, което ми се чете, но съм упорит да му се не знае! Като куче – като захапе и не пуска. Такава е тя мисълта – упорита. Нали мисълта е материална, та затова и е упорита. Като желанията ни. И те са материални и упорити. Материята е много упорита. Не се отказва. То и затова на Духът ни му е дадено тяло, за да може да надделява над материята и да заздравява, да расте и да се извисява. „Щом не мога да прочета това, което искам, то поне ще прочета онова, което не искам“, пак се обади мисълта. Във всеки брой на списанието има едно описание на птичка и на билка. Много хубаво, но като малък толкова съм чел за птички, че не ми се чете повече. А пък билките ги познавам добре, пък и без това ми е пълна с тях главата, я науча нещо ново, я не. Пък и да науча, само да си затормозявам паметта. Ако ми потрябва да науча, ще науча тогава. Този път обаче реших, че ще ги прочета и двете статии. Ако не друго, поне тях ще прочета. Нещо ново.

Да, нещо ново! В това се оказа разковничето. Забравих всичко старо, изпразних главата си. Умрях, заедно със сдуха си. Прочетох нещо ново. Без очакване. Без надежда. Без желание. Без мисъл. Просто така. На чисто. В пълно съзерцание и единство, без да наблюдавам четенето, нямаше разлика между мен и него, бяхме едно. Не наблюдавах, а видях, не мислех, а възприех. И се родих наново в щастието си. То беше част от мен и аз от него. Ние бяхме едно, нямаше раздвоение между нас.

А прочетеното беше добро. Говореше се за птичка и за тревичка, уж. А пък беше за живота. За това, че е процес, едно безкрайно движение, в което има противоположности, които са хубави и го правят красив. Но, в който няма раздвоение, а само единство. Единство в разнообразието. И разнообразие в единството. Птичката не пееше на малките си, а пък пееше най-добре от всички птички, защото малките й се учеха да слушат всички други птици и да им подражават и накрая без родителите им да им пеят, можеха да пеят с гласа на всички други птици. Но не само! Те отиват дори по-далеч и пеят свои собствени песни, прекрасни съчетания от чужди песни, които няма откъде да са чули. И всяка една пее различно. Всяка една за себе си е обединила разнообразието и го е превърнала в прекрасно съзвучие.

Ами тревичката? Тя се оказа отровна. Но клин – клин избива. Отровата й лекува организма като го чисти от отровите му. Ех, че птичка! Ах, каква тревичка! Как ми помогнаха. Колко малки, а колко силни. За това и мъдреците ни учат да уважаваме малките, защото те са най-големи, като децата! Както от едно малко семенце, цяло дърво пораства, така и от малкото радост, се разгръща цялото щастие. Както при дървото – клонче по клонче, пъпка по пъпка, листенце по листенце, цветче по цветче, а накрая такова дърво! И семенце по семенце. И от всяко семенце – ново дърво! Така и с щастието – радост по радост, във всеки един миг и ето, че докато се усетим и вече сме във вечното щастие. А колко много други радости създават тези малки радости, колко нови фиданки на щастието посаждат в душите на събратята ни!

Ами това е то! Това е историята. Историята на живота на противоположностите. Историята на безкрайния отворен и положителен процес. Историята на ОМ. Но това е само една история. А историите са мъртви, ако не ги пишем отново и отново. Историите се създават в мига и умират с него. И когато ги запишем са вече мъртви. Затова се казват и истории. Така е и с идеите. Така е и с думите, освен ако те не са живи, както словото, което идва от птичката, тревичката, семенцето. От отворения, положителен и развиващ се, винаги в движение, безкраен, пълноценен и жив Дух, който винаги обединява. Така е и с ОМ. ОМ е една медия с творби, едни записани истории, които отдавна са умрели. Но ОМ е жива, защото ОМ е много повече от една медия. ОМ е едно общество. Общество от хора, от живи души, обединени в различието си. Обединени от действията си. ОМ е едно общество на действието, на хората в действие, на Духът им в действие. А действието не е като думите и идеите, действието е живо, както и словото е живо, когато е подкрепено с действие. Медията е живо Общество на Действието. ОМ е жив, отворен процес, безкрайно движение, вечно развитие, път на обединение, но път без край. Ние всички заедно, в сговор и любов, сме ОМ. И с действия садим и разпръскваме семенцата на радостта, за да жънем и споделяме плодовете на щастието. За да бъде Любов. Защото е Любов.

Записах историята си под кратки истории, а пък тя взе, че се оказа дълга. Уж щях да я напиша за миг, а минаха безброй мигове. Важното е да се чете на един дъх, пък нека той да е безкраен. Поне е история истинска, искрена и написана с любов. И не, не е моя, а на птичката, на тревичката, на семенцето. Аз само възпрях мисълта си, успокоих и утеших душата си, отворих сърцето си, пуснах на свобода Духа си, възприех я за своя, обединих се с нея и я живея. Сега и завинаги. Тук и навсякъде.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Талантите

Дънов, Петър Константинов. Ето човекът!. Сила и Живот. Първа серия. С любезното съдействие на http://triangle.bg/. За най-пълноценно възприемане на мъдростта на Учителя, се препоръчва да се започне поред с беседите от поредицата Сила и Живот, първа серия. Това е и последователността, с която те са били изнасяни.

И едному даде пет таланта, другиму два, а другиму един – всекиму според силата му. (Мат. 25:15)

Ще ви говоря върху 15-и стих от 25-а глава на Евангелието от Матея. Няма съмнение, много пъти сте чели тази глава, спирали сте се върху талантите да размишлявате; може би сте правили и известни заключения, някои от които са били по-близо до истината, други – по-далеч. Ще взема този стих в неговия обикновен смисъл.

Когато Исус е изказвал едно изречение или притча, имал е предвид основната Божествена мисъл, Божествения закон, т.е. той не е говорил само за да намери повод да говори, но е изказвал известни истини. Сега може да си зададем въпроса: Защо на едного е дал пет таланта, на другиго – два, а на последния – един? Това случайно ли е, или е обмислено? В природата всички неща, които Бог е създал, не са случайни – нищо няма случайно. Ние казваме за много неща, че са станали „случайно“, когато не можем да си ги обясним. Срещаме един човек и си казваме, че случайно го срещаме. Един от законите на живота казва, че нашата среща се обуславя от известни предшестващи причини, които са ни докарали да се срещнем. Като не знаем закона, казваме, че се срещаме случайно без никаква причина, но това не е така.

Какво трябва да разбираме под думите: „пет таланта“, „два таланта“, „един талант“? Има три вида хора: едни, които отговарят на петте, други – на двата, а трети – на единия талант. Сега, кои са тия на единия талант? Те са ония, които живеят само за себе си. „Да ядем по три пъти на ден, да пийнем, да си полегнем, за да ни стане тялото по-гойно, и да се обличаме хубаво – ето за това – казват те – сме дошли на тоя свят.“ Те са хора егоисти, безплодни, безсеменни – хора с един талант. А кои са с два? Човек, който се е оженил – той е единият талант, а жена му – другият. Събират се двама и спечелват още два таланта – раждат им се деца; стават четирима, и казват: „Господи, ние използвахме двата таланта; отгледахме деца и спечелихме още два“. То е в първия смисъл. Във втория смисъл те са хора, които живеят за своя дом, за обществото, за народа. Ония с пет таланта притежават вече нещо повече. Петте таланта съответстват на нашите пет чувства; значи хора, на които всички чувства – зрението, слухът, обонянието, вкусът и осезанието – са на мястото. Те са хора с прави съждения и заключения за всичко, що Бог е създал: разбират природата, разбират нещата, разбират причините и следствията. Те са учители на света, те живеят за цялото човечество.

Сега да направим едно малко пресмятане на дадените таланти: имаме 1+2+5=8 таланта. Числото 8 произволно ли е? Не; то е число на труда. Писанието казва, че Господ направи света в 6 дни; на седмия ден си почина. След всяка почивка идва нов работен ден. Ние сме в осмия ден. И Господ е казал на хората: „Ето, Аз направих света, сега започва вашият ден, работете, и Аз един ден ще дойда да ревизирам вашата работа“. Ние живеем в осмия ден и понеже не знаем как да работим, правим грешки. Но Господ казва: „Работете, вървете напред, грешки, разбира се, ще правите“. Кой учител не очаква учениците му да късат книги и да нашущавят училището? Коя жена, която шъта, не нашущавя? Кой бояджия няма да се нацапа, като боядисва? Кой човек, който работи, няма да се окирливи и окъса дрехите си? В пътя на нашето развитие не бива да искаме невъзможното, трябва постоянно да очакваме промяна и изхабяване. Плашите се от смъртта. Но що е смърт? Смъртта е овехтяване, скъсване на нашата дреха. Такъв е законът. Тялото постепенно се изменя. Писанието казва: „Господ направи човека по свой образ и подобие“; да, Божественият план е такъв; но понеже Той е оставил на нас да работим, да си създадем мозък и сърце, характер, да се възпитаме, то при изпълнение на този Божествен план това, че ще ошущавим, ще пооцапаме наоколо, нищо не значи. Когато се гради къща, върху мястото има разхвърляни камъни, тухли, пясък – много работи; но след като се изгради къщата, всичко това се очиства и тогава хората влизат да живеят в нея. Следователно ние сега сме в периода на осмия ден и градим. И в туй градене три категории хора работят: едни, които имат по един талант, други – по два, трети – по пет.

Сега, нека дойдем да съберем тия таланти на онзи, който е спечелил от петте още пет – стават десет, от двата още два – четири, стават всичко 14 и с единия заровен в земята – 15. Добре, от това число като извадим дадените 8, колко са спечелените? 7. Какво означава числото 7? Казахме, почивка. Сега имаме закона, мисълта, която Христос е скрил вътре, която мисъл схваща само онзи, който знае Писанието – именно, че онзи, който иска да почива, трябва да е работил, и че който не е работил, не бива да почива, защото Господ, като е работил шест дена, на седмия е почивал. Ние често казваме: „Кога ще си почина!“; още не си почнал да работиш, каква почивка търсиш? Едва си дигнал мотиката на рамо и искаш почивка! След като прекопаеш цялото лозе, тогаз трябва да искаш, и ще дойде почивката. Трябва да разберем основния Божествен закон, че почивката е резултат на работата. Само ония ще бъдат радостни, весели, които са работили; па и Христос го казва: „Онези, които са работили, ще влязат в радостта Господня; всички блага, които Аз имам, ще имат и те“. А какво е казал на онзи, който не е работил, а скрил таланта в земята? „Вземете му единия талант и го дайте на онзи, който има пет, а него изхвърлете вън, в тъмнината, да се научи там да работи.“ Коя е тази външна тъмнота? Червеите, които работят долу в земята. Ако не се научите да работите, Господ ще ви направи червеи и ще ви тури в земята да работите в тъмнота, додето се научите да работите. Всички ония, които искат да философстват върху Божествения закон, ще опитат дали тия думи са прави, или не. Аз ви говоря тази сутрин върху този основен закон: трябва да работим. И само когато работим за Бога, то е работа; когато работим за себе си, то е труд.

Работата подразбира знание; онзи, който е взел пет таланта, има пет чувства – нему Господ е дал всички способности и необходими знания; и онзи, който има два таланта, и той притежава способности, съобразно със своите знания. Ще направя още едно сравнение. С един талант – това е човек, който мяза на един минерал, който не може да се размножи – той винаги остава един. В него слънчевата светлина може да се пречупва много добре, но той не може да бъде разумно същество. Когато вашето сърце се втвърди като минерал, вие сте човек, който имате само един талант. И там се крие опасността, защото Писанието казва: „И ще ви отнема каменното сърце“. А този един талант трябва да се преобърне и да почне да ражда и се развива. Другите таланти се подразбират – житното зърно, растителният живот, който стои малко по-високо от минералите и който се размножава и припечелва. Красивите минерали какво могат да ни доставят в живота? Бихме измрели всички, ако останеше от тях да живеем. Благодарение на житното зърно, което носи два таланта, благодарение на трудолюбието и благодарение още на ония пет таланта, способности, които притежава нашият ум за по-висш духовен живот, който показва как трябва да разработваме благата, които Бог ни дава, можем да се избавим от много беди в този свят. Ние трябва да си задаваме въпроса, какво значи това „всекиму по силата“; то значи, че всеки от нас трябва да знае своята сила. Често хората казват: „Аз искам да имам по-големи дарби, по-големи способности“. Хубаво. Ако ти ония дарби, които имаш, не си използвал, не знаеш как да ги разработваш, кой ще ти даде повече? Всеки от нас има толкова дарби, че ако бихме ги разработили, те са достатъчни да създадат основа за пет таланта. А пет таланта малцина имат. Аз вярвам, че повечето от вас, които ме слушате тук, имате по два таланта; дори положително мога да кажа, че всинца имате по два таланта. Но ако превърнете тия два таланта в четири, ще бъде друго. А какво означава числото 4? Че трябва да намерите процеса на пречистването на вашия живот. Имате нужда от вода, но тя е мътна, нали трябва да намерите средство да я прецедите? Ако я пиете с калта, ще ви повреди. Значи числото 4 е Божественият процес, чрез който нашите желания и мисли в този свят се прецеждат. Онзи, който има два таланта, трябва да работи дотогава, докогато направи една цедилка… А знаете ли колко тя струва? Попитайте един млекар, идете в една мандра и попитайте онези, които правят сирене, какво остава в цедилката. През нея може да излезе само суроватката. Вашата цедилка е вашият критически ум, който трябва да имате за нещата на живота. Когато казват за някого, че е критик, трябва да подразбирате, че той има цедилка, в която като тури да прецежда нещо, ценното остава, а непотребното пада долу. Зависи какво прецеждате; ако прецеждате сирене, то остава в цедилката; но ако прецеждате вода, чистата, бистрата вода ще излезе от филтъра, а мътокът ще остане в него. Цедилката ви трябва да има две съществени качества, значи два таланта: когато употребите единия талант, ценното трябва да остане в цедилката; когато употребите втория талант, ценното трябва да излезе извън нея. Ще направя друго сравнение. Цедилката със сиренето – това е вашият житен хамбар, водата извън цедилката – това е вашето жито, посято вън, на нивата – в живота. Първият талант трябва да се ползва от плода, който ви е дал Бог, а вторият талант трябва да посеете – да работите с него. В света имате разни предназначения; някой път вие в своите предприятия сполучвате, друг път не; това ни най-малко не трябва да ви обезсърчава, защото който има малко таланти и иска да придобие повече, трябва повече да работи. Такъв е законът. Опасно е за онзи, който има един талант и не е никак работил с него. Първото нещо, което се изисква от нас, е да знаем как да работим.

Аз ви казах, че вие имате два таланта; ще попитате кои са те. Вашият ум и вашето сърце – това са два таланта. Но ще кажете: „В какво мога да употребя моя ум?“ – На някой човек там на пътя му се счупва колата, минавате оттам, имате знания, поправете му колата; той ще ви бъде признателен, а някога, на реда си, той ще ви помогне. В случая и вие печелите. Вторият талант – то е вашето сърце. Някой човек е болен; вашето сърце трябва да ви накара да го споходите и да му прислужите. Двата таланта – това са корените на нашия живот. Под „сърце“ трябва да разбираме корените на нашия живот, а под „ум“ – клонищата и листата отвън. Вие знаете, че в природата съществува едно съотношение между корените и клончетата. На всяко клонче съответстват малки коренчета долу в земята, и когато долу изсъхне някой корен, изсъхва горе и съответният клон. Законът, който трябва да спазвате, е този: да знаете, че ако у вас изсъхне едно желание, ще изсъхне непременно и една мисъл; ако изсъхнат две ваши желания, ще изсъхнат две мисли, ако изсъхнат три желания, ще изсъхнат три мисли, и един ден, когато вашите чувства се атрофират съвършено, ще изсъхнат всички клончета и вие ще се превърнете в човеци, които имат само един талант.

Да вземем човек, който има пет чувства – зрение, слух, обоняние, вкус и осезание – каква роля играят тия чувства в нашия живот? Те са петте врати, през които човек влиза в тоя свят, чрез които ние изпитваме природата – пет области, от които можем да черпим богатства. Човек, лишен в пълния смисъл на думата от слух, е глупав човек; да си лишен психически от зрение, значи да си лишен от възможност да видиш истината; да си лишен от обоняние в психическо отношение, значи да си лишен от своя интелект; да си лишен от вкус, значи да си лишен от любов и т.н. – такива неща можем изброи доста. Всяко наше сетиво съответства на една велика Божествена добродетел, и всеки от нас трябва да наблюдава дали чувствата му са в хармония с неговото сърце, дали са в свръзка с истината. Ако погледнем на този свят, той е облекло на истината; видимият свят е израз на истината; във всеки лист, камъче, извор, скала има велики уроци; вътре са скрити велики знания. О, какви истини може природата да ни разкрие! Вземаме едно камъче, потъркаляме го и го захвърляме – казваме, че то нищо не струва. Не сме разбрали смисъла на това камъче. Или вземаме едно цвете, поокъсаме листата му и го захвърляме – нищо не струва; не сме разбрали смисъла на това цвете. Да дойдем сега на нашия слух; чуем думата „любов“ – тя е едно цвете. Разбрали ли сме смисъла на тази дума – какво тя значи? Не. „Що е?“, – се питаме; – „Нищо“ – и захвърляме го. Чуем думата „истина“ и казваме: „То е празна дума“. Кое е тогава най-важно за нас? „Човек да си похапне и след като си похапне, да си пийне една чашка винце“, казват някои. Що се отнася до задоволяване на вкуса, то е вярно; но всичко не се заключава в яденето. Наистина, човек трябва да се храни, но по този закон за петте таланта трябва да се храни с пет вида храна – всяко чувство трябва да се храни със своята съответна храна; не го ли храним така, то се атрофира.

Виждате, че християнството е една наука; то не е за забавление. И знаете ли каква наука е християнството? То е една велика школа, със своите отделения, класове, университети, академии, и всеки, който идва да слуша в нея, трябва да разбира това, което слуша. Аз не искам хора с един талант, които са го заровили; в училището, в което преподавам, искам хора с два таланта. Защо? Защото не искам да си губя времето в безплодна работа. Бихте ли обичали да развъждате въшки или бълхи? Това са съществата с един талант. Всички паразити са хора с един талант, тунеядци, ленивци, които живеят само на гърба на другите, които ги очаква голямо наказание. Изпитвайте духовете; когато дойде един дух, първо вземете и го изучете; ако е с два таланта, приемете го и го нагостете; ако е с един талант заровен, недейте го приема; с един талант ли е – вън: той е въшка, бълха, той е един вълк, който не можете облагороди. Ама някои казват: „Този човек може да се облагороди“; аз казвам, че той може само въшки да развъжда. Как е постъпил господарят с оня, който е имал един талант? Взел и го изпъдил вън, за да го научи да работи. Не бива никога да насърчаваме човека с един заровен талант; трябва да му кажем: „Тебе, приятелю, те очаква най-голяма опасност в живота“. Не бива да го лъжем, а трябва да му кажем истината. Често казваме: „няма нищо“. Имаш дете; видиш ли, че има един талант, изпъди го вън. Нека отиде да се лута из света. Ще кажете: „Не е ли това жестоко?“ Вземете му таланта, защото не е знаял да го оползотвори. Имате син с един талант, пращате го в странство да следва по философия или медицина или по някое изкуство; той ви пише: „Татко, прати ми 4–500 лева, защото ми трябват за това и онова“, а всъщност взема парите и гуляе по шантаните; минават 2–3–7–10 години, синът не свършва, бащата си казва: „А, то е много дълбока наука“; похарчва по него 20–30,000 лева и очаква от него много нещо; след 7 или 10 години синът се връща, но освен дето не припечелил знания, освен дето похарчил толкова средства, той се връща с 10 градуса по-долу, съвсем разкапан, развратен в мислите и желанията си, и тогава бащата казва: „Защо, Господи, ми го даде?“ Дали Господ ти го е дал, или ти сам го взе? Когато един крадец открадне петачета, които не вървят, дали онзи, който ги е имал, е виноват? Не, сам крадецът, който ги е откраднал. Често когато някой краде от Господа, задига онова, което не струва.

Разбира се, със своята беседа аз не искам да ви плаша, защото моята цел не е такава. Когато един ученик е в училище, когато той се въвежда в лаборатория за експериментални опити, учителят трябва да му обясни свойствата на разните неща и да му каже, че ако не внимава, един опит може да му коства много скъпо. Защото мнозина от невнимание са изгубвали своето зрение и други сетива.

Нека приложим Христовото правило в обществения живот. Често ме питат: „Защо България страда?“ Ами че вие поставяте начело на управлението за министър-председател човек с един талант, и искате той да оправи България; че как ще я оправи? Този човек, както казва Христос, трябва да се смъкне и изхвърли вън. За поста министър-председател се изисква човек с пет таланта, не даже с два. Хора с два таланта би трябвало да бъдат жандарми, войници; офицерите трябва да имат по четири таланта; генералите и министрите – по пет, а за царете, които заемат най-високите места в държавата, трябват десет таланта. България страда – защото начело на управлението ѝ не се поставят хора с пет таланта; често са поставяни с един, и след това ги викат и ги съдят; както виждате, и сега ги съдят. Тия, които са крали, са глупави, но пък и ония, които са ги турили на власт, са още по-глупави. Един човек уславя негоден слуга и очаква от него добра работа, а после се чуди как не се е свършила работата. Трябва да се чудим по-скоро на господаря. И сега в България ние се нуждаем от хора с два, четири, пет, десет таланта. Имаме ли ги, ще бъдем пръв народ в света; не ще има мъчнотии и спънки за нас; дори всички държави да се опълчат против българския народ, няма да успеят. Тогава – аз ви уверявам – никакво нещастие не би ни сполетяло. Затуй молете се да се създадат такива хора. Те ще дойдат. Да турим тия таланти – два, четири, пет и десет – в работа.

И най-сетне, питам: Защо ни е този ум, който ни е дал Господ? Най-първо, той е една цедилка. Прецедихте ли с нея млякото? Знаете ли как да го подквасите и подсирвате? Да приложим в живота тоя закон за прецеждане. Често се оплакват: „Нямам приятели в света!“ Защо нямате приятели? Когато ми кажете: „Нямам нито един приятел“, аз вече мога да се усъмня и да кажа, че вие сте човек с един талант. Ако кажете: „Мене никой не ме обича“, аз ще си направя заключение, че сте човек с един талант, който сте заровили всичко Божествено в земята; човек егоист, който живее за себе си, заслужава да бъде без приятели, да бъде вън, в тъмнота. Това е, което казва Христос с тия таланти. Ще попитате: „Хубаво, каква е тази подкваса, с която трябва да работим?“ – Вие я имате, но трябва да знаете как да подквасвате, да подсирвате млякото. Ако млякото е много студено, може ли да се подкваси? Не може. Ако е много горещо може ли? Пак не може. Трябва да спазвате един основен закон при подквасването: трябва да имате добри чувства, добри желания, да подквасвате човека с добра мая, да го подквасвате така, че да не се вкисне, да го заквасвате с истината, и ако го заквасите с нея, вие сте хора с два таланта, тогава ще имате четири, а като имате четири таланта, вие сте вече хора спасени, значи сте минали през закона на Исуса, през процеса на самоусъвършенстването, очистването от лоши желания. Това са двата таланта, които трябва да приложите в живота си.

Може да сте слушали и други проповеди върху талантите. Те означават пари, способности, сила; те са нещо обективно, не субективно. Талантът е всякога сила, внесена извън, която може да ни се даде и пак да ни се вземе. Талантите не може да бъдат никога притежание на човека, те са принадлежали и принадлежат само на Бога, и Той ги дава и взема, според както ние постъпваме. Раждате се на земята, дава ви два таланта и ви казва: „Работи! Ако спечелиш още два, ще ги умножа, ще ти дам пет, ще влезеш в Моята радост“. Па дори кога ви е дал само един талант, и за него има място в света: ако такъв човек каже, че иска да спечели още един талант, ще се избави. И когато виждаме, че такъв човек прави усилия и страда, това показва, че иска да спечели още един талант, защото когато човек страда, в него страда онова първоначално грешно същество, което има само един талант. Такъв човек трябва да мине от единицата, от своето „аз“, от своя егоизъм към Божествената Любов и самопожертвованието: Човек, който има само един талант, трябва да се самопожертва, за да спечели два. Да обработите сърцето и ума си – това значи да имате два таланта, а пет – да развиете всички ваши чувства в съвършенство. Развитието на всички тия чувства знаете ли какво нещо е? Мнозина гледат, но не виждат, слушат, но не чуват, вкусват, но не разбират благото. Например, когато човек вкуси хляб, казва ли някога: „Господи! Благодаря Ти за хляба, който Си ми дал, благодаря Ти за живота, който внасяш чрез него в мене“? Ако не благодарите, това показва, че не само не сте разбрали какво нещо е вкус, но не сте разбрали и защо е направена тази уста. Тя е потребна, за да влезе в нея първо животът на Любовта, който е основа на всичко.

Задръжте тия мисли в себе си: Ако Господ ви е дал един талант, молете Му се да бъде с вас и да ви даде два – там е спасението. Христос дойде да спаси света, да спаси повече ония, които имат един талант. Но знаете ли колко скърби Му костваха тия мързеливци? Много скъпо. Ако човек има един талант, оставете го на Господа; аз ви казвам, изпъдете го. Защо? Защото само Господ е в състояние да го излекува, да го спаси; вие не сте в положение да направите това. Като ви казвам: „Изпъдете го навън“, искам да му направите с това добро, за да намери Господа, защото като се държи за вас, той никога няма да работи; като се намери изоставен, той ще се обърне към Господа и ще бъде спасен. Не му давайте да яде, нека гладува 2–3–5 дена; нека се помъчи малко – какво има! Как тъй? Детето по колко пъти плаче през деня? Ако не плаче, майка му няма да го нахрани. Хора с един талант – в тях няма живот; колкото мъртвото тяло може да работи, толкова и човек с един талант. Колкото може един скъперник да пожертва, толкова може да помогне човек с един талант. Казвам на всички ви, които сте тук, които имате по два таланта: ако замязате на такъв човек и се превърнете в един талант, ще направите велико престъпление. Вие сте хора, които можете да имате по четири, и когато ви намери Господ, че работите, и вие му кажете: „С двата таланта, които ми даде, Господи, припечелих още два“, Той ще каже: „Добри рабе, влез в Моята радост!“

Беседа, държана на 27 април 1914 г. в София.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Извинете, май изпуснахте нещо

Зъзнещ в ледената си таратайка, Дядо Коледа стискаше с разтреперана ръка студената дръжка на 22-калибров пистолет. Отчайващите моменти раждат отчайващи решения, а в тази потискаща декемврийска вечер единственият спътник, съратник и съветник на Дядо Коледа бе именно отчаянието. Изоставен от късмета си, напълно разорен и отритнат от съдбата, той бе само на две минути разстояние от най-голямата грешка в живота си. На 20 метра светеше витрината на малък магазин и Дядо Коледа възнамеряваше да използва пистолета, за да го ограби. У дома го чакаха гладната му съпруга и дете и той нямаше сили да ги погледне в очите и да им каже, че отново е без работа, без пукната пара, че няма да може нито да плати наема, нито да сложи храна на масата за празниците.

По това време той все още не бил Дядо Коледа, а 27-годишен младеж, чийто живот бил постоянна верига от жестоки провали и незаслужени разочарования. Постепенно разумът се прокраднал в студената кабина на кашлящата с последни сили кола и миг преди да нахълта в магазина, Дядо Коледа сложил край на безумния си план. „В този момент гледах на себе си като на абсолютен несретник – спомня си днес той. – Един загубеняк, който не е в състояние да спаси семейството си. Единствената причина да не насоча пистолета към себе си бе мисълта за жена ми и детето.“

Трийсет години са изминали от онзи декемврийски ден – много вода е изтекла, много неща са се променили. Светът вече е коренно различно място, а отчаяният младеж е възрастен мъж, който може да си позволи да погледне назад без притеснение – с усмивка и гордост. Защото той е човекът, който вече четвърт век е обожаван и обичан от цяла Америка, без тя дори да знае името му. Днес е денят, в който най-после ни бе отворена вратата към неговото минало и ни бе дадена възможността да разкажем изумителната му история.

Обичам да повтарям, че някои истории нямат никаква нужда от мен: те са толкова силни, уникални и въздействащи, че някак си успяват да се саморазкажат. Не им трябват украса, метафори и хумор, не им трябва дори разказвaч. Такава е историята на човека, когото цяла Америка нарича Тайнствения Дядо Коледа. Всеки декември тази мистериозна личност обикаля бедните квартали, евтините магазини, гетата, гарите и автобусните спирки в търсене на хора с овехтели дрехи, счупени коли или просто тъгa в очите.

„Извинете, струва ми се, че изпуснахте нещо“ е любимата му фраза, с която уж грабва нещо от земята и набутва 100-доларови банкноти в ръцете на изумените късметлии. После, преди да са успели да реагират, Тайнствения Дядо Коледа се изпарява като дим. От 26 години този екстравагантен благодетел е истинска енигмa, дразнеща до крайност пословично любопитната Америка.

Кой е този човек? Защо се крие? Защо раздава парите си, без да иска благодарност? Хиляди са тези докоснати от неговата загадъчна благотворителност. Често се случва хора със сълзи на очите да се обадят на медиите с молба да бъде излъчена благодарността им към този човек. Едно от любимите му места за действие са заложните къщи. Там причаква бедните родители, които идват, за да заложат стар телевизор или потомствен златен пръстен и да купят с парите подаръци на децата. Известен е случаят, в който Дядо Коледа взел от ръцете на една жена очукана микровълнова печка за $ 20 и я „купил” за 800. После изтичал до ръждясалата й кола и сложил печката на задната седалка. Жената разказала всичко, ридаеща от щастие. А това е само един от стотиците подобни жестове.

В началото легендите за Тайнствения Дядо Коледа кръстосваха предимно улиците на Канзас Сити, но през последните години действията на благодетеля бяха регистрирани и в други големи градове. И независимо от изпепеляващото любопитство на медиите и засадите на фотографите той неизменно успяваше да съхрани тайната си.

Преди 11 години Опра Уинфри му отправи официална покана за популярното си токшоу. Той позволи да бъде интервюиран, но се появи напълно неузнаваем, защото бе плътно дегизиран като Добрия старец.

Преди броени дни обаче една тъжна ситуация го принуди да разкрие самоличността си и да разкаже как точно се е превърнал от отчаян млад мъж с пистолет в Дядо Коледа, раздаващ усмивки на изпадналите в беда и нищета. Най-после лицето му погледна цяла Америка от първите страници на вестниците, а името му стана достояние на всички ни. Преди много години Дядо Коледа е бил просто мaлчугaнът Лари Стюърт, растящ в смазваща бедност и без родители в прашния и влажен щат Мисисипи. Отгледан е от баба си и дядо си, които свързвали двата края с по няколко долара седмично. Били са толкова бедни, че са нямали течаща вода и слагали по десетина кофи из къщата, за да събират дъждовните капки, минаващи през дупките на покрива.

Малкият Лари често ходел на училище бос, а Коледите карал без подаръци. Когато другите деца се хвалели с придобивките си, той просто се свивал на чина си. Шансът на мaлчугана в живота бил спортът. Оказало се, че има талант за баскетбол, футбол и лека атлетика. Благодарение на постиженията си Лари се добрал до спортна стипендия в университета, но когато решил да се хвърли с глвата напред в живота и да се опита да изплува от тресавището на немотията, той осъзнал, че над главата му сякаш е надвиснало проклятие. С каквото и да се захванел, младежът винаги се натъквал на несполуки. Компаниите, за които работел, фалирали, мошеници го въвличали в схеми и обирали оскъдните му спестявания, работодатели го съкращавали. Отгоре на всичко нещастието му явно имало някакво мрачно чувство за хумор и винаги го спохождало около Коледа.

В студените зимни дни на 1971 младежът живеел в ръждясалия си жълт Датсън и се хранел веднъж на два дни. Накрая бензинът му свършил и Лари не можел да отоплява кабината. Опитал се да изпроси малко храна от местна църква, но дори и от там му отказали. Прималял от глад, Стюарт влязъл в малката гостилница „Дикси Дайнър“ и си поръчал вечеря. Когато дошло време да плаща, изчервен от притеснение, Лари се престорил, че си е загубил портмонето. Заведението било толкова скромно, че собственикът Тед Хорн бил също главен готвач, касиер, чистач и мияч на чинии. Тед дошъл до масата, погледнал Лари право в очите и явно е видял нещо особено в тях, защото след това бавно се навел и рекъл: „Я, струва ми се, че сте изпуснали нещо.“ С тези думи собственикът сложил „намерената“ банкнота от 20 долара в ръцете на изумения клиент. Това били много пари за времето си: еквивалентът им е $ 120 по днешния курс. Лари платил, излязъл зашеметен от заведението, избутал колата си до бензиностанцията и отпрашил в посока Канзас Сити в търсене на по-добър живот.

Но както вече знаем, съдбата продължила да му подхвърля Коледни кошмари. Година след като замалкo да ограби магазина от отчаяние, Лари за кой ли път бил съкратен от новата си работа. При това две седмици преди Коледа. Звучи невероятно, но абсолютно същият сценарий се повторил и следващата година. Обезверен, Лари спрял да си купи сандвич от павилион и забелязал, че продавачката е с болнав вид и трепери от студ в старите си дрехи. Младежът извадил 20 долара за сметката от $ 1 и казал на момичето да задържи рестото. „На теб ще ти свърши повече работа”, уверил я безработният Лари. „Устните й се разтрепериха – спомня си Стюарт. – и от очите й рукнаха сълзи. Никога няма да забравя благодарността й.”

И тогава някакъв необясним импулс накарал Лари да отиде в банката, да изтегли $ 200 от оскъдната си сметка и да тръгне да ги раздава по улицата на хора, които изглеждат в по-голяма беда от него. И ето че от този момент, още по-необяснимо, късметът и съдбата му направили завой на 180 градуса. Всяко негово начинание, всяка сделка и бизнес идея почнали да се увенчават с успех и Лари натрупал състояние от 5 млн. долара! Но колкото повече имал, толкова повече осъзнавал колко е важно да дава на другите. Затова дойдел ли декември, тръгвал по улиците на Канзас и слагал пари в ръцете на отчаяните хора, без да са го искали и без да ги обиди. „Извинете, струва ми се, че изпуснахте нещо.“ Никoй не знае точно колко хора е зарадвал Лари с тази фраза през годините, но се знае, че е дарил общо $ 1,3 милиона. Постепенно медиите му подариха прякора Тайнствения Дядо Коледа, а той разшири обсега си, правейки дарения не само тук, но и в гетата на Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго, Ню Орлийнс и Сан Диего.

Казват, че добрината е като бумеранг и неизменно се връща при теб. Преди 7 години Лари се върнал в Тупело, Мисисипи, за да открие Тед Хорн, собственика на малката гостилница „Дикси Дайнър”. Преди да е разбрал какво става, Тед се озовал с дебел плик в ръката, пълен до пръсване с хилядарки!

От години следя с възхищение репортажите за Тайнствения Дядо Коледа и се чудя кой е прекрасният човек, който се крие зад този щедър градски ангел. Защо след толкова години Лари Стюърт махна маската? Защо наруши тайната си? В отговорa има много тъгa, но и много надежда. Тази Коледа ще бъде последната, в която този изключителен мъж ще кръстосва улиците с банкноти в ръка. Оказва се, че дори Дядо Коледа не е неуязвим.

Дори Дядо Коледа може да се разболее от рак.

Започнал е в хранопровода и е пропълзял бързо в черния му дроб. В момента Лари се подлага на експериментално лечение, за да спечели още малко време, в което да разкаже историята си на колкото се може повече хора и да ги вдъхнови с мисията си.

Той иска от нас поне понякога да се разделяме с мислите за себе си и да се отдаваме на произволни прояви на добрина. Без корист, без облага, без услуга за услуга, дори без „благодаря!” Живеем в странни времена: светът се задъхва от безсмислени войни, алчност, геноцид, смърт, бедност и глад. Има страхотен дефицит на човечност. Дефицит на хора като Лари Стюърт. Толкова се гордея с него. Толкова го обичам. Не защото ми е съгражданин, а защото непровокираната му щедрост ми вдъхва вяра в доброто начало.

Вчера се качих на колата и отидох да се срещна с него на около час път от тук. Той бе изморен, смазан от проклетата болест и от химиотерапията. Когато стиснах ръката му, усетих колко е крехък животът в нея. Но от бледото му лице ме гледаха две големи, добри очи, в които нямаше нито умора, нито страх от смъртта, а само тихо благородство и спокойствие, характерно за човек, който не е пропилял дните си на майката земя. Обещах му лично, че ще занеса историята му в България. Вярвам, че и у нас има много хора, които биха я оценили.

Скоро ще си вземем сбогом с Лари, но не и с Тайнствения Дядо Коледа. В неговия случай ракът няма думата. Аз не съм особено религиозен: не знам със сигурност кой се е родил на Коледа: дали е Божият син, дали някой месия, мъченик или просто един изключителен човек, който е загинал на кръста, в опит да изкупи греховете на другите. Знам обаче, че Коледа е идеален повод да дадем шанс на собствената си добрина. Във всеки един от нас има по един Тайнствен Дядо Коледа. Нека тази седмица го пуснем на свобода. Бедни или богати, ние всички имаме нещичко, което можем да предложим на тези, които страдат. Не става дума само за пари: понякога една дума, една усмивка е достатъчна, за да повдигне падналия, да го изправи на крака. Според мен двайсетте долара на Тед сами по себе си са по-маловажни от силата на жеста му. И вярвам, че ако не беше той, Лари сигурно щеше да дръпне спусъка в онази студена нощ преди 30 години. Никога не знаем какво може да се окаже животоспасяващо за един отчаян човек. Tа такава е историята на Тайнствения Дядо Коледа. Благодаря ви, че й позволихте да се саморазкаже. Тя определено го заслужаваше.

Аз нямам много. Не съм милионер. Не съм дори хилядиер. Но знам, че мога да бъда по-добър човек. Да направя нещо хубаво тази Коледа. В близката бензиностанция всеки следобед забелязвам един възрастен човек с добри очи и отрудени ръце. Дрехите му са окъсани и той все събира жълти центове за кафе. Дано не се лъжа, но имам чувството, че утре около пет следобед той, без да подозира, ще изпусне нещо и аз ще бъда там, за да вдигна плика от земята и дa му го подам.

Честита Коледа на всички ви!

P.S. Лари Стюърт почина броени дни след публикуването на тази статия през 2006 година. Тялото му издържа точно толкова, колкото беше необходимо, за да може да изпълни още една Коледна мисия и да раздаде за последен път в живота си близо 200 000 долара за нуждаещи се непознати на улицата.

Иво Иванов (Канзас Сити)

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Явлението на Духа

Дънов, Петър Константинов. Ето човекът!. Сила и Живот. Първа серия. С любезното съдействие на http://triangle.bg/. За най-пълноценно възприемане на мъдростта на Учителя, се препоръчва да се започне поред с беседите от поредицата Сила и Живот, първа серия. Това е и последователността, с която те са били изнасяни.

А всекиму се дава явлението на Духа за полза. (I.Кор. 12:7)

Има много въпроси, които занимават човешкия ум, много, с които човечеството се е занимавало и в миналото; такива въпроси ще има и в бъдеще. Ще ви дам едно кратко определение на понятието „дух“. Много умове имат смътно понятие за духа. Даже и в ума на хора, които притежават обширни знания, това понятие е смътно. Ще попитате: „Как е възможно човек да бъде учен, а неговите понятия за духа да бъдат смътни?“ Аз отговарям: Много естествено. Ако бяхте лишени от зрение и имаше пред вас една картина, вие щяхте да имате за нея твърде смътно понятие. Следователно и на учения човек понятието за духа може да бъде смътно. Когато разглеждаме тоя въпрос, трябва да имаме предвид дали притежаваме съответните чувства и способности да дойдем в съприкосновение със самата действителност на нещата; защото може да имаме понятие за света и неговите наредби пряко или косвено, но тия наши понятия ще се различават в единия и в другия случай. Ще ви дам един кратък превод на думата „духъ“. На български тази дума има четири букви. Ако вземем буквата „Д“, тя образува три ъгъла и отдолу буквата „П“; трите ъгъла показват триединството на Бога, трите сили, които се проявяват. Буквата „У“ – двата пръста, показалецът и средният, турени нагоре, показват, че човешката ръка нещо работи. Буквата „X“, кръстът – това е проявлението на онази сила, която действа в четири направления: едната линия, която отива нагоре, и другата, която я пресича, показват човешкото проявление, т.е. двете сили, които не са съгласни, които се кръстосват. Като посочим един пръст нагоре, това показва, че посочваме към Бога, а когато човек дойде в разрез, това е другата линия на кръста, значи духът слиза и определя туй противоречие между Бога и Неговите деца. Буквата „Ъ“ означава равновесието на човешкия ум, който иска да даде на хората да разбират основните закони. Това тълкувание аз вадя от самите букви на думата. Сега, другото тълкувание на духа е: проявлението на неговата същина. Вземете, например, светлината, която слиза отгоре – това е Духът. Слънцето не знаем какво е; учените казват, че то се намирало на 92 милиона километра далеч от земята; може да е толкова – не знаем; па може да има в това изчисление няколко милиона километра разлика. Ако речем да проверим, въпрос е, дали ще го намерим на тази точка, която ни определят учените. А какво е вътрешното състояние на слънцето – дълбока философия. Едни казват, че било жидко, други – твърдо. Може да е вярно и едното, и другото. Но за светлината, която слиза, ние вече имаме реално понятие, понеже виждаме туй, което слиза от слънцето и разкрива пред нашите очи цялата земя с всички предмети на нея. Светлината е Дух, Който слиза от слънцето и има пряко съприкосновение с нашия живот. На това слънце можем да уподобим и Духа. Той няма да влезе инак, защото ако слезе, ще разтопи, подобно на слънцето, всичко това, което виждаме около нас; то ще стане на прах и пепел, или пак ще се обърне в газообразно състояние. Затова Бог казва: „Аз няма да сляза, а ще проводя през пространството Своя Дух, да принесе на хората Моето благословение“. Ето защо Бог не иска да слезе при нас, а изпраща Духа си – светлината. Този Дух, тази творческа способност е именно, която гради в нас. Всичко, каквото притежаваме, Нему се дължи. Тази разумна сила, която се проявява от Бога, учените хора я определят във вид на закони, на сила, на сродства между елементите и т.н. – дават ѝ разни имена. Но то е една същност разумна, която работи; то е Дух, Който създава закони.

Духът има пряко общение с нашата душа. Именно чрез промените, които стават в нашия душевен мир, ние добиваме понятие за Неговия произход. Без душата не щяхме да имаме никакво схващане за Духа. Душата със своя начин на мислене представя в нас Божествения свят. И ако има у нас нещо Божествено, то е светлата душа, която мисли. Ето защо, когато говорим за човека, трябва да разбираме нея. Отделете от човека разумната душа, той остава формено животно с четири крака; по нищо повече не се различава: яде, спи, има всички нужди и слабости на животното. Духът се проявява в човешката душа. Поради това човек, в различие от другите същества, ходи прав. Защо другите животни не ходят изправени? Защото са в разрез с Господа. Дето те ходят на четири крака, то показва, че тяхната воля е в контраст с проявлението на Бога. Ще минат, може би, хиляди години, и те ще достигнат онзи етап на човека, да се издигнат и се изправят. Ние сме се издигнали сравнително и се стремим да се издигнем повече, защото искаме да се приближим до Бога и да бъдем в съгласие с Него – има желание у нас да вървим из Божествения път. И ако правим грешки, правим ги не по зла воля, а по други причини, които лежат в нашето минало.

Сега, казва се, че този Дух се дава всекиму за полза; в какво именно се състои тази полза? Самата дума „полза“ има известно съдържание, защото всички работят за полза. Работникът копае лозе, но чака да му платят надница 2–3 лева; жената работи нещо за мъжа, но и тя очаква от него нещо за Великден, за Рождество Христово, за големите празници, за летния сезон – всеки все за полза работи. Някои мислят, че животът е много идеален; но какво те смятат идеален живот? Аз разбирам идеалния живот така: да има хармония, съгласие във всички наши отношения. Някои искат да живеят на Небето; но къде е Небето? Под думата „Небе“ разбирам едно състояние, дето съществува пълен порядък, дето хората спазват своите права и задължения един към други. Иска един човек да напредне, но ти му пречиш, ти го задържаш в напредъка, като му налагаш свои права, когато трябва да съзнаеш, че имаш към него задължения. Прочетената от мене глава из Евангелието показва какви трябва да бъдат нашите отношения. „Но има известни безсмислени неща там“ – ще кажете. Една руска поговорка казва: „И в безпорядке есть порядок“ – и в безобразието има благообразие, ще кажа.

Ще приведа една аналогия, за да разберете отде произтичат кривите понятия за нещата. Например, давам на едного орех и му казвам да прави изследване върху него. Един ще направи изследване върху вкуса му, ще опита неговата външна зелена обвивка, ще го захапе и ще го хвърли. Давам ореха на друго лице, то, вече доста благоразумно, снема горната, зелената му обвивка, обаче като опитва втората, изпотрошва си зъбите и го захвърля и той. Давам ореха на трето лице; то, обаче, още по-благоразумно, махва най-горната обвивка, счупва с камък костеливата черупка, изважда ядката и я изяжда. Ако съберем тия трима и ги попитаме какво нещо е орех, единият ще каже, че орехът е плод стипчив, лют, отровен; вторият – че е плод корав, който чупи зъбите на хората, третият – че е нещо вкусно и приятно. Тази аналогия може да се приспособи и към нашите погрешки: всички неща в света са облечени с обвивки, и ако нямаме достатъчно знания, ние няма да намерим същността. Храната е потребна за тялото, но потребна е храна и за ума и душата; ще рече, трябва двояко да се храним. И когато говорим, че не е хубаво човек да преяде, разбираме, че еднакво трябва да се нахранят тялото, умът и душата. То е цял трояк кръг, който образува човека. Ето защо и тримата ония, които се произнесоха за ореха, не са достатъчно умни. Онзи, който изяде ореха, мисли, че е най-умният. Не! Давам ореха на четвърти, той взема, но вместо да го изяде, го посажда и след 10 или 15 години единият този орех дава хиляди ореха. Тъй че имаме четири категории хора в света, които мъдруват: едни казват: „Светът е калпав, развратен, не заслужава да се живее“; други казват: „В него царува егоизъм, по-лош не може да бъде“; трети: „Светът е хубав, приятен“; те са по-близо до истината. А четвъртите кои са? Ония, които са влезли в Божественото училище и са почнали да се учат, т.е. да насаждат хубавите неща. Най-отличното понятие за човека е да знае, че земята е Божествено училище, в което е поставен да се учи, да се научи да снема горната и долната обвивка на ореха, черупките, и да не изяжда ореха, а да го насажда. И когато научи свойствата на всички неща, ще разбере същинския смисъл на земния живот. И както един господар праща слугите си на лозето да работят и им дава хляб и инструменти, потребни за работа, тъй и Бог е дал на човека мозък, като инструмент за работа. За какво го е дал? Камъни ли да чупи, или да изпитва горчивата черупка на ореха? Не, но да се научи да насажда ореха. „Нима ще ми стане по-добре, ако насаждам само орехи“, ще каже някой, „Няма да ми стане по-добре“. Под думата „орех“ трябва да разбираме добрите мисли, желания и действия, които можем да посадим у другите. Тази работа ще ви донесе благоденствие. Когато в постигане на едно ваше желание срещнете известна съпротива, недейте се отчайва и недейте го захвърля: Бог е облякъл една мисъл в 3–4 дрехи – може едната да не е благоприятна, но другата ще бъде благоприятна. Ако снемете лошата дреха, ако посадите вашите мисли в добра почва, те без друго ще дадат добър плод. Аз тъй гледам на света. Злото е привидно; те са външните обвивки на нещата. И хората са привидно лоши. Не че не са лоши, лоши са, но по същина пак не са лоши, защото от Бога зло не може да излезе. Лошото произлиза от известни наши отношения, които имаме в света. Две фамилии живеят в една къща, дето има четири стаи; едната фамилия има повечко деца, другата – по-малко, почнат да спорят първо за стаите, кой колко стаи да вземе и, виж, изведнъж се скарали. Питам: Защо е това скарване за стаи? То е съвсем нищожна причина. И почне едната фамилия да говори по адрес на другата фамилия: „Те са хора неразбрани“, а и втората по адрес на другата – също. А в действителност и едната, и другата са неразбрани, защото разбран човек никога не се кара. Тази дума „кара“ произхожда от санскритски корен: да се караш значи да бъдеш в тъмнота. Хора, които са във виделина, не се карат. Известно проявление в нашия мозък помрачава нашите мисли, и тогава последват лоши желания. Когато имаме светли мисли, ние сме готови да живеем в мир и съгласие; щом обаче дойде малко помрачение, готови сме да изменим нашите отношения. Та злото произлиза от помрачаването на човешкия ум. Сега, понеже Господ знае, че на земята съществува известен мрак, който причинява вреда – мракът винаги причинява вреда: ако бихме живели постоянно в мрак, той щеше да атрофира всички наши чувства, очи, уши и прочие, както има известни риби, които са живели с години в подводните пещери и са изгубили способността да виждат – Той е изпратил именно този Дух да реагира върху нас, върху нашите мисли и чувства, върху тялото, за да мислим правилно за нещата и да си съставим вярно понятие за тях.

На първо място трябва да си съставим правилно понятие за себе си, сиреч какво трябва да бъде нашето отношение към Бога. Според моето схващане, земята е едно училище само за индивидуалната човешка душа. Ако има нещо реално в света, то е човешката душа. Някои се питат „Какво съм аз?“ – Аз съм това, което мисли, това, което чувства и желае. А всяка мисъл, всяко чувство и желание има и своята форма. Когато вие искате да направите едно оръдие, с което да убивате хората, как го приспособявате? Вземате известни практически съображения, какво то трябва да бъде – да бъде остро, да може да разрушава. Правите топка за игране на децата; правите ли я остра? Не. Правите я валчеста, гладка, за да не причини вреда на детето, защото всички неща, които са остри, са вредни. Казват за някого, че имал изтънчен ум; да, ако е необходимо да воюва, трябва да има много тънък ум и взривни сили – където ударят, да съкрушат. Но когато човек живее в мирно общество, каква нужда и каква полза има от такъв тънък и остър ум? Па и ако турите във военно време начело човек с тъп ум, той също не е на мястото си. Ние сме изменили хода на нещата: турили сме тъпите неща при острите или пък обратното. Аз не казвам, че не трябва да се воюва на земята; воюването в природата има два принципа: един, който разрушава, и друг, който гради. Но в единия и в другия има постоянно изтощение. Ние не само когато любим, ами и когато мразим, се изтощаваме, защото онзи, който мрази, чупи камъни, а като изтощаваме живота в чупене на хиляди тона камъни, какъв смисъл ще има за нас животът? Когато постоянно мислим зло, постоянно трошим камъни. На Господа, впрочем, и този материал е потребен: Той ще използва нашия труд да направи гладки пътища, и хората косвено ще ни благодарят, че сме натрошили потребните за техния път камъни. Каквото и да вършим в света, нашият труд ще бъде полезен, ако не за нас, то за други. В единия случай, ако любим, вършим работа съзнателна, в другия случай – несъзнателна и следователно наградата не може да бъде една и съща.

Прочее, ако искате да се прояви Божествената Любов, трябва Духът да бъде във вас, да Му дадете място да се прояви. Но Духът е много деликатно същество; да не мислите, че ще дойде да чука силно на вашите врати, не; той ще потропа тихичко на вратата на вашето сърце и ако му отворите, веднага ще измени издъно вашия живот, ще ви покаже как да живеете; ако похлопа на вратата на вашата воля, ще ви каже какво трябва да вършите и да го вършите съзнателно. А ако не му отворите, вие ще разберете скоро какво нещо сте изгубили. Когато срещнете един идиот, да знаете, че в миналото, когато Духът е потропал на неговите врати, той не Му е отворил. Казвате за някого, че е глупав. Защо? Защото когато Духът е потропал някога на вратата на неговия ум, той Го е отхвърлил. Който е жесток, да знаете, че когато Духът е потропал на неговото сърце, той също не Го е приел. Жестокостта е като кристал, който няма мекота. Ала не трябва да мислите, че между жестоките хора няма понякога добри; но изобщо те не са за едно организирано човешко общество. И тъй, трябва да сме винаги готови да дадем място на Духа да проникне и да се прояви във всекиго от нас.

Някои казват: „Искаме да видим Духа“. Ами че единственото нещо, което виждате, то е Духът. Той говори, но понеже вашите уши са тъпи, не чувате, както когато говорите на глухи хора, не чуват. Искате да чуете; е добре! Нагласете ухото си да схваща това, което Духът му говори. „Аз искам да видя Духа.“ Хубаво, ами ако вашето око е примрежено, как ще Го видите? Единственото нещо, което ние виждаме в света, повтарям, то е Духът. Ето това цвете, което държа – то е Дух, и ако бихте могли да видите, ще съзрете цялата човешка фигура в него. Сега, защо не виждате? Понеже вашето зрение е ограничено, вие виждате само сгъстените части, а несгъстените не виждате. Например, някои неща ви се показват валчести – орехът; но ако го посадите, валчесто ли стъбло ще изникне? Веднага ще прояви своята същност. За да познаете нещата, трябва да ги посадите в тяхната почва. И ако можете да посадите това цвете по този начин, веднага ще видите, че и то е разумно същество. А какво ви говори това цвете? Тази краска защо е турена? Тя е турена, за да покаже, че животът без любов няма смисъл. И с хиляди години то говори на хората какво трябва да правят – че трябва да любят, че умът не трябва да бъде нито много остър, нито много тъп. В някои случаи трябва да бъде остър, но когато се намирате между умни хора, не е необходимо остроумие. Когато се намирате между неприятели, сърцето трябва да бъде кораво, а между приятели – меко. Трябва да знаете как да обичате. Когато вземете една роза и я помиришете, две неща се проявяват: едното – нежно благоухание, другото – бодили. Всеки човек има своите бодили; но те, разбира се, не са човекът. Бодилите са за ония условия на живота, когато човек трябва да воюва, да се брани, когато не трябва да бъде много мек. С дяволите не бива да си давате рандеву; срещу тях трябва да имате шипове. Но между приятели вашият барут трябва да бъде влажен. Има времена, кога трябва да бъде сух и кога – влажен. Какво ще направи мъжът, когато барутът му е сух и когато жена му всеки ден го задява? Когато се оженят, трябва и двамата да овлажнят барута. Пред света барутът ви трябва да бъде сух, за всяка нужда… Това е една алегория, която аз привеждам, за да научите всички тия отношения, които съществуват в света. Вие имате приятели и казвате, че ги познавате; но докато не научите едновременно и тъмната, и светлата страна на вашите приятели, не ги познавате добре. Искате да бъдете всякога добър; трябва да бъдете добър при известни условия, а лош при други. Когато разгневите приятеля си, трябва вече да се защитавате, а за да се защитавате, трябва да знаете да воювате. Ако се борите с някой неприятел, вие си вършите длъжността; ако воювате с мирни или безоръжни хора, вършите глупост. Казват: „Животът е борба“. И мъжът, като се ожени, казва: „Животът е борба“. А с кого воюва? С жена си, и жената – с мъжа си. Народят им се деца, и те четат девиза: „Животът е борба“, и си казват: „Е, ами ние с кого ще се борим – братчетата със сестричетата“. И започва борба, хванат се за косите и като се разплачат, хайде при мама и при тате. Хората имат девиз! Като нямат истински противник, те си го създават – мъж с жена, брат със сестра, свещеник със своите пасоми, учител с учениците си. Ето хора, които не разбират живота. Борба трябва да съществува, обаче с онази природа, която трябва да се подчини. Когато предстои да разрушим известна скала в планината, да пробием тунел, разбирам да действаме така, но да употребим тия средства в организирано общество, не разбирам. Туй показва, че хората не разбират отношението, което съществува между тях и техния Дух, задачите, които им налага последният.

Апостол Павел описва в прочетената глава какво трябва да бъде това отношение. Може да ми зададете въпроса: „Нали съществуват в света хиляди отношения?“ – Но ние трябва да изберем само ония, които са благоприятни за нас. Трябва да знаем, например, отношенията на водата към нас. Ако я турим в стомаха, ще има благоприятни последици; ако обаче я турим в дробовете, ще произведе съвсем други последици. Ако внесем въздух в дробовете, ще бъде благоприятно за нас, но турим ли го в стомаха, ще произведе точно обратен резултат и т.н. Нещата имат отношения към известни удове. Трябва да знаем къде е мястото на водата, на въздуха, на светлината, на звука, на мириса. Вие ще кажете: „Ами че тия неща ние ги знаем – че светлината е потребна за очите, а звукът – за ухото“. – Така. Но вие разбирате ли вътрешния смисъл на тази светлина? Сутрин, когато изгрее слънцето, какво вие си казвате? „Ха, слънцето изгря.“ Но когато някой каже: „Учителят иде“, какво подразбират учениците? Всички се размърдват, вземат книжките си и насядат по чиновете. Щом изгрее слънцето, всеки от нас трябва да вземе своята книжка и да каже: „Учителят-Дух иде“, и да седне на чина и да се попита какво трябва да върши тоя ден. Слънцето казва: „Ще ви прислушам, ще ми отговорите, ще ви предам, и вие ще ми предадете“. Туй разбира изгряването на слънцето. Ако всеки ден можем да проучим програмата, която нарежда нашият Дух, животът би текъл много благоприятно. „Но – ще кажете – днешното слънце мяза на вчерашното – еднакво изгрява“. – Не! Аз не съм видял в живота си два дена, подобни един на друг, и слънцето да изгрява еднакво; всеки ден се различава от други и всеки има своята програма. И светлината, която идва, не е една и съща: различава се от оная, която е дошла преди няколко дни. В туй именно седи величието на Божествения Дух, Който носи неизброими богатства, невидими светове и разкрива какъв е Бог в Себе Си. Той е нещо велико. Срещате един приятел и казвате: „Иван, как го оценявате?“ – „Той е висок един и половина метра, или 165 сантиметра, има гъсти вежди, въздебелички устни, обича да похапва и да попийва“. Но това не е важно. Дойде ден, вие го обиквате, и за вас вече изчезват неговите дебели устни, неговите външни, невидими недостатъци – почвате да виждате в него нещо друго. Значи снемате първата обвивка на ореха, виждате неговия ум. Ако го посадите, половината от орехите, които ще роди, ще бъдат за вас, другата половина – за него. Ако го изядете, какво ще се ползвате? Няма да се ползвате нито вие, нито Иван. Тъй щото Духът, когато дойде, казва, че всеки ден трябва да посявате по-добри мисли, по-добри желания. Срещате един ваш приятел, и някой път казвате: „Не зная какво да говоря“. Виждате, че хората бъбрят много, а вие не знаете какво да кажете, или говорите много работи, но не онова, което ви трябва. Най-първо трябва да посадите ореха и след като го посадите, тогава може да разговаряте колкото искате. Преди да посадите ореха, недейте говори. Онзи, който е работил, върне се вкъщи и приказва: „Работих, уморен съм, гладен съм“. Говоренето показва известни отношения, които съществуват между нас и нашите действия. Първото нещо, което трябва да правите всеки ден, то е да си зададете въпроса: „Какъв плод трябва днес да посадя?“ Ако посадите един орех, той след време ще принесе своите богатства в изобилие. Тази притча бихте разбрали само когато се върнете, както ще се върнете, на онзи свят, откъдето сте дошли; тогава ще забележите каква полза са принесли ония добри желания и мисли, които сте посели, добрините, които сте направили на вашите ближни, приятели, жена, деца. Сега тия неща още ви са тъмни. – Друг пример. Казвате си: „Този син сега аз го храня, ама кой знае дали ще ме гледа някога?“ „Сега го уча, та когато остарея, да ме гледа.“ Не очаквайте да ви гледа, когато остареете. Па може и да не остареете, може да заминете по-рано от него, без да стане нужда той да ви гледа. Казва майката: „Ех, да имам дъщеря, на стари години да ме гледа“. То е много криво схващане на живота. Дайте възпитание на децата си и не очаквайте за вас нищо. Ако в тях сте посадили добър орех, не само ще ви гледат, но и ще ви обичат. Когато една майка не е обичана от своите деца, това показва, че не е могла да ги възпита. Та първото нещо, за да ви обичат децата, е, ръководими от този Дух, да научите децата да ви обичат.

Ще заключа своята беседа с едно сравнение. Има три отношения, които трябва да пазим. В света съществува Бог, съществуваме ние, съществува известно общество; някои турят на първо място себе си, като казват: „Аз, после обществото, а накрая Господ“. Това е съвсем криво разрешение на въпроса. Други казват: „Първо обществото: аз живея за народа, за обществото, после идвам аз, че най-после Господ“. И то е лошо разрешение. Трети казват: „Първо Бог, Господ, Духът ми, тогава аз, разумната душа, която трябва да служа Нему, че после на обществото, и най-после на себе си“. Ето правилното разрешение. Всяко друго разрешение няма да бъде правилно разрешение. Всички погрешки произхождат от следното. Искаме да знаем, обществото ли е главата, или ние. Ако на едно тяло сложим три глави, то няма нищо да свърши! Вечно няма да има съгласие в кой път да тръгне. Някой път се борите какво да решите; това показва, че имате три глави; отсечете двете, турете Господа да бъде глава. Всяко нещо трябва да бъде на мястото си. Сега, запитайте се: кой е ваша глава. Ако кажете, че е Господ, бих се радвал. Турете Господа начело. А знаете ли какво ще бъде тогава вашето състояние? Няма да има във вас двоумене, страх, трепети, ще имате воля, ще бъдете смели, решителни, умни, добри хора. Ще бъдете богати във всяко отношение – каквото хванете с ръка, злато ще става. Някои ги е страх от парите; само глупавите ги е страх. Защо? Защото духом са слаби. Знаете какво казва преданието за праведния Йов – че имал червеи и като ги подарявал на някой просяк, червеите се превръщали в жълтици. Ако бъдете и вие като Йова, червеят, който дадете, ще се превърне в злато. Вие често онеправдавате червеите, но и те извършват отлична работа в света, съвременният свят дължи много на тях. Като ги хване Господ с ръка и ви ги даде, те се превръщат в златни монети. А какво е това злато, тази монета, която ви дава Господ? Придобивате знания и опитност. Една умна жена, която вземе серява, мръсна вълна, какво прави с нея? Изпира я, извлича я, изприда я и изтъкава плат; глупавата, напротив, като я види така мръсна, ще я хвърли навън. Колко пъти и Господ ви е дал Дух, и вие сте Го отхвърляли!

Правилото какво изисква? Като се върнете вечерно време от работа, да снемете раницата от гърба си и да я оставите в антрето, всички вземания-давания, които имате, и тях да оставите в антрето; да влезете в стаята си свободни, като че в света няма никакви вземания-давания за вас, и да кажете: „Благодаря на Господа за това, което ми е дал“; наяжте се хубаво, поблагодарете Му пак: и сутринта, като станете, вземете изново раницата или тефтерите и тръгнете на работа. Ние какво правим? Дойдем вечер и си легнем с пълна раница на гърба и цяла нощ се мятаме в леглото. Духът казва: „Снемете раницата си: не ѝ е мястото тук“. Сядаме да ядем, тежко ни е; защото имаме раница на гърба си. Трябва да я снемем и се нахраним. Това е то посланието на Духа. Някои хора били грешили; оставете този въпрос вън, в антрето: нима Господ не знае, че хората грешат; ние ли ще оправим света? Има кой да го оправи. Вечер, като се върнем, трябва да поблагодарим на Бога, че ни е пратил между тия грешни хора, за да ни дадат добри уроци. Като срещнем такъв, трябва да му кажем: „Много добре си носиш раницата“. Той е грешник и в туй състояние той е човек с раница. Един ден тя ще му слезе от гърба. Някой е груб, кисел; защо? Защото не е снел раницата от сърцето си. Други не може да мисли; защо? Нека снеме раницата от ума си и тогава ще мисли добре.

Сега ще приведа още един пример и ще заключа. Има две крайности, две противоположности в действителния живот, които трябва всякога да имаме предвид; това са: доброто и злото – два полюса, крайните допирни точки на земния човешки живот. В старо време някой си цар имал две дъщери; голямата била много красива и стройна, но имала много лош език; малката била много добра по душа, но много грозна по лице. По причина на тия им външни и вътрешни недостатъци, никой от околните княжески синове не искал да им предложи ръка. Загрижен бащата за бъдещето на своите дъщери, понеже оставал без наследници, решил да свика съвет от най-мъдрите хора на своето царство, да му посочат път от това безизходно положение. Между многото добри съвети, които предлагали всички, най-старият измежду тях и, впрочем, най-мъдрият, дал следния съвет: „Ти – казал той на царя – ще направиш една староприемница в полза на всички, и първите двама млади мъже, които дойдат в нея, те ще бъдат твоите двама зетове, които съдбата ти отрежда“. Добрият баща помислил, че, може би, съдбата ще се усмихне на побелелите му коси и ще му изпрати знатни лица, от някои царски домове. Когато староприемницата била свършена и отворена, първите посетители били, действително, двама млади момци. Обаче за голямо учудване на бащата единият от тях бил сляп, а другият – глух. Изненадан от това, царят извиква стария мъдрец и му казва: „Каква е тая работа – единият е сляп, а другият – глух? Как ще я уредим – не виждам“. – „Ще Ви кажа – отговорил мъдрецът – глухия ще ожените за красивата си дъщеря, а слепия – за грозната.“ Така сторил и царят. И наистина, двата брака излезли щастливи: дъщерите му добре прекарвали. По едно време зетовете почнали да се стесняват вътрешно от своите недъзи. Тоя, който бил глух, когато неговата жена викала и сипела отгоре му всички проклятия, повдигал рамене и си думал: „Така е то, когато е лишен човек от едно чувство. Вярвам, тя говори божествени работи, но нали не мога да ги разбера, това е моето нещастие. Бих дал всичко в този свят, само да мога да чуя поне една от сладките ѝ думици“. Слепият, от своя страна, като слушал умния и сладък говор на своята жена, излиянието на нейната душа, думал си: „Колко прекрасно същество е тя! Колко хубава трябва да е! Но нали съм сляп – това е голямото мое нещастие в тоя живот. Бих дал всичко, да можех поне за един миг да видя външния образ на това божествено съкровище“. Достига това до ушите на царя, и той повиква стария мъдрец и го помолва да му каже, не може ли някак да се измени съдбата на двамата му зетове, да се избавят от своите недъзи. „Може – казал маститият старец, – но ще се развали тяхното щастие и блаженство на земята“.

Ако Бог те е свързал с красивата царска дъщеря и те е лишил от слух, да не ти е жалко, че не чуваш гласа ѝ. Наслаждавай се от вида ѝ и благодари. Не искай да чуваш думите ѝ, да не би да се огорчиш и дойдеш в противоречие със себе си. Две добрини на земята не може да се съберат на едно място. Ако Господ те е свързал с грозната царска дъщеря и те е лишил от зрение, от временните илюзии на земния живот, пак благодари. Наслаждавай се на добрия ѝ говор, на сладкия ѝ език; не искай да видиш нейния външен вид и образ, защото ще изгубиш и това, което имаш. Доброто не всякога е облечено в царска мантия. Доброта и красота само на Небето живеят заедно. Тук, на тоя свят, тъй е – добро и зло се редуват в човешкия живот. Ако в един живот Бог те свързва със злото, благодари Му. Не се утеснявай. Не знаеш дълбоките причини защо това е сторено. Знай, че целта е за добро. С време ще разбереш великата Любов на Небето. Ако в друг живот те свърже с доброто, благодари Му и не желай да облечеш царска мантия и да се любуваш на своя изглед. Не търси да примириш доброто и злото в себе си: то е невъзможно. Това ти се дава, за да се учиш да познаваш дълбоките работи на живота на Духа. Твоите недъзи ще се махнат, когато сърцето ти се отвори, Духът дойде и душата ти се съедини с Него.

Беседа, държана на 20 април 1914 г. в София.

 

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Усмивка – щастието като път!

Мартин Пепелджийски е съосновател и един от авторите в сайта „Усмивка – Щастието като път!“, който дава поле за изява на творческите способности на хората в различни области. Негова е и идеята за създаване на „Позитивна мрежа“ от български блогове и сайтове, пишещи на позитивни теми. Ето какво сподели Мартин с нас:

Какво представлява usmivka.org?
Усмивка е сайт за щастливи хора, за споделяне и подкрепа, в който се чувстваш оценен и окуражен. Целим да вдъхнем смелост на всеки, който дръзне да твори с отворено сърце! С радост забелязваме, че и посетителите на сайта са изключително позитивни и отворени личности.

Какво е за теб Щастието?
Както мотото ни гласи, Щастието е път! Това значи, че то не е крайно действие, което или го има, или го няма. Според мен Щастието е процес, който еволюира в живота на всеки човек. Ако се надяваш да си щастлив след като си купиш нова кола или апартамент/оздравееш/децата ти завършат, то никога няма да се почувстваш пълноценно щастлив! Винаги ще „гониш хоризонта“. Затова бъди щастлив още сега! Именно! Забрави за злободневните проблеми, вдигни глава от компютъра и погледни небето. Тази синева, която не забелязваш в ежедневието си, би те направила изключително щастлив, ако си се излегнал на борда на яхта в Тихия океан, нали? А небето и Щастието са все същите! Способността ти да им се наслаждаваш се променя. Добрата новина е, че всичко е в твои ръце. Лошата новина е, че всичко е в твои ръце. Усмивката ще ти помогне новината да е добра за теб!

Труден ли е пътят към Щастието и от какво се нуждаем, за да вървим по него по-лесно и да бъде пътят по-приятен?
Не, пътят към Щастието не е труден, защото самият той е Щастие! Ако си представиш Щастието като малка къща, която се вижда в края на нагорещен асфалтов път, никога няма да стигнеш до нея! Но ако свалиш обувките и се насладиш на топлината в стъпалата си, вдишаш аромата на крайпътните дървета, поздравиш останалите минувачи на пътя, ще видиш, че вече си в тази къща, олицетворяваща Щастието. Трябва да позволиш на Щастието да дойде при теб (децата винаги му позволяват). Няма друг начин да го усетиш пълноценно.

Разкажи малко повече за Позитивната мрежа – какво представлява? Трудно ли намерихте сайтове, които да пишат на позитивни теми или се изненадахте колко много хора в България пишат за това?
Позитивната мрежа е една от първите ни инициативи, която може да се опише като място, в което поставяме връзки към български сайтове с положителна насоченост. За малко повече от година се свързахме с авторите на 55 сайта и ги включихме в мрежата. Определено ни изненада високият брой сайтове, които имат положителна насоченост. Голяма част от тези блогове и сайтове пишат за позитивното отношение и са отдадени на „проповядването“ на положителната нагласа към живота, което ни очарова. Покрай позитивната мрежа завързахме и няколко приятелства, включително с екипа на ОМ. Приятели, благодаря ви за ентусиазма и жарта, с които правите сайта-медия!

Няколко въпроса за конкурса „Усмихни се на непознат“ – ти самият усмихваш ли се на непознати? Получаваш ли усмивки от непознати? Как възникна идеята за конкурса?
Хаха, да! Конкурсът беше провокиран от серия събития в градския транспорт в София, който е страхотна опитна постановка за усмихване на непознати! И когато се чудехме дали усмивката на непознат наистина има силата, която предполагаме, се случи така, че ние я открихме в точния момент. Това ни потвърди, че има смисъл да направим конкурса и той наистина ще промени настроението на много хора. Вълната с усмихващи се непознати хора стартира, надяваме се да се разпространява все повече и повече! Разказите от конкурса се намират тук. Лично мен нивото и на текстовете ме смая!

Случвало ли ти се е да те разберат погрешно или критикуват usmivka.org?
И да и не! Виждали сме и горещо одобрение, и хладно безразличие. Най-фрапиращият случай беше, когато ми казаха „да се върна в реалния живот“. Честно казано, реалният ти живот ще е такъв, какъвто сам си го направиш. Ако го моделираш с новини за катастрофи и престъпления, няма как да повярваш, че има и друг живот. За Щастие това са единични случаи, масово хората са отворени към промяна и искат да променят нагласата си към света към по-добра.

Стартира благотворителната инициатива „Усмивка с пълна уста“. Хората настроени ли са да дават за непознати деца?
Интересен въпрос. Проблемът в повечето случаи е в доверието. Хората се страхуват от измами. Дори наши приятели ни мислеха за наивни, когато се доверихме на Нахрани, но въпреки това ние продължаваме да го правим. Преекспонирането на ефектите от икономическата криза също пречи на благотворителността на хората. Насажданият страх за тях самите ги кара да се затварят към подобни инициативи.

Може ли да посъветваш нещо нашите читатели?
Да, четете ОМ! Не винаги вътрешната сила на човек е достатъчна да се пребори със серия от трудни събития. Тогава на помощ идват позитивните хора, които щедро и безвъзмездно помагат съзнателно, а понякога и несъзнателно. Ограждайте се с позитивни хора. Вярвайте им, дори когато ви е тежко и чашата е очевидно наполовина празна. Аз и останалите от usmivka.org ще се радваме да дадем поле за изява на всеки талант, който се престраши да се покаже, с което да допринесем за промяна на увереността му.

Мартин
(съосновател и автор в Усмивка – Щастието като път!)

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Брутно национално щастие

Идеята за брутно национално щастие възниква през 1972г. в… Бутан. Тогавашният крал Джигме Сингуе Вангчук иска да създаде нов индекс за измерване на развитието на държавата, който да отразява не само икономическото й състояние, а и духовните ценности и удовлетвореността на жителите от живота, който водят.

До тогава всички съществуващи международни индекси, като Брутен вътрешен продукт, Национален доход и т.н. измерват единствено финансовото състояние на държавата. Тъй като се вземат предвид единствено икономически фактори, за да се придвижи една държава по-напред в световната класация, тя трябва да произведе и съответно да консумира повече, като понякога това става за сметка на унищожаване на природните й ресурси. Целта на новия индекс Брутно национално щастие е да промени перспективата, и да покаже, че неща като опазване на природата, запазване на културните и исторически ценности, са не по-малко важни за една страна, от икономиката й.

В начало идеята за Брутно национално щастие среща силно съпротивление, защото според повечето учени човешкото щастие е субективно и е невъзможно да бъде измерено. Постепенно обаче концепцията се развива от Центъра за изследвания в Бутан. След пилотното проучване, през 2007-2008г е проведено и окончателно изследване, което обхваща 950 души, които отговарят на близо 200 въпроса, разделени в девет категории:

- Психологично здраве – съотношение между негативни емоции, като ревност, завист, омраза; и позитивни, като щедрост, съчувствие, спокойствие.

- Използване на времето – как протича един обикновен делник; време, отделено за работа, за хоби, за семейството, за учене и т.н.

-Жизненост на обществото – доверие и връзки във и между отделни общности; грижа за околните, доброволчество.

- Културно разнообразие и устойчивост – запазване на традиционни занаяти, спортни игри, фестивали; съхранение на обичаите, традиционния фолклор и диалектите, говорени в различните части на страната.

- Здраве – здравен статус; информираност на населението относно здравни въпроси; пречки за здравословен начин на живот (например тютюнопушене).

- Образование – оценява се не само нивото на придобитите знания, но и доколко образованието подпомага изграждането на едно устойчиво общество.

- Биоразнообразие и устойчивост на околната среда – как производството влияе върху природните ресурси; залесяване; информираност на обществото по въпроси, свързани с екологията.

- Жизнен стандарт – приходи, способност на хората да задоволяват минимални потребности от храна и подслон; финансова устойчивост в случай на криза.

- Политическа обстановка – спазване на човешките права, удовлетвореност от обществените услуги, доверие в медиите, съда, полицията.

Особеност на индексът Брутно национално щастие е, че включва не само статистически данни, а и субективни оценки. Например, по показателя „Сигурност“ се взема не само броя на извършените и разкрити престъпления, но и доколко хората изпитват чувство на физическа сигурност, когато са удома или се разхождат късно вечер по улицата. Или в категорията „Образование“ е важно не само дали учениците изкарват добри оценки в училище, а и дали са доволни от начина на преподаване, от условията в класната стая и т.н.

Надеждата на учените, създали този индекс, е, че ако започнем да сравняваме страните по тези показатели, а не по чисто финансови, това ще доведе до цялостна промяна на тяхната политика. Вече няма да е толкова важно къде колко е произведено, а къде (според самите жители) природата е по-чиста, образованието е по-добро, здравеопазването е по-качествено. При вземането на управленски решения на държавно ниво, критерии няма да бъдат единствено икономическите фактори, а грижата за благосъстоянието на хората, което ще доведе до коренна промяна.

Повече информация за Брутно национално щастие можете да намерите на интернет страницата на Центъра за изследвания в Бутан.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Човекът, който намери своето собствено щастие

Един човек искаше да е щастлив. Тогава той стана изключително щастлив.

Той живееше в едно село. Наслаждаваше се толкова много на своето щастие, че не искаше да го загуби и не правеше нищо, което да наруши тази наслада. Неговата жена имаше нужда от помощ в домакинството, но той предпочиташе да е щастлив. Съседите му имаха проблеми и се нуждаеха от помощ, но той никога не разбра за тях, защото беше толкова щастлив, че не чувстваше нужда да приказва с тях.

Един ден бедни хора от селото станаха крадци, нахлуха в дома му и го убиха! Той изкара живота си, наслаждавайки се на собственото си щастие, но нямаше състрадание, за да помогне на другите.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Пътят към щастието или пътят е щастието

Какво е това щастие и как да намерим пътя към него? Непрекъснато търсим, оглеждаме се, но често се лутаме. А дали пътят не е щастието? Защо винаги поставяме условия преди постигането на щастието? Нима любовта, щастието и радостта не са безусловни и самодостатъчни?

Ако приемем, че пътят е щастието, то тогава трябва да се научим да живеем за Тук и Сега и да сме щастливи за мига, защото всеки миг е единствен и съответно безценен.

Ако приемем, че има път към щастието и че не е важен само мигът, то тогава пътят се състои в правилното ни отношение към миналото, настоящето и бъдещето. Следните три прости правила ни правят щастливи:

1. Положителни спомени от миналото. Нека да помним хубавото и доброто, да се съсредоточим върху това, което ни е дало и това, което сме дали. Спомняйки си с добро за миналото (дори казваме: За мъртвите само добро или нищо), ние сме във вътрешно равновесие и се радваме от постигнатото, изпитваме увереност, че ще успеем пак, в единство сме с обществото и околния свят. Миналото ни дава основата на щастието.

2. Действеност в настоящето. Без нея няма развитие. Покоят и застоят водят към вечния покой. Развитието калява волята ни и ни дава вяра в самите нас. Себеусъвършенстването се основава на любопитството, което води до знания, те пък от своя страна – до можене, а то пък – до желание и воля за действие. Настоящето ни докосва до него.

3. Увереност, че ще постигнем мечтите си в бъдеще. Мечтите са тези, които не само ни крепят, но и които пазят истинското и искреното в нас, детето в нас. Те ни дават щастието.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени