Tag Archives: чувства


Ние пак ще се видим 1 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Един ден дворът се готвеше за тържествен прием. Преди време баща ми бе изпратил в една далечна страна своя пълководец Тис-Тха, съпроводен от много видни личности, с голяма военна част и кораби с подаръци и стоки за размяна. Владетелят на тази страна бе приел нашите посланици изключително сърдечно и не след дълго изпрати в нашата страна войски също с подаръци и стоки за размяна. Днес се празнува пристигането на тези чужди войски.

Мену ме облича в официалната ми рокля, а Роо-Кха донася с обичайните церемонии украшенията на владетелката. После двамата най-възрастни сановници ме повеждат към баща ми през дългите галерии с колони. С нас са и останалите сановници от двора и всички отиваме на терасата на двореца. Там, в средата, на златния трон седи фараонът, от дясната му страна е клекнал неговият лъв за аудиенции, а от лявата, малко напред, почти на края на терасата, е моят трон. До нас, отдясно и отляво, застават благородниците на страната, според своя ранг.

Празникът започва. Войските на чуждата страна минават в тържествено шествие пред нас. Командващият приближава със свитата си към терасата, прави ни дълбок до земята поклон с протегнати напред ръце, държи изписана реч на нашия език, за да покаже, че те желаят дълготрайни връзки с нас. После нарежда на дароносците да излязат напред и да ни връчат подаръците.

Наблюдавам сцените отгоре и разглеждам мъжете от свитата на командващия (всички в пищни празнични дрехи и с бойно снаряжение), които застават в една редица пред терасата – едри, широкоплещести и много мускулести. У нас само потомците на божиите синове са така високи и силни като тези чуждоземни воини, но са доста по-елегантни, гъвкави и подвижни.

Птаххотеп, Татко и още неколцина от коляното на божиите синове – Има, Ментуптах, Имхотеп и няколко жреци – имат силни тела, но са царствено достолепни и одухотворени. Те не изглеждат тъй масивни и с тела като на животни, като тези чужденци. Никога не съм виждала такива хора. Не ми се нравят! Свикнала съм в нашата страна, особено при потомците на божиите синове, а и при вече силно смесената раса, чертите на лицето да са фини и одухотворени, не така неправилни и животински като лицата на тези чужденци. Особено ушите! Нашите уши са малки, тесни и с красиви очертания, обичката не е залепена. Чужденците имат големи, широки уши със срасната обичка, като у маймуните. А това, което ми е съвършено непознато и ми се струва твърде странно, е, че те имат червеникави коси! Отгоре на всичко са и много космати – лицата, ръцете и краката им са покрити с гъсти косми, които на слънцето блестят като златни нишки. Самоуверени са и със самочувствие. Когато говорят или се смеят, се откриват красиви бели, но доста едри зъби. Това също ми изглежда животинско! Излъчват огромна сила, но не духовна. Не! Те не ми харесват!

Виждам, че чужденците ни намират нас също толкова странни, колкото и ние – тях. Ние също не им харесваме. Виждам, че очите им още не са отворени за духовното. Не забелязват изобщо одухотворено красивите и изящни черти, виждат само, че хората при нас са по-дребни на ръст от тях. Тъй като виждам и мислите им, разбирам с какво пренебрежение се отнасят към нашата раса. Свикнала съм, когато един мъж ме гледа, да виждам в очите му как просветва пламъчето на възхищението. Тези чужденци се възхищават на дрехата ми, на бижутата ми, но изобщо не забелязват, че съм красива! Виждам добре с какво любопитство ме разглеждат, мен – владетелката на тази страна, и ме поглеждат при всеки удобен случай, но не знаят, че съм красива! Да, дребната фигура съм наследила от майка си, но красотата на една жена не зависи от ръста й! Обаче тези чужденци, тези чуждоземни бойци смятат, че една жена е хубава само ако е едра и пълна… Наблюдавам се, както винаги: може би се е пробудила суетността ми? Не! Това е далеч от мене! Не ми харесва, че са тъй невежи, незрели и груби, каквито при нас са само човешките синове от най-нисшата класа. Всичките тези чужденци са некултурни – и водачите им, и благородниците, които ги придружават. Там, сред другите, има един, който стои точно под моя трон. Трябва да е висш офицер, защото се появи в най-близката свита на техния командващ. Сега стои там с група воини и не откъсва очи от мене. Но в ъгъла на устните му се таи израз на пренебрежение. Поведението му наистина не е благородническо. Как може един мъж да си позволи да гледа жена тъй дръзко и нахално?! От нашия двор само Роо-Кха е толкова нахален, но неговият поглед не може и не иска да скрие възхищението му от хубостта ми. А този чужденец ме гледа само с нахалство, без ни най-малко възхищение! Но въпреки това не разрешавам на суетността да се пробуди в мене. Вече внимавам и постоянно контролирам себе си!

Извръщам се. Продължавам да наблюдавам празничните ритуали. С най-жив интерес наблюдавам различните борби, които демонстрират чуждите воини. Трябва да призная, тези мъже имат физическа сила, каквато е непозната при нас. Тази раса произлиза от потомството на един син на земна жена и божий син, който е изявил висшата божествена енергия не в своя дух, а в кръвта си и е станал великан. Неговите потомци се кръстосали с първобитните хора и се развила раса с едри кости и изключителна мускулна сила. Те далеч не са толкова умели и подвижни като нашите бойци, но пък правят със силата си такива неща, каквито нашите мъже изобщо не могат. По време на тези публични демонстрации, без да ща, постоянно поглеждам към този нахален чужденец. Той непрекъснато гледа нагоре. Всъщност би било наистина чудесна задача да въведа един такъв некултурен, странен червенокос чужденец в тайните на духа, постепенно да отварям вътрешното му зрение, за да вижда не само плътта на една жена, а и красотата на нейната духовност!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Като жрица (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Жриците в храма имат различни задачи, съответстващи на индивидуалните им способности. Някои обучават храмовите танцьорки. Други подкрепят в светия им сън неспокойните души, които след смъртта си все още витаят в земната атмосфера – ненамерили пътя си към светлината. Без помощ те навярно биха се лутали дори цели хилядолетия, понеже без сетивни органи не могат да събират опит, нито да влизат в контакт с други същества. Затворени са в себе си и не намират път за развитие. Жриците издирват тези неспокойни души, проникват в тяхната същина със силата на любовта и благодарение на вътрешната идентичност облъчват съзнанието им с идеи, които после им помагат да намерят изход от своето състояние. Значи задачата на тези жрици се състои в две неща: помагат на заблудените души да вървят напред и същевременно прочистват земната атмосфера.

Има жрици, които посвещават младежта – духовно и физически здраво младо поколение – в плътската любов. Те учат младите мъже да облагородяват нагона със силата на духа и да се стремят към по-висша душевна връзка – към свещенодействие. Посвещават и младежите, сключващи брак, в тези свещени сили, а те после в брачната връзка ги предават на съпругите си и така създават благородно потомство.

В крайна сметка определени жрици изпълняват същите задачи като жреците. Ръководят групи от духовни ученици, дават напътствия за упражненията за концентрация, приемат хора, които в някаква ситуация имат нужда от съвети, а когато тези жрици достигнат по-висока степен в жреческата йерархия, им е разрешено да лекуват болни с жезъла на живота. По този начин една жрица може да стане и върховна жрица. Аз бях причислена към тази група.

Много обичам своята задача. Прекрасно е да съпреживявам миговете, когато душите на моите ученици и ученички постепенно се разтварят и в тях се проявява божественото. В това виждам жива илюстрация на непрозрачния куб, който постепенно става прозрачен и в него би могъл да се види божествено-творческият принцип. Всеки ден преживявам това, заедно с моите мили духовни ученици, на които помагам. Обичам да се занимавам и с хора, които търсят храма, за да получат съвет за своите душевни или физически проблеми. Приемам ги в малката си килия, която Има ми предостави, когато дойдох за пръв път в храма. Там хората ми разкриват „другото“ си лице, което никой не вижда, а често и те самите. Съзирам това вътрешно лице у всяко живо същество и е много поучително да чуеш какви преживявания, какъв житейски опит и събития са оформили (по закона за причината и следствието) този вътрешен лик. О, ако хората можеха да се видят отвътре, никога не биха се мразили, никога не биха се бояли един от друг! Няма лоши хора! Те често са зли и жестоки, защото мислят, че другият иска да им причини някакво зло, и се бранят предварително единствено от страх. С това те наистина дават повод другият да си създаде убеждението, че са злонамерени. Ако обаче човек убеди и двамата, че нямат лоши помисли, а само се боят един от друг, те с облекчение ще си подадат ръце. Хората са невежи и слепи – не се виждат взаимно, именно това е причината за всичката враждебност и нещастие по земята. Няма нищо по-хубаво от това, да можеш да отваряш слепите очи и да виждаш как в техния поглед изгрява сиянието на разбирането и знанието, на добронамереността.

Успоредно с тази моя ежедневна работа трябва да присъствам, когато Птаххотеп или заместникът му лекуват болни, вливайки нови жизнени сили в болните им тела. Често съм свидетел на това, как за секунди жезълът на живота изцелява напълно счупени кости или силно кървящи рани и на мястото им остава най-много малко удебеление на костта или белег. Както се заваряват парчета метал с оксижен или електрожен така зарастват отново счупените кости и се затварят дълбоките рани, като се възстановяват мускулите, сухожилията, кръвоносните съдове, нервите и кожата. Жезълът на живота лекува също тъй бързо и най-тежки възпаления на белите дробове, бъбреците или другите органи. Велика е милостта на Бога, че е дарил на хората това средство за възвръщане на здравето!

Освен работата в храма продължавам да изпълнявам и задълженията на съпруга на фараона. Седя, както и преди, до баща ми при тържествени приеми или при официални празненства и наблюдавам придворните и всички хора там. Често идват посланици от чужди страни, които са съвсем различни от човешките синове тук. Те имат друг цвят на кожата друга форма на главата, съвсем друга телесна конструкция и излъчване други енергии. Често като дарове донасят чудновати неща, които ние не познаваме. Животни, каквито никога не съм виждала, скъпоценни камъни, платове, печени и пищно изрисувани съдове. Баща ми вече е поръчал да доведат хора на изкуството от тези страни, за да обучаван нашите млади духовни ученици в храма на своите изкуства. Оттук пък заминаха много надарени учени и таланти, за да отнесат в тези далечни страни нашата наука и изкуство. Татко ми каза, че и ние някога ще посетим тези големи страни.

След посвещението ми е позволено сама да предприемам пътешествия е колесницата с лъвовете. Способността да предавам собствената си воля в нервните центрове на други живи същества и да ги държа напълно в своя власт ми се даде с посвещението. Сега владея тези активирани нервни центрове, които при човешките синове са още в латентно състояние, и мога да изпращам дълбокопроникващите лъчи на своята воля в други живи същества. Обаче най-висшият дар от Бога е правото на самоопределение на човека и никой не бива да го нарушава. Да принудя друго същество да изпълни волята ми би било черна магия! Затова никога срещу никого не употребявам силата си. Колко лесно би било в много случаи да помогна на човек да се справи с някой тежък проблем, ако ми е позволено да го изпълня с моята воля! Тогава бих поела отговорността върху себе си, но решението на проблема би било не негова, а моя заслуга. По този начин бих му отнела възможността да издържи своя изпит. Всеки човек трябва да решава проблемите си сам, защото само така може да събере опит, да развие силата на волята си и да разшири хоризонта на съзнанието си.

Животните са подчинени непосредствено на природните сили, те механично изпълняват повелите на природата и нямат дара на самоопределението. Така че на мен напълно ми е позволено да подчинявам лъвовете на своята воля. Колко е хубаво, че тези чудесни животни незабавно превръщат мислите ми в дела. Те реагират и на най-лекото движение на волята ми, тъй че аз често имам чувството, че са част от мене, както ръцете и краката ми. Същият божествен висш Аз е животът на всяко живо същество, а „любовта“ на животните не е нищо друго, освен несъзнателен стремеж да осъществят това единство на висшия Аз на най-нисшето, физическо стъпало на съзнанието. Също и още неосъзнатото дете иска да постигне и преживее това единство и тъждественост съвсем просто, като иска да сложи всичко в устата си или да го изяде. Същият инстинкт имат и животните. Единството, т.е. любовта между мен и моите лъвове, е толкова голямо, че те могат да лапнат в уста ръката и дори главата ми и да се правят, че искат да ме изядат. Разбира се, те не хапят, играта не е сериозна. Аз обаче разбирам, че тези животни следват само своя стремеж към единство, когато например изяждат някоя газела. Инстинктът за самосъхранение има същия първоизточник, както и инстинктът за съхранение на вида: стремежът към състоянието на божествено единство. Именно поради това двата инстинкта са тъй тясно свързани един с друг в проявите си и природата използва този първичен стремеж към единство чрез силата на инстинкта, за да създава ново поколение, а чрез глада – да съхрани тялото. Затова месото, което лъвовете получават от своя гледач, не им е толкова вкусно, както когато могат да изживеят порива си към изначално единство в ловната си страст, като нападнат живо животно. Те се наслаждават на сливането с живото месо – със самия живот, – докато с мъртвото месо могат да задоволят само глада си, но не и стремежа към единство.

Аз обичам да се занимавам с моите лъвове. Толкова е вълнуващо да наблюдаваш как тези разкошни животни изявяват всичките качества на божествения Ра /Слънцето/, трансформирани на животинско равнище. Както всичко, което правя или казвам, така и радостта от лъвовете малкият Бо-Гар изживява заедно с мене. Както някога баща ми ме учеше с безкрайно търпение как да стоя изправена в препускащата колесница, така и аз сега уча него. Той също е много умел в това, инстинктивно прави верните движения и след кратко време вече може да ме придружава при по-дълги пътешествия.

В по-спокойни времена пак ходя с баща ми в малката къща за отдих край морето. Бо-Гар идва с нас и тримата се наслаждаваме на морските радости. Татко също обича да се занимава с момчето. Удоволствие е да виждаш как чистата му душа се разтваря като разкошен цвят. Веднъж баща ми дълго наблюдава Бо-Гар, после го повика при себе си и го попита:

- Е, Бо-Гар, искаш ли да ми станеш помощник?

Той се хвърли ничком пред баща ми и каза с допрени длани в най-дълбоко почитание:

- Господарю, ще посветя целия си живот на задачата, която ще ми възложиш, за да бъда достоен за теб.
Татко го погали по главата:

- Стани, Бо-Гар. Ти ще работиш с нас в голямото дело за спасението на Земята. Само изпълнявай онова, което казват учителите ти в храма, и ще станеш някога наш съратник… Стани, пред мен няма нужда да се хвърляш на земята…

Бо-Гар стана и не можеше да скрие радостта си. Заподскача наоколо като маймунче, после изведнъж стана сериозен като възрастен, който е заслужил доверието на баща ми. Най-накрая изтича до морето, за да търси раковини. Останала сама с баща си, го питам:

- Виж, Татко, аз получих посвещението и когато се издигам на нивото на времето, виждам бъдещето и миналото като вас, само по отношение на моята собствена личност не мога да различа бъдещето. Защо е така? Бъдещето е важно за мен, за да мога да се развия в него до последната, най-висшата божествена степен. Но обясни ми все пак защо виждам бъдещето на всички хора, а само своето не? Мъгла има пред очите ми, щом насоча съзнанието си към бъдещето.

Татко ме гледа, усмихва се и чака. Аз също се усмихвам в отговор и му отговарям в мислите си. Ние се разбираме. Неговият поглед ми казва: „Защо питаш? Ако не виждаш бъдещето, значи това трябва да бъде така, за да можеш правилно да изпълниш задачата си. Не мисли това, а прави всичко, за да постигнеш със собствени сили най-висшата степен, която преживя по време на посвещението с Птаххотеп.

Когато задълженията ни връщат отново в града, дните преминават както преди – отчасти в храма, отчасти в двореца. Върша работата си с огромно удоволствие. Тя напълно ме задоволява и все пак през целия ден трепти в мене радостта, че след задълженията си ще мога да потъна в себе си – в Бога. Всеки път решавам, че ще постигна със собствени усилия най-висшата степен, и действително се приближавам все повече до съвършеното изпълнение, но всеки път, когато се връщам в личностното си състояние, се събуждам разочарована от него. Последната действителност, която преживях по време на посвещението и споменът за която гори неугасимо в душата ми, не постигах нито веднъж. Тогава последната ми утеха е да съпреживявам с Птаххотеп вечерната молитвена медитация… Птаххотеп, заместникът му, жреците и жриците – всички посветени – се събират в храма вечер при залез. Седим в кръг, тъй че Птаххотеп и заместникът му са седнали един срещу друг и образуват два полюса. Ние, останалите, образуваме по един полукръг вляво и вдясно. Нужно е известно време, за да освободим духовното тяло от всички замърсявания, които неизбежно приемаме, докато сме в съприкосновение с човешките синове. После Птаххотеп подава на съседите си своите благословени ръце, ние също си подаваме ръце един на друг и по този начин създаваме енергиен кръг, благодарение на който Птаххотеп и заместникът му вливат в нашите тела тока на най-висшето, божественото ниво. Това ни помага да преживеем най-висшето състояние на съзнанието за божественото единство. По този начин съпроти¬вителната сила на нашите нерви се развива много по-бързо, отколкото ако останехме само с нашите индивидуални енергии. Смисълът и съдържанието на целия ми живот представляват за мен тези мигове на блаженство, които преживявам всеки ден по време на вечерната медитация.
О, Боже! Дай ми сили да Те достигна със съзнанието си чрез моите собствени усилия!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Посвещението 10 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Птаххотеп ме отвежда към кивота. Коленича. За първи път имам разрешение да положа върху него длани. Усещам как излъчената огнена енергия зарежда всяка капка от кръвта ми. Дишам дълбоко – до най-дълбинната си същност, и едва сега в пробуденото си съзнание – в тялото – изпитвам и изживявам съвършенството на райското единство, всемогъществото и всезнанието в Бог… Разбирам и имам вече опитността да БЪДА, на БИТИЕТО. Накъдето и да обърна прожектора на съзнанието си, всичко ми изглежда ясно, светло и висшите истини се откриват пред очите ми. Практически усещам безграничната мощ, която придава на моя висш Аз способността да насочвам творящата божествена енергия… Птаххотеп ме хваща отново за ръка и двамата минаваме през залите, които бяхме прекосили в обратна посока преди посвещението ми. Каменната порта, и ето ни отново в храма. Посветените вървят бавно след нас. Всички ученици ни очакват и аз сега трябва да изпълня първия си дълг като жрица. Заставам пред олтара встрани от Птаххотеп. В мълчалива съсредоточеност учениците идват един след друг към мене, за да получат благословията ми. Поставям дясната си длан върху главата на всеки един. Накрая завършват децата от училището за посвещение. Сред тях е и осиновеният от мене Бо-Гар. Той коленичи и ме гледа с обожание, преди да наведе главата си, за да го благословя. О, Бо-Гар, малки мой Бо-Гар, каква странна роля ти изигра в моя посвещенчески сън!…

Първата ми служба в храма свършва. Птаххотеп ме оставя сама в малката килия, която заемах преди посвещението си. Стриктни изисквания ми налагат да отдъхна, преди да ям или пия нещо. Дълго лежа в размисъл, все още не мога да се освободя от странните видения по време на посвещението. Кошмари! Какво щастие е да знам, че всичко това е само вече отминал сън! Как е възможно да дойдат в съня ми такива образи? Та те не са реални! Немислимо е човечеството да падне тъй ниско и хората да се избиват едни други с такова ожесточение и с такива пъклени оръжия! А избата, отвратителното ни убежище, което видях в този сън! Ала зная неизменния закон – човек вижда във въображението или съня си само това, което би могло да съществува в действи¬телността!

Ето защо всичко, което човек може да помисли, може също и да се осъществи! Иначе той не би могъл въобще да си го помисли!
О, тези видения на страшен ужас! Онези гигантски птици със страховит грохот летяха толкова високо, че дори понякога не се виждаха. И ги управляваха човеци, и те снасяха големи яйца, които разрушаваха всичко долу, където падаха. Видях как тези яйца разрушават цели къщи в пъклен тътен… Възможно ли е всичко това? Защо човешките синове влагат ума си в служба на такъв сатанински абсурд? А и онези странни уреди, които и виждах, и използвах сама? Чувах човешки гласове да идват до мен от много далече, а и мене ме чуваха там. Има ще се смее, ако му разкажа, че хората използват апарати, вместо да влизат просто в телепатичен контакт! Той сигурно ще иска да му опиша съвсем точно тези апарати, а надали ще мога. Както не мога да опиша вътрешната структура на кивота или на жезъла на живота на някого, който би искал да изфабрикува нещо като тях. Но все пак те съществуват! И затова зная, че този апарат за общуване от разстояние също може да съществува. А ти, Има! Ти, който си чист и верен слуга на Бога, в моя сън трябваше да управляваш една такава желязна птица. И то с много други хубави и здрави мъже, вие изглеждахте като омагьосани, та тръгвахте да ви убиват и да убивате и вие… Как можете да правите това? Как можете да се подчинявате на толкова антихуманни заповеди?
А кой беше онзи мъж с огнения поглед, който в съня на посвещението ми беше „моят съпруг“? Беше ми тъй близък, толкова скъп на сърцето ми, наистина беше моята допълваща ме половина. Той беше най-добрият ми приятел! А не знаеше коя съм, а и аз сега не зная кой бе той.

Видение след видение, видях отново тези сънища едни след други. Разпознавам във всеки от тях родителите си, братята и сестрите си, моите многобройни приятели и врагове от сегашния ми живот тук, в Египет. Често ми се случва да се усмихвам на странните взаимо¬отношения и връзки…

Свечерява се и денят приключва с празнична трапеза, на която са поканени всички жреци, жрици и ученици. Фараонът също е там, а според обичая присъстват и близките на посветения. Милата ми Мену! Щом ме видя, че излизам в градината, втурна се към мене, колкото й позволява пълничкото й тяло. Сияе от радост, прегръща ме, плаче от вълнение:

- Жива си, жива си! Кажи ми, ще ме обичаш ли пак, след като вече си жрица? Още ли ме обичаш? Мога ли да остана с тебе?

Милвам старческата й глава, която ми е толкова скъпа, и я успокоявам:

- Мену, Мену, обичам те, естествено, и разбира се ще останеш винаги до мен. Обичта ми към теб е още по-силна!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Посвещението 9 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Търся хората, които съм обикнала, тъй като зная, че те не могат да бъдат унищожени. Но напразно търся в Нищото наоколо. В празното пространство няма нищо друго освен мен. И тогава насочвам вниманието си навътре. Ето! Виждам, че всичко и всички живеят в мен! Вселената е в мен, тъй като всичко, което е, съществува в мен. Аз съм всичко, което е. Обичам себе си в това, което обичам. Разбирам, че всичко онова, което по-рано съм смятала, че не обичам, е било това, което все още не съм приемала вътре в себе си! И сега, опознала се докрай, обичам всичко и всички с една и съща любов, тъй като аз съм едно с тях, аз съм „аз“ в Цялото, едно-с-Цялото.

Аз съм съвършенството, животът, вечното лъчисто безсмъртно БИТИЕ… Няма повече битки, покаяния, страдания. Няма повече упадък, край, смърт. Във всяко нещо, което се ражда, аз, безсмъртното, започвам нова форма на живот, а във всичко, което умира, аз, безсмъртното, се отдръпвам в себе си, във вечното Висше Себе, в божествения Аз, създателя, поддържащ и обновяващ всичко.

Разбирам, че пространството и времето съществуват само по периферията на създадения свят, който е като въртящ се с бясна скорост диск. Но в мене съм вечността в безвремието и извън пространството. И докато почивам вътре в себе си, изпълвам с моята СЪЩНОСТ, с вечното си БИТИЕ, пространството и всичко, което живее в него:

АЗ СЪМ ЕДИНСТВЕНАТА РЕАЛНОСТ, АЗ СЪМ ЖИВОТЪТ! АЗ СЪМ ТОЗИ, КОЙТО СЪМ!

Вътре в себе си чувствам безкраен мир… Но сред този пълен покой чувам как някой ме вика да се върна в тялото си, което съм напуснала. Обръщам прожектора на съзнанието си по посоката на този глас и го разпознавам – познатия и обичан глас на моя учител Птаххотеп. Той ме вика… Напускам моя небесен висш Аз и обличам дрехата на личния ми „аз“. Ала в мен остава пълното съзнание за това, което съм… Отново съм човек, но в сърцето си нося божествения висш Аз, станал осъзнат, Бог. Отсега нататък Той ще действа чрез моята личност… и отварям бавно очи… Погледът ми среща удивително дълбоките сини очи на моя учител Птаххотеп, които излъчват същата светлина, същата обич и същия вътрешен мир, които току-що сама преживях в това състояние на висше щастие и свобода – посвещението – и които все още са в душата и сърцето ми. Не мога да изрека нито дума. Не успявам все още да намеря точното съотношение между моя висш Аз и физическото ми тяло. Но не е необходимо да говоря, защото зная какво мисли и какво иска моят учител. Ние сме в духовното единение, в Бога. Всички в едно! Той поставя дясната си ръка върху сърцето ми и аз усещам как животът се връща в моето тяло. Дишам дълбоко, жизненият поток прониква през вдървените ми крайници. Сърцето ми бие все по-силно и по-сигурно. Постепенно възвръщам пълния контрол върху тялото си.
Птаххотеп и асистентът му ми помагат да седна, а след това и да стана бавно от саркофага. Почти не мога да стоя на краката си. Птаххотеп и другият велик жрец ме хващат за ръце и ме извеждат от нишата, където е саркофагът за посвещението. Виждам, че всички посветени от храма, всички жреци и жрици са в голямата зала на Кивота, ковчега със скрижалите, и ме очакват тържествено. Когато пристъпвам към тях, придружена от двамата велики жреци, те ме посрещат с тайния поздрав на посветените, магическата свещена сричка
ОМ…

Чувствам се като новородено бебе в кръга на възкръсналите. Тялото ми е същото, както беше преди, но сякаш съм съвсем друг човек. И се намирам в нов свят – вече виждам нещата не само отвън, а и в тяхната същност, виждам ядрото, около което се е изградила външната форма, служеща за проявлението.

Аз съм сред възкръсналите. Всичко вътре в мене вибрира в съзвучие с божествената магическа дума – мантра. С помощта на тази неописуема вибрация и нейната тоналност изживявам във физическото си съзнание единението на висшия Аз с всички тези посветени и с вселената. Тук са и кроткият учител Ментуптах, и скъпият ми брат Има. Щом очите ми спряха на неговия благороден поглед, той ми се усмихва и мигом си спомням всички съновидения – най-трудните изпитания и самото посвещение, „абсолютното себеотричане“ и „суровата жестока обич“. Има, скъпи и обични Има, знаеш ли, че ти ми помогна да мина най-страшния изпит?

Снажната фигура на една жрица с неопределена възраст се отделя от кръга на посветените. Тя подава на Птаххотеп пала-мантия, която обличам като жрица. После му подава диадема, символа на посветените, и Той поставя на главата ми златната лента с глава на змия, символ на пресътворяващата жизнена енергия, която е преобразувана и одухотворена – сега вече имам правото да я нося не само като царица, но и като посветена.

Жрица съм на най-долното стъпало в йерархията. Само от мене зависи дали ще се изкача постепенно по степените, за да стана достойна да използвам жезъла на живота.

Птаххотеп идва към мене, поставя длан върху главата ми в знак на благослов, след това за ръка ме отвежда към посветените, най-напред към втория главен жрец, които също ме благославя. После се озовавам пред обичния ми баща и усещам как цялата обич на сърцето му се излива от дланта му към мен. Минавам пред всички посветени поред, съответно на ранга им, и получавам и тяхната благословия. Последният е Има, получил посвещението малко преди мене. И той ме благославя, но чувствам, че ръката му трепери…

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Посвещението 8 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

След известно време ми се налага да понеса единственият ми син, съществото, което ми е най-скъпо в света, да живее в студена неотоплявана стая, без одеало, без никаква храна – при студ в продължение на седмици, когато температурата не се покачва над -20 градуса. Лесно бих могла да му намеря отоплена стая, да му дам храна или други неща, от които има нужда. Но нямам никакво право да го направя. Зная, че за него е по-добре да спаси душата си, отколкото тялото си. И защото го обичам, трябва да бъда жестока към него! Коленичила пред леглото си, говоря с моя Бог: „Бъди с него, Боже! Помогни му да Те намери отново и да намери себе си. Нека намери пътя към Тебе и нека никога повече не се отклони от него! Пробуди го, събуди се вътре в него, Боже, Ти, който си в него, пробуди се, за да го събудиш, защото моите сили не стигат. Той трябва да осъзнае кой е. Иначе е загубен. А Ти знаеш единствения път, който може да го доведе при Тебе, да Те познае, о Господи, Боже мой, за да познае себе си – той трябва да се почувства изоставен от всички и да се убеди, че и аз също съм го изоставила. Трябва да се разочарова от всички и да загуби и последната надежда, за да Те намери, за да стане осъзнаващ Тебе, осъзнаващ и себе си. Ти знаеш, Боже мой, че няма друг начин за спасението му. Аз не мога и не трябва повече да му доказвам обичта си. Той трябва да Те открие само чрез себе си. Аз съм само една слаба жена, Боже мой. Но Ти, Ти си Бог. Ти си любов и го обичаш много повече от мене – така, както никога не мога да го обичам аз. Боже, бъди с него винаги и навсякъде, защото сега аз трябва да бъда сурова. Обичай го с Твоята божествена любов! Вземи го под Своя закрила по време на тази битка, докато той мине през това мъчително изпитание, за да не загуби завинаги здравето си. Ти знаеш, че ако той прави грях срещу здравето си, прави го само защото е изгубил вярата си и несъзнателно желае да се саморазруши и да умре. Пази го, отвори духовните му очи, не го изоставяй… не го изоставяй… не го изоставяй…“ И така много нощи наред, една след друга…
Една вечер, докато се готвя да коленича за разговор за моя син с Бога, се случва нещо странно. За моя най-голяма изненада светлината около мене става все по-силна и по-силна и в нея пред мене се появява една великолепна гледка. Висока планина и по нея се вие тясна стръмна пътека. Знам, че тя води към целта, към Бога, и без никакво колебание тръгвам по нея. Пътеката минава през чудни места и ме води все по-нагоре до мига, в който остава зад мене цялата зеленина и аз се озовавам сред суровостта на най-високите планини. Все по-стръмна, все по-тясна и все по-камениста е пътеката ми, но аз вървя с учудваща лекота, сякаш съм носена от някаква опорна вълна.
Населените места са далече назад, хоризонтът се разширява и погледът ми обгръща всичко под мене. Но не трябва да се заплитам в разсъждения. След толкова много завои пътеката стига до каменна стълба със седем стъпала, като всяко следващо стъпало е два пъти по-високо от долното. Сама под небесния свод гледам тази стълба и твърдо знам, че ще трябва да я изкача. Вземайки дълбоко дъх и с твърда вяра в силите, които Творецът е дарил на всяко от своите деца и които през моя предълъг преход не са се изчерпали, а напротив – доста са нараснали, пристъпвам към стълбата.

Първото стъпало е лесно. Трябва да преодолея тежестта на тялото си, за да го мина. Наистина не е трудно.
Второто стъпало е по-високо и предизвиква съпротивлението на тялото ми. Но аз вече отдавна владея силите на тялото си и минавам и това стъпало без затруднение.

Третото стъпало е значително по-високо. Трябва да овладея напълно чувствата си, за да мога да се изкача. И щом като ги овладея, минавам и него.

Съмнението нахлува в душата ми, като виждам четвъртото стъпало. Как да го мина? Дали имам още сили? Веднага разбирам, че точно съмнението отнема силите ми и ме парализира. Съмнението е мисъл. Значи трябва да победя мислите си, за да преодолея съмнението. Благодарение на продължителното трениране с толкова много практически упражнения в храма зная как да се справя: концентрирам всички сили на духа си, аз съм вярата в Бог и не мисля за нищо. И с мислите ми изчезва и съмнението – ето ме на четвъртото стъпало.
Имам странно усещане, сякаш съм станала по-голяма с изкачването. Много по-висока съм в сравнение с ръста ми пред първото стъпало. Но все пак петото стъпало е толкова високо, че само катерейки се с ръце и крака мога да се извися до него. С много мъка се протягам нагоре, хващам се здраво и стъпвам. Но внезапно усещам с неописуема изненада, че нямам повече тяло. Всичко материално в мен е изчезнало и аз съм се превърнала в невидим дух.

Допълнителна трудност ме чака в подножието на шестото стъпало: тъй като нямам тяло, нямам вече нито ръце, нито крака, с които да се хващам и да стъпвам. Какво да правя? Оглеждам се, за да намеря решение, и изведнъж виждам целия свят пред краката си! Всички страни, селищата, къщите, безбройните хора – като играчки… Усещам в мен да прелива безкрайна обич към тях. Мисля за страданията на всички, които вървят по дългия път на труда към знанието. Мисля за всички тях, толкова много, о, толкова много са те, онези, които тънат в мрачината, пленници на собствения си егоизъм, каквато и аз бях някога!…
О чудо! В мига, в който сърцето ми се изпълва с универсалната обич, изкачвам шестото стъпало.

Така се озовавам пред седмото, последното стъпало, най-високото – високо колкото и мен самата. Горещо желание ме обзема цялата – трябва, искам да го изкача. Напразно. Не зная как да го направя – нямам нито ръце, нито крака, нито мускулната сила на тялото, за да стигна до целта. Всичко, което зная, е, че искам и трябва да се кача, защото горе ще открия Бог и искам да видя лика Му. Стоя там и чакам. Нищо не става. Като поглеждам около себе си, забелязвам, че не съм съвсем сама - на това шесто стъпало вече е дошло още едно същество. Моли ме да му помогна да стигне до целта. Разбирам пламенността на желанието му и забравяйки моето желание, опитвам се да му помогна да изкачи седмото стъпало… В мига, когато забравям собственото си желание, не зная какво се случва, аз се оказвам горе, а другият изчезва безследно. Той е бил само една илюзия, за да ми помогне да забравя последното желание, което е центрирано върху мене самата: докато искам да извися личността си, невъзможно е да преодолея стъпалото, което е високо колкото мен.

Пристигнах! Веднага забелязвам светлия силует на едно небесно същество - моята допълваща ме половина – другия аз! Неговата сила непреодолимо ме привлича и – очарована и щастлива – аз се сливам с него, със сърцето му, в съвършено единение. Прекрасно съзнавам, че винаги Той е бил Аз и Аз съм била Той, двойствения образ на моя божествен реален висш Аз. В това състояние на двойственост съм гледала на Бога като на отделено от мене същество и съм го усещала като „Ти“. Сега, в това райско единение, чувствам, че ще стана тази невидима сила, която по-рано съм наричала Бог. Около мене се завъртява огнен диск. Точно там, в неговата неизменна ос, в моя гръбначен стълб, живее моето истинско Себе, моят Аз… Чувствам, че гръбначният ми стълб гори като огнена дъга, като мост от жизнен ток, излъчващ блестяща светлина от всеки от седемте ми енергийни центрове и оживотворяващ цялото ми тяло.
Извън времето виждам представени едновременно в безконечен наниз всички форми на живот, в които съм се въплътявала от мига на първото си отделяне от райското единство и които ми показват дългия, много дългия път на развитие – всичко онова, което съм била, и всичко, което съм преживяла до този миг сега и тук. Виждам, че неизброимите ми животи са били, са и ще бъдат свързани винаги с едни и същи души. Събитията от предишните животи са създали нови връзки, начало на нови пътища за развитие, нови взаимоотношения, които се допълват едни други като малки части от огромна мозайка или пъзел… Разбирам какви връзки ме държат към моята допълваща ме половина, към Птаххотеп, Има, Бо-Гар и много други. При всички наши преживени взаимоотношения виждам как по-напредналите души подпомагат по-изостаналите, как взаимно си помагаме и как работим за одухотворяването на Земята, като разгръщаме съзнанието си в материята и във физическото тяло. Опитът, който набираме през всичките тези животи и от който всички хора имат полза, служи за разширяването и задълбочаването на човешкото съзнание в тялото, което постепенно става все по-одухотворено и по-красиво. Материята, съставляваща нашите различни форми на проявление, става все по-мека, все по-пластична и все по-бързо и по-точно отговаря на волята и на излъчванията на духа, за да стане най-накрая физическото ни тяло напълно подчинено на висшия Аз, който пропуска безпрепятствено всички лъчи на Духа. Разбирам тайнството на пирамидата, тъй като самата аз съм станала пирамида, като използвам материята, тялото си, изключително като здрава основа за постоянното проявление на божественото!

Около мене земята, небето, цялата вселена се сливат в огнено море. Заобиколена съм от огромни пламъци. За миг имам усещането, че съм разрушена заедно с целия космос. Светкавици пробягват по вените ми, огънят унищожава цялото ми същество, след това внезапно всичко се променя: огънят не ме гори повече, самата аз съм този небесен огън, който прониква, оживотворява и изгаря всичко. Изцяло съм проникната от светлина, но тази светлина се излъчва от мен. Аз съм източникът на тази светлина и на всичко, което е. Земята не ми влияе повече, гравитационната сила, която ме държеше като с верига, не действа повече. Нося се плавно из Нищото, моето СЪЩЕСТВО не знае вече що е граница. Аз съм сега това, което привлича всичко към себе си, защото към нищо вече не съм привързана и нищо не ме привлича…

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Посвещението 6 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Минават още дни – или седмици? Вече не питаме. Съпругът ми събира сняг навън в градината, зад една прикриваща го стена, внася ведрото вътре и се бръсне в друго избено помещение. Той не се отказва от навиците си. Всички останали мъже вече имат бради и мустаци. В този ад само моят съпруг и Бо-Гар се бръснат всеки ден. После мъжът ми сяда при нас, пак започва атака – мъчение дълги тежки часове. Сестра ми донася биберона и дава на бебето да пие. Тя всеки ден се качва по четири пъти до жилището си и докато куршумите удрят наоколо, готви. След като детето се е нахранило,- идва при мен и пита неизменно всеки път:

- Вярваш ли, че ще свърши вече?

- Не – прошепвам й в отговор, – усещам, че още не е дошло времето.

В следващия миг една мина пада точно над главите ни, всичко пращи и скрипти, после пак чуваме да падат тухли – и сега таванът на скривалището издържа. Но докога? Оставаме безмълвни, а аз питам Бог в мене: „Трябва ли да се подготвя за смъртта? В хороскопа ми пише, че ще загина при срутване на сграда. Сега ли ще е? Ще умра ли, или ще трябва да продължа да се боря за живота?“

И изведнъж в този мрак виждам образ: мъничко възвишение и една свещичка на върха му, мъничка като от коледна елха, гори с малко пламъче. После възвишенийцето започва да расте пред очите ми и се превръща в голям хълм, покрит със смарагдовозелена трева, а свещичката се превръща във факел, който гори с висок светъл пламък!… Картината изчезва, но вече зная, че няма да умра, а трябва да бъда този факел, трябва да нося на всеки мой ближен светлина, светлина, светлина, светлина!

Цялата нощ бебето плаче непрекъснато, докато Бо-Гар пак не го залюлее. Опитваме се да заспим, тогава току до нас избухне мина и после усещам да нахлува леденостуден въздух. Мъжете скачат, за да разберат какво се е случило. Стената на мазето, която досега ни е пазила, е пробита. Зее огромна дупка, всички мислим за следващата атака… Чакаме. Прошепвам на по-малката си сестра:

- Вече свършва. Сутринта къщата ще падне.

- Да – отговаря тя, – аз също го усещам така, иначе всички ще умрем. Мъжът ми ми шепне:

- Днес стават точно пет седмици, откакто седим в скривалището…

Странно е, но днес врагът не стреля с оръдия. Не падат и бомби. Чува се само дългото трещене на автомати. Съпругът ми седи до мен и ми шепне на ухото:

- Това значи, че пехотата е вече пред нас, те не стрелят с оръдия, иначе могат да улучат своите войници. Вражеските войски могат всеки момент да нахлуят в къщата ни.
Следобед излизам навън, за да видя къде е останал баща ми. Когато се показвам от скривалището, виждам горе, през входната врата, че от съседната изгорена къща към нас тичат облечени в бяло чужди войници.

- Татко, татко, чуйте всички – крещя аз, – врагът е тук!
Всички се вмъкваме бързо вътре, а чуждите войници вече нахлуват с готови за стрелба оръжия. Мъртвешка тишина! Ние и те се гледаме един миг. Имам чувството, че времето е спряло… Всички войници са облечени в широки бели шинели, вън всичко е засипано от сняг. Те изглеждат като деца, играещи в коледна пиеса. Сетне първият войник казва някаква неразбираема дума и посочва жените. Разбираме, че трябва да отидем вдясно – правим го. После пак една неразбираема дума и сега посочва мъжете, които веднага трябва да тръгнат с един от войниците. Нямаме време да се сбогуваме. Мъжете изчезват, а ние, жените, оставаме сами с чуждите войници. Те се втурват с готови за стрелба автомати към всички ъгли на мазето, да не би да има някъде скрити войници. Междувременно един млад войник се приближава до количката, където спи бебето. Гледа детето. Сълзи се появяват в очите му и с безкрайна нежност изрича една чужда дума, която ние всички все пак разбираме: „детенце…“, после ни поглежда, сочи с ръка по посока на родината си и показва, че и той вкъщи има „детенце“… Мисля си успокоена, че тези войници са мили хора и имат сърца. После влиза офицер, сяда на един стол и казва на един европейски език:

- Няма да ви направим нищо, ние сме щурмови войски от синове на такива хора, които принадлежаха към изчезнал днес род. Внимавайте обаче, ние трябва да продължим, а след нас идват съвсем друг тип войници. Те не са като нас. Внимавайте!
Късно следобед обстрелът пак започва. Сега обаче по нас стреля не чуждата войска, а собствената ни армия. Те искат да си възвърнат къщата. Ние пак седим безмълвни в тъмното мазе и през дебелата стена чуваме как вън на улицата се вихри страхотен ръкопашен бой. Изведнъж се разнася оглушителен гръм, нахлува студен въздух – експлозията е отворила навън дебелия железен кепенк на прозореца на мазето. През отвора валят куршуми като парчета от градушка. Отскачаме настрани, до стената, но вече не можем да се движим из мазето. Положението е опасно за живота, всяка крачка означава смърт. Кепенкът трябва да се затвори! Озъртам се. Жените отиват с децата до стената край прозореца в прикрито място, защото, покажеш ли се пред прозореца, ще завалят върху ти куршуми като град. Положението е неудържимо. Кепенкът трябва да бъде затворен! Усещам в себе си странен хлад. Цялото ми тяло е студено, като замръзнало, тъй че аз изобщо вече не усещам себе си. „Страх ли е това?“ – питам се. Не! Кой в мен би трябвало да има страх, щом имам чувството, че изобщо не съществувам? Само знам, че аз съм онази, която трябва да затвори железния кепенк! Въпреки това, наблюдавам себе си с любопитство – какво усеща човек, какво преживява, когато е в такова положение? Как реагира човешката природа в някого, който, без да иска, трябва да бъде герой?!… В ъгъла на скривалището има туристическа тояга със закривена дръжка. Лягам по корем и бавно, много предпазливо, запълзявам към тоягата, хващам я за долния край, после пълзя по корем към прозореца. През това време в главата ми проблясва като светкавица странна мисъл: Кандидатите в пирамидите е трябвало да издържат изпит за „презрение към смъртта“! Може би сега ще издържа този изпит тука, в скривалището? Навярно всичко е само сън по време на посвещението ми в пирамидата?… Докато пълзя внимателно по корем към отвора на прозореца, моят ум ми отговаря: „Да, на кандидатите в пирамидите им е било по-лесно! Те са знаели, че става дума само за изпити за посвещение. Но тези куршуми тук не са сънища! Те наистина убиват! Колко много бедни млади войничета вече са убити тук! И въпреки това, кепенкът трябва да бъде затворен, и то точно заради това! Клякам, после, приготвяйки тоягата, изведнъж ставам, протягам ръката си с нея навън през прозореца, сетне, понеже кепенкът е отишъл съвсем далече, трябва да се покажа до кръста навън, докато с кривия край достигна ръба му. Протягам се още повече, имам чувството, че цялото ми тяло се удължава, най-сетне го докопвам и бавно, но сигурно, го притеглям навътре. Сега сестрите ми скачат да ми помогнат да поставим тежкия железен кепенк отново на мястото му и най-накрая да го зарезим както трябва… Така, готово! Всичко беше съвсем просто. Никакво вълнение, никаква театрална сцена. Много чудно обаче, че снайперистите, които досега засипваха прозореца ни с град от куршуми, не изпратиха нито един изстрел срещу мене. Може би нещо им е попречило. Или не са искали да стрелят, защото са видели, че съм жена?

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Посвещението 5 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Седим в скривалището. Няма ли да престане барабанният огън? Държа в полата си момченцето, тялото ми е вкочанено от смъртен ужас, защото, ако човек в душата си все още може да гледа спокойно смъртта в очите, тялото се бунтува. Не знаем дали ще бъдем убити от бомба, или ще бъдем погребани живи, или пък ще измрем от жажда. Детето моли:

- Разкажи ми приказка, лельо Естер, хайде, разкажи ми!
И аз разказвам една безкрайна приказка, за да стои мирен. Стиска в ръка автомобилче и аз трябва отново и отново да му навивам пружинката: с малкия си механизъм то свири някаква песничка. Но какво е това? Тя ми звучи толкова познато… Сега се сещам коя е – песничката на прасенцето от филма на Уолт Дисни: „Кой се бои от големия лош вълк…“ Щастие е, че в мазето е тъмно. Никой не вижда, че за няколко мига губя контрол над себе си и сълзите неудържимо се търкалят по бузите ми. Боже! О, Боже! Ти си тук! Твоето послание казва на всички ни тука, че не бива да се боим!

- Лельо Естер, разкажи ми какво става по-нататък. Защо не разказваш? – пита малкият Петер. Притискам го до сърцето си и продължавам:

- Тогава майката на козленцата се върнала и…
След безкрайно дълги часове барабанният огън спира. Мъжът ми излиза, както всеки ден, за да носи вода. Когато се връща, ми маха с ръка да се приближа:

- Естер – казва той с треперещ глас и дълбоко потресен, – бях горе, в нашето жилище. Красивите мебели, които сама беше резбосала и прекрасните ти пластики – всичко е разбито. Подът на една стая е пробит, другите стаи са без стени. Нямаме вече дом… – и старото момче заридава и хлипа на рамото ми като дете.

Прегръщам го в дебелото му зимно палто:

- Не плачи! Важното е, че ние сме живи! Че сред това разрушение все още сме живи и не сме ранени! Скулптури, статуи? Пак мога да направя. Защо се грижиш за материални неща? Животът е над всичко!

Обаче той трудно може да се успокои:

- Толкова много обичах всичките ти статуи и цялото ни жилище, а сега всичко изчезна… всичко…

- Голяма работа, и този ад все някога ще свърши…
За миг слагам главата си на широкото му рамо. Прегръщаме се, после се връщаме в тъмното скривалище. Сега не е моментът да ставаме сантиментални. Бо-Гар идва и ни шепне:

- Какво е станало? Чухме трополене на тухли и греди точно там, където е вашето жилище.

Казвам му каквото ми е разказал съпругът ми. Бо-Гар, винаги спокойният и весело усмихващ се човек, се вълнува:

- Ще отида горе! Трябва да спася диапозитивите си и филма си за йога. Моята задача, работата ми ще се провали, ако те бъдат повредени. Отивам.

- Бо-Гар, не можеш! Врагът е оставил снайперисти да обстрелват къщата ни. Не ти разрешавам да ходиш горе!
Брат ми е чул разговора ни:

- Аз ще отида с Бо-Гар. Ще му помогна.

И двамата излизат безшумно от мазето… Чакаме в напрежение. Текат минута след минута… Минава четвърт час, цял час, ние все още чакаме. Най-сетне вратата се отваря и Бо-Гар и брат ми влизат сияещи, но изцапани и потънали в прах, а в ръцете им са кутийките с диапозитиви и ролките с филма. Брат ми разказва:

- Всички стени са срутени, обаче гардеробът в ъгъла е останал все още върху малко парче от пода. Но не можехме да отидем дотам, защото вече нямаше под, а само железа от арматурата. Трябваше освен това да внимаваме да не ни забележат вражеските снайперисти. Така ние – Бо-Гар и аз – лазихме по корем по арматурните железа, той изрови от разбития гардероб всички кутийки, а аз ги поемах една след друга. Всичко е тук!

Щастливи сме, че двамата пак са долу при нас. Бо-Гар скрива съкровищата си в един ъгъл, тъй че никой да не може да ги открие. В следващия миг почти сме повалени – ужасен взрив с оглушителен трясък разтърсва цялата къща. Още една жестока атака! Чуваме самолетите как бучат над нас, бомби, мини, изстрели от малки и големи калибри валят като градушка от всички страни на къщата. Грохотът постоянно се приближава и след всеки гръм чуваме как се разбиват тухли, греди, мазилка и остатъци от стени. Сега изстрелите са тъй начесто един след друг, като тракането на огромна шевна машина. Подготвени сме за това, че следващият изстрел ще пробие и последната ни защита, последния таван над мазето, и ще ни убие всички. Седим неми и изстинали, в адско напрежение – сковани от смъртен страх. Колко ли още ще издържат стените? После някакъв чудовищен удар, подът ще се издъни под нас, камериерката на баща ми крещи, получила нервен шок, останалите жени от персонала също закрещяват. Аз скачам и викам с все сила:

- Тишина, успокойте се! Бог е тук! – Бог е с нас!
Гръм след гръм, гласът ми не се чува, но аз крещя, трябва да крещя, от цяло гърло:

- Бог е тук! Всеки трябва да мисли за Бога, за нищо друго, само за Бога! Бог е с нас! Бог! – Бог! – Бог! – и постепенно всички започват да повтарят с мен:
- Бог е тук!… Бог… Бог… Бог…

Не знаем колко продължава това… Постепенно става по-спокойно, експлозиите са се разредили, и най-сетне всичко утихва. Чуваме, че войниците влачат нещо тежко навън. Излизам. На стълбището лежат неподвижни тела. По пода има кръв. Разпознавам повечето от младите войничета, които преди час се топлеха в скривалището и разказваха разни неща за вкъщи. Родителите им! – Напразно ще очакват децата си! Синът ми! Къде ли е сега бедното ми момче? В кой ли кръг на ада? …После хапваме набързо, искаме да използуваме кратката почивка. Трябва да засилим съпротивителната сила на телата си, докато имаме все още какво да ядем… Двама мъже пак отиват да донесат вода… Откога сме в това мазе? Минали са седмици, откакто седим под огъня на непрекъснатия обстрел. Съпругът ми казва:

- В Добердо през Първата световна война ние също бяхме сред барабанен огън, обаче след около четирийсет и осем часа ни оставиха на мира. Мислеха, че нервите ни няма да издържат по-дълго. Но никога не съм и предполагал, че толкова много седмици, без прекъсване, под постоянен барабанен огън, ще седя с малки деца и жени.

Всички седим тук, увити в кожените си дрехи и дебелите зимни палта, не сме съблекли нищо, откакто сме слезли долу. Малкият Петер лежи в ръцете ми. В едната си ръка държа куфарчето с бижутата си и парите и една кутия бисквити, за да има бебето нещо за ядене, ако трябва да бягаме. Всички сме готови да скочим. Съседната вила е изгорена с огнехвъргачки и мъжът ми заповядва: всеки да бъде готов за бягство, защото не знаем в кой миг врагът ще запали къщата и ще ни изгони навън с огнехвъргачките. А накъде ще бягаме? – Нямам представа. Само напред, далеч оттук. Снайперистите застреляли съседа и сина му в момента, когато искали да избягат от горящата къща. Само жената успяла да се спаси, влачела се по корем до четвъртата къща, там я приели… Чакаме така в готовност, по-малката ми сестра с бебето на ръце… Беловласият ми баща в голямото си черно кожено палто, семейството на по-голямата ми сестра, брат ми, прислугата – всички напрегнати, с жизнено важните си неща в ръце… После за известно време пак настъпва тишина. Искаме да поспим малко, нервите ми горят, в главата ми е хаос. Затварям очи и искам да оттегля съзнанието си, за да поспя. И точно тогава бебето заревава с пронизителен, стигащ до мозъка на костите глас. Сестра ми се опитва да го успокои в прегръдката си, но то пищи ли, пищи, без да спре… Тогава и аз поемам детето, опитвам всичко, но то продължава да пищи, отчаяно пищи… Връщам го на сестра ми, реве, та реве. Бо-Гар тръгва неуверен в тъмнината към сестра ми, взема бебето на ръце и му затананиква някаква песничка от неговата родина, с която укротяват змиите. Детето моментално се успокоява, настъпва тишина. Ние заспиваме начаса, тъй както сме седнали. Само Бо-Гар седи с бебето на ръце и тананика.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Посвещението 4 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Опитваме се да поспим малко, но бебето плаче, крещи пронизително, та стига до мозъка на костите ни. Не може и дума да става за сън. На разсъмване изведнъж влиза татко, ужасно пребледнял:

- Деца – казва той, – простреляха водопровода. Трябва много да пестим водата. Вече нямаме вода в къщата – и пак излиза.

Чувам, че мъжете навън говорят: откъде ли е възможно да вземем вода. Останалата е все още по тръбите – може да се източи навсякъде във ваните, а в скривалището има дървено корито, пълно с вода за в случай на пожар. И ще трябва да пием тази застояла, неприятно миришеща вода? По-малката ми сестра ме поглежда. Зная, че мисли за бебето! Млякото й секна, когато съпругът й изчезна безследно. Оттогава детето яде само варена храна. Обаче за това трябва вода! А и биберонът винаги трябва да се измива добре. Прошепвам й:

- Изглежда ще си правим вода от снега.

Мъжът ми ме чува и ме извиква в преддверието на скривалището:

- Имаш ли представа колко вода се получава от снега? Войниците ще ни я вземат всичката. Ако не искаме да измрем от жажда, трябва да си донесем отнякъде. Човек може да гладува дълго, но ако няма вода, сърцето спира. Трябва да имаме вода. Ние сме двайсет и шест възрастни и не можем да си сготвим дори боб без вода. Ще се опитам да донеса от съседите – казва той и тръгва. След малко се връща:

- Цялата улица няма вода. Трябва да ходим с котлите до следващата голяма улица и оттам да носим.

- Не отивай – казвам му, – стрелят така жестоко – оръдия, автомати, а и от самолетите. Могат да те улучат. Остани тук и чакай!

Съпругът ми се усмихва:

- Не бъди дете! Вярваш ли, че през Първата световна война са стреляли напосоки? И въпреки това, все още съм жив! Бог няма да ме изостави. Винаги става това, което трябва да стане.

Прегръщам го и той изчезва зад вратата на мазето. Връщам се в скривалището и сядам. Чакам. Спокойно и хладнокръвно – чакам. Ако Божията воля е съпругът ми да се върне, тогава няма да го улучи нито един куршум. Ако това се случи, значи е трябвало да стане така. „Нещата никога не са лоши, зависи само от това, как ги възприемаш“ – чувам един глас в сърцето си. И мисля, че още стотици хиляди, дори милиони жени седят така, както аз сега, и се молят за мъжете си. Тези мъже са като моя съпруг. Това, че моята личност обича неговата тъй дълбоко, е проявление на висшия Аз, който е един и същ във всяка личност, а ако двама души се обичат, това означава, че в съзнанието си те преживяват единството на висшия Аз. Чувстват, че взаимно си принадлежат, защото са едно във висшия Аз. И успокоявам треперещото си сърце, което – въпреки това – продължава да бие тревожно:

- Остани спокойно, бий бавно и равномерно. Така, съвсем бавно, и да дишам дълбоко – още по-дълбоко и още по-дълбоко, – да остана спокойна! Всички ние някога ще напуснем тялото си. След сто години вече ще е абсолютно без значение кой си е отишъл по-рано. Времето и пространството са откритие на ума, обаче духът, висшият Аз, стои над разума, над всички мисли, над всяко понятие за време и пространство. Да дишам, спокойно, равномерно да дишам, и да не мисля за нищо, само да бъда… да не мисля… само да бъда…

Не зная колко време съм стояла така, изведнъж желязната врата се отваря отново и мъжът ми е тук с десет литра вода. Имаме вода за един ден, всички ние, двайсет и шестимата… Не ставам и не се хвърлям на шията му. Не, великите мигове винаги са съвсем обикновени! Никакъв рев и хлипане, никакви думи. Оттам, където с брат ми разпределят справедливо водата, той ме поглежда. Очите ни си казват всичко. Мисля си: „Отсрочка! За колко ли време?“

Седим в мазето, в мрака навън непрекъснато се разнасят гърмежи. Земята трепери под нас, трябва да се държим о пейката, да не би детонацията да ни хвърли на пода. Барабанен огън! Гърмят оръдия, танкове, преминават самолети, избухват бомби! Откога седим тук в мазето? Загубила съм всякаква представа за време. Изобщо не прониква светлина отвън, винаги е тъмно, можем да имаме само една прихлупена едва мъждукаща светлинка. Отдавна няма ток, а газта трябва да се икономисва. Когато барабанният огън от време на време стихва, отиваме в друго помещение на мазето да хапнем по нещичко. За щастие всички имахме някакви запаси. Ала често трябва да спираме изведнъж и да се втурваме през глава обратно в скривалището, защото къщата се обстрелва интензивно вече и от тази страна. След всяко точно попадение чуваме как върху последния таван, който ни пази все още, се чупят керемиди и греди от покрива и от разбитите стени. Никога не знаем дали следващият точен удар няма да пробие и последното покритие над главите ни и да ни погребе живи.

Един ден една стена се срутва с оглушителен трясък в съседното избено помещение. За щастие не е в скривалището. После, след като барабанният огън затихва за половин час, излизам с мъжа си да видя какво е станало. Много тъжна гледка! В стената на мазето зее огромна дупка, ярка слънчева светлина нахлува през нея, тъй че трябва да замижа. Наоколо са пръснати тухли. Парчета дърво, останки от прозорци, всичко покрито с дебел слой раздробена мазилка, а върху една греда е кацнала неподвижно на един крак, също под дебел слой прах, една кокошка. Тя си седи безразлично там, сякаш нищо не се е случило. Тя е от татковото стопанство и е единствена оцеляла. Бедната птица! Каква ли представа има за хората!?

След няколко дена готвачката приготвя от кокошката вкусна супа. По време на яденето се установи, че е била тежко ранена. Костта на крака й е била простреляна, една част от крачето липсваше. Затова седеше на един крак. С какво равнодушие понасяше тя раняването си! Не издаваше никакъв звук, че страда.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Посвещението 3 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Един следобед вратата се отваря – и влиза Има. Гледам го втренчено. Как се появи той тук – и то в такова облекло? Прегръщам го и питам:

- Каква е тази дреха?

Той също ме поглежда толкова изненадано, колкото и аз него:

- Що за въпрос, мамо? Каква е тази дреха на мен? Сякаш ме виждаш за пръв път облечен така! Това е униформа на летец! Знаеш това или…?

Стоя объркана, като че ли пак трябва да се събудя от някакъв сън. Да, разбира се, униформа на летец е. А той е милото ми, единствено дете! И все пак знам, че той е Има. Аз все пак го познавам! Има! Наистина ли е мой син? Виждам го в неговата жреческа дреха. Той ме учеше как да се концентрирам. Ах! Той още тогава имаше това стоманено излъчване. Познавам го…
Обаче той не ме познава и се прави, че няма нищо общо с храма:

- Мамо – казва той, – моето поделение отива на друго място, защото самолетите ни не могат повече да останат на това летище. Ще ни бомбардират, заедно със самолетите ни. Ще се изнесем някъде на село. Не зная кога ще се видим отново.

Сърцето ми изстива от ужас. Вече свикнах с това, да знам, че е изложен на постоянни опасности. Тогава, когато стана летец, имах чувството, че са ме пребили. Ходех из къщи ни жива, ни умряла, сякаш сънувам кошмарен отвратителен сън… Как може това да е истина – майките да са принудени да изпращат синовете си, своите здрави млади силни синове, в тази масова касапница? Това е само кошмар, хората да са паднали толкова ниско, че да се избиват помежду си с най-жестоки средства – и то точно най-здравите, най-силните млади мъже, които са призвани да създадат ново, здраво и силно поколение. Тях ги убиват най-напред, защото само те са „годни“ да станат войници. Слабите болнави мъже си остават вкъщи, следователно тези слаби болнави мъже създават с жените си у дома деца, а многото здрави млади хора биват изтребени във войната. Това е най-краткият път към дегенерацията на цялата човешка раса. А човечеството вече е паднало толкова ниско, че не проумява тази ужасяваща истина! В сляпата си омраза един към друг и от страх се избиват най-здравите, най-добрите представители на това поколение!… Сън??!… Кошмар!!!

После бавно се възвръща чувството ми за реалност и аз предавам детето си на Бога! Нищо не може да стане без Божията воля, а това, което става, винаги е добро, защото Бог го желае. Балансиране! Всичко, което се случва, е само стремеж към изгубеното равновесие, към изгубения рай! Тези думи на милия ми учител Птаххотеп и всичките му други поучения, които съм чула от Него в голямата пирамида, са се запечатали така дълбоко в мене, че това ми дава кураж да продължа да живея и да изпълнявам всекидневните си задължения, въпреки че постоянно трябва да нося в сърцето си болката, че моето дете и още милиони други стрелят един срещу друг в тази касапница и са просто само живи мишени.

Но сега вече знаех, че ще бъдем разделени, ако той напусне столицата, защото съвсем наскоро вражеският обръч щеше да се затвори около града. И дали той, или ние ще се измъкнем живи от това масово убийство и дали ще се видим пак в този живот, бе голям въпрос…

И въпреки това не бива да ме боли, защото не бива да се привързвам към никоя личност! В този млад мъж (когото съм носила под сърцето си, за да може да се роди отново), който сега е мой любим син, аз обичам не тялото му, не външния му вид, а обичам Бога в него! Неговият божествен Висш Аз също е създал това тяло – за да може да се прояви – точно както телата на всички хора, животни, растения, дори формите на неживата материя. Така че аз и в негово лице, в красивото му тяло, обичам проявлението на неличната божественост. Цялата вселена е проявление на един-единствен Бог. Но защо ли треперя сега, може би да не загубя точно това проявление на Бога и повече да не го видя? Затова ли, че неговата плът е моя плът и кръвта му е моя кръв? Но моят Аз и неговият Аз са същият Аз – същото висше Себе, а то не е нито плът, нито кръв. Не бива да се отъждествявам с плътта и кръвта. Трябва да навляза в моя висш Аз, да стана напълно съзнателна, тогава ще бъда идентична с висшия Аз на моя син (но също и с висшия Аз на цялата вселена) и вече не ще мога да губя нищо и никого! За мене не трябва да има разлика, дали умира човек, който ми е близък по плът и кръв, или съвсем чужди хора, понеже висшият божествен Аз сменя едно от своите безчислени тела всеки път, когато умира някое живо същество – било тялото на единственото ми дете или на някой непознат. Трябва напълно да победя плътта и кръвта си, колкото и да ме боли сега… О, Господи! Дай ми сили да издържа този изпит! Дай ми сили, без да съм достигнала вселенското съзнание, да постъпя така, сякаш действам от позициите на това божествено ниво на съзнанието!

Отивам при сина си, коленете ми треперят, прегръщам го и казвам:

- Синко, мили! Единствено мое скъпо дете, на добър час! Ще се моля Бог да те пази. Той няма да те изостави, нито нас. Знай, че всичко ще премине, само истинската обич не изчезва, никога! Ние и сега се обичаме, защото сме едно в Бога, и това духовно единство – тази истинска любов – ни събра и сега тук, на земята. Ние не можем да се изгубим един друг! Ние пак ще се намерим и ще се срещнем, ако не в този, в някой следващ живот или в друга форма на живот. Където и да сме, любовта отново ще ни доведе един към друг. Сбогом, мой мили, мой скъпи, и в тежки часове се дръж здраво за тази невидима сила, която стои зад нас, която никога не ни напуска и която наричаме Бог!
И двамата не плачем. Прегръщаме се дълго, дълго, целувам чистото му чело, той ме притиска към сърцето си и тръгва. Аз му махам от прозореца, той ми се усмихва в отговор, после изчезва…

Тази вечер ще празнуваме Коледа. Оръдията непрекъснато гърмят, но ние въпреки това приготвяме всичко, за да прекараме коледната вечер колкото е възможно по-хубаво. За мен е безразлично, защото във вечността няма Коледа, нито празнични и почивни дни, за мене всички дни са празници, защото в Бога вечността е несекващ празник, обаче съпругът ми обича коледните вечери, щастлив е, когато може да ми подготви изненада, а и той обича да го изненадват. Вече украсява елхата в салона и Бо-Гар му помага. Бо-Гар е при нас от няколко седмици, защото, когато една вечер поиска да си тръгне за вкъщи, бе невъзможно поради ежедневните бомбардировки напоследък. И сега живее в стаята на сина ми. На запад е дошъл преди няколко години – от далечната си родина със задачата да донесе на хората от нашия континент прастарото учение на своите предци: как може тялото да се постави под контрола на духа. Ателието ми, в което правех големите композиции от камък или бронз, беше празно, откакто не можех вече да се снабдявам с тези материали поради войната, и аз го предоставих на Бо-Гар, да провежда там курсовете си. Още от самото начало той се държеше така, сякаш бе наше дете, а ето, че подготвят и коледната вечер сега с мъжа ми.

Ние с готвачката се мъчим да измислим как да приготвим за утре нещо „празнично“ от набавените с огромни трудности хранителни продукти, защото тази вечер цялото ни семейство е поканено у баща ми. На вратата се позвънява – влиза по-малкият ми братовчед, съвсем пребледнял.

- Естер – казва той, – врагът обкръжи града и войските настъпват съвсем изненадващо не откъм другата страна, откъдето ги очаквахме, а идват точно към нас. Бях с татко в града и позвъних на мама, тя каза, че вражеските войски вече са завзели нашата къща и се движат към центъра с огромни танкове. По странно стечение на обстоятелствата, телефонните кабели още не бяха прекъснати. Всеки момент вражеските танкове и войски могат да дойдат и тук. Стягайте се, аз трябва да изчезна. Сбогом! – и си тръгва.

Изтичвам при съпруга си и му казвам новината, после тръгвам из къщата да уведомя сестрите си, брат си и баща ни, а и семейството на портиера, за да знаят всички какво ни очаква. Нашата къща е на склона на един хълм. От прозорците можем да виждаме надалече широката улица в посоката, откъдето се приближават вражите войски. Засега още всичко е спокойно. Мъжът ми казва, че може да продължи с часове, докато врагът стигне до нашия район, предлага веднага да започнем да празнуваме Коледа и да идем при татко долу, където сме поканени на вечеря, заедно с цялото семейство. Там всички ще бъдем заедно и ще можем да изчакаме по-спокойно каквото има да става.

Съпругът ми запалва свещичките по коледното дърво. Мисля за сина си, който сега навярно трябва да вземе участие в някоя въздушна атака някъде, и се моля Богу за него; стискаме си ръцете, разменяме си подаръците, после оставяме всичко и бързаме долу при татко.

- Деца – казва баща ни, – да хапнем набързо, че не се знае дали не ще трябва да идем в мазето.

Сядаме. Столът на мама остава празен до масата – както е било винаги, откакто тя почина. На мястото на чинията й гори свещ… Храним се вглъбено и безмълвно, но спокойно. Усещаме ясно, че предстои сериозно време за разплата със съдбата ни. Сервират. Бомба избухва съвсем близо до прозореца. Силна детонация. Споглеждаме се.

- Хайде да си продължим вечерята – казва татко, – може би ще можем да си довършим коледната трапеза.

Храним се бързо, но тътенът приближава и гърмежите зачестяват. Звъни се. На вратата стоят офицери от нашата армия:

- Искаме да разположим оръдия в градината. Тук в къщата ще се настанят наши части. Дайте ключовете на всички жилища! – казва един офицер.

Мъжът ми става, за да отведе офицерите. Чуваме силна експлозия. Цялата къща е разтърсена като от земетресение. След няколко минути влиза мъжът ми:

- Татко – казва той, – най-добре е да слезем в мазето. Мина проби гаража. Котелът на централното отопление е отнесен нанякъде, веднага трябва да спрем отоплението и да източим водата. Слизайте долу, животът ви в жилището вече не е в безопасност. Вражеските войски сигурно са вече съвсем близо. Офицерите дори казват, че са от другата страна на главната улица. Няма да продължи много, но може да се наложи да прекараме няколко дена в мазето.

Баща ми казва сериозно и спокойно:

- Всички жени и деца трябва да слязат долу. Аз ще си довърша вечерята. Донесете кафето.

Знаем, че не можем да противоречим на татко. По-малката ми сестра става, взема бебето на ръце, аз хващам за ръка малкото момченце, другата ми сестра хваща момиченцето и отиваме в скривалището. Брат ми, съпругът ми и Бо-Гар остават при татко и също пият кафето си.

Гърмежите стават все по-силни, ние в мазето усещаме, че всеки път къщата се разтърсва до основи. След известно време дебелата желязна врата на скривалището се отваря и влизат мъжете. Съпругът ми идва при мен и ми казва тихичко, тъй че никой да не чуе:

- Разполагат оръдия в градината и искат да защитават къщата ни до последна възможност. Не искат да предадат града. Нашата къща е на ключова позиция. Ако бъде завзета от вражите войски, вече няма да могат да ги спрат чак до реката. Трябва да се подготвим за борба на живот и смърт. Аз обаче се надявам, че няма да трае дълго. Ние сме обкръжени отвсякъде и най-малката по-нататъшна съпротива означава безсмислено разрушаване на целия град. С портиера ще смъкнем всичките ни дюшеци, за да можем някак си да спим – и той тръгва, за да ни подготви място за спане.

И след най-дългата нощ все някога настъпва утро. Така минава и тази нощ. Желязната врата и сега постоянно се отваря и затваря. Мъжете влизат и излизат, а също и непознати войници, за да се постоплят малко. Навън е -15° и бушува снежна буря. В мазето също е студено, ние сме се увили в кожените си дрехи и сме се навлекли възможно най-много. В цялата сграда вече няма отопление. Войниците са съвсем млади момчета, треперят побледнели от студ и страх. Още полудеца, те биват гонени с брутална грубост от по-големите младши сержанти навън, в битката. Бедните деца! Те са на не повече от шестнайсет-осемнайсет години и вече са изтръгнати от домовете си и хвърлени в тази масова касапница!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Посвещението 1 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Както винаги, наблюдавам какво ще се случи. Нищо не се случва. Лежа в саркофага и гледам в тъмнината. Тъмнина? Всъщност не е тъмнина, защото и в най-дълбокия мрак виждам в средата на моето зрително поле една зеленикава постоянно фосфоресцираща светлина и наоколо плаващи и просветващи светли точки, които непрестанно се появяват и изчезват. Наблюдавам тези светлинни точки и се опитвам да отгатна откъде идват и къде биха могли да отиват. Изведнъж забелязвам, че светлите точки не се появяват тъй близо една до друга, а в средата, където по-рано фосфоресцираше синкаво-зеленикавата светлина, остава едно място, към което вече не се приближават светлинни точки. Те избягват това място в постоянно уголемяващ се кръг и така настъпва абсолютна тъмнина, една съвършена липса на светлина като черна дупка, през която надничам в Нищото…

Тогава забелязвам, че в тази абсолютно мъртва тъмнина, в тази дупка, се появяват две точки, които бавно се приближават и ме гледат втренчено като очи. Не виждам очите, те нямат нито светлина, нито форма, и въпреки това ги усещам, знам, че в мене са вторачени две очи. Те не принадлежат на никакво тяло. Това са енергийни центрове на възникнали изведнъж потоци енергия, които действат невидими в тази тъмнина. Тези тъмни енергии нападат светлите точки. Те биват засмукани от тази сила, унищожени, образува се един контур, който очертава границата около тази празна тъмна дупка, излъчваща невидима енергия. Така постепенно ужасените ми очи различават едно лице, муцуната на чудовище, силует, който се откроява само поради това, че там, където се намира, всъщност няма нищо и така възниква един негативен образ.

Осъзнавам, че безтелесното чудовище е самото зло. Познавам го, понякога съм виждала отвратителния му облик да прозира в лицата на хората като вътрешен израз. Сега пред мен е причината за този израз, самата същност, без човешко лице, без тяло! Или винаги го е имало, само че аз не съм го усещала…? Безтелесният образ прилича на муцуната на козел. Силуетът ясно показва формата на рогата, издълженото тясно лице завършва с козя брада. Или и тези форми са само излъчвания на невидими сили? Неговите близко разположени едно до друго очи имат ужасно въздействие: те са бездънни въртопи, които неудържимо увличат всичко в себе си, засмукват го, за да го унищожат там напълно.

Сега чудовището излъчва всичките си разрушителни сили през тези две очи-въртопи към мен и в мен. Те пробиват, проникват цялото ми същество и ме обгръщат с желязна сила. Смразяващ ужас се вкопчва в сърцето ми като ноктите на чудовището. Усещам, че от ужас се вкаменявам и животът ме напуска. Жестоките му очи се приближават все повече, стават все по-проницателни. Чувствам как сатанинската му същност (а не е ли самият Сатана ?) ме въвлича във властта си. Тя се разпростира над мен, поглъща ме и в следващия момент имам чувството, че вече не съм самата себе си, а съм станала то! Усещам муцуната му вместо моето лице, неговата безтелесна същност изпълва тялото ми, неговите адски силови потоци текат като моя кръв в жилите ми. От това адово въздействие цялото ми същество изстива и се вкаменява, гърчи се в мъчителен спазъм. И то говори вътре в мен, без думи, само с енергията, която създава думите – чрез смисъла им: „Сега си моя плячка! Сега си в моя власт! Напразно си ме гонила от твоето съзнание, ти въпреки това ми принадлежиш! Аз и ти сме едно, вече нищо не ни разделя. Аз съм „аз“ в теб и ти си „аз“ в мен. Ти подлежиш на моите закони на охлаждането, свиването и обездвижването. Усещаш ли как тялото ти се свива на топка, как краката ти се приближават до тялото, съвсем близо до корема? Кръстосват се и ходилата ти се притискат плътно до тялото, а стъпалата ти са като сраснали, ръцете ти се кръстосват пред гърдите, стискаш юмруците, те прилепват плътно до тялото ти, сякаш се срастват с него. Главата ти клюмва върху гърдите, притиска се между юмруците ти – тъй, още по-плътно, още по-плътно! Като в утробата на майка ти, едно парче месо! Сега вече си се сраснала в един къс и ще ставаш все по-студена и по-твърда, докато станеш заоблен, яйцевиден каменен къс! Скала, неподвижна, твърда и мъртва! Но въпреки това имаш съзнанието си, за да знаеш, че си мъртва, че си се вкаменила в този скален блок, който си сега, че си зазидана и мъртва в него за безкрайно дълго време… За безвременната безкрайност… Огледай се наоколо, виждаш ли тези издигащи се до небето планини? Виждаш ли всички тези скали и камъни наоколо? Не ги гледай само отвън, но и отвътре, надникни в тяхната същина, виждаш ли, че всички тези камъни са подобни на теб, вкаменени, но съзнателни същества, изложени на изгарящото слънце, на разрушителните бури и на разцепващия ги студ?!… Всяко живо същество, всяко животно, всеки човек ще стъпва върху тебе, както стъпва върху всички тези камъни. Водата от стопения сняг ще ви влачи в своя буен поток и вие ще се търкаляте и ще се изглаждате един друг в тези въртопи безкрайно дълго време… безвременна безкрайност…“

Преживявам ужасена всичко, което казва злото. Ад! Това е адът! Жива и съзнателна да бъда затворена в неподвижността, да се срасна в този саркофаг, без възможност да дам знак, че съм жива, да бъда тежък, мъртъв камък… Да бъда! Но не! Аз не съм това! Аз съм само затворена, вградена в този камък, но аз не съм камъкът, моят Аз не е материя! Аз съм висшият безкраен Аз, един дух извън времето и пространството! И с вътрешната сила на духа, с която по време на моите телепатични упражнения съм се научила да говоря само на ум, без тяло, без уста, крещя без глас на чудовището: „Не! Аз не съм ти и ти не си аз! Нашите същности са разделени завинаги, защото ти си смъртта, а „Аз“ съм животът! Ние никога не можем да се отъждествим! С твоята неподвижност ти си негативът, огледалното отражение, карикатурният образ, на вечния извор на живота, на „почиващия в себе си Бог“! Ти не си ужасен образ, не си чудовище, ти не си „злото“, защото нямаш самостоятелен живот, теб те е създал божественият висш Аз, който те създава всеки път, щом се облече в материална обвивка – в тяло. Ти си вътрешната същност на материята, ти си законът, който съхранява материята, значи ти имаш власт над моето тяло, защото е трябвало да го създадеш по заповед на моя висш Аз, когато съм се родила в този материален свят и съм станала личност. Обаче ти нямаш власт над мене, над моя сътворяващ висш Аз, защото не си нищо друго, освен оживелият чрез духа ми закон на материята. Аз не съм ти, защото аз съм този който СЪМ, и ти също си това, което съм Аз! Твоята същност е свиването, което се проявява на духовно ниво в съзнанието като страх. Ти обаче трябва да изчезнеш, защото АЗ НЕ СЕ БОЯ!“

Въздействието на моите безгласни думи е ужасно! Става тъмно като в рог и планините се сгромолясват с оглушителен тътен. Падат камъни и скали, земята се отваря, абсолютният хаос бушува наоколо, само аз стоя твърдо като скала на краката си при този свършек на света…

Когато всичко става отново тихо и аз идвам на себе си, се сещам, че сънувам нещо твърде кошмарно. Колко е хубаво, че се събудих от тези кошмари… Първото ми усещане е, че съм необичайно гладна и жадна! Обаче не искам да губя време в ядене и пиене, понеже моята цел е Бог. Искам да се придвижа към нея колкото е възможно по-бързо. Оглеждам се наоколо. Виждам, че съм в зала, осветена с мека червеникава светлина. Мили хора ми предлагат разкошни съдове с най-изискани ухаещи апетитно ястия и златни кани с божествени питиета и искат непременно да ме склонят да ям и да пия с тях. Аз им се усмихвам: желанията на езика и стомаха никога не са били изкушение за мен. Как бих могла по пътя си към Бога да се оставя да ме спрат глад и жажда?! Благодаря за сърдечната покана и продължавам нататък. Странно е, но вече не изпитвам нито глад, нито жажда, ала все още не мога да различа ясно къде съм и какво става тук. Вече виждам само, че тук всичко се намира в постоянно хаотично движение. Обаче първото ми впечатление от това място е странният мирис, мирисът на загрети човешки тела, който всъщност не е неприятен, но въпреки това е отблъскващ за мен. Очите ми постепенно свикват с приглушената светлина. Аз съм в подземна пещера, където безброй мъже и жени се търкалят в хаотично безредие върху дивани или, олюлявайки се и залитайки, танцуват прегърнати и съвсем плътно притиснали тела, извършват впечатляващо странни движения. Наблюдавам ги смутена: пияни ли са или душевно болни? Разбира се, вече съм виждала животни в любовно опиянение, как природата създава ново поколение, но дори и когато цялото им тяло тръпне в приповдигнато огнено състояние, те не губят самообладание и никога не се държат като тези хора тук. Също и жриците, които служат в храма на любовта, изпълняват службата си с душевна извисеност, защото знаят, че поднасят жертва пред олтара на божествената любов. Как може хората да падат толкова ниско, че да принизят възвишения и божествен акт на любовта до самоцел? Тези хора все пак са уважавани достойни люде (образ и подобие Божие!), а се държат тъй, сякаш са лишени от разум. Струва ми се, че познавам някои от тях, няколко благородници, държавници и дворцови дами от нашите – те обаче не ме виждат, те изобщо нищо не виждат и не чуват освен себе си. Външният свят не съществува за тези хора. Те са затворени в своите собствени представи! При това те си говорят, но изглежда тези мъже и жени са забравили, че езикът е духовна проява на човека. Те употребяват езика, за да си кажат възможно най-глупави и съвсем нелогични неща. Чувам как един мъж пита многократно шепнешком жената, с която танцува в интимна прегръдка: „Моя ли си?“ – „Твоя съм“ – отвръща жената и продължават да танцуват. След известно време пак минават край мен и аз чувам как мъжът, с полупритворени очи пита отново, може би за стотен път: „Моя ли си?“ – „Твоя съм“ – отговаря жената все така неуморно. Какво им е на тия? Не е ли достатъчно да попиташ за нещо веднъж и да получиш отговор? Защо трябва да се повтаря въпросът сто пъти? А колко пък е безсмислено това, да питаш някого за нещо такова! Един човек принадлежи само на себе си. Той е свободно същество с ненарушимо право на самоопределение. Как тогава този мъж иска да притежава една жена? Дори лъв не можеш да притежаваш. Щом дори тези царствени животни не се отказват от своята самостоятелност, как може този мъж да си мисли, че жената „му принадлежи“, и защо пита за това сто пъти? Да не би да е душевно болен, а също и жената, която винаги отговаря на тази безсмислица? И всичките тези жени и мъже тук, които се държат също смешно и безсмислено? Към мене пристъпва едър широкоплещест мъж, който, както изглежда, може да чете мисли, понеже отговаря на моите вътрешни въпроси: „Красива госпожо, не знаеш ли, че това е любов?“ Любов ли? О, аз познавам любовта! Това е прекрасно, възвишено, свято нещо, когато две живи същества се обичат с пълна всеотдайност – но не с жажда за притежание! Обаче в сърцата на тези хора аз не виждам любов! Виждам само, че са изгубили ума си и че страстта, тази треска, която притъпява и засяга най-фините нервни центрове, създадени за духовни откровения, ги държи изцяло в своя власт. Би трябвало да ги спасим и да ги събудим от тяхното полусъзнателно състояние! Насочвам се към една съвсем млада жена, хващам я за ръката и й крещя в ухото:

- Събуди се! Не оставяй страстта да помрачи съзнанието ти! Ти си дух, а не тяло! Не се оставяй тялото да те завлече надолу и да те принизи, да паднеш по-ниско от животно. Събуди се, чуваш ли, събуди се и се спаси, докато не е станало твърде късно!

Младата жена ме поглежда, сякаш през някакво було, като сомнамбул:

- Остави ме, остави ме, искам да бъда щастлива! – и продължава да танцува.

О, сляпата тя! Как би могла да постигне щастието с една физическа прегръдка без душевна всеотдайност, без духовната любов? Щастието човек преживява в съзнанието си, щастието е във висшия Аз. Как би могла да бъде щастлива само от една игра на тялото?

- Остави сега разума си на мира – казва ми мъжът, – не можеш да съдиш, защото никога не си опитвала това. Ела, танцувай с мен, и сама ще го преживееш.

И той ме прегръща и ме въвлича със себе си във водовъртежа, като се държи с мен точно тъй неразумно, като останалите… Танцувам с него и се наблюдавам с любопитство… И аз ли ще стана от това близко докосване така пияна, така отнесена като тези бедни заслепени същества? Обаче мога само да установя, че ми е крайно неприятно да имам такъв тесен контакт с този мъж. Дъхът му е горещ и ми действа доста отблъскващо това, че той диша в лицето ми и във врата ми. Издишването е употребен въздух! Защо трябва да вдишвам неговия употребен въздух? А неговият мирис също ми е много неприятен. Не обичам да вдишвам мириса на пот – а още повече на мъжка пот, който е много по-силен от мириса на женската пот. Искам да изляза на чист въздух и да се махна от това противно място… Щом искам да се избавя от него, мъжът изведнъж се променя. Той се превръща в огромен огненочервен дух, вече няма тяло, а е само пламък, който сега иска да ме задържи насила в своя власт. Обгръща ме, иска да влезе в устата ми, в тялото ми, обаче енергията, която аз излъчвам, силата на моето трезво съзнание, го държи настрана от тялото ми. Той не може да ме достигне. Тогава се разгорява още по-силно, става огромен, изпълва цялото помещение, тъй че всичко това (също и тези овладени от страстта същества) изгаря в неговия огън и изчезва. Не виждам тела, вече няма абсолютно нищо, само море от пламъци, което поглъща и унищожава всичко …

Обаче аз оставам недокосната, ненаранена и съм тази, която съм Аз! После чувам от пламъците един гръмовен глас:

- Ти победи, ти издържа изпита, обаче внимавай! Ти не победи, защото си по-силна от мен, не можеш да бъдеш по-силна от мен, понеже аз съм огънят на собственшя ти Аз, а ти не можа да се запалиш, защото между теб и мене все още стои твоята чистота, твоята неопитност. Тялото ти, сетивата ти още спят и това те спаси. Но внимавай, ние пак ще се срещнем, пак ще се срещнем!… – и с това изчезва всичко: пещерата, огънят, димът, всичко, и аз оставам сама …

- Не се боя от тебе! Дори тялото ми да се беше запалило, това не би досегнало моя Аз. Аз стоя над всичко плътско …
И все пак, какво е това? Сякаш чувам подигравателен саркастичен смях. Оглеждам се наоколо, откъде ли идва този глас. Тогава виждам, че стоя насред смарагдовозелена поляна и към мене се приближава някаква внушителна фигура. Това е прекрасно мъжко тяло, обвито в гъста мъгла, като в трепкащ от вятъра воал. Искам да проникна с поглед през гъстата мъгла, която обгръща разкошната фигура, искам да махна мъглата, но не успявам. Той обаче ме интересува и аз питам:

- Кой си ти?

Тогава фигурата идва съвсем близо и с глас, който дълбоко се запечатва в мен, ми пошепва в ухото:

- О, сладка моя любима! Аз те търся от толкова дълго време, от цяла вечност, откакто ние паднахме от райската градина и бяхме разделени един от друг. Най-сетне те открих! Ела в обятията ми, ела, положи нежната си главица на гърдите ми, ела и ми позволи да се слеем отново един с друг в божествено единство, в райско блаженство! Как прекрасно е, че не се поддаде на животинските инстинкти на тялото и се запази чиста и непокътната за мен. Ти ми принадлежиш, аз ти принадлежа, ние съвършено се допълваме! Усещаш ли непреодолимото привличане, което ни свързва и ни тласка все по-близо един към друг? Ела, съедини се с мен, ти, скъпо създание, ти – моя единствена небесна годеница. Обичам те!

Чувам гласа му, виждам мъжката му походка, усещам излъчващата се от него могъща сила, която ми въздейства… Но той все пак ми е чужд. Не го познавам! Как може той да е моята допълваща половина? Не! Допълващата половина никога не можеш да намериш навън. Птаххотеп ми обясни, че допълващата половина се намира зад изявената форма на проявление, като допълващ огледален образ в неизявеното. Не! Няма човешко същество, което може да бъде моята допълваща ме половина. А защо той е обвит с тази гъста мъгла?

- Не знам кой си ти – му отговарям, – но който и да си, лъжеш се! Ти не си моята допълваща половина. Търси я на друго място, ако вярваш, че можеш да я намериш във външния свят. Всеки може да открие допълващата го половина само в самия себе си. Във външния свят е възможно да откриеш само подобните отразени образи на истинската, допълващата те половина. Но нито ти, нито аз можем да се допълним с една картина, с една проекция. Блаженство може да ти донесе само божественото единство на висшия Аз! Искам да намеря своята допълваща половина в самата мен!

- Да намериш твоята допълваща те половина в самата теб означава точно, че ти вече си идентична в съзнанието си с божествения Висш Аз. Как така искаш да преживееш първо следствието – него преди причината? Божественият висш Аз е райското състояние на единство, в което можеш да се върнеш само благодарение на това, че ще станеш едно с твоята допълваща те половина. Как искаш да постигнеш това без мене, без твоята допълваща те половина? Ти забравяш, че както ти въплъщаваш едната половина на цялото, тъй и аз въплъщавам другата. Ние сме въплътените огледални отражения един на друг и си принадлежим също и в нашата личност. Както ти ме носиш в своето несъзнавано, така и аз те нося в моето и ние се търсим един друг, без да искаме, с непреодолимата сила на привличане на райската съпринадлежност. Нашата съдба ни събира отново и отново през еоните, докато ние се осъзнаем един друг вътре в нас (ти мен в себе си и аз теб в мене) и се преживеем напълно един друг също и в личностна форма, с тяло и душа. Само в това божествено единство можем да бъдем тоталното съзнание на цялото – на Висшия Аз! Как ще намериш отново райското единство без мен? Как искаш да избегнеш това, че ние си принадлежим един на друг също и на земно ниво? Как искаш без мен да събереш необходимия на всяка цена опит?

Аз обаче не се оставям да ми повлияят думите му.

- Ако искаш така да ме убеждаваш, аз просто не искам! На мен ми стига, че си там, в несъзнаваната част на моя Аз и искам да те опозная само вътре в мен, а не във външния свят. Върви си по пътя и ме остави аз да вървя по моя!

След думите ми фигурата се отдалечава и започва да се разсейва като мъгла под падащите слънчеви лъчи. И гласът говори от увеличаващото се все повече разстояние, но въпреки това се запечатва дълбоко в сърцето ми:

- Аз ще продължа – да те търся на земно ниво, ще продължа да те търся, ще продължа да те търся… – чувам от далечината, после бавно настъпва тишина.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени