Category Archives: За Духа и Душата


АЗ СЪМ ТИ

Вземи ме и няма да ме имаш.

Намери ме и пак ще ме търсиш.

Бъди с мен и ще ме изгониш.

Вярвай в мен и ще ме отричеш.

Приеми ме и ще ме отхвърлиш.

Почувствай ме и ще ме изгубиш.

Помни ме и ще ме забравиш.

Защото АЗ СЪМ ТИ.

Posted in За Духа и Душата | Tagged | Коментарите са изключени

Аз живея в Бога

Аз живея в Бога
и Бог живее в мен,
вярвам аз, че мога
да бъда изцелен!

Боже, дай ми сили,
и здраве, Боже, дай,
с Тебе, Боже Мили,
животът наш е рай!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Молитва към Бог

На Бога благодарен,
стоя във тишината
и мислено повтарям
молитвата позната:

Боже, Благ и Милостив,
Здраве дай ми и Живот,
моля грешките прости,
моите, на цял народ!

Боже, Мъдър, Справедлив,
с Любовта си ме дари
и напред ме поведи
към деяния добри!

Боже, Силен, Всемогъщ,
моля Те, и мен спаси,
и към Мир, на Теб присъщ,
Ти душа ми възнеси!

Ще славя Твойто име,
Боже, Истинен, Един,
Ти, моля Те, води ме,
Ти закриляй ме! Амин

Ще славя Твойто име,
Боже, Истинен, Един,
Ти, моля Те, пази ме,
Ти напътствай ме! Амин

Ще славя Твойто име,
Боже, Истинен, Един,
Ти, моля изцели ме,
Ти помилвай ме! Амин

Ще славим Твойто име,
Боже, Истинен, Един,
и мен благослови ме,
и децата ми! Амин

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Човек е от Бог сътворен

Във порив велик, вдъхновен,
човек е от Бог сътворен,
с Мъдрост, с Любов и със Сила
светла мечта го дарила.

Човекът – на Бога подобен,
да бъде творец е способен,
Добро да твори по Земята
е мисия негова, свята.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Един фотограф, едно море, една снимка всяка сутрин

При хубаво време карам колело почти всеки ден по крайбрежната алея на Морската градина на Варна. Видът на морето и усещанията край него зареждат невероятно! Хората имаме какво да подобрим на брега, но природата винаги е съвършена.

Клишираната красота на морския пейзаж омръзва само на изображение или на филм, никога на живо. Великолепието на залязващото над пристанището огнено слънце или на изгряващата пълна лятна луна от другата страна компенсира всички други неуредици на деня, успокоява душата и връща въодушевлението от живота.

По разбираеми причини, през късната есен и зимата не излизам да карам и всичко това много ми липсва. Само че има един варненец, който не се плаши от студа, леда и винаги силния вятър по брега – името му е Емил Йовев. Представя себе си като бивш моряк, снимал брега от морето, а сега морето от брега ;) А в по-далечното минало – състезател по колоездене.

Та той всяка сутрин се разхожда по алеята и снима морето. След това качва снимката на изгрева в социалната мрежа и пожелава „Добро утро” на приятелите си. Всяка сутрин. Една снимка.

Неусетно това се превръща в ритуал и всички чакаме от коя част на алеята ще е днешната снимка, дали вали, оловен ли е цвета на морето или слънчицето все пак се подава иззад някой облак. Виждат ли се ясно пръските на вълните, разбиващи се в буните, или какво са правели тази сутрин любимите зимни гости на Варна – лебедите.

Ето какво ни разказва самият той:
„От години съм на алеята рано сутрин. Обикновено съм с колелото, но в дните, когато е невъзможно да се кара, излизам пеша. С „Канончето“ се сдобих преди 4-5 години и от тогава ми е неразделно другарче. В началото качвах епизодично снимки във Фейсбук. Не знам как възникна идеята за „Добро утро“. Започнах да пускам снимки с поздрава, след това спрях. Тогава приятели от чужбина ми се обадиха и ми казаха, че харесват идеята и ще се радват, ако продължа да качвам снимки. С времето налучках формата и така “ :) Добро утро :) “ стана като запазена марка. „Аудиторията“ ми се разшири и разбрах, че това е нещо като мисия – да споделяш мига с приятели… “

Снимките на Емил са сурово красиви, едновременно от познати на варненци места и буни, но и непознати в зимните условия, дори заплашителни. Често, като видя поредната, си казвам „Еха, колко ли е било студено по време на изгрева?”, „Ооо, какви огромни вълни!” или „Добре, и днешната е много красива” и се захващам с обичайната си работа за деня. Хубаво е човек да има такъв ориентир, който да чака с нетърпение и който да му дава сили и въодушевление.

А днешният изгрев отново е прекрасен! :) Добро утро :) !

 

Posted in За Духа и Душата, За Ежедневието, За Природата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

За авторите 4 (Към сиянието на истината през глъбините на словото)

Към сиянието на истината през глъбините на словото е книга на Андрий и Ольга Будугай. Представлява сборник от статии с лингво-езотерични изследвания и е най-задълбоченото разглеждане на Духовните корени на българския език.

На 30 август 1995 г. Ольга се омъжва за Андрий
Будугай, с когото се е запознала на репетициите на театъра
в градския Дворец на културата. Двамата изпълнявали
ролите на феята-кръстница и на горския в приказката
„Пепеляшка”. Свързва ги любовта им към Словото, а още
при първата им среща Ольга има странното усещане, че
„познава” отдавна този новак в театъра. По-късно някакви
проблясъци в глъбинната й памет й подсказват, че онова
чувство от първата им среща има под себе си здрава основа
и те двамата са били доста тясно свързани в някакви свои
предишни въплъщения. На 9 януари 1997 г. се ражда синът
им Богдан.
Ольга е също така конферансие в концертите на
Любителската хорова капела на учителите „Проминь”
(Лъч), ръководи литературни школи в Бердянския
Педагогически университет „Стилос” и в Центъра за
детско-юношеско творчество „Неопалимая купина”.
Успоредно с работата си в университета преподава
френски език в Бердянското средно училище № 1 и
ръководи кръжок по френски език в Центъра за детско-
юношеско творчество. През периода 1998-2000 г. участва и
получава призови награди на творческия конкурс
„Бердянские россыпи”, чете пред публика свои
стихотворения, посветени на Бердянск и Таврия. В тези
конкурси участва и Андрий със свои авторски песни, които
сам изпълнява, акомпанирайки си с китара.
Двамата с Андрий издават през 2001 г. в Бердянск
първия си сборник стихове и проза „Скарбы Приазовья”
(Съкровищата на Приазовието”) на украински език. В него
е включена и историко-документалната повест „В туннелях
таинственной Доры” – разказ за преживяванията на нейния
баща по време на Втората световна война последователно в
четири немско-фашистки лагера, най-страшните от които
са Бухенвалд и Дора (подземен завод за свръхсекретното
германско оръжие – ракетите „Фау-2”, на които Адолф
Хитлер възлагал особени надежди през втората половина
на войната). Впоследствие (през 2002 г.) тази повест е
преиздадена в Гуляйполе, но вече не на украински, а на
руски език.
От 3 септември 2001 г. до края на септември 2003 г.,
когато семейството живее в Киев, Ольга работи в
Националния авиационен университет като преподавател
по немски и френски език. Там семейството полага много
усилия за диагностицирането, лечението и обучението на
сина Богдан, страдащ от ранен детски аутизъм. От 3
октомври Ольга вече преподава литература в Переяслав-
Хмелницки, в Държавния педагогически университет
„Григорий Сковорода”.
Заедно с творческата си и професионална дейност
Ольга продължава да работи върху себе си – в областта на
своето образование и на попрището на науката. Така през
1998 г. тя завършва задочното си обучение във Факултета
по украинска филология при Бердянския педагогически
институт, през декември 2007 г. защитава кандидатска
дисертация по украинска литература за деца и получава
научната степен „кандидат на филологическите науки”, а
през 2010 г. завършва Факултета за следдипломно
обучение при Переяслав-Хмелницкия педагогически
университет по специалността „Немски език и
чуждестранна литература”.
През 2007 г., съвместно с Андрий и членовете на
литературната студия „Дытынець” в Переяслав-Хмелницки
(Киевска област) издава алманах „Ворота в Небо”, а през
2008 г. – заедно със съпруга си издава учебно-
методическото пособие „Страници от историята на
Запорожкото казачество”, в което са включени техният
общ цикъл стихотворения за казачеството и сценарии за
училищни празници и тържества на същата тема. През
2010 г., съвместно с Андрий издава поетичните сбирки
„Святковый винок” (Празничен венец; книга за деца) и
„Слова – свиты” (Думите – светове). Има повече от 40
публикации в научни сборници и списания, а също и
съвместни с мъжа си есета по духовно-езотерични теми.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

За авторите 3 (Към сиянието на истината през глъбините на словото)

Към сиянието на истината през глъбините на словото е книга на Андрий и Ольга Будугай. Представлява сборник от статии с лингво-езотерични изследвания и е най-задълбоченото разглеждане на Духовните корени на българския език.

Ольга Будугай била поставена пред факта на своето
поредно рождение на 4 февруари 1964 г. в град Гуляйполе
на Запорожка област (Украйна). Той се е прострял по
бреговете на таврийската степна рекичка Гайчур, чието
име е в пълно съответствие с името на града: в превод от
тюркски то означава „волно течаща в степта река”. Баща на
Ольга станал работникът в обувната фабрика Дмитро
Савченко, а мама – учителката по математика Раиса
Савченко. В Гуляйполе преминали ранните детски и
ученически години на Ольга.
Пориви в душата от времето, което Ольга с по-
големите си братя Сергей и Анатолий е прекарвала в
безпределната степ, където баща им и дядо им през лятото
пренасяли пчелина. През деня дъх на свежа степна трева,
леко шумолене в нея на свободолюбивия степен ветрец,
допълнено от напрегнато жужене на работещите с все сили
пчелички и от чуруликане на птичките, а през нощта ярко
блещукане на далечни примамващи звезди по извисения
небесен купол – всичко това не е могло да не намери
отклик в душата на момиченцето, отворена за всичко
светло и възвишено. А към всичко това се прибавя и
фактът, че в Гуляйполе е била „главната квартира” на такъв
политически деец като Нестор Махно, който единствен се е
опитвал във вихъра на Гражданската война да се вдигне в
защита на обикновените селяни. Всичко това, взето заедно,
явно е допринесло от душата на Ольга да започнат да се
леят стихове: първите се появяват още когато тя е в ІІІ-и
клас.
След завършване на средното си образование (със
златен медал) тя постъпва през 1981 г. във Факултета по
романска и немска филология на Запорожкия държавен
университет.
През 1985 г. Ольга се омъжва за бердянския момък
Игор Ковтун – човек с многостранни интереси и
необичайни прояви. Игор се заел да изучава източни бойни
изкуства и източна философия, включил се в самодеен
театър, отдал се на здравословен начин на живот. След
като Ольга завършила през 1986 г. университета, тя се
премества да живее в Бердянск и тясно свързва съдбата си
с егрегора на този приазовски град, възникнал
първоначално като морско пристанище. В града вече имало
много хора, отдали се на активни духовни търсения и на
индивидуалната си реализация в спорта или изкуството. И
това е създало чудесна благоприятна среда за подобни
начинания както на Ольга, така и на съпруга й, на неговата
сестра Елена, а също и на много техни приятели и
съмишленици. Заедно с тях тя прекарва стотици часове в
съвместни духовно-творчески изяви, посветени на
разгадаване тайните на Космоса и историята на
човечеството. Всички четат книги с духовно-философско
съдържание.
Ольга започва трудовата си дейност в Бердянск с
преподаване на немски език в Бердянското училище-
интернат. След три години и половина постъпва на работа
в Бердянския краеведчески музей, където изцяло се отдава
на проучвания на историята на Таврийския край и особено
на Запорожкото казачество.
След тригодишната си работа в музея Ольга получава
покана да работи в Бердянския педагогически университет,
в новосформираната катедра по украинска и чуждестранна
литература, а също и в новооткритата Бердянска градска
телевизия, където тя още от началото е първата му
говорителка, а по-късно автор и водеща на телевизионното
предаване за деца „Веселка” (Небесна дъга).
Успоредно с работата си Ольга посещава репетициите
и представленията на Любителския младежки театър
„Данко” при Градския дом на културата (режисьор Галина
Есмурзиева), секцията по източна гимнастика Тайдзи-
цюан, която ръководи мъжът й, взема активно участие в
общоградските културни мероприятия. Опитва се да води
здравословен начин на живот, занимава се с моржуване
(къпала се е в Азовско море в студената вода чак до
замръзването му през зимата), спазва вегетариански режим
на хранене. През 1995 г. Ольга се развежда с Игор, за
когото пътят на воин-спортсмен е вече най-важната цел и
смисъл в живота, а Ольга с времето усеща, че в този път не
„може да се ограничи”.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Правя без корист Доброто

Правя без корист Доброто,
просто така – от Любов,
нищо, че после Животът
изпит изпраща ми нов.

Доброто е Път към върха,
Пътят е стръмен и труден,
но щом победил съм страха,
красив ще стане и чуден.

Правя без корист Доброто,
просто така – от Любов,
нищо, че после Животът
изпит ми дава, все нов.

Изпитът, зная, е важен,
чрез него душата расте,
качества Божии, даже,
израстват чрез него и те.

Правя без корист Доброто,
просто така – от Любов,
и после знам, че в Живота
взел съм си изпита нов.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , , | Коментарите са изключени

За авторите 2 (Към сиянието на истината през глъбините на словото)

Към сиянието на истината през глъбините на словото е книга на Андрий и Ольга Будугай. Представлява сборник от статии с лингво-езотерични изследвания и е най-задълбоченото разглеждане на Духовните корени на българския език.

През 1985 г. приключило „висенето” по коридорите и
залите на техникума – на Андрий дават диплом за
завършено образование и скоро ще го вземат да служи в
армията. По време на наборната кампания с него се случва
нещо, чийто смисъл той ще проумее чак след години. Ето
какво станало. Като се явява пред последната медицинска
комисия, която прави разпределение на донаборниците по
родовете войски, на Андрий му се усмихнало щастието.
Определят го да служи във въздушно-десантните войски –
висшата мечта по онова време на много младежи, а и на
него самия. И ето, че се случва нещо съвършено алогично:
с гласа на Андрий „някой” казва на председателя на
донаборната комисия: „Другарю подполковник, а аз имам
книжка” (има предвид шофьорска книжка). Това изречение
променило всичко из основи и Андрий отива да служи в
Ленинград. Едва години по-късно осъзнава, че самото
Провидение го е подтикнало да каже това изречение и че в
противен случай щеше да служи не на север, а на юг, в
жаркия пламнал Афганистан, където пращаха да
„изпълняват интернационален дълг” неговите връстници (и
най-напред десантчиците).
През двете му години военна служба Ленинград е дал
голям тласък за ускореното развитие на Андрий, шофьор
на подвижен рентгенов кабинет при Окръжната военна
болница, намираща се недалеч от прословутия дворец
Смолни. Той много пътува, общува с различни хора (както
войници, така и курсанти от военните училища и офицери),
посещава богатите музеи на бившата имперска столица,
интересува се от основите на психологията и философията.
След това идва учението му в столицата Киев, където
през 1987 г. Андрий постъпва в Зооинженерния факултет
на Украинската селскостопанска академия. След 25-те
месеца, преживени в Ленинград, юношата отначало никак
не може да разбере с какво толкова се слави Киев.
„Северната столица” изцяло е огромен музей под открито
небе, където сякаш самият въздух е наситен с история и
култура. Докато в Киев всичко изобщо не е така. Ала само
след половин година Андрий осъзнава, че Киев има много
по-фини излъчвания, които отиват до неизмеримо по-
големи глъбини.
В Киев Андрий се среща с представители на различни
духовни течения, покрай учението си в академията
посещава изложби, концерти, публични лекции с научно-
популярна и философска тематика. Там той се запознава с
някои личности и движения, например с последователите
на Порфирий Иванов, с Олесь Бердник, с украинските
националисти, с хора, които се интересуват от въпросите
на историята и различните направления в езотериката, с
Учението Агни Йога и с теософията. Именно контактът с
теософията (през декември 1990 г.) е последната капка,
която препълнила чашата на откърменото в съветския
егрегор съзнание на Андрий: след като той изслушва
цикъла лекции на теософката от Новосибирск Татяна
Антонова, ценностната му система радикално се променя.
Той взема решението, че вече най-главното в живота му
стават духовните дирения. Андрий изоставя учението си в
академията и се посвещава изцяло да търси Истината.
Пътят му минава през няколко общини и в продължение на
три години той странства по просторите на бившия
Съветски Съюз.
На 31 октомври 1994 г. Андрий се връща при
родителите си в Бердянск. Съвсем скоро му се случва
нещо, което той възприема като чисто откровение. Станало
е по време на прочита на книгата „Посвещение” от
Елизабет Хайх. Някак неочаквано за него самия, пред
духовния му взор започват да се разкриват отделни думи в
своя много по-дълбок смисъл. „Нареждат” се една до друга
или по смисъл, или по форма, като образуват различни
нанизи или броеници. И протичат мощни енергии. Андрий
започва да споделя това с хората, с които общува по това
време. Но никой не го разбира. Никой, освен Ольга Ковтун,
филолог по образование. Съвсем скоро техните разговори
по лингво-езотеричните проблеми преминават на ниво
обсъждане на много по-широка основа.
На 30 август 1995 г. Андрий и Ольга се оженват и
започват съвместния си път за служене на Истината. На 9
януари 1997 г. се ражда синът им Богдан, а през 1999 г.
Андрий завършва задочно Факултета по украинска
филология на Бердянския педагогически институт. На 17
септември 2001 г., поради заболяване на детето (ранен
детски аутизъм, предизвикан от комплекс фактори, между
които и ваксината ДТК), семейството се премества да
живее в Киев. А от ноември същата година до април 2002 г.
Андрий заминава за специализация по български език в
Софийския университет…
Поради няколко причини семейството се премества на
3 октомври 2003 г. да живее в град Переяслав-Хмелницки,
разположен на 90 км от Киев. През цялото време след
декември 1990 г. Андрий продължава да се занимава с
духовните си дирения – независимо от характера на
обществената си дейност (работа в художествения музей,
преподаване на украински език в университета, работа като
редактор на университетския вестник и др.).
През април-май 2010 г. българското общество „Нова
палитра” начело с Бойко и Дияна Златеви, кани Андрий да
изнесе лекции в София и Пловдив. Това посещение даде
тласък за издаването на сборника с есета, който читателят
държи сега в ръце и в който са отразени някои от работите
на Андрий – както индивидуални, така и съвместни със
съпругата му Ольга.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

За авторите 1 (Към сиянието на истината през глъбините на словото)

Към сиянието на истината през глъбините на словото е книга на Андрий и Ольга Будугай. Представлява сборник от статии с лингво-езотерични изследвания и е най-задълбоченото разглеждане на Духовните корени на българския език.

Андрий Будугай в последното си въплъщение, кой
знае защо, се е родил на 23 септември 1966 г.– в деня на
есенното равноденствие. Както по-късно е узнал от майка
си, така се случило, че в утробата й специално е дочакал
този ден: по законите на биологията трябвало да се роди
няколко седмици по-рано. Вероятно тази дата е била сама
по себе си нещо важно за неговото раждане, както е било
важно и мястото, където се е родил – Ставрополският край
в Кавказ (Русия), където родителите му се преместили да
живеят малко преди да се роди синът им. А на десетия ден
след раждането му семейството пак се върнало в Таврия – в
село Бердянское (Бердянски район в Запорожка област).
Родители на Андрий станали работниците Олександр
Будугай и Ганна Кривобороденко.
През ранното си детство Андрий живее в село
Бердянское с баба си по майчина линия – Василиса
Кривобороденко, която е чистокръвна българка, жена на
украинеца-ковач Яков (през моминството си се е казвала
Арабаджийска). Родителите му, една година, след като се
върнали от Кавказ, се преселили в град Бердянск и Андрий
остава да живее „самотен, ала горд” с баба си (вече
вдовица), като вижда родителите си само през почивните
дни. Не общува изобщо с други деца: в детска градина не
ходи и е изолиран от съседските деца. В замяна на това пък
има възможността да научи един от диалектите в
българския език – онзи, на който се било говорело в селото,
където била израснала баба му. Очевидно е, че тези
условия са предвидени свише, за да бъде възможно, при
тази своеобразна изолация, в душата на момченцето да
бъде заложена способността да възприема света доста по-
различно от другите и да придобие склонността да се
отдава на размисъл.
Родителите вземат Андрий да живее с тях в града,
когато той е на шест години и половина. Тръгва в детска
градина и се сблъсква с огромна трудност – почти не може
да общува с връстниците си. След като посещава градината
само няколко месеца, на 1 септември 1973 г. нашето
„казаче” тръгва на училище – със същите тези свои
връстници, с които е било в детската градина, а това
увеличава още повече трудностите му за общуване с тях и
то съвсем се затваря в себе си. След няколко години
Андрий забравя български, тъй като живее вече
изключително в рускоезичната среда в Бердянск.
Годините, които преживява в училище, са подобни на
нещо като състоянието анабиоза и с нищо по-особено не се
отличават до мига, в който, когато Андрий бил в VІІ-и
клас, в това училище постъпва като учител по физкултура
Сергий Дмитрович Христенко. Забелязал той, че Андрий в
часовете стои отделно от всички други и не взема никакво
участие в спортните игри. Завежда го в стаята със спортни
пособия и му показва няколко упражнения с щанга. Казва
му, че отсега нататък във всеки час по физкултура може да
идва в тази стая и да се занимава самостоятелно…
Този ден бил повратен в съдбата на Андрий и станал
начало на неговото съзнателно самооформяне като
личност: в началото на физически, а след това и на духовен
план. Успоредно с влечението си към спорта, той започва с
огромно желание да чете книги, които „не са включени в
учебната програма”: художествена и научно-популярна
литература. Трябва да се уточни, че Андрий по принцип не
чете това, което е предвидено в учебната програма. А и
въобще към учението той се отнася „без никакво усърдие”:
учителката му в началните класове, още от първите
няколко седмици, така създала у него „алергия” към
учението, че той през всичките останали години в училище
преживявал някаква вътрешна форма на протест срещу
учебната програма, с изключение само на математиката.
След завършването на VІІІ-и клас Андрий постъпва в
Бердянския техникум по лозарство и винопроизводство.
През последната година и половина в предишното училище
той вече е успял, чрез работа върху себе си, да постигне
нивото, което ще му позволи в техникума да бъде наравно
с останалите си връстници, а не да се чувства като някакъв
„неприет и отхвърлен чудак”. Бедата е само в това, че той
никак не е искал да учи точно в това учебно заведение –
просто не той, а родителите му избират техникума поради
това, че е близо до дома им. Но затова пък юношата вече
достатъчно решително е започнал да се самообразова и
макар почти слепешком, вече е тръгнал към това, което по-
късно ще стане смисъл на живота му.
Когато е в ІV курс, започва успоредно да посещава
курс за шофьори категория С при ДОСААФ. Доста
трудничко му се удава тази материя (техниката съвсем не е
вълнувала душата му), но и в това сякаш има Божий
промисъл, за което ще стане въпрос малко по-нататък.
През последните две години на учението му в техникума на
„нашия герой” му се случило да направи и първите си
доста неумели опити в стихотворството…

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени