Category Archives: За Духа и Душата


Истината

Истината щом изричам,
аз свободна съм душа,
щом пред нея коленича,
вярно всичко ще реша.

Истината дар е свише,
и Духът И е велик,
бъдещето Тя ще пише,
неин ще бъда ученик.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

С Любов съм я написал

Всяка дума, всяка мисъл,
аз с Любов съм я написал,
в този ред от всяка буква,
виж, енергията руква…

Добро творя и сея Мир,
и славя Господа безпир,
тук, сега, поне във стиха,
всички хора се сдобриха.

В мен съзнанието ново
ражда творчество и слово,
радва се душа и пее,
че е вечна и живее.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Съзнателно

Съзнателни промени
извършвам устремен
и мисли просветлени
възраждат се у мен.

Съзнателно си мисля
само за Доброто,
туй често съм го писал,
важно е, защото.

Съзнателно почувствах
най-висшата Любов,
за светлите изкуства
отново съм готов.

Съзнателно говоря
същественото аз:
„Вий радвайте се, хора,
на всеки миг и час!“

Съзнателно си върша
своите задачи,
спокоен, че ще свършат
всички неудачи.

Съзнателно работя
и сея Светлина,
че носи ме в Живота
Божествена вълна.

Съзнателно се храня
със сочни плодове,
„С Любов да са събрани“
- Природата зове.

Съзнателно и дишам
въздух в планината,
поезия ще пиша
само осъзната.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Прощавайте, хора, за всичко

Прощавайте, хора, за всичко
и на вас ще бъде простено,
тъй дава се примера личен,
поправя се всичко сгрешено.

Простете с Любов на невежи,
тъй както и Бог ви прощава,
и давайте прошка, понеже
така и на вас ще се дава.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Доброто в живота

Вдъхновено работя
и творя окрилен,
и доброто в живота
се открива пред мен.

Вдъхновен от живота
аз вървя окрилен,
и се срещам с доброто
по света променен.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Ти, майко, която роди ме

Ти, майко, която роди ме
и даде ми радостно име,
от моята радост вземи си,
от нея тъй много зависи.

Ти, майко, която една си
и даде ми всички запаси,
запасите на добротата,
доброто ти връщам в отплата.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Назад към началото

Статия на Иво Иванов Канзас

Един от моите любими автори Джордж Карлин смята, че
създавайки живота, Бог или е направил кардинална грешка, или ни е наказал
целенасочено. Според Карлин цикълът на живота би трябвало да се развива точно в
обратна посока: от смъртта към раждането. Наистина, колко по-добре би било да
започнем пътя си със смъртта, за да ни се махне веднъж завинаги от главата и да не
мислим повече за нея. После постепенно да започнем да се възстановяваме от това
травматично преживяване, да оздравяваме и с всяка изминала година да ставаме по-
млади и по-силни. Първите години ше разпускаме в очакване на пенсионирането,
което ще сложи начало на професионалната ни кариера. Остеоартритът ще изчезне
постепенно, миокардът ще блъска в гърдите все по-ентусиазирано, а потъмняващите
ни коси ще се сгъстяват с всеки изминал ден. Няма да имаме търпение да видим как
един по един любимите ни хора също ще умрат и ще станат част от живота ни. В
работата и в ежедневието ще ставаме все по-активни, докато костите ни трупат
калций, а мускулите ни се съкращават все по-бързо. През трийсетте ще усетим
прилив на сили и ще се подготвяме за предстоящите години на купони, диви
авантюри и цъфтящо здраве. Всяка сутрин ще виждаме все по-малко бръчки в
огледалото и ще ходим на зъболекар, за да ни махат пломбите. Най-добрите
спортисти ще почват кариерата си на около 40. Подобно на някои наши политици
един ден ще получим дипломите си и чак тогава ще започнем да учим.

Метаболизмът ни ще се ускори, в един момент ще престанем да се бръснем, а в деня,
в който изгубим девствеността си, вече ще сме натрупали огромен сексуален опит.
Постепенно ще ставаме все по-безотговорни, наивни и безгрижни, влагайки
последните си години в игри и весели бели, докато зъбите ни растат навътре и
дрехите ни стават все по-големи.

Последните девет месеца ще прекараме в блажена безтегловност и накрая целият ни
живот ще завърши с оргазъм.

Така виждам аз цикъла на Карлин, но причината да се сетя за него е тъжна. Това
лято в София се запознах с двама тийнейджъри Жоро и Антонина, които успях да
въвлека в разговор, след като ми се примолиха за пари на улицата. Вените им бяха
подути и надупчени, а хлътналият им безизразен поглед бе пълен с хероин. За
съжаление вече познавам добре студеното стъкло в този поглед. Слава Богу, не от
огледалото, а от очите на тези мои приятели, които са загубили бъдещето си вотровната прегръдка на дрогата.

Искам да предупредя читателите, че историята, която ще разкажа, ще бъде трудна
за асимилация, защото единственият начин, по който можех да я напиша, беше
наобратно. Подобно на цикъла на Карлин тази статия започва от последното
изречение и върви назад към началото. Направих го не за да оригиналнича, а защото
някои грешки в този живот са толкова необратими и жестоки в крайността си, че ни
се иска да ни бъде даден втори шанс. Направих го най-вече за хилядите Жоровци и
Антонини, защото те са млади и за тях все още не е късно. Защото ми се иска да
вярвам, че ако можеха да тръгнат в обратна посока, да си спомнят това, което още не
са изживели, и да пропълзят из кошмара на отровеното си от наркотика бъдеще, те
биха направили всичко възможно да счупят стъклото в погледа си, да намерят пътя в
мъглата и да дадат нова посока на съдбата си.

Мрак избухнал навсякъде около Пол „Квадзила“ Демайо и на 2 юни 2005-а, едва
37-годишен, той затворил очите си завинаги. Пол навярно е намерил някое
невъзпалено място по вените си, иглата е проникнала и коварната отрова се е стекла
за последен път в тялото на един от най-силните мъже на планетата. Никой не е
присъствал на сцената, но Демайо сигурно е стегнал със зъби турникета, разгорил е
праха във вода, нагрял е лъжицата и е изтеглил течността в спринцовката. Пол купил
фаталната доза и бързо се прибрал в дома си . Бившият шампион бил толкова
пристрастен, че накрая продавал трофеите и медалите си на улицата, за да се сдобие
с необходимите ^ Долара за доза. Загубил работата си във фитнес клуб, доверието на
приятелите си и всичките си спестявания. Падението било стремително и
необратимо. Познатият планински масив се превърнал в осеян с кафеникави кратери
лунен пейзаж. Мускулите му започналида омекват, а изпъкналите вени били обезобразени от иглата. Хероинът минал през могъщия културист като булдозер и смлял всичко по пътя си. Пол беше градил успехите и тялото си с години, влакно по влакно, но под въздействието на дрогата
всичко се разнищи със скоростта на джинси „Левис“, купени в Истанбул.
Демайо е просто една от многото жертви на бездушния сериен убиец, който се е
развилнял и в България през последните години. Знаете ли кой отне песента от
устата на Джанис Джоплин? Защо замлъкна китарата на Джими Хендрикс? Кой
точно дръпна спусъка на пистолета, който уби Кърт Кобейн? Защо експлодира
сърцето на Джим Морисън? Кой успя да заглуши неотразимия саксофон на Чарли
Паркър? Отговорът е: хероинът. Той е особено безпощаден към хората на изкуството,
които често търсят нова храна за музата си в обятията на дрогата. Но дори когато
вдъхновението пристигне, единственият печеливш в тази фаустовска сделка се
оказва продавачът.

Самият ритуал на поемане на хероина е привлекателен за младежите. В очите на
един тийнейджър стягането на турникета, намирането на вената, смесването на
праха с вода и нагряването на сместа в лъжица, за да се катализира разтварянето, са
някаква тайнствена алхимия, която дава усещане за компетентност и контрол.
Младите винаги са били лесна плячка за пласьорите, тъй като хероинът е най-
примамлив за хората с висока чувствителност и лесно уязвима емоционалност. За
съжаление, безчувственият наркобизнес винаги е подхождал с опростена,
едноклетъчна ефикасност към най- примамливия и податлив клиент — детето.
Всяко звено в разпространението на дрогата е съставено от безскрупулни, лишени от
всякаква нравственост елементи, но може би най-отвратителните и слузести
мекотели в тази порочна верига са микродилърите, които висят като паяци около
училищата с надеждата да се вкопчат в най-крехките жертви. Родители, стойте близо
до децата си, ако не искате да ги загубите, и следете за следните симптоми:
кафеникави петна и кръвоизливи около вените; неколкочасова летаргия и тотална
умора; стеснени зеници с размерите на върха на карфица; внезапна загуба на тегло;
многобройни инфекции, пневмонии и болки в ставите. Голяма част от хероина,
проникващ в България, вероятно идва от Афганистан, който е най-големият
производител в света. Напоследък производството и трафикът на хероин влязоха в
нови канали благодарение на засяването на огромни макови плантации в Колумбия и
Мексико.

Почивай в мир, Майк. Той работеше за „Майкрософт“ в Сиатъл, къде то правеше
луди пари, и го чакаше страхотно бъдеще. „Хероиновото преживяване е нещо
невероятно – опита се да ми обясни моят стар приятел Майк. – Хем красиво, хем
страшно: като хиляди малки експлозии от мрак!“

Диацетилморфинът преодолява кръвно-мозъчната бариера за светкавичните 7
секунди и предизвиква заветното усещане, към което се стремят наркоманите: таканареченото втурване, или пътуване. Популярността на хероина се дължи на неговото
мълниеносно действие. Мръсните спринцовки често водят до болести като СПИН и
хепатит. Тази дрога потиска дихателната дейност, на което се дължи високата
смъртност. Чувал съм за хора в напреднал стадий, които буквално храчат зъбите си
при по-силна кихавица вследствие на зловещите рани, развиващи се по вътрешността
на устата и венците. Поради засиления метаболизъм, потиснат апетит и понижени
чернодробни функции пристрастените към „боклука“ обикновено са много слаби, с
изпити лица и хлътнал поглед. Хероинът срива имунната система, унищожава
сърдечните клапи, превръща черния дроб в кървава каша и блокира бъбречната
дейност. Виждал съм здрави хора, които се превръщат в хуманоидни развалини за
броени седмици. Пристрастяването е мълниеносно. Химическото наименование на
хероина е диацетилморфин, но в уличния жаргон има редица прякори, между които
дяволска прах, смек, дизел, ейч и най-популярния – джънк (боклук). В последните
години този безпощаден наркотик се е превърнал в един от най-безскрупулните
убийци на млади хора в Америка.

Демайо се сблъскал и със семейни проблеми и навярно точно по това време
решил да потърси решение за всичко на най-неподходящото място: в
хиподермичната спринцовка с хероин. След като печели шампионата на Америка,
Пол се представя посредствено на Мистър Олимпия и на състезания в Англия,
Испания и Германия. Той не понася да губи и след всяко поражение се чувства
напълно смазан и обезверен.

Никой не знае точно кога Пол посяга към спринцовката, но хората, които го
познават, предполагат, че запознанството му с дрогата се Чължи на извънредната му
чувствителност. Успехите на „Квадзила“ започват да се трупат и той побеждава
звезди като Кевин Леврон, Флекс Уилър и дори Рони Коулман. Особено внушителни са гигантските му квадрицепси (бедрени мускули), на които дължи прякора си „Квадзила“ (от Годзила)
и които наподобяват международен симпозиум на мускулните влакна.
Постепенно Пол превръща тялото си във всяващ страхопочитание мускулно-
планински масив, предизвикващ изумлението дори на най- големите легенди.
Масачузетс бързо му отеснява и малко след като спечелва титлата на страната за
младежи през 1991-ва, Демайо се премества в Меката, както културистите тук
наричат Венис Бийч, Калифорния. Бързо влиза в свръхтежка категория и
благодарение на маниакалната си всеотдайност в тренировките и пословичната
дисциплина се превръща в една от култовите фигури на световния бо- дибилдинг.
Дали поради гените, дали поради някаква друга причина, но мускулите се лепели по
тялото му като силикон по фолкпевица.Телосложението му винаги е било изумително и по-различно от това на другите.

Явно е, че бъдещето на младия феномен щяло да бъде тясно свързано със спорта и
никой не се учудва, когато тийнейджърът решава да вложи всичките си усилия в
професионалния кул- туризъм. Като играч по американски футбол в гимназията
„Малдън“ Пол постига нещо забележително, превръщайки се в най-важната фигура
както на нападението, така и на защитата.

Хората около него казвали, че няма сила на този свят, която да спре възхода му.
Той бил не само благословен с невероятна мускулатура, бързина и издръжливост, но
притежавал и завидна координация и вродени инстинкти, които му позволявали да
играе и бейзбол, и баскетбол, и футбол. Качествата му били толкова разнородни, че
малчуганът не знаел с кой спорт точно да се захване сериозно. Малкият Пол
побързал да оправдае очакванията, превръщайки се в един от най-талантливите
млади спортисти в щата Масачузетс.

Най-щастливи, разбира се, били гордите му родители Марион и Пол старши,
които обкръжили новородения си син с грижи и любов, вярвайки, че е белязан от
съдбата да извърши велики дела и да постигне големи успехи във всяко начинание.
Още в първите мигове от живота си бебето успяло да впечатли цялото родилно
отделение с огромните си размери и умен поглед. Светът приветствал новороденото
момче с усмивка и с обещание за щастливо и пълно с неограничени възможности
бъдеще. Светлина избухнала навсякъде около него и Пол Демайо отворил очи за пръв
път на 12 септември 1967 г.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

В памет на Ашли Градушката

Статия на Иво Иванов Канзас

Винаги съм ненавиждал Ашли Градушката. Причините са много, но
може би най-важната е, че преди 15 години тази ко- варна вещица се опита най-
хладнокръвно да ми види сметката. До ден-днешен съм убеден, че опитът ѝ да ме
отстрани от пътя си бе съзнателен и целенасочен.

В България традицията колите да получават лични имена от вманиачените си
собственици не е толкова епидемично разпространена колкото тук. Връзката между
американеца и неговия автомобил е сложна, противоречива и дълбоко вкоренена в
социалния профил на Щатите. Хората тук не само дават масово имена на колите си,
но откриват характер в двигателя им, одушевяват ги, говорят им и дори понякога ги
третират като пълноправен член на семейството. В момента карам 3800-кубиков
„Крайслер Конкорд“, който съм кръстил оналдиньо, нетолкова защото е тъмен на
цвят, мощен и изненадващо повратлив, колкото заради зъбатата решетка на
радиатора му.

Ако надникна в автомобилното си минало, пред очите ми с носталгия ще се
разходят спомените за още много други стари спътници – чети- ритактови приятели
с човешки имена. Всеки от тях втъкан завинаги в годините ми, свързан с даден
период в живота ми, белязал завинаги някое значително събитие. Някъде в началото
на 90-те например се спотайва оки ръ ат, недодялан и олющен „Шевролет
Селебръти“, които подобно на героя на Сталоун винаги успяваше да се изправи по-силен и
ентусиазиран от всякога дори след уж унищожително поражение. Подлагал съм Роки на съкрушителни изпитания, включително и катастрофи, каране по стълби, наводнения и дори неописуема
пясъчна буря в Аризона. Но тази машина явно беше внук на Терминатора, защото
неизменно отърсваше отегчено прахта от очуканото си тяло, изправяше се на четири
колела и поемаше упорито иблагонадеждно точно в моята посока. Някъде в миналото си съзирам и
многострадалната „ВБН“ (Великата Бяла Надежда), от която винаги съм очаквал
далеч повече, отколкото беше в състояние да ми предложи. ВБН беше един
кошмарен бял „Форд Темпо“, който полагаше изненадващо успешни усилия да се
разваля на всеки 20 минути. Едва ли има нещо в тази кола, което да не съм сменял.
Динамото му изгаряше в почти ритмични интервали, двигателят бе пълен с
антагонистични противоречия, а свещите изтляваха по-бързо от восъчните си
братовчеди. ВБН също обичаше да цеди акумулатори като прани ризи. През тази
кола са минали повече акумулатори, отколкото през четиритонен електрокар.
Но нищо, нищо не може да се сравнява с мрачните спомени, оставени от Ашли
Градушката! Никога няма да забравя облекчението и сатанинската усмивка,
изписани върху лицето на негодника, който ми продаде тази демонична таратайка.
Годината беше 1992-ра, а Ашли бе раздрънкан „Понтиак Гранд Ам 79“. Платих 600
долара, без да подозирам, че реалната му цена е с около 599 долара по-ниска.
Видимо колата беше в идеално състояние, като изключим масивните поражения от
градушка и надничащата тук-таме ръжда. На задния калник имаше лепенка, която
гордо гласеше: „Ако знаех, че ще живея толкова дълго, щях да се грижа по-добре за
себе си!“. Колата бе типичната щатска, грандоманска машина с характерните за
епохата си мегаразмер и неразумна мощност (5л). Под капака на този огромен
понтиозавър имаше повече цилиндри, отколкото в гардероба на Кралския
Шекспиров театър. Но за няколкото месеца, в които имах нещастието да го карам,
това пъклено изчадие на американската ав- томобилна промишленост ме вдъхнови
за някои от най-изобретателните псувни в историята на нецензурната семантика.
Бързо разбрах, че собственикът е закърпил колата само колкото да мине през
продажбата. Няколко дни по-късно двигателят започна да цвили като пресипнал
ескимос, дистрибуторът обяви обща стачка, а някакъв тайнствен, злокачествен
процес започна да се развива и в обречения карбуратор. Отгоре на всичко два от
зъбците на стартера се оказаха счупени и единственият начин да запаля бе, преди да
завъртя ключа, Да се промъкна под колата и да нанеса гръмотевичен удар с щангата
върху стартера. Почти веднага реших да кръстя понтиака на бившето си гадже Ашли,
под чиято атрактивна фасада се криеше зловеща същност. Капризна, сприхава,
неуравновесена и опърничава, колата сякаш бе попила характера на бившата ми приятелка, така че името „Ашли Градушката“ бе повече от подходящо. Малко след като направих злополучната
покупка, реших да тръгна с двама приятели на едно необмислено пътешествие, чиято
крайна цел беше концерт на „Гъне енд роузис“ в Чикаго. Младостта и разумът рядко
вървят ръка за ръка, което донякъде обяснява защо решихме да поверим пътува- нето
в ръждясалите нокти на омразния понтиак. Колата остана вярна на характера си и в
предградията на Чикаго запелтечи с всичките си осем прокълнати цилиндъра и
почна да храчи масло със застрашителна скорост. Единственият ни изход бе да
слезем от магистралата и да купим масло от бензиностанция в самото сърце на едно
от най- опасните места в САЩ – Саутсайд (Южната част на Чикаго). Откачен ход, на
който Ашли безспорно разчиташе. Бледоликите пришълци не са на почит в
безкрайните гета на Саутсайд и ние веднага бяхме наобиколени от гигантогромни
дегенерати, в чиито очи се четяха кървави намерения. Сякаш бяхме попаднали в
Могадишу по времето на Мохамед Айдид. Десетте минути, които ми бяха нужни, за
да платя маслото и да го налея в двигателя, преминаха като 10 мъчителни часа. В
рамките на тези 600 секунди двама души успяха да ме попитат дали искам да купя
крек кокаин, явно дрогирана жена ни уведоми, че ще горим в ада, а 12-13-годишен
хлапак гордо ми показа дръжката на пистолет, която надничаше от колана му.
Продавачът в бензиностанцията бе седнал зад решетка и бронирано стъкло.
„Сипвайте маслото и се изпарявайте! – гласеше мъдрият му съвет. – И за Бога – не
правете резки движения!“Саутсайд е невидимата страна на Америка, където властват
могъщи гангстерски групировки, свистящите куршуми са ежедневие, в гимназиите се
влиза през метални детектори, а полицаите са винаги някъде другаде.

Бензиностанцията бе заобиколена от изоставени, полуразпадащи се постройки и
мрачни улици, по които вятърът търкаляше боклуци. Недалеч се намираше и зловещ
жилищен комплекс, от който се дочуваха съмнителни гърмежи. Когато излязах бавно
от бензиностанцията, установих, че колата е плътно обкръжена от около двайсет
души, за които моят живот нямаше абсолютно никаква стойност. Явно обаче колата
им се стори дори по-евтина от него и по някаква ирония на съдбата окаяният вид на
подлата Ашли навярно спаси живота ни. Докато наливах с трепереща ръка маслото в
двигателя, усещах погледите, които пълзяха върху гърба ми в търсене на нещо ценно,
за което си заслужавада ме очистят. Когато свърших с маслото, се прекръстих мислено и облян в пот, се отправих на забавен кадър към багажника, абсолютно уверен, че ми остават само
секунди живот. Отворих багажника и извадих щангата. Тишината бе оглушителна.
Според мен местните гангстери бяха толкова шокирани от ситуацията, че забравиха
да ме застрелят. Невярващ, че все още съм жив, се заврях под колата и ударих с
всичка сила Ашли Градушката по стартера. После се качих в колата, запалих
заекващия двигател и се влях в магистралата. Оттогава кракът ми не е стъпвал в
Саутсайд. Още с връщането си в Канзас изпратих Ашли на гробището без съжаление
и църковна церемония. Все още вярвам, че тази негодница ме ненавиждаше също
толкова колкото аз нея и опитът ѝ да ме изостави сред куршумите на гетото беше
предварително планиран.

Както повечето хора тук, и аз се отнасям с респект и носталгия към старите си коли
и техния принос към миналото ми. Спомням си с уважение за нисана Достоевски, с
който за малко да прегазя две разсеяни бабички. Няма да забравя и верния гранд
черъки на име Доктор Уотсън, както и хондата Луински, в която… Но нека спрем
Дотук. Това все пак е очерк за Ашли Градушката и за това как успях да я надживея
и да я пратя в гроба, преди аз да съм попаднал в него. Но защо ли имам чувството, че
някой ден пак ще се срещна с тази стара негодница? Имайки предвид безотговорното
си поведение през последните 20 години, ми се струва, че когато дойде моят ред да
се разделя с живота, навярно ще се отправя в посока обратна на Рая. И някъде там,
сред огън, жупел, сяра и стенещи адвокати, ме посрещне самият принц на мрака
Луцифер в персоналната си лимузина. Няма съмнение, че това ще бъде машина
достойна за негово нищожество сатаната: 8 цилиндъра, 5Л, безброй недостатъци и
демоничен характер. И ако изтриете с ръка саждите на задния калник сигурно ще
откриете окъсана лепенка с до болка познатите, мъдри думи: „Ако знаех, че ще
живея толкова дълго, щях да се грижа добре за себе си!“.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Арахнофобия

Статия на Иво Иванов Канзас

„Ало, извинявайте, но явно съм набрала грешен номер.“ В една
хубава пролетна вечер преди пет години петнайсет жени се обадиха едновременно и
с един и същ объркан глас на един от най- великите баскетболисти в света Дирк
Новицки. Всички тези момичета заявиха, че търсят брат си и че са набрали номера
по погрешка. Ще се върна към този логически парадокс малко по-късно. Сега обаче
ще насоча вниманието ви към нещо друго, тъй като въпросното обаждане стана
повод да се срещна с една на пръв поглед предсказуема и скучна личност, от която
не очаквах да бъда изненадан. Но още при втората ни среща бях напълно опроверган:
„Прелестна е, нали? Виж, виж само колко е изящна!“ Иначе уравновесеният до
втръсване професор Де Бор е видимо развълнуван. В очите му проблясва маниакална
енергия и си давам сметка, че спонтанната му трансформация ме е заварила
неподготвен. Дори монотонният ритъм на гласа му е напълно разрушен от внезапно
нахлулия в него малчугански ентусиазъм. „Обърни внимание как елегантно се движи
и колко бляскаво е тялото й. Ей на това му казвам аз най- прекрасната брюнетка в
природата!“ Съгласявам се от учтивост, но върху кимащата ми с колебливо
разбиране глава е закачена неразби- раща физиономия и професорът усеща
недоумението ми. „Виж сега, красотата е относителна – продължава Де Бор с лека
усмивка. – В теб Черната вдовица навярно буди отвращение, дори страх, но има и
хора като мен, които виждат в нея шедьовър на майката природа. Въпрос на вкус и
интереси.“

Герит де Бор е професор по ентомология в Канзаския университет и се съгласи да
ми помогне за написването на тази статия. Специалността му са пеперудите Монарх,
но повече от явно е, че има слабост и към паяците.

Съществото, в което се вглеждаме през голяма лупа, е прословутата и опасна
Черна вдовица – паяк със зловеща репутация и бляскаво черно тяло. „Само женските
хапят и само те имат отрова – продължава неподправено щастливият професор – ще
ги познаеш по червения белег на гърба: има формата на пясъчен часовник. Помни
видиш ли пясъчен часовник – бягай надалече! Отровата на Черната вдовица е 15 пъти
по-силна от тази на гърмящата змия. Знаеш ли как се храни? Ей това ще те разбие: тя
храносмила плячката извън тялото си! Червата ѝ са много тънки и няма как да я
погълне. Затова тази сладурана инжектира жертвата си с разграждащи ензими, които
втечняват вътрешностите й. После буквално всмуква разложените тъкани като със
сламка. Страхотно, нали? Сигурно няма нужда да ти обяснявам защо я наричат
Черната вдовица. След като повече не ѝ трябва, тя убива мъжкия си партньор и го
канибализира. След оплождането той ѝ е необходим… но само за калории! Защо се
възхищавам на Черната вдовица ли? Ами тя е перфектна в толкова много отношения.
Не знам дали има по-ефикасен хищник в природата. И е толкова самостоятелна -никакви партньори. Никакви колонии. Никакви компромиси. А какво ще кажеш за
ловната ѝ стратегия? А коварността? А търпението? Паяжинната ѝ жлеза
произвежда една от най-здравите коприни в природата. Хване ли се нещо в нея -
край! Знаеш ли, че не ѝ трябват очи – усеща уловената си плячка по вибрациите на
паяжината… Всеки неин ход, всяко действие е мотивирано от една-едничка
примитивна цел. Но недей да я виниш. Такава е натурата ѝ – паякът си е паяк. Няма
нищо друго като Черната вдовица. Като започнеш от екзоскелета и хидравличните
крайници, минеш през отровата, храносмилането и стигнеш до паяжината – тя е като
екзотичен пришълец от друга планета – напълно раз- лична от нас, хората. Затова
сигурно завинаги ще остане толкова неразбрана.“

Но професорът е арахнопристрастен и не си дава сметка, че дори този перфектен
злосторник не е последната брънка в йерархичната верига на месоядците — дори
той има своите безмилостни врагове. Нека ви запозная с един от тях: казва се Холгер
Гешвинднер – уни- кална личност и германец до мозъка на костите, с един от онези
глет- черносини, пронизващи тевтонски погледи, които сякаш надничат, без да
питат, директно в душата ти – чак там, в онова заключено килерче, където човек крие
тайните си.

Холгер една от най-нестандартните личности в света на баскетбо- Бившия
капитан на германския национален отбор и безмилостен стрелец е играл в
професионални лиги до 50-годишна възраст. Той също е физик, математик,
клиничен познавач на човешката психика н един от най-странните треньори в
съвременния спорт. Навремето специалистите го наричаха луд и смятаха методите
му за напълно откачени. Но след като светкавично изгради цяла армия неописуеми
стрелци и вкара петима свои играчи от малкия град Вюрцбург в националния отбор
на Германия, целият свят започна да изучава системата му. Днес Холгер е смятан за
един най-добрите експерти в стрелбата от разстояние.

Преди около 15 години създаде поредица от математически формули, чрез които
изчисли оптималната траектория на стрелба. „Формулите ми са базирани на
интегрални и диференциални изчисления и зависят от променливи като височината
на играча, дължината на крайниците, разстоянието от коша и ъгъла на изстрелване.
Оптималната парабола се колебае около 60 градуса“, твърди Гешвинднер. Ако го
попитате какво трябва да правите, за да стреляте по-добре от тройката, ще ви каже
да правите лицеви опори на върха на пръстите си! Бицепсите не го интересуват
толкова, колкото особената стрелкова сила, съхраняваща се в специфичните мускули
около пръстите, китката и в предмишницата.

Ако отидете на един от световноизвестните му лагери, ще останете шокирани.
Освен стандартните упражнения за стрелба германецът кара играчите да участват в
занимания като анализ на оперна музика, фехтовка, литературни дискусии, балет,
солфеж, шахмат и джаз. Според Холгер усетът за ритъм и хармония имат огромнозначение в баскетбола. Техниката на стрелба е важна, но вътрешното равновесие е
това, което дели добрите стрелци от гениалните.

Най-големият шедьовър в кариерата на ексцентричния треньор е именно великият
Дирк Новицки – единственият европеец, печелил наградата МВП за най-добър играч
в НБА. Дирк е много, много особен играч. Колкото и да се ровя из катакомбените
галерии, в коитосъм подредил баскетболните си спомени, не мога да намеря нито
един играч, с когото да го сравня. В историята на НБА няма човек неговия ръст (213
см), който да стреля по толкова унищожителен начин, и зад тази свръхестествена
ефикасност без съмнение се крие геният на неговия странен треньор. Холгер е взел
Новицки под крилото си още когато Дирк е бил на 13 и от този момент нататък се е превърнал в нещо повече от треньор – родителска фигура, житейски наставник и ментор. На практика
Новицки не взима важно решение в живота си, без преди това да се допита до
Гешвинднер.

Това е от огромна полза за Дирк, който въпреки унищожителните си баскетболни
инстинкти и широка росинантска усмивка е крайно притеснителен извън игрището и
избягва по всякакъв начин стандартните ексцесии, характерни за младите
милионери в лигата. Подобно на съгражданите си от провинциалния Вюрцбург
германецът е тих, скромен, целенасочен и праволинеен. От залата – вкъщи, от вкъщи
- в залата. Не пие, не пуши, не ходи по клубове, дори не яде червено месо. Няма
скандали, няма жълта преса, няма нищо. Всичко, което прави, е подчинено на
баскетбола.

Новицки е болезнено срамежлив, крайно чувствителен и много предпазлив,
особено когато стане дума за жени. Дирк знае идеално, че около хора като него
вилнеят алчни златотърсачки, и в продължение на години пазеше ревниво сърцето
си. Защо ли тогава върна обаждането на мистериозната непозната? Безименният глас
му каза, че е заинтригуван от интересния му акцент. Ако някой път е самотен и иска
просто да говори с някого, нека ѝ се обади… Не за друго, а просто ей така – за
компания. Дирк бе в тежка емоционална криза след кошмарната загуба във финалите
през 2006. Всички го обвиняваха, всички пръсти сочеха към него. Трябваше му
бягство. Трябваше му катарзис. И комуникация с човек, който дори не е чувал за
него. Като например жената, която му се обади по погрешка, хареса гласа му и му
призна с трогателно неудобство, че няма представа от спорт и никога не е чувала
името Новицки. Каква освежаваща, рядка наивност!

И ето че се завързва колебливо, предпазливо приятелство. Жената се казва
Кристъл Тейлър. В продължение на много месеци двамата просто комуникират по
телефона, с имейли и есемеси. Дирк и Кристъл намират милион общи неща помежду
си и постепенно барикадите около сърцето на стеснителния германец започват да се
разпадат. Имейл по имейл, разговор по разговор, есемес по есемес, нишка по
нишка… паяжината започва да добива очертанията си, оставайки невидима за
жертвата. Новицки е толкова предпазлив, че отнема цели три години, докато двамата
си удрят първа среща! Три години!

Но оттам нататък всичко се развива мълниеносно и малко по-късно Кристъл се
нанася в свръхлуксозния му лом в Далас. По всичко личи, че след толкова години
Дирк най-после е намерил духовния си спътник, мечтаната и търсена голяма любов.
Гой е въплъщение на щастието и ето че идва моментът, в който легендарниятгерманец пада на колене, слага годежен пръстен за четвърт милион долара на ръката
на Кристъл и иска ръката й. Тя е разтърсена, очите ѝ са пълни със сълзи – дали
защото е трогната, или защото най-после усеща вибрации в мрежата? Решено е:
сватбата предстои след броени месеци. Но Кристъл не знае това, което вие вече
знаете че в живота на Дирк нищо важно не се случва без допитване до хер Холгер
Гешвинднер. А той, както вече споменахме, е стар ловец на паяци. Холгер идва
мълниеносно от Германия, за да се срещне с мла- доженката, и инстинктите му
веднага надават пронизителен писък. Той наема частен детектив, за да научи какво
точно се крие зад екз- оскелета на госпожица Тейлър. Резултатът надминава дори
неговите скептични очаквания: оказва се, че Кристъл Тейлър на практика не
съществува! Жената, която обитава тялото й, както и дома и живота на най-великия
европейски баскетболист, е бивша стриптийзьорка, търсена от ФБР за поредица от
измами, кражби и престъпления в няколко щата. Жена, която използва 15 различни
самоличности! Между многото ѝ имена са Криси Нобелс, Тереза Тейлър, Шана
Манчи- ни, Криста Сантияго, Дебра Джонсън и т.н. Три от тези фалшиви жени имат
три истински деца от трима различни бащи.

Любим похват на Кристъл е да изпразни сметката на поредния си съпруг и да
изчезне, подслонена от следващата си самоличност. Един от бившите ѝ мъже се
събудил една сутрин с 330 000 долара по-малко и се наложило да обяви банкрут.
През май 2009-а по сигнал на Холгер ФБР обкръжава дома на Новицки, докато той е
на мач. Кристъл прави опит да се измъкне през прозореца, но е заловена и вкарана в
ареста в Далас по осем отделни криминални обвинения. Когато вижда снимката ѝ по
телевизията, бившата футболна звезда Тони Бенкс възкликва: „А! Ами че това е
Тереза – бившето ми гадже. Явно съм скъсал с нея тъкмо преди да ми одере кожата!“.
Крайно чувствителният Дирк е съсипан. Сърцето му — втечнено и изсмукано.

Психиката му е смазана. Смазан е и отборът му ..Далас“. Както казва старият немски
треньор, вътрешното равновесие и хармония са важни за стрелеца. Има контузии,
които поразяват тялото но за емоционално уязвими хора като Дирк далеч по-опасни са контузиите на душата. Ако пренавием лентата и се върнем към плейофите от 2009-а, ще
забележите, че нещо не е наред с Новицки. Малки, незабележими отклонения, но в
НБА често точно тези са нещата, които са достатъчни, за да решат изхода от мача и
да наклонят везните в една или в друга посока. „Далас“ бяха елиминирани с лекота
от „Денвър“, докато скандалът с Кристъл бушуваше из медиите.

Смея да твърдя, че Дирк все още не се е възстановил напълно от този кошмар.
Може би никога няма да успее да го направи. Помня наранената тъга в очите му и
как отговори, когато го попитаха какво му е харесало в Тейлър, при условие че е по-възрастна от него и че на полицейската снимка изглеждаше ужасно. „Вижте, всеки
човек си има вкус. Някои хора обичат италианска храна, други не. Аз не съм по
купоните. Винаги съм искал нормално семейство и деца, но вече ще бъде много,
много трудно някой да спечели сърцето ми.“

Кристъл бе готвила всеки свой ход, всяко действие много внимателно и
търпеливо, изучавайки до най-малкия детайл психиката на жертвата си и набирайки
„грешния“ номер в точно необходимия момент, за да улови в мрежата си една
уязвима душа. Тя изплете последната нишка от затвора, обявявайки, че е бременна от
Дирк. Той бе в шок, но след няколко теста за бременност се оказа, че и това е било
една финална, отчаяна лъжа. Лесно е да обвиняваме Кристъл, но може би тя просто е
следвала натурата си. Какво очаквахте? Паякът си е паяк. За него всичко е толкова
простичко – вселената е сведена до две стари колкото света неща: хищник и плячка.
И той прави това, което диктува древният първичен инстинкт на осмокраките. За
Черната вдовица сърцето е ценен източник на калории, така че тя следва съвестно
наставленията на природата си, плете лепкавата си коприна, чака търпеливо
следващата жертва и смуче втечнените ѝ тъкани, докато от нея не остане нищо. В
живота черните вдовици не са само жени. Всеки може да бъде носител на отровата и
тъжната истина е, че докато има мухи, ще има и паяци.

Дирк Новицки не е говорил с бившата си годеница от момента на нейния арест и
се надява никога повече да не я види. Дори не иска да си върне пръстена за четвърт
милион долара, който тя е запазила в банков сейф.

Днес Кристъл Тейлър излежава присъдата си в мрачен затвор
в щата Мисури. Ако можехме да се пренесем при нея точно сега, щяхме да я открием да се взира в
нищото, заключена в тясна килия, в самотната компания на своите петнадесет
самоличност Тук времето е най-големият враг и всеки монотонен ден сякаш е
мъчително заседнал в тясното гърло на пясъчен часовник, наречен присъда. По него
ще я познаете…

Попитайте я дали изпитва угризения, и тя сигурно ще ви погледне с недоумение и
ще отговори така, както отговори наскоро на списание „Шпигел“: „Какви угризения?
Аз съм абсолютно невинна – нищо нередно не съм направила“.
И в този момент в съзнанието ви без съмнение ще прокънтят думите на
професора, така както биха прокънтели, ако ги беше изрекъл в студените коридори
на далечния затвор: „Няма нищо друго като Черната вдовица… Тя е като екзотичен
пришълец от друга планета – напълно различна от нас, хората. Затова сигурно
завинаги ще остане толкова неразбрана.“

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Грешки на растежа

Статия на Иво Иванов Канзас

Има малък шанс да стана милионер благодарение на Бари. Това само
по себе си е странно, защото дори и да се случи, не би променило мнението ми за
него. Не се сещам за друг човек, към когото да изпитвам такава искрена неприязън.
Иска ми се да кажа нещо хубаво за него, но не мога. Сравнен с Бари, Христо
Стоичков е ангел небесен, търкалящ се палаво в пухкаво облаче. Сравнен с Бари,
Коби Брайънт е апостол на колективното начало. А Марко Матераци? Ако го
сложите до Бари, ще ви се стори по-чист от трепкаща сълза в окото на Майка Тереза.
Но да започнем от косата.

На около 35 години великият американски спортист Бари Бондс оплешивя почти
напълно и започна да бръсне до кожа малкото останала му коса. Въпреки това
отборът „Сан Франциско Джайънтс“ се видя принуден да му поръча по-голям шлем.
Малко по-късно се наложи да му се вземат и по-големи обувки. Работата е там, че
съвсем неочаквано главата и краката на Бари бяха започнали да растат!
Не знам вие как гледате на нещата, но ако на този етап на мен започнат да ми
растат краката и главата, бих изпаднал в напълно оправдана паника. Всеки нормален
човек расте до една определена възраст, след което насочва вниманието си към
други, по-важни неща. Но не и бейзболистът Бари Бондс. Той, виждате ли, имаше
друга концепция по въпроса и продължи да трупа костна и мускулна маса до такава
степен, че стана неузнаваем. От слабичък, гъвкав и дори крехък играч Бари се
трансформира в мускулест мастодонт със стъпала плавници, невидим врат и тиква
като средиземноморска шамандура.

„Сан Франциско Джайънтс“ и лекарите на отбора предпочетоха да си затворят очите
поради простата причина, че на възраст, в която елитните спортисти се пенсионират
и сядат на масата за покер, техният Бари започна да играе като звяр и да мачкарекорд след рекорд.

За никого не е тайна, че рязката трансформация бе свързана с употребата на
масивни количества анаболни стероиди и соматотропен хормон. В момента Бари е
на 43 години и не само продължава да играе, но е напът да влезе в историята,
счупвайки един от най-старите спортни рекорди на Америка.

Днес очите на цялата страна са насочени към него. Всички говорят за Бондс и
гадаят кога ли ще падне митичният рекорд за хоумрън наХанк Арън, поставен преди
повече от 30 години. Рекордът е 755 хоумръна, а на Бари са му нужни само още пет.
В такива моменти публиката усеща значимостта на ситуацията и иска да стане част
от нея. Феновете застават зад играча, опитват се да го окуражат, да му помогнат да
влезе в историята в тяхно присъствие. Колкото и да е странно обаче, тук
преобладават хората, които искат да видят как Бондс се проваля, как не успява да
уцели топката и рекордът му се изплъзва мач след мач. Милиони стискат палци
срещу него и отправят молби към боговете на спорта да съхранят рекорда на Арън.
Но защо омразата към този човек е толкова силна? Защо изглежда толкова
самотен и посърнал наедрелият силует на бейзболиста в този исторически момент?
Естествено, всички знаят, че постижението му ще бъде завинаги изцапано от
документираната употреба на допинг, но не това е основната причина. Основното е,
че в продължение на много години Бондс положи неимоверни усилия да се утвърди
като един от най-разглезените, арогантни, конфликтни и безочливи спортисти.
Често го наричат човек без съвест, простак и мегаломан. Извън игрището Бари не
общува със съотборниците си. Когато всички пътуват в автобуса, той се качва на
отделна кола. Когато отборът си прави обща снимка веднъж в годината, Бондс
неизменно отсъства. Когато играчите загряват преди мач, „звездата“ си води
собствен човек, който да го загрява на закрито отделно от тима. Когато всички се
хранят заедно, Бари си вика личен готвач. Когато след мач в съблекалнята всички си
говорят, майтапят се, играят карти или, с други Думи, се държат като едно цяло, той
седи сам в най-далечния ъгъл. Бондс не желае да му се говори и изисква в
съблекалнята да му се предоставят три шкафчета, специално кресло за масаж и
огромен телевизор, който да може да бъде виждан само от него.

Бари е тежкар. Дрехите му струват колкото коли, колите – колкото къщи, а къщите
- колкото замъци. На ухото му винаги виси мегакаратов
златен кръст, обсипан с диаманти. Накитът е правен по поръчка от един от най-
великите бижутери в Щатите. Бари обича до полуда единствено Бари, глези го и се
грижи всеотдайно за него. Останалият свят е само досадна пречка за тази горещо
споделена любов Бари е и мошеник, преследван от федералните власти за участието
си в допинг аферата БАЛКО, за лъжи под клетва пред върховна щат. ска комисия и заукриване на данъци. Преди няколко години Бондс призна, че е вземал същите
стероиди, които изхвърлиха Тим Монт- гомъри и Джъстин Гатлин от леката
атлетика. Ръждясалата теория на Бари е, че е бил излъган и не е знаел, че употребява
допинг. Игровото му наследство определено е под въпрос, а рекордите му нищо
чудно някой ден да бъдат заличени.

Въпреки това все още има деца и фенове, които го боготворят и се възхищават на
изключителния му талант. Понякога тези заблудени запалянковци наивно се
приближават до „звездата“ с молба за автограф. Голяма грешка! Бондс не само че не
дава автографи без пари, но често обсипва горките фенове с псувни и обиди. Това е
човекът, който напсува по най-нецензурен начин 9-годишно момче, осмелило се да
поиска подписа му. Легендарен е и случаят, в който негов съотборник поискал
автограф за детето си и Бари се престорил, че не го вижда.

Бондс не е типичният чернокож спортист със стандартната съдба на човек, оцелял
сред куршумите на гетото и изплувал от него заради таланта си. Напротив – той не е
живял и един ден на този свят, без да бъде милионер.

Роден е в семейството на Боби Бондс, който също бил професионална бейзболна
звезда и който явно не е успял да научи сина си на нищо. Бари е израснал в един от
най-тежкарските квартали на Сан Франциско, свиквайки още от малък всеки негов
каприз да бъде задоволяван и абсолютно всичко да му бъде поднасяно на тепсия.
Показателно е отношението му към най-ниско платените работници в обществото,
на които Бондс гледа с нескрито презрение. В съблекалните има специален чувал, в
който играчите хвърлят мръсните униформи, за да бъдат изпрани по-късно. Бари
нарочно сваля мръсните си чорапи и не ги слага в чувала, а ги мята на земята пред
себе си и чака човекът, отговарящ за прането, да ги вдигне. После прави същото с
бельото си…

Преди десетина години Бондс играеше в Питсбърг, където двама бедни, но
обичани от всички в отбора хорица се грижеха за тревата на стадиона. За нещастие
те загинаха в катастрофа, оставяйки след себе си многодетни бедстващи семейства.
Фотографът на отбора Пийт Диян реши да помоли играчите да сложат автографи
върху някои топки, бухалки и т.н. и после тези предмети да бъдат продадени в полза
на пострадалите семейства. Всички се съгласили, с изключение на Бондс, който не
само отказал, но посипал добрия фотограф с ругатни. Ето какъв е краткият
коментар на Диян по случая: „Честно казано, това което искам от Бари Бондс, е да
умре!“.

Ала дори тази нечувана простащина бледнее пред ситуацията със съотборника на
Бари Брайън Фишер. Когато малкият син на Фишер починал вследствие на кистозна
фиброза, сякаш целият му свят се сгромолясал и той се опитал да открие някакъвсмисъл за живот и бягство от трагедията в идеята да създаде фондация за борба с
болестта. Всички състезатели се подписали върху бейзболни топки, за да наберат
средства за фондацията от продажбата им. Познайте кой отказал?! И познайте какво
казал на този, който събирал подписите?! „Ходи да се… И кажи и на Брайън да се…!“

Много неща могат да бъдат простени на една самозабравила се примадона, но не
и това. Трябва да си безчувствен изрод, за да хвърлиш такива думи върху един сломен
баща. Какво ли не бих дал, за да съм велик спортист, да съм в позицията на Бондс, да
имам слава и влияние, за да мога да ги инвестирам в нещо стойностно. Има и такива
звезди, слава Богу. Хора като Ланс Армстронг и Андре Агаси. Да можеш с един
подпис да помогнеш на човек, попаднал в самото сърце на най-големия кошмар, е
просто безценно и аз бих се подписвал ден и нощ за съкрушения Брайън Фишер.

Въпреки огромните си мускули Бондс е дребен човек. Просто малък мъж с голяма
глава. Дори самият той не подозира, че всичките му рекорди не струват колкото
един подпис и че дори и най-скъпият златен кръст няма да го направи християнин.
За мен Бари е класически злодей, човек без съвест, без посока и морален компас.
Дълго търсих в себе си, но така и не намерих добра дума за него. Но на как- во
Дължим непълноценни личности като Бондс и защо напоследък се появяват толкова
често около нас? Според мен по принцип е много по трудно да станеш добър човек,
ако си се родил милионер. Трябва далеч по-голямо усилие, страхотни родители и
идеална среда. Обичаме да казваме, че бедните, които забогатяват, често забравят
откъде са дошли. Но по-лошото е, че богатите, от друга страна, като че ли ни кога не
забравят те откъде са дошли. Може би затова понякога се появяват елементи като
Бари. А може би той е просто патологичен случай. Някакъв егоист мутация.

И ето че точно това е човекът, който има вероятност да ме направи милионер.
Работата е там, че хоумрън означава топката да бъде ударена над оградата, извън
игрището, в публиката. Топката, с която бъде счупен 30-годишният рекорд на Ханк
Арън, ще бъде смятана за историческа и цената ѝ ще бъде минимум 1 милион
долара. Щастливият фен, който я хване, ще забогатее на момента. След пет дни
отивам в Милуоки, където ще гледам мача на „Сан Франциско“ срещу местните
„Бруърс“. Има вероятност Бондс да счупи рекорда точно в този мач. Шансът е малък,
но все пак е несравнимо по-голям, отколкото да уцеля шестица от тотото.
Представете си, че в петия ининг, да кажем, Бондс замахне с цялата си маса и
намери топката право в средата, изпращайки я високо над оградата и директно към
моята седалка. Хоумрън №756! В ръката ми ще бъде една малка бейзболна топка, от
която са готови да се изсипят поне 1 милион долара!

Много неща бих могъл да направя с 1 милион. Бих могъл да изплатя и стегнакъщата, да осигуря образованието на децата, да пътувам по целия свят и какво ли
още не. Но, естествено, никога не бих направил нещо такова. Не и с тези пари.
Всъщност има голяма вероятност да стисна топката в силната си дясна ръка, да
изнеса цялото си тяло назад, да замахна с всичка сила и да я хвърля обратно на
игрището, по възможност право в огромната глава на Бондс. Но и това няма да го
бъде. Не, Бари! Ако топката попадне в ръцете ми, искам да те уверя, че моментално
ще я продам, ще си измия ръцете с белина и след това, за твоя огромна радост, ще
даря всеки цент точно там, където му е мястото – във фондацията за борба с
кистозната фиброза.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени