Category Archives: За Духа и Душата


Ден без смях е загубен ден

Ден без смях е загубен ден

Чарли Чаплин

Има една приказка на Хорхе Букай, в която се разказва как един човек попаднал в гробище с плашещи надгробни плочи – на повечето от тях били записани само няколко години или месеци и дори дни. Човекът се зачудил защо измират толкова много деца. Оказало се обаче, че не са деца, ами просто хората пишели на надгробните плочи само дните, живени в щастие. Замисляли ли сте се колко би пишело на вашата един ден?

А знаете ли, че децата се усмихват и смеят по над 400 пъти на ден? Ами ние, порасналите?

Нека бъдем деца, Животът е Тук и Сега, Днес, с Усмивка на уста!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Умереност и смелост

Умереността се отразява смъртоносно. Само прекалената смелост е винаги добра.

Оскар Уайлд

Човек трябва да може във всичките си дела да намери златната среда и единството със себе си, ближните си, обществото като цяло и с всичко, което го заобикаля. Само така е възможно щастието и вечното развитие. Но много е прав големият Оскар Уайлд да казва, че не може само с умереност. Трябва да има умереност дори и в умереността. Прекомерното не може да е напълно добро, било то и единството със заобикалящия ни свят. Необходими са и скокове и промени, разрушаване на равновесието, разрушаване на създаденото, за да може да се създаде нещо ново, за да сме принудени да надскочим себе си, да действаме, да сме смели, да надвием застоя и мързела, който така лесно лови хората.

Често си мислим, че като сме постигнали пълно равновесие, всичко е наред и се чудим, защо ни връхлита поредната буря и защо отново ни се дават трудности и страдания. Отговорът е прост – не съществува такова нещо като седене на едно място. В природата има само два принципа, две противоположности – или се развиваме или не. Седейки на едно място, не се развиваме, значи вървим надолу. И само една буря може да ни накара да се съвземем и да ни въодушеви да се развиваме. И в мигове, когато страдаме, не трябва да се отчайваме, че нещата не вървят добре, а да се сетим, че прекалено дълго сме седели на едно място и че страданието ни е пратено, за да се придвижим напред. Затова нека се радваме на страданията, те са предшествениците на развитието. Нека се развиваме умерено, защото само в умереното развитие има устойчивост. Но да не забравяме и да скачаме напред, когато е необходимо или се чувстваме окрилени. Тези подскоци от време на време ни водят право при сбъднатите мечти и осигуряват трайното ни щастие.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Безусловната любов

Какво означава да обичаш?
Любовта има много различни форми, но нещата винаги се свеждат до едно и също – да обичаш истински означава да обичаш безусловно. Безусловната любов означава, че щом обичаш, значи автоматично изпитваш и показваш уважение към дадено човешко същество. „Аз ще те обичам повече, ако…“ не може да бъде искрена любов, защото когато обичаш приемаш отсрещната страна с всичките и´ положителни и отрицателни качества, тъй като никой не е безгрешен или идеален.

Аз бих желала да дам съвет как е по лесно да приемеш човека до себе си такъв,  какъвто е и без да го осъждаш. Ами просто се опитай да се поставиш на неговото място. Опитай да разбереш защо той се е превърнал в тази личност. Какво ли го е накарало да процедира по даден начин? Дали не е имал неблагоприятни условия в живота си? Дали не е възпитан от родители, които са нямали достатъчно светлина по определени въпроси? Дали не е бил жертва на други жертви? Никой не се ражда просто зъл, или горчив, или заядлив, или егоистичен. Но всеки е имал преживявания в ранното си детство или в по-нататъшното си развитие, които са спомогнали за дадена трансформация или деформация.

Като знаеш това, когато си способен да анализираш безпристрастно, то тогава по-лесно приемеш човека с всичките му качества. Това означава да бъдеш търпелив към него, да бъдеш състрадателен към него и да се опиташ да му подадеш ръка, ако смяташ, че той има тази нужда. Такъв жест се прави само чрез безусловната любов към всичко, що диша и шава. Но не бъди настъпателен и не налагай мнението си на всяка цена. Бъди добър психолог! Ако човекът до теб отхвърля подадената от теб ръка, трябва да уважиш свободната му воля, защото никому не можеш да направиш добро чрез насилие.

Бог ни е дал свободната воля и ние трябва да се стремим да я уважаваме. Бог ни е дарил чувството любов и нека тя да бъде истинска и безусловна.

More Galleries | Коментарите са изключени

Житното зърно

Дънов, Петър Константинов. Ето човекът!. Сила и Живот. Първа серия. С любезното съдействие на http://triangle.bg/. За най-пълноценно възприемане на мъдростта на Учителя, се препоръчва да се започне поред с беседите от поредицата Сила и Живот, първа серия. Това е и последователността, с която те са били изнасяни. 

Ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод. (Ев. от Йоан 12:24)

Житното зърно е емблемата на човешката душа. То представлява велика история в развитието на природата. Ако вие можехте да разгърнете листа на житното зърно, да проследите неговата история, щяхте да разберете напълно историята на човешката душа. Както житното зърно пада в земята и умира, както то пониква, израства и дава семе, същото става и с човешката душа. Може би пред вас житното зърно да представлява нещо много скромно, нещо, което няма никаква цена – една шестнадесет-хилядна част от килограма: на колко бихте спаднали неговата цена, когато един килограм струва един грош? – обаче в житното зърно има сила, възможност, дух на самоотричане, с която сила то храни себе си и другите. И когато вие седнете на трапезата, не мислите никак за житното зърно, не знаете каква радост то внася във вас, какви мисли то носи. Вие не знаете неговия произход. Хората не го оценяват, кокошките също – никой не го оценява. Но то е една велика загадка в света.

Сега, какво се крие в това житно зърно? То е емблема на живота. И ако вземем българската буква „Ж“, с която начева думата, тя напълно съответства на житното зърно – долу две крачета, корени, горе две клончета. Като го посеем, то ни показва накъде трябва да се стремим. Житното зърно ни казва, че трябва да се стремим към Оногози, от Когото сме излезли – към Бога; че за да се стремим към Бога, трябва да се разклоним, да пуснем клончета, да зацъфтим, да вържем храна за света, т.е. „да помагате и да се жертвате за своите ближни, както аз правя“. И затуй казва Христос на друго място: „Аз съм жив хляб, Който съм слязъл от Небето“. И хлябът от какво става? От житното зърно. Съвременните хора казват, че техният живот е нещастен, всички са недоволни – и царе и князе; като започнете от най-високия до най-долния, все искат нещо и като им се даде, пак са недоволни и пак искат. А попитайте ги защо са недоволни. Търсят нещо повече. Но нека се обърнем към историята на житното зърно. Когато го посеят в земята, какво бихте казали, ако бихте били на негово място? Ще кажете: „Свърши се с нас, изчезна нашият живот, изгни!“ Но в житното зърно има повече вяра, отколкото у нас. Когато е погребано в почвата, то гние и се сплува, но веднага разбира езика на Слънцето и щом първите негови лъчи се появяват, казва си: „Аз няма да умра, аз ще възкръсна и ще принеса плод за други“, и в него се заражда енергия, и то почва да се стреми към слънцето. Завързва, узрява. Но хората не го оставят: вземат сърп и го изрязват.

Неговите страдания не се свършват тук: след като го ожънат, стягат го в снопи, после бодват го с вили и го мятат в колата, занасят го на гумното и го слагат едно върху друго на големи, като планини, купи. След това прекарват над него коне и дикани. Какво бихте помислили вие, ако бяхте на негово място? През този процес минава и човешкият живот. Ще попитате: „Защо трябва да минем през всичкия този процес?“ – Човек трябва от този пример с житното зърно да извлече поука. Минат диканята и копитата на коня над житното зърно, извадят го и го слагат в хамбара. Но мъките му и тук не се свършват: пресяват го, лошите зърна падат отдолу, хубавите остават горе, турват го в чували и хайде на воденицата, под ония два тежки камъка да го търкат и смажат съвсем. Ако бяхте на мястото на житното зърно, какво бихте казали? „И това било живот и свят, който Господ създал!“ Но житното зърно има велико търпение; то казва: „Вие ще видите каква е още моята история“. Изваждат го из воденицата на брашно, донасят го вкъщи, но пак не го оставят на мира; запретне се пък сега жената със своето сито, пресява го, едно хвърля, друго изсипва в нощвите, туря му квас и замесва хляб. Вие да сте на мястото на житното зърно, ще кажете: „Нашите страдания се свършиха вече“. Не! – като втаса, хайде в пещта вътре, и като го извадят оттам, виждаме ония хубави самуни. Ако сте на мястото на житното зърно, ще кажете: „Най-сетне нашите страдания се свършиха!“ Но като мине малко, почват да чупят тия хубави самуни и да ядат. Житното зърно по такъв начин влиза в стомаха, образуват се сокове, които влизат в нашия ум, и какво става? В нашия мозък се образуват велики мисли, в нашето сърце – нови желания. Житното зърно носи дрехата, която облича нашите чувства, то се излива в перото на писатели и поети, излива се в лъка на цигуларя. Ето това дава житното зърно. И ако това зърно не беше прекарало процеса на туй развитие, никога не бихме видели тия хубави неща в природата. Защо? Защото житното зърно ни дава сила да гледаме и виждаме. Затуй казва Христос: „Аз съм жив хляб“. А за да бъде човек жив, трябва да бъде в общение със своята среда, да се впусне в нея да помага и да му помагат. Както житното зърно е минало през този процес, и ние трябва да се жертваме по същия начин. И жертвоприношението не е толкова тежко.

Сега нека се обърнем към историята на Христовия живот, към историята на еврейския народ. Как ще си обясните това противоречие: един народ чака с хиляди години своя Избавител, своя Цар да дойде и му даде свобода, а в това време, когато Той се явява, именно еврейските първосвещеници и князе се оплакват против Него? Вие бихте казали, че ако Христос би дошъл в наше време, щяхте да постъпите по-добре. Съмнявам се. И ще ви приведа един факт. Вижте как постъпва мъжът с жена си и обратното, и ще знаете как щяхте да постъпите с Христа. Когато Истината се яви в света, Тя няма да се облече в празнична премяна, а в най-скромна дреха, и затова и Христос се яви между еврейския народ в тази проста форма. Тази е причината, дето хората не могат да проумеят Истината. Такива са законите на този свят.

Но има и друг закон в света, който се проявява в слънчевата светлина. Когато слънцето почне да свети върху всички зародиши и същества на земята, тази светлина, която у човека произвежда радост и веселие, у други произвежда омраза и злоба. Светлината, която у едни докарва разположение, прави други свирепи! Светлината и топлината върху един вълк го карат да мисли къде може да намери овце, да ги изяде; като паднат същите върху един крадец, той ще почне да мисли как да ви открадне пари; паднат ли върху човек, който се стреми да прави добро, той ще помисли да намери някой беден човек, да му помогне. Дайте едно житно зърно на кокошката, тя ще образува хубави пера; дайте го на свиня, тя ще образува хубава четина; дайте го на вълк, той ще образува хубави зъби и нокти; дайте го на рибата, тя ще образува хубави люспи. Физиолозите не могат да обяснят този процес. Всяко същество приспособява храната, топлината и светлинта съобразно със своето развитие и понятие. Тоя закон може да разберете, като опитате тия два противоположни свята. Не може да ви се обясни защо у хората съществува злото, защо те предпочитат омразата пред любовта, лъжата пред истината. Това не можем да обясним; много въпроси „защо“ ще останат необяснени. Българската дума „защо“ е една въпросителна, която подразбира: „Аз искам“. Защо трябва да искаме? Има един закон, който казва, че трябва да се стремим към напредък.

Христос казва, че ако житното зърно, паднало на земята, не умре, остава само̀ на този свят. Какво нещо е самотията в живота? Самотията е най-тежкото страдание, което може да изпита човек. Да се размножаваш – това е смисълът на живота. Всички страдания в света произлизат от това, че хората искат да живеят сами за себе си. Всякога злото се ражда от това желание да бъдем сами и да станем център на света. А в Божествените закони това нещо е немислимо. Нашите мисли и желания претърпяват крах, защото ние ги градим на пясък. В света можем да бъдем щастливи тъкмо когато живеем за Господа. И трябва да живеем за Него. Обяснението на това нещо намираме и в самата природа. Когато слънцето изгрява сутрин, то изгрява за всички, защото то всички обича; то е внимателно към всички същества, от най-низшите до най-висшите, и затова всички отправят очи към него. Оттам иде тази енергия, която ви възкресява и въздига. Но казва ли ни слънцето, че трябва да влезем в него? То ни казва да се възползваме само от благата, които ни дава, и както то озарява света, така и ние трябва да пръскаме светлина, просвещение на окръжаващите нас. В нашия ум има някои превратни понятия, които произлизат от нашия индивидуален живот. Например, ако влезете в една къща, в която има само един прозорец, а има посетители 20–30 души, вие ще им кажете: „Вие нямате право, аз само искам да гледам“, и когато вие гледате слънцето, всички други ще бъдат лишени от неговата светлина, а вие трябва да позовете и тях да го видят, да им покажете пътя да излязат из тази къща и да видят светлината. Затова не е хубаво човек да държи много хора при себе си, защото никога не могат всички наведнъж да се ползват от слънчевата светлина и топлина. Трябва да им кажем да излязат вън. Затуй казва Исус: „Който люби себе си, трябва да излезе вън“; и на друго място: „Който люби баща си и майка си повече от Мене, не е достоен за Мене“. Та ако едно същество се приближи много до прозореца, то ще затули целия хоризонт за другите. Дръжте се 20–30 крачки по-далеко. То е физическата обстановка. С това Исус иска да каже, че животът не се съдържа в материалните блага; те са само едно просто помагало, тъй както учебниците, плочите, писалките представляват помагала за учениците. Да не мислите, че Господ е приготвил за вас само тия дребни неща: Той ви е приготвил по-велики неща. Попитайте една жаба какви са нейните схващания за живота; тя ще каже: „Над блатото, в което аз живея, искам повечко мушички да хвърчат, и да са по-близко, да ги хващам“. И когато някога я видите, като че философски гледа и мълчи, тя наблюдава мухите: като дойдат по-близо до нея, да може да ги улови. Такова е нейното схващане на живота. Като вървим по тази стълба нагоре, да не мислим, че сме вече на върха на своето развитие: в тази стълба на развитие между нас и пътя, към който се стремим, има още много път да се извърви. Разстоянието между човеците и ангелите е толкова голямо, има почти такова отношение, каквото има между един главоч, от който се е образувала жабата, и човека. От гледището на ангелите ние сме още жабички. Казват някои: „Нали хората са направени по образ и подобие Божие?“ Но те още не са добили такъв образ и подобие. Вие виждате какво вършим. За да кажем: „Ние сме направени по образ и подобие Божие“, трябва да имаме чертите на Бога. А какви са Неговите черти? Те са Добродетел, Любов, Мъдрост и Истина. Добродетелта изключва злото, Любовта – омразата, Мъдростта – безумието, Истината – лъжата. Изключени ли са тия неща у нас, ние имаме подобие Божие; не са ли изключени, ние сме още жабички. Нямам нищо против тази жаба; тя трябва да яде мухи. И защо тя яде мухи? Ще ви кажа. Понеже мухата, като хвърката, живее в едно положение по-високо, то жабата, като има и тя стремеж да хвърчи из въздуха, иска да възприеме вибрациите на мухата, да ги развие и да хвърчи. Защо вълкът яде овце? Той трябва да яде овце, за да стане кротък, защото като ядем добри работи, ставаме добри. Артисти са правили опит, когато са искали да играят роля на идеална любов, да се хранят дълго време с овче месо, защото това месо предразполага към такива чувства. Следователно вълкът има право да яде овце, ако иска да стане кротък. И непременно ще стане такъв, защото сега вълкът е много по-кротък, отколкото е бил някога. И дето хората ядат овце и кокошки, ще ви кажа, че те ядат овце, защото искат да станат хубави, ядате и кокошки, защото искат да станат и крилати като ангелите. И имате право да се храните с тях. Злото не е в яденето. Когато забраняват да се яде известна храна, то става от съображението да се не причинява страдание на съществото, което се употребява за тази храна. Казвам, че можете да ядете. Ще отидете в курника и като хванете кокошката, ако не крякне, можете да я заколите и изядете. Щом изкряка, оставете я. Също и овцата – щом заблее, оставете я: тя иска да живее. Следователно вие трябва да ги питате. Питайте коя овца и кокошка искат да живеят във вас. Христос казва: „Аз съм жив хляб и който Ме яде, ще има живот вечен“.

За да можем да разберем думите Христови, трябва да се очистим: да очистим зрението, да очистим и ума си. Нашият ум е едно прекрасно оръдие, когато знаем как да го употребяваме; но той е и много опасно оръжие, когато не умеем да си служим с него. Когато орете с рало една непосята нива, за да я засеете, това е ваше право; вие вървите по естествения закон. Но когато разоравате една вече засята нива, вършите глупост. Някои хора казват: „Ние трябва да мислим и да критикуваме“, защото науката без критика не можела. Да критикувате, но как? Критиката, като хирургията – да изрязвате болно място от човешкото тяло, разбирам, тя е полезна, но да изрязвате здраво място, не разбирам. Да бъде човек такъв хирург, не е мъчна работа: всеки може, като вземе трион, да претрие крака на някого; всеки от вас има тая способност, но малцина са ония, които знаят да вършат правилно своята хирургическа операция. За да се научим, непременно трябва да се обсебим от закона на Добродетелта и на Любовта. Когато ви говоря за Любовта, не разбирайте, че аз проповядвам едно учение на мир и спокойствие; човек, който иска да люби, трябва да опита най-големите страдания в света; който не е страдал, той не може да изпита този Божествен принцип на Любовта. За да обичаме Бога, трябва да сме готови да се жертваме, както Бог се жертва за нас. За да Го познаете, вие казвате: „Господи! Дай това, което ни трябва“. „Дай, дай, дай!“ – ето какъв зов се носи от единия до другия край на света. И никога парите не са били тъй евтини, както днес; всеки от нас днес взема, може би, 3–4 пъти по-голяма заплата, отколкото едно време са вземали хората, и пак нямаме достатъчно. Парите са обезценени, защото няма какво да съответства на тях. А то трябваше да искаме жито, царевица, круши, ябълки. Вие казвате: „Господи! Искам да бъда красив, искам да бъда богат“. Вие искате да обсебите много неща, а знаете ли, че то е нещастие за вас, защото щом станете богати, всеки ще мисли да ви направи зло, и за да се опазите, ще ви са потребни хора, както богатите американци вземат по 3–4 гавази да ги пазят, защото на всяка крачка искат да ги изнудват. А нам трябват не богатства, а ония основни неща, които правят живота добър. Ние сме изоставили развитието на своето сърце и следователно трябва да се върнем към този основен принцип – да развием и облагородим сърцето си. Злото не се гнезди в ума, а в сърцето. Всеки от нас трябва да попита своето сърце какво то желае. Нашето сърце се е покварило по наша вина; ние сме го накарвали много пъти, като слугините, да лъже, да мисли зло и т.н. Господ казва в Писанието: „Сине мой, дай си сърцето“; Той познава и вижда грешките на хората и иска от нас не друго, а да му отворим сърцето си, да влезе Той в него. Ще кажете как? По същия начин, както отваряме прозореца да влезе светлина в нашата стая. Казано е: „Стая, където влиза светлина, лекар не влиза, болест не царува“, или: „Където светлината не влиза, оттам лекар не излиза“; също тъй в онова човешко сърце, в което е влязъл Господ, дявол не влиза. Господ е именно лекарят в този смисъл. Лекарят, като дойде, каже: „Ти трябва да ядеш повече, трябва да пиеш повече, трябва да направиш еди-какво и еди-какво“, и ние търпим, търпим, докато най-после гръбнакът ни се пречупи. Ние често мязаме на онзи камилар, който пътувал през пустинята и чиято камила едва носила товара; като намерил на пътя една лисича кожа, метнал я отгоре на камилата, но от това гръбнакът на камилата се пречупил и товарът останал тогава в пустинята. Гърбът на камилата може да носи само известно количество тежина. Камилата – това сме ние: ние сме, които пътуваме, и ако турим на гърба си повече товар, отколкото можем да носим, един ден ще спънем своето развитие. Аз с това не ви препоръчвам сиромашия; аз ви препоръчвам богатства в трояко направление – не само физическо, не само умствено, но и духовно. Небето иска такива богати хора, защото те могат да бъдат щедри. И когато Христос казва: „Събирайте съкровищата“, Той разбира такива съкровища. Влагайте тоя ваш капитал в Небето, за да може Бог от лихвите да храни бедните хора на земята. Не са ангелите, които изработват нашето спасение, ние сами трябва да извършим това. И имаме всичките условия да го извършим. Законът не е да бъдем всички еднакво учени; всеки трябва да знае толкова, колкото му е потребно. Някой казва: „Мозъкът ми е малък“; аз му отговарям: Ако не можеш да гледаш малък кон, как ще можеш да гледаш по-голям; ако имаш малко сърце и не можеш да го управляваш, как ще управляваш друго, по-голямо сърце, което има по-големи желания?

Какво трябва да правим? Не трябва да мислим за бъдещето, а да използваме всички блага, които ни дава днешният ден, за добро; той ни носи всички бъдещи блага. Законът е такъв, че Бог, който е дал условия за този ден, ще ги даде и за другите: няма защо да мислим какво ще стане с нас в бъдеще, а трябва да бъдем спокойни: има известни закони, които регулират отношенията на хората. Че може някой да направи пакост, това не е никак произволно; то ще стане по самия закон. Всяко нещастие, обаче, ще ви донесе благословение; всяка мъчнотия ще разкрие за вас нов хоризонт. Туй можете да проверите всякога, и затова не трябва да се безпокоите за нещастията, които може да ви се случат. Някои ме питат по политическия живот на България: „Какво ще стане с нея?“ – Чудна работа! Че какво е станало сега? На България ѝ правят малко разтривка – туй е всичкото. Снели са ѝ малко от товара; дали са ѝ нова опитност и задача за разрешение. Ние не седнем да мислим разумно върху законите, които регулират живота, а търсим виновните. Кой е виновен, кажете? Виновните сега няма да ги намерите. Виновен е индивидуалният живот на човека. Когато човек иска да стане цар на хората, той е виноват. И оня, който иска да свали един цар, и той е виноват. Безразлично е за нас, кой е цар – един или друг, трети или четвърти: всички вървят по един и същи път. Не казвам, че човек не трябва да желае да стане цар или царица. Но кому? На себе си, на своя ум, на своето сърце, на своята воля. Как са вашите поданици – вашите мисли, чувства и желания, подчинили ли сте ги, турили ли сте ред и порядък в себе си? Вие първи дайте образец на света. Какъв ще бъда аз проповедник, когато се обръщам към хората и казвам: „Бъдете щедри“, а сам съм скъперник; казвам: „Не крадете“, а сам крада; казвам: „Не лъжете“, а сам лъжа? Учител, който учи хората, трябва да бъде модел – сам да дава пример. И Исус, когато слезна да учи хората, пръв им даде модела, и ако ние усвоим Неговото учение, светът веднага ще се измени. В нас е скрита една динамическа сила, която не умеем да използваме, защото не знаем как да работим. Един трън се изпречил веднъж на едно шосе и заприщил пътя на хората; минавали пътници, удряли го с криваци, но колкото го удряли, толкова повече той расъл, докато почнали да се прекатурват колите. Намерили се всички в чудо; но дошъл един с търнокоп и казал: „И аз да покажа своето изкуство“ и започнал отдалеч-отдалеч да подкопава корените; трънът отначало почнал да се смее и да си дума: „Толкова хора нищо не можаха да ми направят, та ти ли ще ме уплашиш?“ Но търнокопът копал по-издълбоко и трънът по едно време рекъл: „Този син майчин ми намери слабото място“. Докогато и вие не турите търнокоп да работи във вас, всякога трънът ще ви се смее и ще казва: „Аз ще израсна повече“. Това е една алегория, която трябва да схванете. Кой е този търнокоп? Мислете и намерете. Ние трябва да бъдем винаги на мястото на съдия. Например, в американската гражданска война довели двама престъпници, единият бил сляп, а другият – без крака; престъплението им се състояло в следното: ходили да крадат ябълки; градинарят ги хванал и ги докарал пред съдията, но слепият взел да казва: „Аз съм сляп, аз не крадох ябълки, но си прострях ръцете и взех някои от земята“; а онзи, без крака, взел да вика: „Аз нямам крака и не мога да ходя да крада“. Съдията, след като размислил, рекъл: „Турете куция върху гърба на слепия“, и добавил: „Този, който има очи, е намерил ябълката, а онзи, който няма крака, а има ръце, е брал ябълките“. И действително, така са ги хванали. Такъв е и човекът – всеки отделно се състои от две същества, едното – сляпо, другото – без крака. Когато Господ ги хване на местопрестъплението, всяко от тях взема да казва: „Не съм брал, не съм пипал, не съм стъпил с крак“; но Господ казва: „Турете единия върху другия“, и така ги съди. Кой е този без очите? Човешкият инстинкт. Оня без краката? Човешкият ум. И двамата кажат: „Хайде да пооткраднем“, качат се и тръгнат да крадат ябълки, и като ги хванат, единият казва: „Защо ме биете?“, и другият казва: „Защо ме биете?“, но и двамата са виновни.

Еволюция е потребна за нас; нас ни очакват по-големи блага; но трябва да станем доста умни, доста добри, да възмъжеем, за да ни се повери това наследство. Тия три неща, които изброих – Добродетел, Правда, Мъдрост – са велики богатства, и когато вие ги притежавате, ще бъдете здрави и щастливи.

Но ще кажете: „Как можем да приложим това учение в света?“ – Не се изисква от нас ние да оправим света: светът е оправен, в света няма анормалности, всичко върви по определен ред; събитията, естествени или политически, знаем защо идват, няма защо да обръщаме туй течение. Но едно е необходимо – индивидуалното изправление на личността в света, била тя мъж или жена. Когато се изправи личността, ще се изправят нейните деца – синове и дъщери, а когато се изправят те, ще се изправят и техните ближни, и целият свят сам по себе си. Какъвто е квасът, такова ще бъде и заквасеното. Този е принципът, който е положил Христос, и Христос действа, за да се осъществи той. И както една какавида се подема и се образува по-нататък, така и светът ще се подеме и ще се измени към по-добре. В този свят има голямо безпокойствие, защото всички ония, които не могат да завият пашкул, се опасяват как ще прекарат зимата, която наближава. Преобразуванието, следователно, трябва да стане в нашия ум, в нашето сърце, в нашата воля, и когато стане това преобразувание, ще почувстваме, че у нас има известна вътрешна сила. Ние тогава ще дойдем в съприкосновение с ония по-висши същества, които са напреднали и които наричаме светии. Като влезем в свръзка с тях, нашият ум ще се просвети, както учениците се просветяват между своите учители. Светиите са учители на човечеството, и ние всинца трябва да се ръководим от тях – те учат света как трябва да живее. Но ще кажете вие: „Къде са тия учители; на кое място са? Ние им виждаме образите в черква“. Всяко нещо си има сянката, и по нея ние можем да намерим предмета. Вашите желания в света са една сянка, вашите стремежи – също; вие искате да разберете същността, трябва да вървите по закона – от сърцето нагоре, към вашия ум, да мислите за Бога. Как да си представим Бога? Ние можем да си Го представим като най-добър, съвършен Човек, в Когото няма никаква злоба, никаква омраза, Който обича хората, както истински баща обича децата си – такова е отношението на Бога спрямо нас. Как мислите вие, Той слуша ли ни сега, или не? Той слуша и работи в нашите умове. Разположението, което имаме всеки ден, се дължи Нему. Както слънцето ни разполага добре всеки ден, когато изгрее, така и щастливите минути в живота се дължат на това вътрешно слънце, което ни е огряло. И в духовния живот има изгряване и залязване. На зряла възраст слънцето възхожда – вие сте на пладне, в старост вие залязвате, за да изгреете пак. Господ ще изгрее в сърцата и умовете на мнозина, но и за мнозина пък няма да изгрее. Ония, в които Господ изгрее, ще почувстват радост и веселие, а ония, за които няма да изгрее, ще кажат: „За нас животът е нещастие, скръб, страдание“. Те трябва да почакат. Защо? Защото няма у тях условие да изгрее; защото ако изгрее преждевременно, ще бъде нещастие за тях. По-добре е сега да си починат. Не казвам, че ще умрат – ни най-малко; аз ви цитирам един закон.

Когато се говори за залязване, всеки мисли за умиране. Какво нещо е умиране? Това е предположение. Всеки от вас трябва да е умирал, за да може да разправи какво нещо е смърт; а сега само си въобразява. В един свой разказ Толстой ето какво говори: среща един руски монах на 85-годишна възраст, с бяла брада, и го запитва: „Какви бяха причините, които те заставиха да станеш монах?“ И монахът разправил вкратце своята история така: „Аз съм от княжеска фамилия; когато бях между 21–25 години, баща ми и майка ми искаха да ме оженят за една княгиня; в това време паднах в летаргичен сън, дойдоха лекари, пипаха ми пулса – „Сърцето е спряло, той е умрял“, забележиха те и рекоха да ме погребат; казах си в себе си: „Нима това е смъртта?“, не можех да дам знак, че съм жив; идват годеницата и баща ѝ, и слушам той я кани да поплаче – „Да кажат хората, че си го обичала“, „Никога не съм го обичала, а обичам богатствата му“, отговори тя; а аз си рекох: „Ако Господ ме върне в света, аз ще захвана друг живот“; колко е тежко да си жив и да не можеш да кажеш, че си жив; да виждаш, че плачат всички, и не можеш да кажеш, че си жив!“ И колко души са заровени тъй! Няма нищо по-тежко от това, да те заровят жив. Най-голямото нещастие е да останеш с дни и месеци в земята и да не можеш да се освободиш от тялото; то е най-тежкият затвор – ад! Ако бяхме чисти, щяхме да знаем кога душата е излязла от тялото и никога нямаше да имаме такива страдания. След като каже лекарят, че болникът не е жив, отведнъж хората рекат: „Вдигайте го!“ Ще му направят красив ковчег и с песни и музика ще го отнесат. Де остава тяхната любов? Това е любовта на ближните и на обществото! Някой казва: „Аз ви обичам“. Как? Както котката обича мишката, или както вълкът овцата? И то е любов. Но то е любов такава, от която светът страда. А Любовта, която е потребна на света, е да обичаме другите и да им помагаме да бъдат щастливи, както ние сме щастливи. И затуй Исус е казал: „Онзи, който вярва в Мене, ще прави това, което Аз правя, и който Мене люби, ще го възлюби и Отец Мой и ще дойде и направи жилище в него“. Вие казвате: „Какво ще стане с България?“ Аз ви питам: „Какво ще стане с вас?“ Не знаете, че дяволът е взел всичката ви собственост, продал ви е дори кожата, а питате: „Какво ще стане с България?“ България – това сте вие. Трябва да се молите, да ви помогне Господ да изпъдите този неканен гост из вас, да запазите своята собственост, своя ум и своето сърце. Дяволът е виновник на тия страдания. Не трябва да му се сърдите. Аз го похвалявам само в едно нещо – че е много работлив, не се обезсърчава: ако го изпъдите из една врата, влиза през друга; ако не сполучи по един начин, търси друг, трети, четвърти. Ето една отлична и насърчителна негова черта. И Господ казва: „Вземете пример от него: той е учител на хората, учи ги и ще научи всинца“; като ви лъже, лъже, най-сетне вие ще кажете: „Научихме твоите лъжи, и не можеш вече ни излъга“. Един рекъл на един свой приятел: „Моята маймуна не можеш я излъга“; отива приятелят му при маймуната, почва да се преструва, че спи, зажумява и маймуната, а той задига парите; връща се господарят ѝ и я набива хубаво; втори път маймуната си отваря хубаво очите, не замижава, защото знае, че има дърво. С опитността, която имаме в света, след страдания, когато дяволът дойде, ще му кажем: „Моите очи са отворени“. Когато почнете да страдате, казвайте: „Още не съм минал целия процес на житното зърно“, и когато вашите мисли и вашето сърце се преобразят и станат прекрасни, тогава ще добиете образа и подобието Божие, тогава Бог ще ви възкреси, тъй както слънцето съживява посятото житно зърно.

Беседа, държана на 23 март 1914 г. в София.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Благодаря!

Благодаря! Това е вълшебната думичка, която всеки знае и използва. Но замисляме ли се какво е значението й и защо я предпочитаме пред чуждицата „мерси“? Положителният й заряд е многократно по-силен. Всъщност, наред с думата „любов“, това е една от думите с най-силна положителна енергия. Защо ли? Ами защото се състои от две прекрасни части – „благ“ и „даря“. С нея ние отвръщаме на полученото или на направено добро, като „даваме“, „даряваме“ събеседника с благо. А се казва, че сам един Бог е благ. Тоест, благодарейки, ние даваме най-доброто, което съществува и което можем да дадем. Нека благодарим по-често!

Случвало ли Ви се е да прочетете хубава книга или да слушате приятна музика? Със сигурност! А сещали ли сте се, да благодарите на творците, които седят зад тях? Преди известно време се замислих над този въпрос и реших, че винаги ще благодаря, на хората, които са ме направили щастлив или са ме научили на нещо. Откак го правя, не само отвръщам за добрината, но и се сдобих с много нови и прекрасни приятели.

Posted in За Духа и Душата | Tagged | Коментарите са изключени

Пословици и поговорки

Българското народно творчество е богато на всякакви мъдрости, но най-добър техен израз са многобройните пословици и поговорки. Всяка една от тях ни дава безценно знание и опит, събран през вековете в кратък вид.

Често ще намерим напълно противоречащи си поговорки, но това е не защото народния мъдрост е слаба или противоречива, а защото отразява живота в неговата цялост и покрива най-различни случки и винаги търси единството и златната среда.

Ако четем, заучаваме и прилагаме в продължение на известно време по една поговорка на седмица и обърнем внимание на значението й в различни житейски случки, ще видим на колко много неща може да ни научи тя и колко по-бързо се развиваме.

Освен това поговорките и пословиците са един учебник по положително мислене и народо-психология. Особено препоръчителни са при престой в чужбина, при себеопознаване или общуване с хора от други краища на света.

Отворената положителна медия ще обнародва редовно мъдростта на вековете, както на българския, така и на други народи. Приятно четене, заучаване и прилагане!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Ето човекът

Ето човекът

Дънов, Петър Константинов. Ето човекът!. Сила и Живот. Първа серия.  С любезното съдействие на http://triangle.bg/. За най-пълноценно възприемане на мъдростта на Учителя, се препоръчва да се започне поред с беседите от поредицата Сила и Живот, първа серия. Това е и последователността, с която те са били изнасяни.

Тогава Исус излезе с трънения венец и с багреницата. И рече им Пилат: „Ето човекът!“ (Ев. Йоан 19:5)

Под думата „човек“ или „человек“ на български език се разбира същество, което живее цял век; обаче в първообразния език, в езика, на който е написана тази фраза, „човек“ има друго значение – значи: Исус, Човекът, Който иде на земята, Братът на страдащите. Какво трябва да разбираме под тези думи? Могат ли, като излезем ние пред света, да кажат хората за нас: „Ето човекът“? За да се удостои човек с това име, трябва да съдържа в себе си четири неща: да е богат, да е силен, да има знания, да има добродетели. Ама ще кажете: „Какво дири тук богатството?“ – Богатството е почвата, условията, при които може да се развива човек; то е почвата, в която се развива силата; последната пък внася топлина и светлина, които въздействат на растенето, на развитието. Като дойдем до знанието – то е методът, чрез който трябва да се разбира и регулира нашият живот. Добродетелта пък е целта, към която трябва да се стремим. И често хората задават въпроса: „Какво трябва да правим?“ – Посейте едно житно зърно, и то ще ви покаже какво трябва да правите. Ще кажете: „Как?“ – Турете влага, и слънчевите лъчи ще покажат накъде се стреми житното зърно – към една посока – към слънцето – изворът на живота. И ние, като житното зърно, трябва да растем – да се стремим към Бога. Но може да попита някой: „Когато зърното израсте, стига ли до слънцето? А аз искам да намеря Бога“. – Тебе не ти е необходимо да знаеш де е Бог, а само трябва да се стремиш към Него. Зърното е разбрало какво нещо е слънцето и е приело това, което желае. Същият закон важи и за нас – и ние трябва да произведем същия резултат. Ние трябва да бъдем посети, животът ни непременно ще има мъчнотии, които съставят тия малки, но необходими спънки, както е с житното зърно – известно налягане е потребно, и след това ще дойде процесът на растенето, знанието, а когато завържем плод, това вече е добродетелта. Следователно трябва да бъдем посети, трябва да ни се тури малко пръст, да има малко налягане, след туй трябва да растем нагоре и да придобием знания, а това знание, след като израсте до известна степен, трябва веднага да се превърне в житно зърно. И след туй ще прати Господарят да ожънат житото, и Той ще отдели потребното от непотребното – житото от къклицата. Ние се раждаме, това значи изникваме; растем, развиваме се, умираме и ни заравят в гроба, това е тъпкане, вършеене. И от гумното Господ ще прибере онова, което Му трябва. Туй съответства на плевнята и житницата: плявата турят в плевнята, а зърната – в житницата.

Прочетох ви 19-та глава от Евангелието на Йоана, за да видите четирите неща, които Христос носеше на кръста – четири неща, които и ние трябва да научим, като турим добродетелта на главата, която не беше прикована, от лява страна – знанието, от дясна – силата, а отдолу при краката – богатството, и ние ще имаме тогава разпнатия човек. Т.е. като приковем богатството, силата и знанието, техните сокове ще възлязат към главата – към добродетелта. Когато Господ иска да направи човека добър, приковава го на кръста – заковава неговите богатства, сила, знания. А що значи „заковаване“? Турят го в касата, да го не вземе някой, да не разполага никой с него, защото Господ ще разполага. Той казва: „Когато Аз работя, ти ще бъдеш спокоен“. И понеже човек не иска да стои спокоен, Господ казва: „Заковете го, за да бъда спокоен, Аз да работя…“ А когато ни приковават на този кръст, не бива да плачем, защото Господ работи тогава за нас. Нещастен е онзи, който не е прикован на кръста. Който иска да се занимава с него Господ, трябва да мине през този процес на развитие. Говоря ви алегорично.

Преди този процес на развитие непременно трябва да има вяра, вяра непоколебима в общия Божествен план, който има пред очи всички твари, които Бог е създал. Не трябва да се съмняваме в Бога, понеже Той е съвършен, всесилен; нали и Исус на едно място казва: „Невъзможното за човека за Бога е възможно“. Божествените пътища са неизповедими. Не бива да се допуща мисълта, че тия пътища може да бъдат изопачени и възпрени: то е невъзможно.

А когато сме приканени и сме тръгнали в Божествения път, трябва да имаме оная проста вяра, която имат децата, и да избягваме недостатъци като посочения в следния разказ. В Англия един велик художник искал да изрисува картина, в която да изобрази крайната беднотия. С дни и месеци обикалял той Лондон, за да намери субект, който да подхожда на идеята. Намира най-после едно дете окъсано, което му прилегнало на сърцето, и си казва: „Ето лицето, което ще послужи за създаване на картината!“ Приближава се до него, дава му своята картичка с адреса и му казва: „Елате след четири дена, има да ви говоря нещо“. Това дете, като вижда човека тъй облечен, дума си: „Как ще отида при него така, почти изпокъсано?“, и отива при познати да се пооблече и се представи, както се представят на царете; намира дрехи, облича се и отива у живописеца. „Кой сте вие?“, попитал го художникът. – „Аз съм еди-кой.“ – „Я си вървете! Ако исках такива, облечени, има ги с хиляди. Вие ми трябвахте тъй, както ви видях тогава.“ И ние, когато Небето ни покани на работа, искаме да се облечем. Обаче силата не е в нашите дрехи, шапки, ръкавици и чепичета, нито в яките, вратовръзките и часовниците – те не съставят нищо важно; силата е в нашия ум, в нашето сърце, в благородните пориви и стремежи да правим добро. Когато имаме тия неща, другите сами по себе си, на свое време, ще дойдат. Нима когато отидем на Небето, трябва да си вземем дрехите оттук? Господ, когато ни вика на Небето, съблича ни тук, Той не иска нашите дрипи, а казва: „Донесете го, както си е“. Когато някой умре, всеки от нас се отвръща от него; дори и ония, които са го обичали, казват: „Махнете го по-скоро!“ Къде е, тогава, тяхната любов? Но Господ не се отвръща и казва: „Донесете го, Мене ми трябва такъв, какъвто си е“. И когато ни турят в гроба и ни оставят, какво прави Господ? Той почва да говори с нас, а не, както някои мислят, че умрелите се освобождават. Пита ни: „Е, разбра ли живота, разбра ли какъв е смисълът на живота, който Аз ти пратих?“ В този именно разговор Господ рисува Своята велика картина, тогава се заражда онзи процес: людете, след като изпратят човека, почват да плачат и да изреждат всичките негови добри качества – виждат Божествената картина, която е изобразена в тия качества.

Ние трябва да претърпим страданията, които ни идват, и да извлечем поука от тях. Исус със Своите земни страдания искаше да ни даде пример, че трябва да се подчиняваме на този Божествен процес. На едно място казва: „Нима Аз нямам власт да поискам Отец Мой да изпрати хиляди ангели да ме избавят? Но ако не изпълня това, за което съм дошъл, как ще се повдигнат човеците?“ Па и сам Той искаше да се издигне. Вие сте на земята, един ден и за вас ще дойдат бури, мъчнотии и, може би, същата участ, но когато дойде този час, ни най-малко не трябва да го смятате за нещастие, защото там, дето няма страдание, няма забогатяване; там, дето има скърби, има и радости; дето има смърт, има и възкресение. И онзи, който не иска да участва в страданията на човечеството, не ще спечели нищо. Па и що са страданията? Следствия от грешки, причинени някога по наше неумение. Тия именно грешки се изправят чрез процеса на страданието. Този процес е метод да се приспособим и достигнем до ония висши, възходящи трептения, които ни очакват на Небето. Трябва да се пренесат 100 скърби, за да се понесе една Божествена радост. Тогаз именно ще оценим, както трябва, онази радост и ще я задържим. И затуй Господ започва със страданията, за да ни кали (както железарят кали желязото, за да го направи годно за работа), да издържим радостта, която ще дойде отпосле.

Всеки от нас е нужен и много нужен на Господа. Може за света вие да не представлявате нищо, да сте една нула, обаче за Бога сте важна единица. Само Господ, Който ви е пратил на земята, оценява нашите страдания и следователно не трябва да се безпокоите какво светът мисли за вас; Онзи, Който ви е пратил, Той мисли за вас и ви оценява. За вас е важно да имате одобрението на Бога. Ако Господ е с вас, вие ще бъдете красиви, а светът обича красивото; ако Той е с вас, вие ще бъдете богати, силни, добри, а доброто всякога се почита.

Сега ще ви говоря за Бога, не като същество, както казват философите, отвлечено, разпръснато из пространството, Който не знаете къде е, а за онзи Господ, за Когото проповядвам, Който мисли за нас, Който наблюдава постъпките ни, изправя, поправя, наказва, облича, съблича – кара да се раждаме и умираме. Що е умиране? Господ прави операция, вижда, че вие ще изгубите много, съкратява процеса на вашия живот – „за да не направи дълг повече, вземете му капитала, който Съм му дал, времената не са сега благоприятни, оставете го за друго време, доведете го при Мене“. И в този процес ние мислим, че светът ни е забравил. Но ако светът ни е забравил, Господ мисли за нас. А светът трябва непременно да ни забрави. Една мома никога не може да се омъжи, ако люби всички момци; трябва да избере едного и да каже: „Това е моят свят“. Та и в живота този факт е също тъй верен. Вие трябва да имате само един Господ. Има много богове в света, които ще искат да ви приберат; но вие трябва да намерите вашия Бог, с Когото можете да живеете, да се развивате, богатеете.

Писанието казва: „Бог не е само на Небето; Той живее в сърцата на смирените“; следователно първото качество, което трябва да придобиете, за да може Той да заживее във вас, е смирението. Но това смирение не е като смирението на една овца – като ви набият или счупят краката, да кажете: „Няма какво да се прави!“ Не е смирение, когато ви вземат всичкото богатство, да кажете: „Ние се смирихме“. Смирение е, когато имате всички богатства, сила, знания, доброто, да съзнаете и кажете: „Господи! Ти разполагаш с всичко, каквото имам“. А сега всеки един прави следното: всички проповядват Евангелието и все света оправят; но щом опре Господ до техните препълнени кесии, извикват: „А, там не може! Половината, виж, можем да дадем, но всичкото не“. Като дойде до силата, казват: „Ти не можеш да разполагаш с всичката ми сила“. Ала когато се намираме в нужда, искаме и Го молим да ни ръководи и помогне. Този начин на човешко разбиране на живота преобладава във всички философии от хиляди години насам. И нашите нещастия идат тъкмо от това. А Исус със Своя живот иска да ни покаже пътя. Мнозина християни разбират, че като станат християни, трябва да напуснат света. Вие можете да се откажете от вашите къщи, богатства, жени, деца, и при все това пак да мислите за тях. Можете да отидете в някой уединен манастир и пак да мислите: „Какво ли станаха жена ми, децата ми, къщата ми?“ А това значи, че вие не сте се отказали от тях, че не сте свободни. Да се откажем от нещата, не значи да ги забравим, а да оставим хората свободни – да оставим жената да постъпва, както тя знае, да оставим сина да постъпва, както той знае. Да се откажем от света, значи да го напуснем, да не му пречим – нека си върви по своя път: можем ли да спрем течението на реката? Трябва да я оставим да си върви по своя път, можем да направим само едно – да я използваме. Тъй също не можем да спрем и живота, а трябва само да използваме нещата. И Исус ясно и положително ни казва: „Ако Ме обичате“ – а трябва да Го обичаме – никак не казва: „Горко вам, ако не Ме обичате!“ Не! Господ никога не иска насила жертви от нас.

Хората казват: „Защо Господ, като е всемогъщ, не оправи света?“ – Как да го оправи? – „Онзи, който лъже, да му изсъхне езикът; онзи, който краде, да му изсъхне ръката.“ Ами тогава ние щяхме да имаме един свят само от неми и сакати. Как мислите – щеше ли да ни бъде приятен такъв един свят само от недъгави хора? Господ обаче дава диаметрално противоположно управление, върви по обратния на този процес и казва, че който иска да бъде господар, трябва да бъде слуга. Тоя процес се състои в следното. Силните хора искат обикновено всички реки да се вливат в тяхната река; в доброто обаче процесът е тъкмо обратен – Господ се разлива в малки рекички и наместо Той да ги управлява, оставя те сами да се управляват. Може да направите един малък опит във вашия дом. Да излезе от вас мисълта вие да управлявате; турете си на ума да станете слуга – да станете слуга зарад Господа, и тогава ще слезете на мястото на Господа. Търсите Господа на Небето, но Той не е там; когато вие пъшкате и страдате, Той е във вас. И туй, което хората наричат растене, напредване, то е, че в този процес работи Господ. Той е най-добрият работник. Някои се оплакват: „Защо Бог не вижда нашите страдания?“; но Той казва: „Нямам време; Аз съм толкова зает с вашите работи, зает съм с много по-важни ваши работи; когато остане време, ще се занимая с вашите външни дребни недоразумения“. Туй не е алегория, а действителност. Има един стих в Свещеното Писание, в който Господ казва: „Аз бях на Израиля като натоварена каруца, в която хората постоянно турят всичко“. Страданията обаче, които тук изпитваме, са страдания на Господа; Той страда и плаче във вас. Казваме: „Аз плача, скръбна ми е душата“; но когато кажем „Господи! прости – аз Ти причиних толкова страдания с нечисти мисли и действия“, тогава ще дойдем на онзи истински път, който ще ни избави от съвременното зло. И най-сетне, трябва да оставим нашия Господ да закрепне в нас. Ние сме Го свързали с въжета и сме Го приковали. Трябва да Го положим и оставим спокоен в гроба, и Той тогава ще възкръсне и ще ни освободи. И бъдете уверени в едно нещо: ония, които спъват Пътя Му, то сме ние, хората: дяволите не спъват пътя Господен. Понеже Той е положил закона на свободата, Той не може, не иска да измени тоя закон, и докогато не дойдем до това съзнание доброволно да се подчиним, Той няма да ни избави. Трябва да проникне в нас дълбоко съзнанието да бъдем подобни на Него. Тогаз нашите богатства, сила, добродетели ще употребим за въздигане – на кого? – на нашите братя, на нашите ближни. Всеки от вас трябва да търси и цени душите на своите братя, а не да обича техните тела. И мога да ви кажа, че Исус, като е дошъл тук, и сега не е напуснал земята; Той живее между човеците, работи между тях и трябва вече да възкръсне в нас. Да имаме вяра, но не оная вяра и онзи страх, които имаха евреите – „Ние нямаме друг цар, освен кесаря“, та когато този кесар след няколко години разруши Йерусалим и събори храма им, те се отказаха от него. И сега може да каже човек: „Кесар е моят цар“, но последствията ще бъдат същите.

Нека се върна. Изпърво трябва в този свят да живеем, да се подготвим; не можем да живеем на Небето, защото там топлината и светлината са много ярки. Както градинарят, когато присажда борове, снети от високо място, прави разни пресадки, додето да ги аклиматизира, тъй и Небесният Отец не може да ни вземе оттук и направо да ни посади в Райската градина. Дори и нашата училищна система е тъй наредена: най-напред трябва да минем първо отделение, че после – второ, по-нататък – класовете, университета и най-после да влезем в света. То са все методи на културата, към които трябва да се приспособи онзи, който иска да напредне. Един християнин, по моето схващане, не трябва да бъде глупав човек и да казва: „Както даде Господ“. Когато сте изорали нивата си, вие посявате жито, защото ако не посеете жито, какво ще даде Господ? Бурени и тръни. Обработете лозето, посадете го, и то ще ви даде плод. И каквато лоза посадите, такъв плод ще даде – ако посадите долнокачествени пръчки, ще ви даде киселица. Господ даде на вашето дете добър ум, но вие какво посадихте в неговия ум – дали ония зародиши, които ще дадат добър плод? Ние искаме да бъдем добродетелни, силни, богати; можем да имаме и добродетел, и сила, и богатство, и е потребно да ги имаме: условията, при които те виреят и може да се развиват, са: Божественият зародиш, Божественият закон и Божественото равновесие. Равновесието – това е добродетелта, законът – това е знанието, условията – това е силата, зародишът – това е богатството. Но ще ме попитате: „Как ще намерим Господа?“ – Много лесно нещо. Един искал да направи смешка и да дразни едного, който му рекъл: „Ние сме в градината, в която има много хубави ябълки“. – „Но аз не виждам нищо“, отговорил му другият, като си затворил очите; приятелят му зашил една плесница, и онзи прогледнал и видял. Тъй и Господ понякога ви зашие плесница, и ние видим. Онези от вас, на които са затворени очите, да искат да им се отворят. Съвременният свят аргументира и казва: „Къде е Господ?“ – Той е и в дърветата, и в камъните, и в земята; обаче когато дойде нещастието, всеки се обръща нагоре и вижда, че Той е там, и извиква: „Господи!“ Ето затуй са нещастията – те са плесницата, която ни зашива Господ, като ни казва: „Аз ви създадох да гледате, а не да стоите със затворени очи“. Та ние, за да се издигнем, трябва да добием състоянието на децата – да търсим и да бъдем възприемчиви.

Сега ще ви кажа друго нещо. Какъв е нашият метод, по който трябва да работим? Отсега нататък трябва всякога да сме свързани умствено и сърдечно с всички хора по земята, защото спасението е в нашите общи молитви – „съединението прави силата“. А когато умовете и сърцата на хората се съединят, тогава ще настъпи Царството Божие на земята. У приятел, когото действително обичаме, не бива да търсим недостатъците му: и той, като нас, може да ги има; недостатъците са външната дреха, с която е облечен човек; но човешката душа е чиста, тя не може да се развали, не може да се разруши; вашата Божествена душа никой не е в състояние да поквари. Може да се нацапа отвън, но вътрешно не може, понеже Бог обитава в нея. А немислимо е да се разруши нещо, което Бог пази. Ние можем да се подчиняваме на света, както е казал Исус на Пилата, който му рекъл: „Аз имам власт да те разпна“. – „Подчинявам се на онзи, който ти е дал тази власт, но моята душа е свободна.“ Трябва да се подчиним на временните страдания; ние не можем да ги разберем, но когато умрем и възкръснем, ще разберем защо са били те. Всички досега са се терзаели от трепети и страхове в живота. А това не е живот. Живот е, когато човек е изпълнен с благородни чувства. Щастлив е онзи, който се радва, че е могъл да направи добро безкористно. Някой ви е докачил, не му снемате шапка, не се ръкувате; може и да се ръкувате, без това да е ръкуване; може да му снемете шапка, без това да е зачитане. И обикновено снемаме шапка на по-голям; но с това някак му казваме „Можеш ли ме повиши?“ Има една дяволска риба в морето, която каквото срещне по пътя, все го поздравява. И човек хваща някого за ръка. Защо? Тия дяволски пръсти на човешката ръка много говорят; например, най-малкият казва: „Пари можеш ли ми даде? Трябва търговия да почна. Загуби имам от нея, ограбен съм, можеш ли ми помогна?“ Безименният – „Аз желая художническа слава и знания“. Средният – „Аз искам права и привилегии“. Показалецът – „Мене ми трябват почит и уважение“. Палецът – „Аз искам сила и умение“. Поздравеният, ако може и желае, ще му даде. И тръгнат двама, че после трима в обществото и образуват котерия, ала не намират онова, което търсят. И най-после дойде Исус и каза: „Това, което вие търсите – богатство, сила, знания, доброта – Аз мога да ви го дам. Няма никой от вас, който е оставил баща си и майка си за Мене, и да не е приел стократно бъдещия живот“. Ето Човекът, Който може да се ръкува с нас, Който може да ни даде и богатство, и сила, и знания, и доброта. Но хората казаха: „Махнете, разпнете Го!“; на което Пилат им забележи: „Вие Го изгубвате“. Исус и днес седи пред вас, и аз ви казвам: „Ето Човекът, Когото вие търсите, Човекът, Който само може да внесе спокойствие във вашите сърца, да ви даде ум, да ви даде здраве, обществено положение, да ви повдигне, да ви покаже пътя, да се проясни вашият ум“. Но вие във вашето съмнение казвате: „Покажете ни Го, да Го видим!“ – Аз ще ви приведа едно сравнение. Задава се вечер отдалеч човек с малка свещ, аз ви казвам: „Ето човекът, който ви носи светлина“; вие обаче виждате свещта, не виждате човека, него ще видите – кога? – когато изгрее слънцето. Търсете сами тая светлина, която носи Човекът, – тя ще ви помогне да намерите пътя, по който трябва да вървите. Така трябва да схващате въпроса. Да ви дам едно друго, по-ясно сравнение. Допуснете, че ви въвеждам в една богата, но тъмна приемна, и ви казвам: „Това е една стая с чудни украшения, с грамадни богатства, там в онзи ъгъл има това, в другия – туй и туй“. – „Може, ама кой знае, не виждам нищо“, възразявате. Внеса ли малка свещ, тогаз близките предмети почват да се очертават; внеса ли още една, предметите по-ясно се очертават; като се увеличат свещите, стаята постепенно все повече и повече се осветява; като светне електрическата лампа, предметите стават ясни, а като дойде дневната светлина, всичко се вижда. Светът е като тая стая, и всеки от нас трябва да бъде светоносец, да носи по една свещ, и като влезем всички със своите свещи и ги турим една до друга и така увеличим светлината, ще видим много. Вашите мозъци – това са свещи. Аз не обичам хора, които носят угасени свещи, а само такива, които носят запалени свещи, като на Разпети петък. Всеки от нас сам трябва да бъде запалена свещ. Предан, любящ, добър човек е запалена свещ. И грешка голяма е да бъде човек изгасена свещ. Питате: „Какво да правим?“ – Трябва да се молите един за други, да пращате добри мисли на своите приятели, да се молите за тях, да искате да бъдат благословени, и Господ, като благослови тях, ще благослови и вас. А защо да се молим? През летния сезон на 1899 г. в Новопазарско стана голяма суша; околните турци от 39 села се събират и се молят за дъжд, и завалява дъжд; българите си казват: „Бог, като праща на тях дъжд, ще прати и нам“; обаче не падна над техните села и говедата им измършавяха от глад. Когато хората се молят, моли се и ти: и ти трябва да си подадеш прошението; Господ няма да държи особена графа за тебе, ако не се молиш. Молитвата има велика сила, и съвременните хора трябва да бъдат хора на молитвата: с молитвата ще подготвим своя ум и своето сърце. И не за себе си да се молим: то е егоизъм. – Не искам да се занимавам с умовете на хората, моето желание е да се занимавам с техните сърца, защото всичкото зло се таи в сърцата. Па и сам Господ казва: „Сине мой, дай си сърцето“. Трябва да започнем сега едно пречистване, като за Великден – да отворим прозорците и да измием пода. Всички пъшкаме под едно бреме, навсякъде има обща дисхармония, мъж и жена не могат да се споразумеят – къща делят, пари делят, жената не е доволна, че мъжът държал парите. Дали мъжът или жената ги държат – това е безразлично. Спогодете се кой да бъде касиерът. Спорят кой да държи първо място вкъщи – дали кокошка или петел да пее. Що за кокошки и петли? – Това не съставлява никаква важност в живота. – Казах, друго е важно.

Исус е дошъл и работи, и когато светлината идва, тя идва постепенно, тихо, без шум. Той няма да дойде като гръмотевица, както някои Го очакват. – И това може да стане, но там не е Исус. Когато пророк Илия отишъл в пустинята и се предал на пост и молитва и когато дошла буря и огън, а Илия закрил очите си, Бог не е бил в бурята и огъня, а в тихия глас, който говорел. Господ не е във вашите страдания, във вашата сила, във вашите знания. Къде е? В Любовта. Ако любите, Той е във вас. Не любите ли, няма Го. И вие трябва да любите – туй е законът. Ние не любим, а чакаме хората да ни любят! То значи да седим пред печка и да чакаме да ни донесе друг дърва да се стоплим. Ние, ние сами трябва да имаме туй гориво, което да използват и други.

Ние, които следваме Исуса, Който ни е дал достатъчно сили, трябва, най-сетне, да Го пуснем да влезе в нас. Сега, аз ви оставям този Човек: ще Го приемете ли или разпнете, ще Го пуснете ли или ще кажете: „Не Го искаме“ – този е въпросът, който трябва да решите. Ако кажете: „Пуснете Го, Той е наш Господ“, вие сте разрешили въпроса, и ще дойде благословението. И тогаз ще се изпълнят думите на Писанието: „Аз и Отец Мой ще дойдем и ще направим жилище във вас“. Тогаз светлината ще бъде в нас, и ние всинца ще се примирим.

Беседа, държана на 16 март 1914 г. в София.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Човеколюбецът Йовков

Писателят Йордан Йовков (1880-1937)

Писателят Йордан Йовков (1880-1937)

Понякога, когато имам нужда от спешна „духовна емиграция”, търся книга на Йордан Йовков. „Старопланински легенди”, „Песента на колелетата” или „Вечери в Антимовския хан” – още с първите редове аз отпътувам за света на красотата и хармонията. Дори да се намирам на най-далечната и шумна гара, следвайки наредените като мелодия думи, усещам цветовете и аромата на Балкана.

Любими са ми Йовковите „старопланинци”, които не са измъчвани от вечните екзистенциални въпроси и не търсят същността на битието. Шибил и Индже, Божура и Женда – какви имена само! – обитават дивото пространство на Балкана, където нещата от живота съществуват в крайните си стойности. Литературният критик Владимир Василев ги описва по следния начин: „Когато обичат – обичат на живот и смърт, когато мразят – светкавици светят в очите им, когато се веселят – бъчви се леят, километри огласяват гайдите и тъпаните им, когато се сърдят – мръщи се Балкана.” Грешни и крайни са героите на Йовков, но писателят прекалено много ги обича, за да ги накаже с възмездие за делата им. Разгръщането на човешката природа и следването на нейните тайни, дори когато са нарушени зададените от обществото норми, са мярката, която Йовков има за живота. Грехът му е необходим, защото след него идва духовното прераждане.

Ето например един Шибил – разбойникът, разплакал толкова майки, е омагьосан от Рада, „една чудновата бърканица от жена, дете и дявол”. След срещата с нея тежка му се струва пушката, твърд камъкът, на който вечер слага главата си. Дружината му го напуска, като с нея си отива и Шибил-хайдутинът. Остава Шибил-човекът, който заслепен от любов, върви към сигурна гибел. Той сваля от себе си пищови, кулаклии ножове и паланки и ритуално загърбва миналото на хайдутин. Но това знак ли е, че героят се е преродил? Да, ако приемем тезата, че добро у Йовков е всичко, което дава криле на човек. Страшен и напет, облечен в синьо сукно, сърма и злато, Шибил слиза от планината, за да се срещне със своята Рада. Виждайки го в цялата му мъжка красота, Мурад бей, въпреки че го издирва по дърво и камък, си казва, че такъв човек не бива да умре. Но знакът за изстрел е даден и хайдутинът намира смъртта си. Йовков не наказва по този начин героя си, а напротив, извежда го от реалния свят и му спестява бъдещи грехове. Шибил следва тайните на своята душа, подчинявайки се на магията на две очи и една усмивка. Чрез любовта и последвалата смърт той е спасен от миналите си и бъдещи зли дела.

Йовков не претендира за особена морална праволинейност на образите си, светци не са му нужни. Писателят описва човешката природа с всичките й добри и лоши страни, като не възмездява съгрешилите, а ги извежда и спасява от реалността. Добрият може да бъде и красив, но красотата не може да бъде заместител на доброто. Човеколюбието на Йовков, а и оттам силата на неговите разкази, се изразява в убеждението, че силен е не този, който цял живот върви праволинейно, а този, който веднъж сгрешил, успее да се върне отново в началото. Човек не се учи от грешките на останалите и сам иска да ги преживее. Та ако си вземахме поука от вече минали чужди драми, какво щяхме да правим цял един живот със себе си?

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Улица от прах

Вървя по улицата прашна
и виждам хора мрачни и студени,
сполетяла ги е участ страшна
и сега са толкоз озлобени,
че сърцата им превърнали са се във камък,
а душите им във лед сковани
нуждаят се от нежен пламък
и някой да лекува дълбоките им рани.

Превърнали сме се във тези хора,
станали сме също толкова студени..
Сломени от умора
сме сякаш вечно разярени.

Дори и да не зная
защо животът се разви така,
как да спра да си мечтая
за мир и щастие до край света?

Каменно сърце може да се разруши,
ледена душа със пламък да се разтопи.
Можем и да се покаем,
можем и да се научим,
няма нужда да се колебаем,
щом разчупим ледовете на греха,
ще изчезнат мракът, болката, страхът.
Едни във други да открием човека
- нежен, мил и любящ,
и да се милваме само със поглед
по-топъл от огънят страстно горящ.

И нека пак да мина по улицата прашна,
и да се усмихвам с търсещи очи,
и да виждам срещу себе си щастие,
и хора греещи като звезди.

Posted in За Духа и Душата | Tagged | Коментарите са изключени

Колко е прекрасно да се пътува!

Човек е Човек, когато е на път

Да пътувам означава да съм готов да погледна света през друг поглед. Истинското пътуване се състои не в търсенето на нови пейзажи, а в гледането през нови очи

Обичам да пътувам, защото напът откривам приказки от отминали времена

Обичам да пътувам, заради радостта да се върна обратно вкъщи

Обичам да пътувам, за да виждам пъстротата на света

Обичам да пътувам, заради мостовете, които виждам

Животът е път. Който пътува, има два живота

Обичам да пътувам, защото като пътувам чувствам, че летя

Обичам да пътувам, защото така мечтите ми се сбъдват

Обичам да пътувам, защото няма нищо по-хубаво от пътя

Истинския смисъл на пътуването е в движението, да почувстваш живота, да се откъснеш от ежедневието

Вашето отделено време и средства за пътуването? Колкото по-малко, толкова по-добре. Вашата цел на пътуването? Най-добре някъде, където никой не ви препоръчва да ходите и не знаете езика

Прекарайте 24 часа на най-близкото летище. Просто наблюдавайте хората.

Качете се на метрото, автобуса или трамвая, който минава покрай Вас и слезте чак на последната спирка

Изминете пътя от първата улица с А в града, в който живеете до последната улица с Я.

Затворете вратата на дома си и тръгнете на дясно, после в първата улица на ляво, след това в първата надясто и така нататък.

Пътуването ни дава свободата да намерим себе си

Целият ни живот е един безкраен път на развитие. И всеки един човек има свой собствен път. Той не винаги е лесен за намиране, дори напротив – често е трънлив и затулен в шубраци. Животът често ни изправя пред изпитание и ни кара да избираме накъде да тръгнем. Трудностите често ни карат да спрем и да тъпчем на едно място или дори уплашено да бягаме обратно по отдавна отъпканите пътеки. Кръстопътищата през които минаваме са много и на всяко едно от тях трябва да изберем накъде да тръгнем. От това зависи дали ще продължим нагоре и напред по пътя към понататъчното си развитие. Тогава се питаме как да намерим правилния път. Вземането на решение изглежда трудно, защото се опитваме да преценим всички възможности и да изберем най-добрата. Така се увличаме в сложни размисли и тежки чувства. А колко по-приятно и лесно е да можем да вземем решение бързо и спокойно, което ни носи веднага вътрешно удоволетворение. Ето няколко прости стъпки как да го постигнем:

  • Послушайте сърцето и интуицията си, а не разума си. Той има склонността да ни тегли към познатите пътища
  • Изберете пътя, който е най-неотъпкан и нов за Вас. Или дори още по-добре, прокарайте нов път!
  • Научете се да преминавате границите, които сами сте си поставили! Това е много лесно, когато си обещаете да правите поне по едно ново нещо да седмица или да бъдете поне на едно ново място, на което никога не сте били. Бъдете сигурни, че такива места има не само в някои далечни страни, но и съвсем наблизо. Има ли квартали на града, в които не сте били? Има ли сгради във Вашия квартал, където не сте били? Има ли съседи във Вашия блок, на които не сте гостували?
  • Не вървете по чужди стъпки, а намерете собствения си единствен и прекрасен път.
  • След като сте избрали веднъж даден път за себе си, не бързайте да го извървите, а му се насладете. Спрете се и се вслушайте в сърцето си и усетете щастието! Ако то Ви изпълва, значи сте намирили пътя си. Ако не можете да го почувствате, значи не сте на Вашия, единствен и неповторим, Път и трябва да се огледате и да го потърсите отново из дебрите на сърцето си.

Нека никога не се отказваме да търсим Пътя си и да вървим напред и нагоре! Нека никога да не спираме да се развиваме! Пътят е целта. Целта се превръща в самоцел, ако не се радваме на пътя и не се чувстваме щастливи като вървим по него Тук и Сега.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени