Category Archives: За Духа и Душата


Дванайсетте сирачета

Статия на Иво Иванов Канзас

„Мога да кажа, че сме приятели… Мога да кажа, че сме приятели… Мога да кажа,
че сме приятели.“ Случвало ли ви се е дадена дума или фраза да нахлуе неканена в
главата ви и невъзмутимо да измести всичко останало? Обикновено здравият разум
прави опит да надделее, но в повечето случаи всяка съпротива е излишна. Спомням
си например как веднъж сатанинската безсмислица на група „Диана експрес“ „Две
праскови посях и две череши“ долетя по радиовълните и като някакъв изгладнял
екзотичен вирус унищожи всички останали мисли в главата ми. Цяла седмица не
можех да започна или завърша изречение, без да спомена проклетите праскови ичереши. Накрая ми беше почти невъзможно да функционирам, тъй като песента ме
бе трансформирала в някакво оглупяло тананикащо си зомби. Паразитният куплет
нападаше хладнокръвно мозъчните ми клетки и една по една методично ги
превръщаше в гниещи праскови и череши.

Случая с фразата „Мога да кажа, че сме приятели“ е по-различен. Явно в
главата ми има доста празно пространство, тъй като вече няколко дни тези думи
кънтят и отскачат като алпийско ехо в коридорите на съзнанието ми. Но за разлика
от безобразното творение на „Диана експрес“, тази фраза е добре дошла. В нея има
логика и смисъл. Причината да ме преследва са дванайсетте близнаци, живеещи в
Швейцария. Вече 36 години тези благородни братя водят странно съществуване.
Изоставени безсъвестно от родителите си, 12-те елегантни, аристократични сираци
излизат от дома си само веднъж в годината с надеждата най-после да бъдат
потърсени, пожелани и осиновени. Това обаче едва ли някога ще се случи. Колкото и
да е невероятно, те дължат тъжната си съдба на един-единствен баскетболен мач. Но
не какъвто и да е мач, а един от най-легендарните Двубои в историята на световния
спорт.

Годината е 1972-ра, а мястото на събитието – XX Олимпийски игри в Мюнхен. По
това време професионалистите все още нямаха право да играят, но въпреки това
Съединените щати не бяха губили нито един мач на олимпийска сцена. Седем
участия – седем златни медала! 63 последователни победи. За никого обаче не беше
тайна, че доминацията на американците ще бъде подложена на невиждано до този
момент изпитание. Отборът на Съветския съюз разполагаше с великолепни играчи,
изключителен треньор и неограничени ресурси. Руснаците бяха по-високи, по-зрели
и най-вече – далеч по-обиграни. Казват, че преди да пристигне в Германия, освен
многобройните лагери за сработване отборът на СССР е имал вече 400 мача зад
гърба си. Формацията беше машина, сглобена и калибрирана с години с една-
единствена цел – да детронира омразните американци. Също така повече от ясно
беше, че въпреки фиктивните си позиции в съветската армия, милиция и т.н. руските
баскетболисти са си чисти професионалисти.

Американците, от друга страна, бяха студентчета, събрани два месеца преди
олимпиадата. Зад гърба си имаха един лагер и 12 приятелски мача. Отборът им стана
известен като най-младата формация в историята на щатския олимпийски спорт.
Въпреки това американците бяха изключително талантливи и атлетични. Нямаше
отбор на света, който би могъл да им се противопостави в динамичен двубой с бързи
пробиви и пресираща защита. За тяхно нещастие треньор на Щатите бе
консервативният Хенри Айба, който предпочиташе бавен и целенасочен стил на
игра. Старият традиционалист забрани атрактивните изпълнения и стихийните
атаки и по този начин извади играчите от естествената им среда. Постепеннотонападение допадна идеално на обиграния съветски отбор, воден от безпогрешния
Сергей Белов и хладнокръвния Александър Белов.

Допълнителен проблем за американците създаде отказът на най- добрия им млад
играч Бил Уолтън да облече националния екип. Легендарният център не даде
обяснения за решението си, но общоприетото мнение е, че не е бил съгласен със
стратегията на треньора. Финалът се игра в последния ден на олимпиадата, само пет
дни след ужасната трагедия с израелските атлети. Нервите бяха изострени до
крайност. Според очакванията още от първата секунда мачът се превърна в епичен
сблъсък на двете защити.

В отсъствието на Уолтън основното препятствие пред руснаците беше
неопазимият Дуайт Джоунс, който бе най-добрият реализатор и борец на
американците. В невъзможност да неутрализира Джоунс руският треньор Владимир
Кондрашин избра нестандартна тактика и пусна в игра дълбоката резерва Дворни
Едешко, който моментално предизвика сбиване с американската звезда. Двамата
играчи получиха технически наказания и бяха изхвърлени от мача. Още при
следващото отиграване другата звезда Джим Бруър бе блъснат на земята и излезе от
игра със сътресение на мозъка. Руснаците поведоха с девет точки, но благодарение
на светкавично бързия гард Кевин Джойс американците намалиха разликата на три
точки.

До края оставаха 40 секунди и топката попадна в ръцете на Джим Форбс, който
излезе от идеално поставен заслон и необезпокояван отбеляза от средно разстояние.
Така резултатът бе само 49:48 в полза на Сборная. Руснаците мъдро изстискаха
всичките си 30 секунди от часовника. 10 секунди преди края изстрелът на А. Белов
бе блокиран от Том Макмилън и топката се озова в ръцете на Дъг Колинс.
Американецът се опита да поднесе, но бе жестоко фаулиран. Три секунди преди края
полуживият Колинс изпълни безупречно и двата фала, давайки точка преднина на
отбора си.

От този момент до края на мача се разви една от най-големите и хаотични
трагикомедии в историята на олимпийския спорт. Моментално след фаловете на
Колинс руснаците вкараха топката в игра, но не успяха да отбележат кош и мачът
свърши. Главният съдия обаче изуми всички, преценявайки, че руският треньор е
поискал прекъсване, и нареди трите секунди да се преиграят. До ден-днешен
въпросното поискано прекъсване е под въпрос. Противно на легендата българският
съдия Артеник Арабаджан няма вина за преиграването. Решението е изцяло на
бразилския рефер Ренато Ригето.

Руският отбор опитва дълъг пас, но американците открадват топката и мачът
завършва за втори път в тяхна полза. Полудели от щастие, играчите започват дапразнуват, без да забележат, че шефът на ФИБА Уилям Джоунс е слязъл на игрището
и разговаря оживено със съдиите. В пълно противоречие с официалния правилник и
олимпийския протокол англичанинът нарежда трите секунди да се изиграят още
веднъж, защото имало някаква неизправност в часовника. Невярващи, американците
се връщат на игрището за трети път! Този път гардът Иван Едешко изпрати дълъг пас
през цялото игрище право в ръцете на Саша Белов. Руснакът се обърна спокойно и
поднесе топката в коша – 51:50 в полза на братушките! По този безпреце дентен
начин бе сложен край на потискащата баскетболна хегемония на Съединените щати.
Американците подадоха една от най-стабилно обоснованите контестации в
историята на спорта, но Арбитражната комисия бе разделена от… бодливата тел на
Берлинската стена. В комисията имаше петима души – румънецът, унгарецът и
кубинецът, естествено, гласуваха в полза на руснаците. Италианецът и пуерто-
риканецът дадоха рамо на американците. С 3:2 гласа СССР се сдоби с първото си
олимпийско злато!

За броени минути всички медали бяха занесени в специален автобус, паркиран до
залата. Процедурата е немска идея и бе приложена за пръв път в Мюнхен. Всъщност
автобусът беше мобилна работилница, в която мълниеносно върху всеки медал бяха
гравирани името н националността на наградения. Но когато медалите са доставени
навреме в залата за церемонията по награждаването, на почетната стълбичка зее
едно голямо, обидено празно място. Там, където трябва да са носителите на
сребърни медали, няма никого. Американците отказват да приемат второто място и
да стиснат ръцете на победителите.

1972-ра бе тежка година. Студената война беше докарала света до истерия.
Източният и Западният блок се бяха демонизирали взаимно, а игрите, естествено,
бяха тотално политизирани. И двете системи гледаха на финала като на идеална
палитра за пропаганден плакат. Дори днес, 36 години след злополучния мач, всички
американски играчи до един отказват да получат медалите си. Красивите сребърни
отличия, създадени от легендарния майстор Герхард Маркс, се съхраняват в
специален сейф в Лозана, Швейцария. На лицевата страна е изобразена богинята на
победата, надвесена над олимпийския стадион. Всяка година медалите се изваждат
от сейфа за почистване и всяка година МОК прави отчаян опит да убеди
американските баскетболисти да ги приемат. Напразно – дванайсетте медала по
всяка вероятност ще останат сираци завинаги, въпреки че общата им нумизматична
стойност се оценява на 1 милион Долара. Горчивината и болката от загубата са
толкова големи, че Дъг Колинс и Майк Бантъм дори са посочили в завещанията си,
че забраняват на съпругите и наследниците си да приемат медалите след смъртта им.

Вие какво бихте направили? Аз имам по-особено мнение. Според мен има
огромна сила в това да погледнеш в очите победения победител и да му стиснеш
ръката. Ако американците се бяха качили на стълбицата и развели флага си през
1972-ра, те щяха да са завинаги шампиони в очите на целия свят. Гледал съм до
втръсване развръзката от този мач. Може и да е имало конспирация, особено в Арби-
тражната комисия, но според мен става дума за поредица от фрапиращи съдийски
гафове, които са ежедневие в баскетбола. Също е истина, че руснаците играха по-
добре, контролираха играта и до голяма степен заслужаваха победата.

Знам със сигурност, че докато съм жив, няма да забравя голямата грапава буца,
която заседна в гърлото ми, когато нашият легендарен гимнастик Йордан Йовчев
беше безскрупулно и варварски ограбен на олимпиадата в Атина. Ухажвана от
домакините, безсрамната съдийска комисия буквално изтръгна златния медал от
талантливите ръце на българина, за да го връчи на неизмеримо по-слабия в този ден
грък Димостенис Тамбакос. Спомням си как камерата се спря върху лицето на
Йовчев и как тихата болка и тъгата в очите му накараха моите очи да натежат от
сълзи. Но Данчо стисна зъби по мъжки, качи се на стълбичката и взе сребърния си
медал, за да го донесе в България, където бе посрещнат като национален герой.
Наскоро този изключителен мъж заяви следното в интервю: „Не съм само аз – в
Атина имаше и други ощетени гимнастици. В погледа на Тамбакос си личеше кой е
победител. Момчето не е виновно, защото не се е месило в интриги. Излезе и игра
човекът, но други хора го оцениха неправилно. Доста пъти след това се виждахме с
Тамбакос. Мога да кажа, че сме приятели“.

МОГА ДА КАЖА, ЧЕ СМЕ ПРИЯТЕЛИ! В тези шест малки думи има повече
благородство, отколкото в целия благороден метал, раздаден по олимпиадите, и
може би затова те са се настанили така трайно в съзнанието ми. Всички знаем колко
злокачествени са метастазите на олимпийското движение. Корупция, политически
машинации, подкупи, мрачни сделки и допинг го разяждат от години.
Управляващата върхушка се е превърнала в международен спортен картел, движещ
стоката си от континент на континент под прикритието на чиста идея. Олигавените,
меркантилни псевдоаристократи на МОК се избират един друг доживотно и разнасят
скъпите си костюми по целия свят в търсене на някаква облага. От време на време
подхвърлят на света по някоя и друга изкупителна жертва, така както големите риби
си хвърлят хайвера.

За никого вече не е тайна, че богинята на победата върху медалите е евтина
блудница и затова се стига до парадокси като скандална олимпиада в Китай, зимни
игри в Сочи или второ място за победителя. Ако съм на мястото на американския
отбор обаче, сигурно бих приел медала си. Студената война отдавна свърши, а пък и
един милион долара са много пари. Преглътнете обидата, стари момчета, извадете
дванайсетте сребърни сирачета от сейфа им в Швейцария, продайте ги и даретепарите на сиропиталище. От това ще има някаква полза – от 36-годишното ви
сърдене няма никаква! Лесно е да се каже, но и аз самият не съм 100% сигурен в
себе си и не знам как бих постъпил на тяхно място. Не всеки има волята и характера
на Данчо Йовчев. Ако можеха американските баскетболисти да се поучат от
българина, сигурно щяха да разберат, че неговият жест е далеч по- силен от техния. В
постъпката му има нещо особено, нещо безценно, което е на път да изчезне заедно с
олимпийската идея. Гордея се с всяка клетка на националната си самоличност, че е
българин. Доб- лестни хора като него са рядкост и въпреки че никога не съм се
срещал или говорил с него, ако ме попитате дали го познавам, ще ви дам
единствения възможен отговор: „Мога да кажа, че сме приятели.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Тичай, Лопепе, тичай

Статия на Иво Иванов Канзас

Понякога, когато въздухът е кристалночист и видимостта е идеална, отивам наедно самотно място до езерото Клинтън, за да се вгледам необезпокояван вогромните загадъчни каньони, обвили планината Брадли, и да се запитам отново какви ли древни тайни крият мрачните им сенки. Под тях като хладнокръвно, търсещо плячката си влечуго се вие долината Шрьотер. Но днес гледката, която ме е вълнувала толкова често през годините, отнася мислите ми към малкия петгодишен
Лопепе. В края на краищата нали самият той днес – осемнайсет години по-късно,
твърди, че често е обичал да се вглежда със страхопочитание в абсолютно същите
хипнотизиращи пейзажи.

Питам се какви ли мисли са минавали през чистото му, невинно съзнание? Децата
имат уникалната дарба да виждат света през неопетнена от цинизъм и логика
призма. Наивните им въпроси често са трогателни. Как да отговориш на дъщеря си,
когато излита за пръв път със самолет и те пита кога ще станем малки? Забелязала
била, че самолетите се смаляват, след като излетят от земята, и преценила, че всичко
в тях също би трябвало да стане по-малко. Наскоро и синът ми успя да ме озадачи с
култовия въпрос колко е стара буквата „г“. Друга зашеметяваща загадка, родена от
неговото съзнание, е въпросът от кой отбор е Господ. Единственото, което успях да
му кажа, е, че във всички случаи не е от Англия.

Детската психика е красива, неразгадана тайна и невръстният Лопепе не е бил
изключение. Малчуганът, казват, бил обаятелно дете Добро сърце и широка,
обезоръжаваща усмивка. Може да я види- често дори и днес върху лицето на вече
порасналия мъж. Изгрява някак еднъж, озарявайки чертите му с лъчезарно
излъчване. Усмивката в никакъв случай не е класическа и с огромната дупка между
предни зъба навярно вбесява ортодонтите, но тя сякаш всичко останало върху лицето
му, за да го превърне отново в безгрижния хлапак, обичан безрезервно от цялото селце Кимотонг в Южен Судан.

Миналата година Лопепе най-после се върна точно там, за д а посети
собствения си гроб. От седемнайсет години не беше стъпвал в родното си място.
Купчина камъни – това е всичко, което са могли да си позволят родителите му, за да
отбележат символично гроба му. Не са знаели дори къде да намерят крехките
останки на сина си, за да ги положат в него. „До днес помня калашниците – твърди
Лопепе. – Бяха толкова големи и зловещи.“ Всичко изглежда голямо за едно
шестгодишно дете.

В един кошмарен ден на 1991-ва озверели наемници, подкрепяни от
правителството, нахлуват в малката католическа църква, в която семейството на
Лопепе било на поклонение. Въоръжени до зъби и пръскащи слюнки, оскотелите
фанатици нареждат на всички да легнат на земята. Това, което ги интересува, това,
което е най-конверти- руемо за изкривената им идеология, са децата. Едно от най-
жестоки- те престъпления на нечовешкия конфликт в Судан е отвличането на деца,
промиването на техните уязвими съзнания и превръщането им в роботизирани
военни машини. Бащата на Лопепе се хвърлил да го защити, но бил почти убит с приклад на пушка.
Всички деца от църквата били натоварени като добитък в каросерията на камион,
завързали очите им с превръзки и ги отвели в концентрационен лагер. Военното
обучение се провеждало с часове под жестокото екваториално слънце. Лопепе
попаднал в помещение, в което като сардини били натъпкани 100 деца. Хранили ги с
каша, съставена от смлени соеви зърна и пясък. „Децата около мен умираха всеки
ден от дизентерия, побой и глад – спомня си Лопепе. – Научих се да усещам идващата
смърт. Те някак си лягаха примирени и затваряха очи завинаги. Страхувах се, че
скоро и моят ред ще дойде.“

Но една безлунна нощ три 14-15-годишни момчета, които познавали родителите
му, се промъкнали в стаята. „Ние ще ти помогнем да видиш майка си отново“,
прошепнало едно от тях в ухото му. Единият го хванал за лявата ръка, другият за
дясната и тихомълком го измъкнали от лагера през тайна дупка в оградата. В
продължение на три дни момчетата бягали, преследвани от войниците. „Тичай,
Лопепе, тичай!“, окуражавали го тийнейджърите, но когато не можел повече, го
качвали на гръб и продължавали. Нощем го криели в пещери, докато търсели вода, и
му я носели в чаши, направени от широки листа. Цяло чудо е, че не са били
разкъсани от дивите животни на африканската савана.

Децата продължили на юг и без дори да разберат, преминали на територията на
Кения, където били заловени от граничари. Лопепе бил заведен в огромния лагер за
бежанци Какума, където прекарал останалото си детство. В продължение на десет
години малчуганът живеел в абсолютен недоимък и се борел за оцеляването си с
едно ядене на ден. Лопепе не знае какво е станало с трите момчета, които спасили
живота му, но до ден-днешен ги нарича „моите ангели“. Чарът и добрината му
бързо му спечелили много приятели. Хлапакът обичал да играе футбол с топка,
направена от смачкана на кълбо хартия, делял дажбата си от царевица с по-
слабичките деца и ходел съвестно на училище. То се състояло от черна дъска,
закачена на дърво, а учениците чертаели с пръчки числа и букви по пясъка. Нощем
малчуганите лягали под опръсканото със звезди небе и докато се взирали в него, по-
големите момчета разказвали приказки на по-малките. Лопепе обичал да се вглежда
в небето и да повтаря, че звездите са като семейството. „Те се обичат и разчитат
един на друг. Нищо не може да ги раздели.“ Момчето мечтаело повече от всичко да
види отново родителите си, но било убедено, че семейството му е загинало във
войната, отнела повече от 2 милиона човешки живота. Майка му и баща му също
вярвали, че синът им е мъртъв, и дори направили церемониално погребение.
Лопепе обичал да тича, да се носи свободен и лек като вятър из саваната и в
ритъма на стъпките си да забрави тежкия си живот и осакатеното си детство. Кой
знае – сигурно, докато е бягал от спомените си, е чувал отнякъде и шепота на своите
ангели: „Тичай, Лопепе, тичай!“. Постепенно доброволците в лагера започнали да го наричат Лопес. Лопес Ломонг.

През 2001-ва късметът най-после се усмихнал на лъчезарния младеж и той
попаднал в списъка на 3500 деца бежанци, които били осиновени от американски
семейства. Така тийнейджърът ненадейно се озовал в дома на Роберт и Барбара
Роджърс в щата Ню Йорк – на хиляди километри и няколко века разстояние от
красивото, но примитивно селце, в което бил роден. Пристигнал на летището само с
пликче в ръка, защото оставил всичко, каквото имал, на приятелите си в лагера.
Културният шок бил покъртителен. Лопес не можел да повярва, че семейство
Роджърс имат кола, и мислел, че ще ходят пеша от летището. До самолета в Найроби
стигнал с ходене. Първата нощ спал на запалена лампа, зашото не знаел, че
светлината може да се изключва. Съшо така умирал от студ, тъй като нямал
представа, че температурата на водата под душа може да се контролира. В дома на
Роджърс за пръв път видял хладилник и микровълнова печка. Но Ломонг се
адаптирал бързо и постъпил в гимназия, където демонстрирал забележителен
интелект, а миналата година завърши и университета в Северна Аризона, където бе
един от най-популярните и обичани студенти.

През 2003 година – ново чудо: Лопес научи чрез приятел, че семейството му е
живо и майка му Рита Намана го търси отчаяно в Кения! Няколко дни по-късно
получил обаждане от жена, която за пръв път в живота си използвала телефон.
Тя непрекъснато му повтаряла през сълзи, че иска да говори със сина си Лопепе, без
да си дава сметка, че детето ѝ е пораснало и заедно с него е пораснал и гласът му.
Лопес нямаше нито пари, нито американски паспорт, за да се върне в Африка и да
види семейството си. Но миналата година с помощта на тв канала НВО младежът
най-после се събра отново с хората, с които съдбата безмилостно го бе разделила.
Гледах трогателните кадри, които биха могли да разчувстват до сълзи дори
паметника на Съветската армия в София. Лопес прегърна братчето, което никога не
бе виждал, и се разрида в обятията на майка си. Но това не е краят на тази странна
приказка. Възможно е дори да е само началото…

Какво вижда едно малко дете в нощното небе? Много повече от нас, възрастните.
Съзнанието му е необременено, любопитството неутолимо, въображението -
необятно. Ние често биваме погълнати от цикъла на ежедневието си и стесняваме
кръгозора си, потъвайки в безсмислени детайли. Петгодишното дете се вглежда в
луната и не вижда в нея като мен каньоните на планината Брадли, долината Шрьотер
или кратера Клавиус. За малкото момче луната е красивата бяла зеница на нощта,
която се взира обратно в него с настойчиво, немигащо око. Детето гледа в хипноза
звездите, защото за него те не са просто далечни огнени кълба от газ, а милиони
трепкащи въпроси. Някои ще намерят отговора си, а други може би е най-добре да
останат завинаги неразгадани.

Защо, питат звездите, съдбата толкова често ни подхвърля жестоки шеги? Защо не еподсказала на малкия Лопепе, че в продължение на месеци и той, и майка му са
живеели, без да подозират, в двата противоположни края на един и същ бежански
лагер? И кой е този звяр, спотайващ се в най-тъмните подземия на човешката натура,
който е в състояние да създаде изчадия, способни да посегнат на детски живот? Да
го изтръгнат като жива плът от ръцете на родителите му? Кои са тези животни, защо
съществуват в XXI век и за какво им е това парче месо, което бие в гърдите им?
Но има и други, далеч по-хубави въпроси, увиснали в небето. Като този например
- защо американският олимпийски отбор, пълен догоре с легенди като Фелпс, Коби
и сестрите Уилямс, се събра във вторник и единодушно реши, че на откриването на
олимпиадата американският флаг трябва да бъде носен от един малко известен 23-
годишен бегач на 1500 метра на име Лопес Ломонг? Защо младежът с голяма
усмивка и тежко минало, който едва миналата година най- после придоби
американски паспорт, е толкова обичан и уважаван? Защо точно той, който е
израснал толкова далеч, заслужи да развява знамето на новата си родина? Може би
заради тези негови думи: „Страдам непрекъснато за децата на Судан. Те не мечтаят
да станат доктори или олимпийски атлети. Те просто мечтаят да са живи на
следващия ден. Искам да направя всичко по силите си, за да им помогна“.
В сряда, когато научи за огромната чест, Лопес заяви с треперещ глас, че това е
най-щастливият ден в живота му.

Има и още, малко по-лесни въпроси: какви са например шансовете на нашия
герой за медал? Трудно е да се каже – 1500 метра е непредвидима дисциплина. На
квалификациите Лопес се класира, завършвайки трети, въпреки че бяга с изкълчен
глезен. Потенциалът му е огромен: има и сила, и издръжливост, и стратегическо
мислене, макар че все още му липсва техника. В тази дистанция всичко е възможно
при идеално стечение на обстоятелствата, но в същото време нищо не е гарантирано.
Знам обаче с абсолютна сигурност едно нещо – ако Лопес стигне до финалите,
неговите три ангела, независимо дали все още са живи, или не, ще го гледат
отнякъде с усмивка. И когато влезе, лек като вятър, в последната обиколка, и те, и
ние, и дори Бог, независимо от кой отбор е, ще скочим обезумели на кРака и и
докато всяка негова изстрадала стъпка го води към финалната лента, ще крещим с
цяло гърло и с цяла душа: „Тичай, Лопепе!
Тичай!“

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Единайсетият човек

Статия на Иво Иванов Канзас

Жан-Ив Лабаз ще загине след броени секунди. Тялото му ще бъде смазано под
огромни безформени буци бетон и раздробените му на парчета останки няма да
бъдат намерени в продължение на няколко дни. Часът е 16,53. Денят – 12 януари тази
година. Жан току-що е влязъл в сградата на Националната футболна федерация и
няма представа, че е само на няколко мига разстояние от внезапна зловеща участ.
Триетажната сграда на федерацията бук- вално ще експлодира, разтърсена от
безумно земетресение, и ще го погълне в яростна мелница от бетон, тухли, желязо и
стъкло. В този ден заедно с него ще загинат още 250 000 негови сънародници -
жертви на едно от най-големите природни бедствия в историята на човечеството.
В същия този момент лъчезарно 16-годишно момиче на име Бри- яна Хаберлин
започваше поредната си тренировка на около 1000 километра разстояние в
безгрижната и слънчева Южна Флорида. Тя не е виждала и никога няма да види
Жан-Ив Лабаз, но въпреки това съдбите им ще намерят начин да се преплетат по
особен, тъжно-красив начин, за да напишат тази история и ни накарат да повярваме
в съществуването на мистериозния и понякога самотен единайсети човек.

На няколко километра разстояние от Жан-Ив най-добрата млада вратарка на
Хаити – 15-годишната Александра Коди, ще оцелее по чудо, но това, което ще
преживее след няколко секунди, ще остави дълбоки, отворени рани в крехката ѝ
психика и по всяка вероятност ще я терзае до края на дните й. Земята под краката ѝ
неочаквано ще започне да клокочи с дълбок гастритен грохот и след това сякаш ще
оживее в бесни хаотични конвулсии. Александра е тренирана да пази равновесие,
никога да не губи самообладание, да се доверява на котешките си рефлекси и
интуиция. Но 7 степени по скалата на Рихтер са прекалено много за всекиго. Сякаш
всичко под стъпалата ѝ ще се разтвори, така че дори нейните силни крака няма да
устоят, тя ще загуби баланса си и ще се строполи безпомощна на земята, равни количества
страх, ужас и паника ще нахлуят в душата ѝ и ще парализират мускулите й.

В този ден Александра и всичките ѝ съотборнички от националния отбор на
Хаити ще оцелеят, но ще загубят родители, роднини, приятели, цялото си оскъдно
имущество и човека, когото обичат като роден баща – Жан-Ив Лабаз. За него казват,
че бил най-добрият треньор на Хаити и една от малкото причини за оптимизъм в тази изтерзана от бедност и нещастия страна. Лабаз бе философ, мечтател и
изключителен педагог, който вярваше, че призванието му не е толкова да печели
мачове, колкото да формира личности. Може би затова състезателките му бяха
толкова привързани към него. Хаити е държава, лудо влюбена във футбола, но
липсата на средства и инфраструктура е ограничила до крайност развитието му.
Отборът не е бил на световно първенство вече почти 40 години. Най-големият успех
бе постигнат именно от Лабаз, под чието ръководство девическата формация на
страната се добра до световно първенство за момичета до 17 години в Южна Корея
през 2007. Изгладнялата за какъвто и да било успех страна следеше със затаен дъх
всяка секунда от мачовете на девойките и след достойното им представяне ги
посрещна като герои.

След смъртта на Лабаз не само състезателките, но и целият футбол в Хаити сякаш
осиротяха, а бъдещето на този спорт изглеждаше съсипано. Федерацията бе
превърната на прах заедно с всички архиви, средства и няколко хиляди току-що
закупени футболни топки. Под сградата бяха погребани 30 човека – цялото
ръководство на федерацията. Страната бе напълно смазана и потопена в
постапокалипти- чен кошмар. Един от най-големите проблеми бе, че хората в Хаити
бяха строили къщите си като бункери с цел да се предпазят от урагани, а не от
земетресения. Тук вятърът е най-големият враг, така че всичко е тежко строителство
- тухли, камъни и бетон. Без съмнение сте виждали ужасяващите кадри от CNN:
стотиците хиляди жертви, окървавените улици и стърчащите във всички посоки
арматури, късащи като хищни нокти бетонния епидермис на обезобразените сгради.
Порт-о-Пренс се превърна в гробница – старицата с косата вършееше навсякъде,
престъпленията и болестите не закъсняха да оголят мръсните си муцуни, а въздухът
бе пропит с миризмата на разлагащи се трупове. Милиони бяха останали без дом и
живееха в палатки или направо под небето.

Александра бе една от тях. Момичето съществуваше в състояние на полусъзнание,
спейки в мръсна палатка и хранейки се с по някой оскъден залък на ден. Всъщност
всичките ѝ приятелки от отбора бяха в абсолютно същата ситуация. В рамките на
няколко секунди те бяха загубили всичко, което притежаваха, и дори това, което още
не бяха получили – бъдещето си. Отборът, естествено, бе разформиран, а игрището
им – превърнато в лагер за бездомници.

Но изведнъж – чудо! След двумесечна агония, глад и мъчително лавиране на ръба
на съществуването едно по едно момичетата бяха издирени и изпратени на
квалификацията за световно първенство в Коста Рика. И така, против всякаква
логика и очаквания, 56 дни след земетресението 11 изтерзани от умора деца се
изправиха срещу могъщия отбор на Съединените щати. Сред мрак, смърт и
разрушение Хаити отново гледаше със затаен дъх, хранейки сляпа надежда за
каквото и да било, дори незначително, вдъхновение. Нямаше нищо на този свят,
което момичетата да искат повече в този момент, отколкото да се представят достойно и да дарят поне една усмивка на сънародниците си.
Нека ви отведа в 88-ата минута на този мач. Най-добрата нападателна на Щатите
Линдзи Хорен е на бялата точка. На голлинията нашата стара позната Александра
Коди пружинира неспокойно върху пъргавите си, но изтощени крака и се опитва да
надникне в съзнанието на противничката си, за да отгатне ъгъла на дузпата. Така ѝ
се иска да спаси удара, да направи нещо хубаво за отбора си, за съгражданите си, за
Жан-Ив, чиято отпътувала душа толкова много обича. „Ще се хвърля вляво, както
само аз си мога“, казва си Александра, която явно е прочела нещо в очите на
американката. Хорен се засилва и вкарва цялата инерция на 180-сантиметровото си
тяло в удара. Момичето плонжира като котка, покривайки идеално левия ъгъл на
вратата… Но това не е приказка. Линдзи стреля силно и точно вдясно и бележи
безапелационен гол.

Американките продължават да нападат като оси и в добавеното време успяват да
отбележат още един гол, оформяйки крайния резултат: 9:0! Да – девет на нула! На
треньора на американския национален отбор Казбек Тамби искам да кажа: „Човече,
какво правиш?! Ти нямаш ли сърце в гърдите и мозък в главата? Какво искаш да
докажеш? Какво се опитваш да компенсираш? Нужно ли е да смажеш, стъпчеш и
унижиш група деца, които са загубили родителите и близките си, дома си и човека, който ги е формирал като личности? Нима не виждаш, че тези момичета играят с изцедени тела и изтерзани души? Не са тренирали. Не са яли и спали като нормални хора със седмици и краката им се
движат само благодарение на нечовешка воля. Самото им присъствие тук е геройство
и има начин, без да ги обидиш, да запазиш малко от достойнството им. Нужно ли е
например да пратиш най-добрата си нападателка, която в този мач вкара четири
гола, да бие дузпата? Или да хвърлиш целия отбор в нападение в 92-ата минута?
Господин Тамби, след 4:0 вече няма състезание – има избиване на комплекси, болни
амбиции и необяснимо желание да унижиш противника, пристигнал от най-бедната
държава в Запад- ното полукълбо. Ако мислиш, че си победил, дълбоко се лъжеш. В
цялата тази ситуация най-големият губещ си ти!“

Едно от нещата, които просто не мога да опиша, е нивото на футбола, който се
играе от момичета и жени тук, в Щатите. Масовостта, базата, феноменалната
инфраструктура са несравними с нищо по света. Американките са толкова добри, че
най-големият проблем на треньорите е как да отделят шепа футболистки от
хилядите, които заслужават да бъдат националки. Колкото и много да искаха,
колкото и да се бореха за всяка педя трева, момичетата от малката, разпадаща се
островна държава нямаха никакъв шанс срещу една стройна, идеално организирана и
много скъпа футболна институция.

След мача хаитянките си тръгнаха с наведени глави, но Александра не можа да
помръдне от вратата си. Макар че спаси толкова положения и вложи всяка клетка от себе си, момичето чувстваше лична отговорност за нанесеното на родината ѝ унижение. Бе смазана и съкрушена ~ за втори път в рамките на два месеца земята под краката ѝ сякаш се разтвори в жестоки спазми и момичето, което е тренирано да не губи самообладание и равновесие, отново рухна безпомощно на тревата. Тялото ѝ се разтресе в неудържими ридания и малката вратарка знаеше, че плаче не само заради мача и не само за себе си, а за всичките си изстрадали сънародници, за осиротелите деца, за Жан-Ив, за изгубеното бъдеще. В този миг тектоничните плочи на Душата ѝ най-после се сблъскаха и магнитудът на това жестоко сьрцетресение не
можеше да бъде обхванат дори от скалата на Рихтер.

Но ето че точно в този потискащ момент се случи нещо странно рядко и много
красиво. Брияна Хаберлин – лъчезарната вратарка на американките, бе усетила
много дълбоко в себе си трусовете дълго преди началото на мача и бе точно този
човек в отбора, който разбра идеално значението на ситуацията. Днес, след като я
познавам по- добре, вярвам, че ако хаитянките бяха отправили поне един опасен
удар във вратата й, той щеше някак си да влезе в мрежата. Брияна бе най-далеч от
съкрушената противничка, но извървя стоте метра до вратата и без колебание пое
ридаещото момиче в прегръдката си, без да я остави да падне повече на земята. За
тяхна чест останалите ѝ съотборнички видяха какво става и последваха примера й.
Груповата прегръдка продължи почти две минути и когато най-после се разпадна,
самата Брияна бе обляна в сълзи.

Гледах изумен тази трогателна сцена заедно с човека, когото уважавам най-много
на този свят, и накрая той ми каза: „Знаеш ли, според мен има някаква почти
статистическа логика в това, което се случи. От единайсетте на игрището една
личност усети нещата със сърцето си и поведе останалите. Може би за съжаление
такава е и зависимостта в живота: навярно горе-долу един на всеки единайсет има
чувствителността и душата да направи подобно нещо“. Една единайсета! Такава ли е
наистина приблизителната алгебра на добрината? Възможно е. Ако е така, то поне е
хубаво, че всички познаваме по някой и друг единайсети човек. Майка Тереза бе
единайсетият човек…. Мандела… Жан-Ив Лабаз.. .Брияна Хаберлин.

Момичето не спря дотук. Веднага след турнира Бри, както всички я наричат,
отиде самичка в щатския департамент и регистрира фондация, наречена „Много
сърца – една цел“. Идеята беше да събере пари, за да може да доведе целия отбор на
Хаити на турнир в Орландо и по този начин да им даде възможност да се измъкнат
за малко от кошмара в страната си, да отидат до Дисниленд и най-вече да изтрият
усещането от квалификациите и да продължат да играят любимия си спорт поне още
малко в нормални условия. Бри бе толкова всеотдайна, ентусиазмът ѝ – толкова
заразителен, че успя да убеди хиляди хора да направят малки дарения и на практика
сама да набере средствата.

Александра и съотборничките ѝ прекараха две незабравими седмици във Флорида и поне за малко усмивките се завърнаха върху лицата им.

Свързах се с изключително скромната Бри просто за да ѝ кажа точно какво мисля
за постъпката й, за голямото ѝ сърце и за родителите, които са отгледали такова
прекрасно дете. Не се случва често на човек да се натъкне на невръстно момиче,
разбиращо света и живота по-добре от треньора си, който е живял на този свят 49
години. Помолих я да ви каже нещо и тя пожела да ви предам следното: „Искам да
благодаря на всички, които виждат нещата като мен, и ви моля винаги, когато ви се
отдаде възможност да дадете сила и надежда на тези, които ги нямат, да го правите
без колебание!“.

Състрадателност. Не ни е нужна, за да оцелеем. Няма да я намерите в учебника по
биология. Няма да ви помогне да спечелите състезание или да направите много
пари. Но по някакъв особен начин тя ни е необходима и ни прави хора.
Състраданието няма очертания и тежест. То не идва отникъде, но ако му позволим,
ще ни отведе навсякъде. „Състраданието е необяснима, чисто човешка
характеристика, която ни е помогнала да се обособим като единствен по рода си
вид в природата. “ Казал го е самият Дарвин.

Мачът между Хаити и Съединените щати отмина, но остави следа в сърцата на
много хора. Благодарение на тази история, ако някой ден попадна в подобна
ситуация, никога няма да гледам на нея като на случайност, а като на златна
възможност да използвам и аз мъдростта на едно 16-годишно момиче.

Десетима човека са започнали да четат тази статия и по една или друга причина
са се отказали. Но ти…? Ти, приятелю, все още си тук. Затова искрено се надявам,
непознати читателю, и ти да виждаш нещата по този начин и ако някой ден съдбата
отвори вратата на подоб- но обстоятелство за теб и те постави на мястото на малката
Бри, да се възползваш без мисъл за полза и облага и в този ценен момент от
футболист, или бизнесмен, или президент, или каквото и да било да се превърнеш в
нещо много повече – човек… Единайсетият човек.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Дядо Добри

Дядо Добри, праведен и благ,
стои пред български светини,
жив и здрав е, и стои на крак,
макар навършил сто години.

Дядо Добри правил добрини
и дал му Бог живот вековен,
за да следва и на старини
към Бога своя дълг синовен.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Когато тишината проговори

Когато тишината проговори,
знаеш каквото искаш да знаеш,
намираш това, което търсиш,
живота се открива, освободен от желанията,
за да разкрие истината, истината на това, което е.

Виждаш голата неосъдена и непокрита истина,
като учен възхищаващ се на чудесата на природата,
оставяш твоята личност и се потапяш в това, което е …
Няма нужда да правиш нищо, живота те прави …

Живота показва своята красота, своята свещенност,
своята единност, своята абсолютна приемственост и любов …
И всичко това, в твоя най-мрачен ден,
в твоите най-мрачни мисли и емоции,
в твоя плач и твоята тъга,
неизбежната единност,
двете страни на монетата … се виждат като монетата,
въртенето на монетата разкрива ин-ян …

Същността се отваря и показва,
и играе с всичко, винаги …

Всеки опит на разума да проумее, е просто още един напразен опит,
да разбере комплексността, красотата на всичко, което е,
свободата, мира и творчеството на всичко, което е.

Няма ги обектите и субектите, няма концепции,
всичко, проникнато от своята същност …

Тишината говори …

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Помагам

Помагам ви, хора, помагам,
а Бог ми помага на мен,
работя за Общото Благо,
за светлия утрешен ден.

Помагам ви, хора, помагам,
а Бог ми помага на мен,
че давам и мило, и драго,
за свят към Добро променен.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Светли години

В идните светли години
бодри ще бъдем, засмени,
Боже, по Пътя води ни,
Пътя към златни промени!

В идните мирни години
Любов по света ще цари,
Боже, със здраве дари ни,
и Вечен Живот ни дари!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Свети Архангели

О, Архангели, велики,
пазители на Божий Мир,
светите ваши ликове
с Любов обливат ме безспир!

О, Архангели, велики,
пазители на Божий Ред,
аз при нужда ще ви викам,
а вий водете ме напред!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Бог ми проговори

Бог ми проговори
с език на Любовта,
Раят е отворил
вратите за света.

Бог ми проговори
със вътрешния глас,
Раят е отворил
вратите си за нас.

Бог ми проговори,
щастлив е този ден,
Раят е отворил
вратите си за мен.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Щом съм благодарен

Щом съм благодарен,
спокоен и смирен,
двери се отварят
Божествени у мен.

Щом съм постоянен,
и с Вяра, устремен,
свише е простряна
Десницата над мен.

Щом съм концентриран
и щом съм търпелив,
Мъдрост ще намирам
и вечно ще съм жив.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени